От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 07 Canetti

 

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

Елиас Канети е автор на седем книги, преведени от немски на английски език – и всяка от тях носи похвални думи от известни писатели. Творчеството му – което включва роман, изследване на психологията на масите, литературни и политически есета, три пиеси и автобиография в процес на работа – никога не е било лишено от почитатели, но въпреки това, освен откъслечни рецензии, за него не е писано много, то никога не е било обект на книга или голямо изследване[1]. Макар и да е солидно вкоренен в една богата централноевропейска култура, творчеството му е трудно за определяне, вероятно напълно умишлено. Усилията на Канети са били да се разграничи от другите писатели и той е успял. Избягвайки съвременните средства, чрез които писателят печели публика, той отдавна е решил, че ще живее достатъчно дълго, за да може публиката му да дойде при него. Канети е писател в изгнание, както в буквалния смисъл на думата, така и поради собствените си амбиции.

Почти по рождение той има лесно обобщаващото отношение на писателя-изгнаник към мястото. Роден през 1905 г. в голямо сефарадско семейство на търговци, установили се за известно време в България (баща му, баба му и дядо му по бащина линия са от Турция), Канети има богато на премествания детство. Виена, където и двамата му родители са учили, е за него умствената столица на всички останали места, сред които са: Англия, където семейството му се премества, когато Канети е на шест години; Лозана и Цюрих, където той получава част от образованието си; престой в Берлин в края на двадесетте години. Майка му довежда Канети и двамата му по-малки братя във Виена, след като баща му умира в Манчестър през 1912 г., а оттам Канети емигрира през 1938 г., като прекарва една година в Париж, а след това се премества в Лондон, където живее и досега. Едва в изгнание, отбелязва той, човек осъзнава колко много „светът винаги е бил свят на изгнаници“ – характерно наблюдение, тъй като то лишава собствената му нелесна съдба от част от нейната специфика.

Знаенето на много езици е един от начините да не се ограничаваш до определена идентичност. Семейният пример (дядото на Канети по бащина линия се хвалел, че знае седемнайсет езика), местната смесица (в дунавския пристанищен град [Русе], където е роден, Канети казва, че всеки ден може да се чуят седем или осем езика), както и бързината на детството му – всичко това улеснява жадното отношение към езика. Да живееш означава да усвояваш езици – неговите са ладино (испански диалект, говорен от някои сефарадски евреи), български, немски (езикът, на който родителите му говорят помежду си), английски, френски – и по този начин да бъдеш „навсякъде“.

Фактът, че немският език става език на съзнанието му, потвърждава липсата на място у Канети. Благочестивите почитания на вдъхновението, почерпено от Гьоте, които той пише в тетрадката си, докато бомбите на Луфтвафе падат върху Лондон („Ако въпреки всичко оцелея, ще дължа това на Гьоте“), свидетелстват за тази лоялност към немската култура, която ще го държи винаги чужденец в Англия – той вече е прекарал повече от половината си живот там – и която Канети има привилегията и тежестта да разбира, (той, евреинът), като висш космополитизъм. Той ще продължи да пише на немски език – „защото съм евреин“, както отбелязва през 1944 г. С това решение, не като повечето еврейски интелектуалци, които са били бежанци от Хитлер, Канети избира да остане неопетнен от омразата – благодарен син на немската култура, който иска да помогне тя да стане такава, на каквато човек може да продължи да се възхищава. И го прави.

Канети има репутацията на модел за фигурата на философа в няколко от ранните романи на Айрис Мърдок, като Миша Фокс в „Бягството от заклинателя“ (посветен на Канети) – фигура, чиято дързост и лишено от усилия превъзходство са загадка за сплашените му приятели[2]. Нарисуван отвън, този портрет подсказва колко екзотично е изглеждал Канети за английските си почитатели. Артистът, който е и полиглот (или обратното) и чието призвание е мъдростта, не е често срещана фигура в английската култура, при целия брой книжни изгнаници от по-безмилостните тирании на този век, които са пренесли безподобната си ученост и безсрамните си проекти за величие на по-скромно хранените англоезични острови, големи и малки, встрани от европейската катастрофа.


Small Ad GF 1

Портретите, направени отвътре, със или без острите влияния на изгнанието, направиха познат модела на странстващия интелектуалец. Той (защото типът е мъж, разбира се) е евреин или подобен на евреин; поликултурен, неспокоен, женомразец; колекционер; презиращ инстинктите; натежал от книгите и окрилен от еуфорията на знанието. Истинската му задача не е да упражнява обяснителния си талант, а като свидетел на епохата да задава най-големите, най-назидателните стандарти на отчаянието.

Като отшелник-ексцентрик той е едно от най-големите постижения в творческия живот и литературата на ХХ век: истински герой в образа на мъченик. Тази фигура се появява в цялата европейска литература, а някои от немските портрети се отличават със забележителен авторитет – „Степният вълк“, някои есета на Валтер Бенямин; или със забележителна мрачност – единственият роман на Канети, „Заслепението“, а напоследък и романите на Томас Бернхард, „Korrektur“ (Поправка) и „Der Weltverbesserer“ (Подобрителят на света).

