Статии

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Философията е стълба, по която западното политическо мислене първо се изкачи, а след това захвърли настрана. Като се започне от седемнайсети век, философията играеше важна роля при установяването на демократическите институции на Запад. Тя постигна това като направи политическото мислене светско – заменяйки въпроса за това как може да се изпълни божията воля с въпроса за това как човешките същества биха могли да водят един по-щастлив живот. Философите предложиха просто да се остави настрана религиозното откровение, поне за целите на политиката, и да се действа така, сякаш човешките същества са оставени сами на себе си – свободни да създават собствени закони и институции, подходящи за техните нужди, свободни да започнат всичко отначало.

През 18. век, по време на европейското Просвещение, разликите между политическите институции и движенията, свързани с политически мнения, отразяваха различни философски възгледи. Тези, които симпатизираха на стария режим, бяха с по-малка вероятност материалистично настроени атеисти, отколкото бяха ония, които настояваха за революционни социални промени. Но сега, когато на Запад ценностите на Просвещението до голяма се приемат като подразбиращи се от само себе си, това вече не е така. В наше време пътят се посочва от политиката, а философията просто следва нейните стъпки. Човек първо избира политическите си възгледи и едва след това, ако държи на подобни неща, търси тяхното философско оправдание. Но този вкус е незадължителен и, като цяло, доста необичаен. Повечето западни интелектуалци днес познават слабо философията. В техните очи да се мисли, че политическите идеи отразяват философски убеждения е все едно да се твърди, че опашката клати кучето.

Повечето от последващите ми разсъждения ще се отнасят до ситуацията в собствената ми страна, но аз мисля, че те се отнасят в същата степен и до европейските демокрации. В тия страни, както и в САЩ, думата „демокрация“ постепенно е получила две различни значения. В нейното по-тясно, минималистко значение, тя се отнася до системата на държавно управление, при която властта се намира в ръцете на свободно избрани държавни служители. Аз ще използвам думата „конституционализъм“, за да обозначавам демокрацията в този смисъл. В по-широкия й смисъл тя се отнася до един социален идеал – този за равенството на възможностите. В този втори смисъл, демокрацията е общество, в което всички деца имат еднакви шансове в живота и в което никой не страда от това, че е роден беден или че е потомък на роби; че е жена или че е хомосексуалист. Аз ще наричам демокрацията в този смисъл „егалитаризъм“.

Да предположим, че по време на президентските избори в САЩ през 2004 г. вие бихте попитали някои от избирателите, които отдаваха безрезервна подкрепа на Джордж У. Буш, дали те вярват в демокрацията. Те биха били удивени от въпроса и биха отговорили, че, разбира се, вярват. Но всичко, което те биха имали пред вид в отговора си е, че те вярват в конституционното правителство. Поради тази си вяра те са готови да приемат резултата от изборите, независимо от това какъв би бил той. Ако беше спечелил Джон Кери, те биха били сърдити и отвратени. Но те дори не биха помислили за това да му попречат да заеме поста като излязат по улиците. Те биха били ужасени от евентуалното предложение генералите от Пентагона да предприемат военен преврат, за да задържат Буш в Белия дом.

Избирателите, които през 2004 гледаха на Буш като на най-лошия американски президент в модерно време и които отчаяно се надяваха на успех за Кери, бяха също конституционалисти. Когато Кери изгуби, те бяха покрусени. Но те дори не помисляха за революция. Ляво настроените демократи са също толкова силно обвързани със запазването на американската конституция, колкото са и дясно настроените републиканци.

Но ако, вместо да попитате тези две групи дали те вярват в демокрацията, вие бихте ги попитали какво разбират под понятието „демокрация“, вие сигурно бихте получили различни отговори. Гласоподавателите на Буш обикновено биха били доволни от едно определяне на демокрацията като управление на свободно избрани държавни служители. Но много от избирателите на Кери – и особено интелектуалците, сигурно биха казали, че Америка, въпреки вековете на свободни избори и постепенното разширяване на изборната система с цел включване на всички зрели избиратели, все още не е пълна демокрация. Възражението им би било, че макар и тя да очевидно да е демокрация в конституционния смисъл, тя все още не е демокрация в егалитарния смисъл. Защото равенството на възможностите все още не е постигнато. Пропастта между бедни и богати се разширява, вместо да се стеснява. Властта все повече се концентрира в ръцете на малцина.

