Статии

Статията е вдъхновена от дискусиите, проведени с членовете на Пловдивското либертарианско общество и Студентския либертариански клуб към УНСС.

Примерите са навсякъде около нас, разполагаме с безброй анекдотни и емпирични доказателства за това как образователни системи в различни части на света са на ръба на криза. Възникващите навсякъде по земното кълбо проблеми са ясен знак за фундаментално несъвършенство в това как са организирани процесите на учене и просвещение. За да разберем какво се случва, е нужна дълбока дисекция, която да не се съсредоточава върху злободневните проблеми, свързани с управлението на публичното образование, а върху сгрешената философия на организираната от държавата просвета.

Когато говорим за проблеми и България, възниква въпросът, дали да посочим провала според тестовете на PISA, или пък абсолютното нежелание на учениците да участват в образователния процес? Може би да се съсредоточим върху университетите, които са се превърнали в манифактури за тапии или пък в евтин начин за преселване в столицата. Ситуацията в развития Запад, макар и по-различна, не е по-розова. Може да споменем престъпността в американските училища, слабото (но скъпо) представяне английската образователна система[1] или балона във висшето образование в САЩ.

Независимо дали държавата не може да преразпредели достатъчно средства, за да поддържа един неефективен и пилеещ мастодонт, както у нас, или пък налива милиарди в безполезни програми, както в САЩ и Великобритания, резултатът е един и същ – разхищение на ресурси и намаляване благоденствието на обществото. Опитът и един прост анализ показват, че проблемът няма да бъде решен с още харчене или пренастройване на съществуващия модел. Ако не искаме просто да печелим време преди следващия срив, ще е хубаво да отправим  поглед към основите на образователната система и да търсим отговорите там.

На преден план могат да бъдат изведени две основни характеристики на държавното образование, които формират и неговия фундамент. Това са централизираният контрол върху формата и характера на процеса преподаване/учене и финансирането чрез преразпределение, базирано на данъци.

Акредитация, учебни планове и държавни изисквания

Пагубното въздействие на контрола върху това какво, къде и по какъв начин се преподава е известен на растяща група експерти (в образователната сфера[2]) и родители[3]. Налагането на унифициран модел за това как всеки индивид трябва да развива личния си капацитет е абсурдна идея. Отдавна  на педагогическата психология е известно, че различните учещи имат различни образователни нужди, не само в смисъла на това колко часа математика или музика изучават седмично (което, за съжаление, също се управлява от един или повече държавни органи), но и на ниво философия и цялостен подход.

Ако навлезем в детайлите, можем да попитаме, защо да е правилно децата да се приучават, че тяхната свобода (да отидат до тоалетната) е нещо, за което трябва да молят, вместо нещо, с което са се родили. Защо даден материал трябва, а друг – трябва, да присъства в учебния план? Защо експертите от МОНМ, министрите и директорите да са прави, а не, например, предприемачите[4], родителите и самите ученици? И по-важното, защо това, което властта смята за правилно, трябва да се налага на индивидите чрез законите за задължително образование и за акредитация.

Масовото, задължително образование често се защитава с аргументи за големите положителни външни ефекти (positive externalities), които създава, и икономическият растеж, който може да се предизвика чрез стимулиране на образованието с публични средства. Тази теза е опровергана от едно изследване на Wolf (2002), което показва, че наливането на още средства в британската образователна система не може да гарантира дори половин процент по-висок годишен растеж.

Акредитацията, от друга страна, служи като сериозна бариера срещу създаването на нови образователни институции, които следват модели, различни от фаворитизираните от администрацията. По този начин се ограничава конкуренцията и иновацията в цялата система. Често споменаваната консервативност на образованието не се дължи просто на дългия период, нужен за създаването и оценката на продукта, а и на изкуствено създадените  препятствия, които спират експериментирането и от там положителната промяна.

За да се избегнат всички негативи на сегашния модел, характерът на училищата трябва да е толкова разнолик, колкото е и обществото. Учебният план, методите за преподаване и времето за учене са малка част от нещата, които трябва да бъдат разнообразени. Мъри Ротбардспоменава, че един от основните плюсовете на премахването на държавния контрол и установяването на свободен пазар ще бъде възникването и развитието на такъв набор от училища, чрез койтода се отговори на всички видове търсене.

Данъци, финансиране и конкуренция

Стигаме и до втория елемент от основата на публичното образование – контролът върху ресурсите, с които се финансира системата. Точно чрез него и чрез нелоялната конкуренция на държавата се получава допълнителното задушаване на образователното предприемачеството и ограничаването на избора. Нещата в случая са прости, както с всеки друг (квази) монопол.

Тъй като системата не се издържа с пари на потребителите, а с данъци, тя не отговаря на нуждите и желанията на тези, които я ползват. В този смисъл, няма връзка между резултатите на системата и нейното съществуване. За разлика от всеки продукт, търгуван на свободен пазар, който престава да се произвежда, щом спре да задоволява нуждите на потребителите, поради простата причина, че няма как да се финансира предлагането му.

Така образователната система не може да се саморегулира и да възприема нови и различни модели, чрез които да предлага по-добра услуга. Практиката отдавна е показала, че иновациите не идват през административната пирамида, спуснати от върха. Те се появяват на база на идеите на множество независими играчи, които пробват ценността и полезността на своите идеи на свободния пазар.

За да задуши допълнително възникването на алтернативите, държавата предоставя услугата „безплатно”. По този начин, макар и съществуването на системата да е финансирано с данъци, получаваме нещо, от което би трябвало да ни пази Комисията за защита на конкуренцията – играч, съществуващ с пари, придобити без съгласие, и в същото време предоставящ услуга на цена, която изкривява пазара и поведението на потребителите.

Съвкупното влияние на централизираното управление и на плащането чрез данъци е причината за лошото състояние на различни образователни системи по света. Независимо каква точно криза е създало местното политическо и административно ръководство (огромен балон или тотално недофинансиране), в основата на самата криза седи точно това влияние. В следващата статия от серията ще разгледаме алтернативите, които възникват встрани или под руините на старата система.

Източник

Стоян Панчев е завършил Софийския университет и University of London. Член е на изпълнителния борд на European Students For Liberty и редактор в Експертния клуб за икономика и политика.