„Заслепението“ – заглавието на немски език е Die Blendung – представя отшелника като зашеметен от четене на книги наивник, който трябва да премине през епично унижение. Спокойният безбрачен професор Киен, известен синолог [специалист по Китай], се е закътал в апартамента си на последния етаж със своите 25 000 книги – книги на всякакви теми, които подхранват необикновено гладния му ум. Той не знае колко ужасен е животът; няма и да го разбере, докато не се раздели с книгите си. Еснафщината и лъжливостта се появяват под формата на жена, която обикновено се отъждествява с принципа на антиразума в тази митология на интелектуалеца: ученият-отшелник-в-небето се жени за своята домакиня – персонаж, който е толкова чудовищен, колкото и всеки друг от картините на Джордж Грос или Ото Дикс, след което се впуска в света. Когато в края на романа Киен си възвръща убежището, от което е бил изгонен, то само за да изгори библиотеката си – и себе си заедно с нея.

Канети разказва, че за пръв път е замислил „Заслепението“ на двадесет и четири години като една от осем книги, във всяка от които главният герой ще бъде мономаниак, а целият цикъл ще се нарича „Човешка комедия на лудите“. Но е написан само романът за „книжаря“ (както е наречен Киен в ранните проекти), а не, да речем, романите за религиозния фанатик, колекционера или технологичния визионер. Под прикритието на книга – тоест като хипербола – за един безумен човек, „Заслепението“ предоставя познати клишета за безпомощни, лесно заблуждаващи се интелектуалци и е задвижван от изключително изобретателна омраза към жените.

Невъзможно е да не разглеждаме лудостта на Киен като вариация на най-любимите преувеличения на автора му. „Ограничаването до нещо конкретно, сякаш то е всичко, е твърде окаяно“, отбелязва Канети. (Една избрана част от тетрадките му, водени между 1942 и 1972 г., озаглавена „Човешката провинция“, е пълна с подобни Киенски декларации). Авторът на снизходителните забележки за жените, запазени в тези тетрадки, може би се е забавлявал да разказва подробности за делиричното женомразие на Киен.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не може да не се предположи, че някои от работните практики на Канети са породени от разказа за изумителен учен, който се занимава с обсебващата си професия, плувайки сред море от мании и схеми за подреденост. Всъщност човек би се изненадал да научи, че Канети не разполага с голяма, научна, но неспециализирана библиотека с обхвата на тази на Киен. Този вид библиотечно събирателство няма нищо общо с колекционерството, което Валтер Бенямин описва незабравимо, а именно страстта към книгите като материални обекти (редки книги, първи издания). То е по-скоро материализация на една мания, чийто идеал е да постави книгите в главата на човека; истинската библиотека е само мнемонична система. Така Канети кара Киен да седи на бюрото си и да пише научна статия, без да разгърне нито една страница от книгите си, освен в собствената си глава.

„Заслепението“ изобразява етапите на лудостта на Киен като три отношения между „глава“ и „свят“ – Киен, уединен с книгите си като „глава без свят“; унесен в зверския град, „свят без глава“; накрая, доведен до самоубийство от „света в главата“. И това е език, подходящ не само за лудия книжар: по-късно Канети го използва в тетрадките си, за да опише себе си – например когато нарича живота си само отчаян опит да мисли за всичко, „така че то да се събере в една глава и по този начин отново да стане едно“, утвърждавайки същата фантазия, която е порицал в „Заслепението“.

В „Спасеният език“ (1977 г.), първия том от автобиографията му, Канети разказва, че на шестнадесет години е обявил същата цел – „да научи всичко“ – за което майка му го е осъдила като егоист и безотговорен. Да желаеш, да жадуваш, да копнееш – това са страстни, но и алчни отношения към знанието и истината: Канети си спомня за времето, когато никога не е имал скрупули, „дори е измислял сложни оправдания и аргументи, за да има книги“. Колкото по-незряла е жаждата, толкова по-радикални са фантазиите за отхвърляне бремето на книгите и ученето. „Заслепението“, която завършва с това, че книжарят се самозапалва с книгите си, е най-ранната и най-грубата от тези фантазии. В по-късните си творби Канети представя по-плахи и предпазливи фантазии за разтоварване. Бележка от 1951 г: „Мечтата му е да знае всичко, което знае, и все пак да не го знае.“

Публикувана през 1935 г. и похвалена от Херман Брох, Томас Ман и др., „Заслепението“ е първата книга (ако не се брои пиесата, която пише през 1932 г.) и единственият роман на Канети, плод на трайния му вкус към хиперболата и увлечението по гротеската, които в по-късните му творби стават по-статични и значително по-малко апокалиптични. Една от последните кратки книги, „Ушният свидетел“ (1974 г.), например, е като абстрактна дестилация на цикъла романи за лунатици, който Канети замисля, когато е на двадесет години. Тя се състои от бързи скици на петдесет форми на мономания, на „герои“ като „Кръшкачът“, „Веселякът-бегач“, „Тесногръдият“, „Вечно-грешният-език“, „Администраторът на злочестия“; петдесет герои и никакъв сюжет. Непохватните названия подсказват за прекомерна степен на самосъзнание по отношение на литературното изобретение – защото Канети е писател, който поставя всичко под въпрос, от позицията на моралист, чак до самата възможност за създаване на изкуство. „Ако човек познава много хора – отбелязва той години по-рано, – изглежда почти кощунствено да си измисля още повече.“