Тези ляво настроени демократи ще ви припомнят за изгледите на децата на зле образованите американци, както бели, така и черни, израснали в семейства, в които доходите на бащата и майката не надхвърлят 40 000 долара годишно. Това може да звучи като много пари, но в Америка децата на родители с такъв доход са лишени от много предимства, вероятно те няма да получат високо образование и също толкова вероятно няма да намерят добра работа. За американците, които считат себе си за политическата левица на страната, тези неравенства са възмутителни. Те показват, че макар и да има демократично избрано правителство, Америка все още няма демократично общество.

Още от времето, в което Уолт Уитман написа есето „Американски изгледи“ в средата на деветнайсети век, една съществена част от представителите на образованото обществено мнение в САЩ използват думата „демокрация“, имайки пред вид „социален егалитаризъм“, а не просто „представително правителство“. Използването на думата в този смисъл стана общоприето през Прогресивната ера (1890-1920, бел. пр.) и дори още по-разпространено по време на Новия Курс на президента Рузвелт. Това използване позволи на движението за граждански права на Мартин Лутър Кинг, на феминисткото движение, както и на движенията на гейове и лесбийки, да се представят като успешни опити за „реализиране на обещанията на американската демокрация“.

Досега не казах нищо за отношението на религията към американската демокрация. Но за да се разбере продължаващия контекст между конституционалистко и егалитаристко разбиране, важно е да се разбере, че американците от политическата левица са по-малко склонни към религиозно обвързване и активност, отколкото хората от политическата десница. Левичарите, които са религиозни, не се опитват особено много да обединят в едно своите религиозни убеждения и политически предпочитания. Те разглеждат религията като нещо лично, поддържат джеферсъновата традиция на религиозна толерантност и изразяват ясно своето предпочитание за разделение между църква и държава.

В политическата десница обаче религиозните и политически убеждения често са взаимно преплетени. Твърдите избиратели на Буш не само са много по-вероятни посетители на църквата от избирателите на Кери – освен това те по всяка вероятност симпатизират и на настояването на Буш за избор на държавни служители, които вземат Бог на сериозно. Те често описват Съединените Щати като нация, специално благословена от християнския Бог. Те обичат да казват, че тяхната страна е християнска, като същевременно не осъзнават, че фразата е обидна за техните еврейски и мюсюлмански съграждани. Те са склонни да виждат във факта, че Америка е единствената оставаща свръхсила, не просто една историческа случайност, а доказателство за божието предпочитание.

Поради различното отношение към религиозността човек може да се почувства изкушен да вижда в противоположността между политическата десница и политическата левица един вид отражение на разликата между хора, които смятат демокрацията за нещо, изградено върху религиозна основа и ония, които я считат за изградена върху философска основа. Но, както вече посочих, това би било погрешно. С изключение на неколцина професори по теология и философия, нито десните, нито левите американски интелектуалци считат демокрацията в смисъла на конституционализма като имаща изобщо някаква основа.

Помолени да оправдаят своите предпочитания за конституционно управление, и двете страни вероятно биха предпочели да се позоват на историческия опит, отколкото на религиозни или философски принципи. И двете страни вероятно биха приели много цитираната забележка на Уинстън Чърчил, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, която можем да си представим, като се изключат на всички останали, които са опитвани досега“. И двете страни ще се съгласят, че свободната преса, свободната юрисдикция и свободните избори са най-доброто предпазно средство срещу злоупотребите с държавната власт, характерни за старите европейски монархии, както и за фашистките и комунистически режими.

Споровете между леви и десни относно нуждата от егалитарно социално законодателство не са въпрос нито на религиозни, нито на философски принципи. Несъгласията между хората, които гледат на обвързването с демокрацията като обвързване с едно егалитарно общество и ония, които не приемат социалната държава и правителствените регулации, предназначени да осигурят равенство на шансовете, не се базират нито на религиозна, нито на философска основа. Дори и най-фанатичните фундаменталисти не се опитват да твърдят, че християнските писания дават основания на американското правителство да не преразпределя богатството като използва парите на данъкоплатците, за да изпраща децата на бедните в колежи. Техните левичарски опоненти пък не твърдят, че нуждата от използване на данъчните приходи по този начин бива някак си диктувана от онова, което Кант наричаше „трибуналът на чистия разум“.