Неудържимият усет на Канети към гротеската е използван по-добре, предизвиквайки по-скоро съчувствие, отколкото презрение, във впечатленията му от едно пътуване до Мароко, „Гласовете на Маракеш“ (1967). Всъщност книгата е погребална песен на съчувствието, с нейните винетки за минимално оцеляване, за гротеската като форма на героизъм. Канети описва жалко измършавяло магаре с огромна ерекция, както и най-нещастните просяци, слепи деца, които просят, и, жестоко дори само като представа, голяма кафява бохча, издаваща един-единствен звук (е-е-е-е), която се носи всеки ден на един от площадите в Маракеш, за да събира милостиня, и на която Канети отдава трогателна, характерна почит: „Гордеех се с този пакет, защото беше жив.“

В друга късна творба, „Другият процес“[3], която разглежда живота на Кафка като пример за художествена измислица и предлага коментар върху него, Канети разказва за проточилото се бедствие в годежа на Кафка с Фелице Бауер (писмата на Кафка до Фелице са току-що публикувани) като притча за тайната победа на този, който избира провала, който „се оттегля от властта, в каквато и форма да се появи тя“. Той отбелязва с възхищение, че Кафка често се идентифицира със слабите малки животни, откривайки в него собствените си чувства за отказ от властта. Всъщност, по силата на своето свидетелство за етичната необходимост да застанем на страната на унижените и безсилните, той сякаш се доближава до Симоне Вайл, друга голяма познавачка на властта, макар че никога не я споменава. Идентификацията на Канети с безсилните обаче е извън историята; олицетворение на безсилието за Канети не са, да речем, потиснатите народи, а животните. Канети, който не е християнин, не си представя никаква намеса или активна партийна дейност. Той не е и примирен. Неспособен на безразличие или насищане, Канети развива модела на ума, който винаги реагира, регистрира сътресения и се опитва да ги надхитри.

Канети твърди, че е по-скоро „чуващ“, отколкото „виждащ“. В „Заслепението“ Киен се опитва да бъде сляп, тъй като е открил, че „слепотата е оръжие срещу времето и пространството: нашето съществуване е една огромна слепота“. Особено в късните си творби – като например дидактично озаглавените „Гласовете на Маракеш“, „Ушен свидетел“, „Спасеният език“ – Канети набляга на органа на моралиста, ухото, и пренебрегва окото (продължавайки да променя темата за слепотата). Слухът, говорът и дишането се възхваляват винаги, когато става дума за нещо важно, макар и само под формата на метафори за ухото, устата (или езика) и гърлото. Когато Канети отбелязва, че „най-шумният пасаж в творчеството на Кафка разказва за тази вина по отношение на животните“, самото прилагателно е форма на настояване.

Това, което се чува, са гласове – на които ухото е свидетел. (Канети не говори за музиката, нито за което и да е изкуство, което е невербално.) Ухото е внимателното чувство, по-скромно, по-пасивно, по-непосредствено, по-малко разграничаващо от окото. Отричането на окото от страна на Канети е аспект на неговата отдалеченост от чувствителността на естета, която обикновено утвърждава удоволствията и мъдростта на визуалното, т.е. на повърхностите. Предоставянето на суверенитет на ухото е натрапчива, съзнателно архаизираща тема в по-късните творби на Канети. Неявно той потвърждава архаичната пропаст между еврейската и гръцката култура, културата на ухото и културата на окото, моралното и естетическото.

Канети отъждествява знанието с чуването, а чуването – с това да чуеш всичко и все пак да можеш да реагираш. Екзотичните впечатления от престоя му в Маракеш са обединени от качеството на вниманието към „гласовете“, което Канети се опитва да предизвика в себе си. Вниманието е формалният предмет на „Гласовете на Маракеш“. Сблъсквайки се с бедността, мизерията и деформацията, Канети се заема да чуе, т.е. наистина да обърне внимание на думите, виковете и нечленоразделните звуци „на ръба на живото“. Есето му за виенския полемист Карл Краус, поместено в сборника с есета „Съвестта на думите“, представя човек, когото Канети смята за идеален и като слушател, и като глас. Канети казва, че Краус е бил преследван от гласове; че ухото му е било постоянно отворено; че „истинският Карл Краус е бил говорещият“. Описването на един писател като глас се е превърнало в такова клише, че е възможно да пропуснем силата – и характерната буквалност – на това, което Канети има предвид. За Канети гласът означава неопровержимо присъствие. Да третираш някого като глас означава да му дадеш авторитет; да твърдиш, че чуваш, означава, че чуваш това, което трябва да се чуе.

Похвалата на Канети за Карл Краус разкрива много за чистотата на моралната позиция и непримиримостта, към които се стреми, както и желанието му за силни, дори властни модели. Пишейки през 1965 г., Канети припомня пароксизмите на възхищение, които е изпитвал към Краус през двадесетте години, докато е бил студент във Виена, за да защити ценността на това как един сериозен писател може да бъде поне за известно време в плен на чужд авторитет: есето за Краус е за етиката на възхищението. Той се радва, че е предизвикан от достойни врагове (Канети причислява някои „врагове“ – Хобс и Местр – към любимите си писатели), че е подкрепян от недостижим, унизителен стандарт. За Кафка, най-настойчивото от възхищенията си, той отбелязва: „Човек става добър, когато го чете, но без да се гордее с това.“

Толкова искрено е отношението на Канети към задължението и удоволствието да се възхищава на другите, толкова придирчиво е усещането му за призванието на писателя, че смирението – и гордостта – го правят изключително самовглъбен по един характерно безличен начин. Той е обсебен от желанието да бъде някой, на когото може да се възхищава. Това е водеща тема в „Човешката провинция“, избраните писания от тетрадките на Канети, водени в периода, когато той подготвя и след това пише това, което смята за най-голямото си постижение – [изследването] „Маси и власт“ (1960). В тези записки Канети непрекъснато се подтиква да следва примера на писателите, на които се възхищава, определя интелектуалната необходимост на това, което предприема, проверява умствената си температура, тръпне от ужас, когато календарът преобръща листчетата си.

Речта, която Канети произнася във Виена по случай петдесетия рожден ден на Херман Брох през ноември 1936 г., безстрашно излага характерните амбиции на Канети и е една от най-красивите почести, които един писател някога е оказвал на друг. (Това е най-ранното есе, включено в „Съвестта на думите“.) Подобна почит създава условия за приемственост. Когато Канети открива в Брох необходимите атрибути на големия писател – оригинален е; обобщава своята епоха: противопоставя се на своята епоха – той очертава стандартите, на които се е обрекъл. Когато приветства Брох за това, че е достигнал петдесет години (тогава Канети е бил на тридесет и една), и го нарича само половината от това, което трябва да бъде един човешки живот, той изповядва омразата към смъртта и копнежа за дълголетие, които са характерни за собственото му творчество. Когато възхвалява интелектуалната ненаситност на Брох, оспорвайки неговото виждане за някакво неограничено състояние на ума, Канети свидетелства за своите също толкова разпалени апетити. И чрез великодушието на своята почит Канети добавя още един елемент към този портрет на идеалния писател: писателят като благороден почитател.

В „Спасеният език“ онова, което Канети избира да разкаже за живота си, набляга върху онези, на които се е възхищавал, от които се е учил. Той разказва как нещата са работили в негова полза, а не против него; това е историята на едно освобождение: един ум, един език, който е „освободен“, за да броди по света. Канети се стреми да отдаде дължимото на всяко свое възхищение, което е начин да запазиш някого жив. Обикновено той има предвид това и в буквален смисъл. Проявявайки обичайното си нежелание да се примири с угасването, Канети си спомня за един учител в пансиона и заключава: „В случай че той все още е на света днес, на деветдесет или сто години, бих искал да знае, че му се покланям.“

Този първи том от автобиографията му е доминиран от историята на едно дълбоко възхищение: това на Канети към майка му. Това е портрет на един от великите учители-родители, ревнител на европейската висока култура, самоуверено работещ преди времето, което превърна [фигурите на] такива родители в егоистични тирани, а такива деца в „свръх-постижители“ [over-achievers], ако използваме филистерския етикет, който изразява съвременното презрение към прецизността и интелектуалния плам.

„Майка ми, чиято най-голяма почит беше към великите писатели“, беше първична почитателка; но също и страстна, безпощадна пропагандаторка на своите възхищения. Възпитанието на Канети се състои в потапяне в книгите и тяхното подсилване в разговори. Имало е вечерни четения на глас, бурни разговори за всичко, което са прочели, за писателите, които са се съгласили да почитат. Много открития са направени поотделно, но трябва да бъдат „възхищавани“ в унисон, като разминаванията се отстояват в разяждащи дебати, докато единият или другият не отстъпи. Политиките на възхищение на майка му създават напрегнат свят, определян от лоялности и предателства. Всяко ново възхищение може да постави живота на човека под въпрос. Канети описва майка си, която е разсеяна и екзалтирана в продължение на седмица, след като е чула „Страстите по Свети Матей“, а накрая се разплаква, защото се страхува, че Бах я е накарал да иска да слуша само музика и че „с книгите е свършено“. Тринайсетгодишният Канети я успокоява и я уверява, че тя все още ще иска да чете.

Ставайки свидетел на скоковете и бурните противоречия в характера на майка си „с изумление и възхищение“, Канети не подценява нейната жестокост. Достатъчно зловещо е, че дълго време любимият ѝ съвременен писател е Стриндберг; в друго поколение това вероятно би бил Д. Х. Лорънс. Нейният акцент върху „изграждането на характера“ често кара тази най-яростна читателка да ругае ученолюбивото си дете за това, че се стреми към „мъртво знание“, избягва „твърдата“ действителност, позволява на книгите и разговорите да го направят „немъжествен“. (Канети съобщава, че тя презирала жените.) Канети разказва колко унищожен от нея понякога се е чувствал, а после превръща това в освобождение. Като утвърждава в себе си способността на майка си за страстна отдаденост, той решава да се разбунтува срещу избухливостта на нейните ентусиазми и тяхната прекалена изключителност. Търпението („монументално търпение“), непоколебимостта и универсалността на загрижеността стават негови цели. В света на майка му няма животни – има само велики хора; Канети ще има и двете. Тя се интересува само от литература и ненавижда науката; от 1924 г. той ще учи химия във Виенския университет, като ще защити докторат през 1929 г. Тя се присмива на интереса му към примитивните народи; Канети ще заяви, докато се подготвя да напише „Маси и власт“: „Сериозна цел на живота ми е да опозная всички митове на всички народи.“