Обикновено споровете между двата лагера са много по-прагматични. Десните твърдят, че налагането на високи данъци, за да се подпомогнат бедните, би довело до „голямо правителство“, бюрократично управление и мудна икономика. Левите се съгласяват, че опасността от прекомерна бюрократизация и прекалено голямо правителство е реална. Но те твърдят, че тези опасности биват превъзхождани по значение от нуждата да се компенсират несправедливостите, които са вградени в капиталистическата икономика – една система, която за броени дни може да изхвърли от работа хиляди хора и така да направи за тях невъзможно да изхранват и още по-малко да образоват децата си. Десните твърдят, че левите са прекомерно склонни да налагат собствените си вкусове на обществото като цяло. Левите отговарят, че онова, което десните наричат „вкусове“ всъщност е въпрос на справедливост.

Такива спорове протичат под формата на позовавания не към универсално валидни морални задължения, а към историческия опит – опита на прекомерна регулация и прекомерно данъчно облагане от една страна и опита на бедност и унижение, от друга. Десните обвиняват левите, че те са сантиментални глупаци – либерали с кървящи сърца, които не разбират необходимостта от това правителството да се държи малко, за да може да процъфтява индивидуалната свобода. Левите обвиняват десните в безсърдечност – в това, че те са неспособни или че не желаят да представят себе си в ситуацията на родител, който не може да спечели достатъчно пари, за облече дъщеря си така, както са облечени нейните съученици. Такива полемики се провеждат на прагматично ниво и за тяхното водене не се изисква никаква теологическа или философска обиграност. Нито пък една такава обиграност би помогнала особено много на която и да било от страните. … Вие можете да бъдете много интелигентен и полезен участник в политическата дискусия в съвременните демократични общества като САЩ, макар и да не изпитвате интерес нито към религията, нито към философията.

Въпреки този факт от време на време ние сме свидетели на дебати сред философите относно това дали демокрацията има „философски основания“ и какви евентуално са те. Аз не считам тези дебати за особено полезни. За да се разбере защо те все още биват водени, добре е да си припомним онова, което казах в началото: че когато избухнаха демократичните революции на осемнайсетия век, свадата между религия и философия имаше значение, което в наши дни тя вече не притежава. Защото тези революции не бяха в състояние да се позоват на миналото. Те не можеха да посочат някакви успехи, постигнати от демократични и секуларни режими. По онова време много малко такива режими бяха вече съществували и повечето от тях не бяха се представили особено добре. Така че единственият оставащ изход беше възгледите да се обосновават по принцип, по философски принцип. Разумът, заявяваха те, беше открил съществуването на универсалните човешки права, така че беше необходима революция, за да се постави обществото на рационална основа.

„Разумът“ през осемнайсети век беше онова, което анти-клерикалистите трябваше да представят като компенсация за липсата на онова, което духовенството наричаше „вяра“. Защото революционерите от онези времена бяха по необходимост анти-клерикални хора. Едно от техните главни оплаквания се отнасяше до помощта, която духовенството беше оказало на феодалните и монархически институции. Дидро например, в неговото известно изказване, гледаше с надежда към времето, в което последният крал ще бъде обесен с червата на последния свещеник. В този период работите на светски философи като Спиноза и Кант бяха много важни за създаването на интелектуален климат, подпомагащ революционната политическа дейност. Кант твърдеше, че дори думите на Христос трябва да бъдат оценявани въз основа на предписанията на универсално споделяния човешки разум. За просвещенски мислители като Джеферсън беше изключително важно да се твърди, че разумът е достатъчна основа за моралното и политическо разсъждение и че откровението е ненужно.