Канети отказва ролята на жертва. В портрета на майка му има и много рицарско поведение. Това отразява и твърдия му отказ от трагедията и страданието, което изглежда е свързано с отказа му от крайността, от смъртта и от което идва голяма част от енергията на Канети. Майката на Канети не е била демонстративна – и най-малката ласка е била събитие. Но разговорите с нея – назидателни, разсъдъчни, когато тя разказва за живота си – са поройни. Езикът е средството на тяхната страст: думи и още думи. Настоявайки Канети да научи немска граматика, без да му позволява да погледне в граматиката, която държи в ръцете си, тя го измъчва чрез езика. С езика Канети прави „първата независима крачка“ от майка си, научавайки швейцарски немски (тя ненавиждала „вулгарните“ диалекти), когато заминава в пансион на четиринадесет години. И чрез езика остава свързан с нея: написва стихотворна трагедия в пет действия на латински език (заедно с превода на немски език, тя заема цели 121 страници), която ѝ посвещава и изпраща, като иска от нея подробен коментар.

Канети сякаш се кани да изброи многобройните умения, които дължи на примера и учението на майка си – включително и онези, които е развил, за да ѝ се противопостави, също (щедро) смятани за нейни дарове: упоритост, интелектуална независимост, бързина на мисълта. Освен това той смята, че живостта на ладино, който е говорел като дете, му е помогнала да мисли бързо. Канети дава комплексен разказ за този необикновен процес – учението на едно преждевременно развито интелектуално дете – който е по-пълен и поучителен от разказите, да речем, в „Автобиография“ на Мил или в „Думите“ на Сартр. Защото способностите на Канети като почитател отразяват неуморните му умения като ученик; първото не може да бъде задълбочено без второто.

Като изключителен ученик Канети изпитва неудържима лоялност към учителите, към това, което те правят добре, дори (или особено когато) го правят по невнимание. Учителят в неговия интернат, на когото сега се „кланя“, печели верността му, като се държи жестоко по време на посещение на класа в кланица. Принуден от него да се изправи пред особено ужасяваща гледка, Канети научава, че убийството на животни е нещо, „което не ми е писано да преодолея“. Майка му, дори когато е била брутална, винаги е подхранвала с думите си демонстративната му бдителност. Към края на „Спасеният език“ Канети казва гордо: „Намирам нямото знание за опасно“.

Тетрадката е идеалната литературна форма за вечния ученик, за човек, който няма тема или чиято тема е по-скоро „всичко“. Тя позволява записи с всякаква дължина, форма и степен на нетърпение и грубост, но идеалният запис е афоризмът. Повечето от статиите на Канети са посветени на традиционните теми на афоризма: лицемерието на обществото, суетата на човешките желания, привидността на любовта, иронията на смъртта, удоволствието и необходимостта от самотата и сложността на собствените мисловни процеси. Повечето от великите афористи са били песимисти, които са презирали човешката глупост. („Големите автори на афоризми се четат така, сякаш всички те са се познавали добре“, отбелязва Канети.) Афористичното мислене е неформално, необщително, съперническо, гордо егоистично. „Човек се нуждае от приятели най-вече, за да стане по-нагъл, т.е. по-самостоятелен“, пише Канети: там е автентичният тон на афориста. В тетрадката се съхранява онзи идеално нагъл, ефикасен Аз, който човек си изгражда, за да се справя със света. Чрез разкъсването на идеите и наблюденията, краткостта на изразяването им, отсъствието на полезни илюстрации, тетрадката прави от мисленето нещо леко.

Афористичното писане в тетрадките на Канети е бързо познание – в контраст с бавното познание, дестилирано в чудесната му книга „Маси и власт“. Бързината на Канети воюва с неговата упоритост, с неговия инстинкт за борба. Така, след като „Заслепението“ го изстрелва в ранна възраст като голям писател, той решава да се заеме с това, което нарича „дело на живота“, и изчезва за двадесет и пет години, за да излюпи това дело, като не публикува нищо (с изключение на една втора пиеса) след 1938 г., когато напуска Виена, до 1960 г., когато се появява „Маси и власт“.

За толкова дълга книга „Маси и власт“ е много напрегната. Донякъде трудолюбивият, напорист писател, който си е поставил за цел да напише томче, което да „сграбчи този век за гърлото“, се намесва и бива заместен от лаконичен писател, който е по-игрив, по-нахален, по-загадъчен, по-презрителен. Резултатът е един изключително интересен, често дълбок размисъл за природата на обществото, в частност за природата на насилието, изграден като полифонична художествена творба. „В тази книга е вложено всичко“, казва той.

Подобно на учен от разказ на Борхес, в който се смесват реална и въображаема ерудиция, Канети има вкус към причудливи смесици от знания, ексцентрични класификации и духовити смени на тона. Така „Маси и власт“ – на немски език Masse und Macht – предлага аналогии от физиологията и зоологията, за да обясни командването и послушанието, и е може би най-оригинален, когато разширява понятието за тълпа, включвайки колективни единици, които не са съставени от човешки същества, които „напомнят“ за тълпата, които „се чувстват като тълпа“, които „я символизират в мит, сън, реч и песен“. (Сред тези единици – в гениалния каталог на Канети – са огънят, дъждът, пръстите на ръката, пчелният рояк, зъбите, гората, змиите на делириума тременс).

Голяма част от „Маси и власт“ зависи от скрити или непреднамерени научнофантастични образи на неща или части от неща, които стават страшно автономни; на непредсказуеми движения, темпове, обеми. Канети превръща времето (историята) в пространство, в което се проявяват странно множество от биоморфни същности – различните форми на Големия звяр, тълпата. Тълпата се движи, излъчва, расте, разширява се, свива се. Нейните възможности са по двойки: Канети казва, че тълпите са бързи и бавни, ритмични и застояли, затворени и отворени. Стадото (друга версия на тълпата) се оплаква, плячкосва, е спокойно, то е „навън“ или „навътре“.

Като разказ за психологията и структурата на властта „Маси и власт“ се връща към дискусиите за тълпите и масите през XIX век, за да изложи своята поетика на политическия кошмар. Осъждането на Френската революция, а по-късно и на Комуната, е посланието на книгите за тълпите от XIX в. (тогава те са били толкова разпространени, колкото са немодерни сега) – от „Необикновени народни заблуди и лудостта на тълпите“ на Чарлз Маккей (1841 г.) до „Тълпата“ на Гюстав Льо Бон (1895 г.), книга, на която Фройд се възхищава, и „Психология на революцията“ (1912 г.). Но докато по-ранните автори са се задоволявали да утвърждават патологията на тълпата и да я морализират, Канети иска да обясни, при това изчерпателно, например, деструктивността на тълпата („често споменавана като нейно най-забележимо качество“, казва той) чрез своите биоморфни парадигми. И за разлика от Льо Бон, който се обявява против революцията и в полза на статуквото (смятано от Льо Бон за по-малко потисническата диктатура), Канети предлага кратка позиция срещу самата власт. Всеотдаен просветител, той описва обекта на своята борба като единствената вяра, останала непокътната от просветителите, „най-нелепата от всички, религията на властта“.

Да се разбира властта, като се разглежда тълпата, в ущърб на понятия като „класа“ или „нация“, означава именно да се настоява за аисторическо разбиране. Хегел и Маркс не се споменават, не защото Канети е толкова самоуверен, че няма да изпусне обичайните имена, а защото последиците от подхода на Канети са рязко антихегелиански и антимарксистки[4]. Аисторическият метод и консервативният му политически нрав приближават Канети по-скоро до Фройд – макар че той в никакъв случай не е фройдист. Канети е това, което Фройд би могъл да бъде, ако не беше психолог: използвайки много източници, които са били важни за Фройд – автобиографията на психотика съдия Шребер, материали по антропология и история на древните религии, теорията за тълпата на Льо Бон – Канети стига до съвсем различни заключения за груповата психология и формирането на егото.

Подобно на Фройд, Канети е склонен да открие прототипа на поведението на тълпата (т.е. ирационалното) в религията и голяма част от „Маси и власт“ всъщност е дискурс на рационалиста за религията. Например това, което Канети нарича „оплакваща се тълпа“, е просто друго име на религиите на оплакването, за които той прави зашеметяващ анализ, като противопоставя бавните темпове на католическото благочестие и ритуал – изразяващи вечния страх на Църквата от откритата тълпа – на неистовия траур в шиитския клон на исляма.

Подобно на Фройд, Канети също разтваря политиката в патология, разглеждайки обществото като психическа дейност – разбира се, варварска – която трябва да бъде разкодирана. Така Канети преминава, без да прекъсва, от понятието за тълпа към анализ на това как „символът на тълпата“ фигурира в душевния живот на общността. Някакъв окончателен завой в аргументацията на тълпата изглежда е постигнат, когато Канети поставя на нейно място Френската революция, намирайки революцията за по-малко интересна като изригване на разрушителното, отколкото като „национален символ на тълпата“ за французите.

За Хегел и неговите наследници историческото (домът на иронията) и естественото са два коренно различни процеса. В „Маси и власт“ историята е „естествена“. Канети не се аргументира с историята. Първо идва разказът за тълпата като вкоренена в биологията и природните форми; след това, като илюстрация, „Тълпата в историята“. Историята е използвана само за да даде примери – бърза употреба. Канети е пристрастен към свидетелствата на народите без история (в Хегеловия смисъл), като разглежда антропологичните анекдоти като имащи същата илюстративна стойност като събитие, случило се в напреднало историческо общество.