Мнозина съвременни западни интелектуалци (сред тях и Юрген Хабермас, най-влиятелният и изтъкнат жив философ) смятат, че в рационализма на Просвещението има нещо много важно и правилно. Хабермас вярва, че философското разсъждение действително може да ни снабди с морално и политическо ръководство, защото то може да ни разкрие принципи, притежаващи онова, което той нарича „универсална валидност“. Философи на основателността[1] като Хабермас виждат философията като играеща онази роля в културата, която й приписваха Кант и Джеферсън. Мисленето може да разкрие онова, което Хабермас нарича „предпоставки на рационалната комуникация“ и следователно да предостави критерии, които могат да направляват моралния и политически избор.

Много леви интелектуалци в Америка и Запада като цяло се съгласяват, че демокрацията притежава такова основание. Те също считат, че определени морални и политически истини са, ако не очевидни, то при всички случаи транс-културни и извън-исторически, продукт на човешкия разум като такъв, а не просто на една поредица от исторически събития. Те се чувстват подразнени и объркани от писанията на анти-основателски философи като мен, които твърдят, че не съществува такова нещо като „човешки разум“.

Ние, анти-основателските философи, гледаме обаче на просвещенския рационализъм като на един неудачен опит да се победи религията в нейната собствена игра – играта, при която се претендира, че съществува нещо извън и над човешката история, и че това нещо може да бъде използвано за оценяване на тази история. Ние твърдим, че макар някои култури да са по-добри от други, все пак не може да се говори за транс-културни критерии за „по-добро“, на които можем да се позовем, когато казваме, че модерните демократични общества са по-добри от феодалните или че егалитарните общества са по-добри от расистките или сексистки общества. Ние сме сигурни, че управлението на държавни служители, свободно избрани от образовани избиратели, е по-добро от управлението на крале и свещеници, но ние не бихме се опитвали да демонстрираме истинността на това твърдение пред някой поддръжник на теокрацията или монархията. Ние подозираме, че ако изследването на историята не може да убеди такъв един поддръжник в погрешността на неговите възгледи, то нищо друго не може да го направи.

Анти-основателските професори по философия като мен не смятат, че тя е толкова важна, колкото са считали това Платон и Кант. Това е, защото ние не мислим, че моралният свят има структура, която може да бъде разкрита чрез философско размишление. Ние сме историцисти, защото сме съгласни с тезата на Хегел, че „философията е своето време, запазено в мисълта“. Онова, което Хегел е имал пред вид, предполагам е, че човешката социална практика като цяло и политическите институции в частност са продукт на конкретни исторически ситуации и че за тях трябва да се съди чрез позоваване на нуждите, създадени от тези ситуации. Няма как да се излезе извън човешката история и да се погледне на нещата откъм аспекта на вечността.

От тази гледна точка философията е подчинена на историографията. Историята на философията трябва да бъде изучавана в контекста на социалните ситуации, които са създали философските доктрини и системи, по същия начин както се изучава историята на изкуството и литературата. Философията не е и никога не може да бъде наука – в смисъл като прогресивно натрупване на дълготрайни истини.

Повечето философи на Запад преди времето на Хегел бяха универсалисти и основателисти. Както казва Исая Бърлин, преди края на осемнайсетия век западните мислители виждаха човешкия живот като опит за решаването на картинка-пъзел. Берлин описва тяхната вяра в това, че съществуват универсални философски основания за културата, по следния начин:

„Трябва да съществува някакъв начин за подреждане на парченцата. Всезнаещото същество, всесведущото същество, дали Бог или някакво всезнаещо земно същество, както и да поискате да го разбирате, е по принцип способно да подреди всички парченца по някаква разумна схема. Всеки, който прави това, ще знае какво е светът: какво са нещата, какво те са били, какво ще бъдат, какви са законите, които ги управляват, какво е човекът, какво е неговото отношение към нещата, а следователно и какви са неговите нужди, желания и по какъв начин той може да ги задоволи“.