„Маси и власт“ е ексцентрична книга – още по-ексцентрична поради твърдението, че е установила категории, които са „универсални“, и това твърдение позволява на Канети да избегне очевидната препратка: Хитлер[5]. Той се появява непряко, в централното значение, което Канети придава на известния случай на съдия Шребер. (Тук е единствената препратка на Канети към Фройд – в една дискретна бележка под линия, в която Канети предполага, че ако Фройд беше преживял нацизма, може би щеше да прочете разказа на Шребер за неговите сложни параноични заблуди в по-интересна светлина: като прототип на политическия, конкретно нацисткия манталитет.)

Но Канети не е европоцентричен – и това е едно от големите му постижения като мислител. Запознат както с китайската, така и с европейската мисъл, както с будизма и исляма, така и с християнството, Канети се радва на забележителна свобода от редуктивни навици на мислене. Изглежда, че не е в състояние да използва психологическите знания по редуктивен начин – първият том на автобиографията му, както и неговите почитания към възхитени писатели, дават доказателства за това. И той се бори с тази по-правдоподобна редукция, с историческата. „Бих дал много, за да се отърва от навика си да виждам света исторически“, пише той през 1950 г., две години след като започва да пише „Маси и власт“.

Протестът му срещу историческото разглеждане на нещата е насочен не само срещу този най-вероятен редукционизъм. Той е и протест срещу смъртта. Да мислиш за историята означава да мислиш за мъртвите и да си припомняш, че си смъртен. Мисълта на Канети е консервативна в най-буквалния смисъл на думата: той не иска да умре. Да протестираш срещу властта, срещу властта като такава; да протестираш срещу смъртта (той е един от най-големите ненавистници на смъртта в литературата) – това са широки цели, непобедими врагове. Канети описва творчеството на Кафка като „опровержение“ на властта и това е целта му в „Маси и власт“. Цялото му творчество обаче е насочено към опровергаване на смъртта. Опровержението изглежда означава за Канети прекомерно настояване. Той настоява, че смъртта е наистина неприемлива; неприложима, защото е това, което е извън живота; несправедлива, защото ограничава амбицията и я оскърбява. Отказва да разбере смъртта, както предлага Хегел, като нещо вътре в живота – като съзнание за смърт, ограниченост, смъртност. По въпросите на смъртта Канети е невъзвращенец, ужасен материалист и дон Кихот. „Все още не съм успял да направя нищо срещу смъртта“, пише той през 1960 г.

„Искам да почувствам всичко в себе си, преди да го помисля“, пише Канети почти две десетилетия по-рано, а за това, казва той, му е нужен дълъг живот. Да умреш преждевременно, означава да не си се вживял напълно и следователно да не си използвал ума както може. Сякаш Канети трябва да поддържа съзнанието си в постоянно състояние на жадност, за да остане непримирен със смъртта. „Чудесно е, че нищо не се губи в съзнанието“, пише той в бележника си, което сигурно е било нерядък момент на еуфория, „и дали само това не е достатъчна причина да се живее много дълго или дори вечно?“ Повтарящите се образи на нуждата да почувства всичко в себе си, да обедини всичко в една глава, илюстрират опитите на Канети чрез магическо мислене и морална гръмкост да „опровергае“ смъртта.

Канети предлага да сключи сделка със смъртта. „Един век? Мизерни сто години. Не е ли това твърде много за едно искрено намерение!“ Но защо сто години? Защо не триста? – като 337-годишната героиня от „Аферата Макропулос“ (1922) на Карел Чапек. В пиесата един от героите (социалистически „прогресист“) описва недостатъците на нормалната продължителност на живота.

Какво може да прави човек през шестдесетте си години живот? Какво удоволствие може да има? Какво може да научи? Не живееш, за да получиш плодовете на дървото, което си посадил; никога няма да научиш всички неща, които човечеството е открило преди теб; няма да довършиш работата си и няма да оставиш пример след себе си; ще умреш, без дори да си живял. От друга страна, един живот от триста години ще позволи на човек петдесет години да бъде дете и ученик; петдесет години да опознае света и да види всичко, което съществува в него; сто години да работи за благото на всички; и след това, когато постигне целия човешки опит, още сто години да живее в мъдрост, да управлява, да учи и да дава пример. О, колко ценен би бил човешкият живот, ако траеше триста години.

Всичко това звучи като Канети – с изключение на това, че Канети не оправдава копнежа си за дълголетие с призиви за по-големи възможности за добри дела. Ценността на разума е толкова голяма, че само той се използва, за да се противопостави на смъртта. Тъй като умът е толкова реален за него, Канети се осмелява да се противопостави на смъртта, а тъй като тялото е толкова нереално, той не вижда нищо ужасяващо в крайното дълголетие. Канети е повече от готов да живее като столетник; докато фантазира, той не иска това, което е поискал Фауст – връщане на младостта, или това, което е дадено на Емилия Макропулос от баща ѝ алхимик – нейното магическо удължаване. Младостта не участва във фантазията на Канети за безсмъртие. Неговата фантазия е за чистото дълголетие, дълголетието на ума. Просто се предполага, че и характерът има дял в дълголетието. Канети смята, че „краткостта на живота ни прави лоши“. Емилия Макропулос предполага, че неговата продължителност би ни направила още по-лоши:

Не можеш да обичаш триста години. И не можеш да се надяваш, да създаваш, да гледаш на нещата триста години. Не можеш да издържиш. Всичко става скучно. Скучно е да бъдеш добър и скучно е да бъдеш лош.... И когато осъзнаеш, че всъщност нищо не съществува.... Толкова близо си до всичко. Можеш да видиш някакъв смисъл във всичко. За теб всичко има някаква стойност, защото тези няколко твои години няма да са достатъчни, за да задоволят насладата ти.... Отвратително е да си помислиш колко си щастлив. И това се дължи просто на нелепото стечение на обстоятелствата, че скоро ще умреш. Интересуваш се от всичко като маймуна....

Но тази правдоподобна обреченост е точно това, което Канети не може да признае. Той не се смущава от възможността за отслабване на апетита, за насищане на желанието, за обезценяване на страстта. Канети не се замисля за разлагането на чувствата, както и на тялото, а само за устойчивостта на ума. Рядко някой е бил толкова у дома си в ума, с толкова малко амбивалентност.

Тази нагласа далеч не е източник на самодоволство, а е голямата сила на Канети като ум. Канети е човек, който дълбоко е почувствал отговорността на думите; и голяма част от творбите му се опитват да предадат нещо от това, което той е научил за това как да обръщаме внимание на света. В него няма доктрина, но има много угризения, спешност, скръб и еуфория. Посланието на страстите на ума е страст. „Опитвам се да си представя как някой казва на Шекспир: „Отпусни се!“, казва Канети с презрение. С красноречие и благородство неговото творчество защитава напрежението, усилието, моралната и аморалната сериозност.

Септември 1980

Източник

 

 

[1] Статията е от 1982 г. Бел. Пр.

[2] „Какво е странното в него?“ – попита той.

„О, не знам – отвърна Анет. „Той е такъв един…“

„Не го намирам за странен“, каза Рейнборо, след като напразно беше чакал епитета. „Има само едно нещо, което е изключително в Миша, освен очите, и това е търпението му. Той винаги има стотина плана под ръка и е единственият човек, когото познавам, който ще чака буквално с години, за да изгради дори един тривиален план.“ Рейнборо погледна Анет с неприязън.

„Вярно ли е, че плаче заради неща, които чете във вестниците?“ – попита Анет.

„Би трябвало да мисля, че това е много невероятно!“ – каза Рейнборо. Очите на Анет бяха много широко отворени.

(Из „Бягството от заклинателя“, Viking Press, 1956 г., стр. 134.)

[3] Това дълго есе, публикувано като малка книжка на немски език през 1969 г. и на английски през 1974 г. под заглавие Kafka's Other Trial, в отличен превод на Кристофър Мидълтън (Schocken Books), е преведено от Йоахим Нойгрошел и е включено в The Conscience of Words, подборката от есета на Канети във възхитителната програма на Continuum Books за превеждане на почти цялото творчество на Канети на английски език.

[4] Повечето хора, които са писали за Канети, опитвайки се да го „определят“, започват с възстановяването на интелектуална генеалогия, за която се предполага, че е потисната. Рецензирайки „Маси и власт“, когато тя се появява на английски език през 1962 г., Айрис Мърдок отбелязва „сдържаността“ на Канети по отношение на назоваването на имената на Фройд и Маркс. Тя си спомня за Витгенщайн, тъй като смята, че това е „белегът на артиста и на уверения, истински творчески мислител, само че докато Витгенщайн всъщност не си е направил труда да прочете някои от най-известните си предшественици, човек може да бъде почти сигурен, че д-р Канети е прочел всичко“. Но това е подвеждащо сравнение, тъй като Канети не е сдържан. След като е предоставил дванадесет страници библиография на гърба на „Маси и власт“, Канети едва ли може да бъде обвиняван (или да му се възхищаваме), че не е открит по отношение на източниците си; само че има различни такива. Канети смята, че книгата на съдия Шребер „Спомени за моето нервно заболяване“, публикувана през 1903 г., ни казва повече за политиката, отколкото Маркс. Повечето от нещата, които той изброява, са трудове по етнология и история, особено по история на религията. Бел. авт.

[5] Единственото пряко споменаване на Хитлер в „Маси и власт“ е в раздел от четири страници, озаглавен „Германия и Версай“, но „Съвестта на думите“ съдържа забележително есе, обсъждане на мемоарите на Шпеер, озаглавено „Хитлер според Шпеер“. Канети е по-правилен като есеист. Бел. авт.

 

Сюзън Зонтаг (1933 – 2004) е американска писателка, режисьорка, философка, преподавателка и политическа активистка. Тя пише предимно есета, но публикува и романи; първата си голяма творба, есето „Бележки за ‚Камп‘, публикува през 1964 г. Сред най-известните ѝ творби са критическите „Срещу интерпретацията“ (1966), „Стилове на радикалната воля“ (1968), „За фотографията“ (1977) и „Болестта като метафора“ (1978), както и художествените „Начинът, по който живеем сега“ (1986), „Вулканичният любовник“ (1992) и „В Америка“ (1999).


Pin It

Прочетете още...

Зомбификация

Виктор Пелевин 21 Авг, 2012 Hits: 12857
Когато по време на партийно събрание зад…