Идеята, че интелектуалният свят, включително и моралният свят, е подобен на картинка-пъзел и че философите са хората, натоварени със задачата да подредят всички парченца, предполага, че историята всъщност е без значение, че под слънцето никога не е имало нещо ново. Това предположение обаче беше поставено под въпрос от три събития. Първото от тях бяха избухванията на демократичните революции в края на осемнайсетия век, особено ония в Америка и Франция. Второто беше романтичното движение в литературата и изкуствата, което подсказа, че поетът, а не философът, беше фигурата, допринасяща най-много за социалния прогрес. И третото, което дойде малко по-късно, беше всеобщото приемане на дарвиновата еволюционна теория. Една от последиците от тези три събития беше появата на анти-основателската философия – на философите, които се противопоставяха на гледището за подредбата на нещата като картинка-пъзел. Западната философска традиция, твърдят тези философи, беше неправа в твърдението си, че постоянното и стабилното е за предпочитане в сравнение с новото и непредвиденото. Платон например грешеше, предпоставяйки математиката като модел за всяко познание.

Според това гледище няма такова нещо като човешка природа, защото човешките същества се оформят докато се движат напред. Те създават самите себе си по същия начин, по който поетите създават своите поеми. Няма и неща като природа на държавата или природа на обществото, която трябва да бъде разбрана. Съществува единствено една историческа поредица от сравнително успешни и сравнително неуспешни опити за постигане на някаква комбинация от ред и справедливост.

За да илюстрирам по-нататък разликата между основателските и анти-основателски философи, позволете ми да се обърна към твърдението на Джеферсън, че правото на живот, свобода и търсене на щастие, са самоочевидни неща. Основателските философи настояват, че съществуването на такива права е универсална истина, която в никакъв случай не е по-конкретно валидна за Европа в сравнение с Азия и Африка (или по-скоро за модерната история, отколкото за античната). Съществуването на такива права, казват те, е същото като съществуването на ирационални числа от типа на квадратен корен от две – нещо, което всеки, замислил се сериозно върху тази тема, в края на краищата може да разбере. Такива философи се съгласяват с твърдението на Кант, че „общото морално съзнание“ е не исторически продукт, а част от структурата на човешката рационалност. Кантовият категоричен императив, утвърждаващ, че ние не можем да използваме други човешки същества като средства, че не можем да ги третираме като предмети, е преведен в конкретни политически понятия от Джеферсън и от авторите на Хелзинкската Декларация за Правата на Човека. Такива преводи просто преформулират морални убеждения, които би трябвало да са изглеждали също толкова самоочевидни в дните на Платон и Александър Велики, колкото те изглеждат и днес. Работата на философията е да ни припомни онова, което ние винаги вече сме знаели някъде дълбоко в сърцата си. В този смисъл Платон е бил прав, когато е казвал, че моралното познание е въпрос на припомняне – един въпрос a priori, а не резултат на емпирическо експериментиране.

В противоположност на това гледище, анти-основателските философи като мен се съгласяват с Хегел, че категоричният императив на Кант е просто празна абстракция, докато той не бъде изпълнен с онзи тип конкретни подробности, които само историческият опит може да предостави. Ние твърдим същото и за твърдението на Джеферсън относно самоочевидността на човешките права. От наша гледна точка моралните принципи не са нищо друго освен начини за обобщаване на един определен опит. Да бъдат наречени те a priori или „самоочевидни“ означава да се настоява за използването на платоновата изключително подвеждаща аналогия между морална и математическа сигурност. Никое твърдение не може да притежава революционни политически последствия и едновременно с това да бъде самоочевидно.

Да се нарича едно твърдение самоочевидно е според нас, анти-основателските философи, просто един празен реторически похват. Съществуването на правата, които революционерите от осемнайсетия век обявяваха за всеобщо валидни, не беше очевидно за повечето европейски мислители от предишните хиляда години. Фактът, че тяхното съществуване изглежда самоочевидно за американците и европейците двеста и повече години след това утвърждаване, трябва да бъде обяснен чрез културно-специфично индоктриниране, а не чрез някакъв вид сродство между човешката мисъл и моралната истина.

За да поясним твърденията си, ние анти-основателските философи посочваме някои неприятни исторически факти като например: думите на Декларацията бяха възприемани, от предполагаемо демократичното американско правителство, като отнасящи се само до хора от европейски произход. Отците-основатели ги прилагаха само към емигрантите, които бяха прекосили Атлантика, за да избягат от монархическите правителства в Европа. Идеята, че коренните Американци – индианските племена, които бяха първоначалните обитатели на континента, имат също такива права, рядко беше вземана на сериозно. Индианците на по-различно мнение бяха унищожавани.

И отново, едва сто години след Декларацията за Независимостта, гражданите на САЩ започнаха да вземат на сериозно идеята за правата на жените. Отне ни почти сто години, както и една неимоверно скъпа и жестока гражданска война, за да стигнем до момента, в който чернокожите американци получиха правото да не бъдат държани като роби. Още сто години изминаха, докато чернокожите американци най-после започнаха да бъдат зачитани като пълноценни граждани, със същите възможности както и белокожите.

Тези факти от историята на моята страна понякога биват посочвани, за да се покаже, че Америка е една изключително лицемерна страна и че тя никога не е вземала на сериозно своите собствени протести по въпросите на човешките права. Но аз мисля, че едно такова определяне на САЩ е несправедливо и подвеждащо. Една от причините, поради които в продължение на два века те станаха една много по-добра, по-честна и по-щедра страна е, че с помощта на демократичните свободи – в частност свободата на пресата и свободата на словото, общественото мнение беше в състояние да накара белите мъже от европейски произход да премислят отново онова, което бяха направили, и продължаваха да правят, с индианците, жените и чернокожите.

Ролята на общественото мнение в постепенното разширяване на сферата на човешките права в западните демокрации е според мен най-добрата причина да се предпочита демокрацията пред други възможни системи на управление. Историята на САЩ показва пътя, по който едно общество, първоначално заето най-вече със съдбата на притежаващите собственост белокожи мъже, може постепенно и по мирен начин да се превърне в общество, в което бедни чернокожи жени стават сенатори, членове на кабинета или съдии във висшите съдебни инстанции. Джеферсън и Кант биха били силно озадачени от промените, станали в западните демокрации през последните двеста години. Защото те също не мислеха за еднаквото третиране на чернокожите и жените, или за женското гласоподаване, като за неща, произтичащи с необходимост от философските принципи, формулирани от тях. Това също би трябвало да илюстрира анти-основателската теза, че моралното прозрение, за разлика от математиката, не е продукт на рационален размисъл. По-скоро то е въпрос на способността да си представим едно по-добро бъдеще и наблюдаването на резултатите, с които са свързани опитите да се осъществи това бъдеще. Моралното познание, също както и научното, е най-вече резултат от правенето на експерименти и наблюдаването на резултатите от тях. Женското гласоподаване, например, функционира много добре. Централизираният контрол върху икономиката не една страна, от друга страна, не функционира толкова добре.

Историята на моралния прогрес от времето на Просвещението насам илюстрира факта, че важното нещо при демокрацията е също толкова въпрос на свобода на словото и пресата, колкото и на способността на сърдитите граждани да заместват лошите държавни служители с по-добри държавни служители. Една страна може да има демократични избори, но да не се придвижва напред, ако онези, с чиито права е злоупотребено, не могат да направят обществено достъпна истината за страданията си. На теория, една страна би могла да си остане конституционна демокрация дори и ако нейното правителство никога не е прокарвало каквито и да било мерки за насърчаване равенството на възможностите. На практика, свободата да се дебатират политически въпроси и да се излъчват политически кандидати, ще осигури естествения преход от демокрация в смисъл на егалитаризъм към демокрация като конституционно управление.

Поуката от моята анти-основателска проповед е, че за страни, които не са претърпели секуларизацията, която беше най-важното последствие от европейското Просвещение или които едва сега започват да преживяват появата на конституционно управление, историята на западната философия не е особено ползотворна за изследване област. Историята на различните успехи и неуспехи на социалните експерименти в различните страни е много по-ползотворна. Ако ние анти-основателските философи имаме право, то опитът да се постави обществото на някаква философска основа би трябвало да бъде заменен от един опит да се поучим от историческото минало.



[1] Foundationalismепистемологическа теория, според която нашите вярвания са оправдани на основата на т. нар. „базисни вярвания“ (наречени още основателни вярвания, откъдето идва и името на филсофското направление).

Източник

Ричард Рорти
Ричард Рорти (1931–2007) e един от най-известните съвременни американски философи. Той беше професор по сравнителна литература и философия в университета Станфорд.
Посетители: 108

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018