От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 05 kuchukov sm

 

Българско училище за нашите деца – за да не ги дискриминират в България!

Георги Николчев е бивш мой студент, от гр. Тръстеник, Плевенско. Сега живее в Испания със съпругата си и с двете си дъщери. В България Георги завършва Начална училищна педагогика и ромски език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Известно време работи като учител, но с по-ниска заплата, защото в дипломата му пише Начална училищна педагогика и ромски език. Тоест той не е „пълноценен“ учител. Така решила директорката на училището. Ако пишеше в дипломата му Начална училищна педагогика и английски език, тогава щеше да бъде признат за пълноценен учител.

След известно мизерстване с минимална учителска заплата, Георги и семейството му решават да заминат за Испания. Устройват се в малко градче в близост до Бургос. Георги и съпругата му работят, за да могат да припечелят добре, че имат планове – къща да купуват в България.

Децата им растат в Испания, ходят на детска градина и училище, говорят добре испански. Вкъщи с децата се говори на ромски и испански. Български децата почти не знаят. Когато се връщат в България през лятото за почивка, децата продължават да говорят помежду си на испански и не могат да говорят с баби и дядовци на български. На децата им личи, че са с ромски произход. И неведнъж Георги и съпругата му са ставали свидетели на расистко отношение към техните деца от страна на български деца, на детската площадка, когато се опитват да говорят на български с тях. Българските деца им се подиграват, че не могат да говорят добре български, защото са „цигани“, а не защото растат в Испания. Чували са какви ли не думи на присмех и подигравки от деца на етнически българи. Българчетата са жестоки в това отношение.

Георги се разболява и е пенсиониран в Испания по болест. Междувременно близки и роднини на Георги и на съпругата му емигрират от България и се заселват в това испанско градче. Образува се цяла комуна от български роми дошли да работят в Испания. В един момент Георги си дава сметка, че броят на децата от България в това градче е достатъчно голям, за да се създаде българско училище. По този повод Георги се свърза с мен, за да пита какъв е редът за откриване на българско училище и как би могъл да се снабди с буквари на български език, за да може да започне да преподава и да ги ограмотява. Готов е да закупи със собствени средства буквари.

Георги, а и останалите млади роми родители, имат страх, че ако децата им не говорят добре български, ще бъдат дискриминирани, не защото са „испанци“, а защото в очите на обикновения българин те вечно ще си останат „цигани“. Да научат добре български, за да не бъдат дискриминирани в България, когато се връщат по време на ваканциите там. Това е мечтата на Георги.


Small Ad GF 1

Ако съм турчин – съм добър, ако съм ром – съм лош!

Д-р Бисер Алеков е първият ми докторант. Докато работех все още в България – в Университета във Велико Търново, Бисер беше мой асистент. Най-напред е завършил Начална и предучилищна педагогика в Русенския университет, след това и магистърска степен по Педагогическа психология, след което защитава и дисертация пред Специализирания научен съвет по Педагогика към ВАК, под моето научно ръководство. Докато беше мой асистент в Университета в Търново, с него и с още една асистентка, поставихме основите на специалността Начална училищна педагогика и ромски език. Заради тази специалност, както моите асистенти, така и аз бяхме подложени на какви ли не унижения и подигравки, бяхме едва ли не третирани като престъпници, затова че искаме да има такава университетска специалност, даваща възможност на ромските деца да изучават майчиния си език, организирано, в училищни условия.

Бисер завършва основното образование в родното си село. Има отлични оценки и семейството му решава той да продължи в средно училище в съседния окръжен град. Очаквал е да си намери нови приятели, но е имал и своите страхове – навлиза в един нов, непознат свят. Никога не е имал съученици с друг етнически произход, освен роми и турци. Ами ако някой разбере, че е ром? Чувал е истории за дискриминация, омраза. Но е бил спокоен, защото е добър и не провокира конфликти, не е агресивен. Като всеки млад човек и Бисер е бил любознателен, искал е да научи за живота извън малкото село, от което идва. Имало е и въпроси за етническия му произход, но той излъгал. Казал, че е турчин, защото говори и турски, светъл и русоляв е и затова си мислел, че ако каже, че е турчин може да избегне дискриминацията или расисткото отношение. В класа има и други турчета и покрай тях Бисер също минава за турчин. В края на учебната година на основното си училище Бисер изпраща няколко стихотворения за състезание в национално ученическо списание, където написва и кратка история за произхода и селото си. Стиховете са публикувани в първата седмица от новата учебна година. Той не смее да каже на никого за това, защото там е написал, че е ром. Започват страховете на Бисер, че ако някой от училище види това, ще разберат и за лъжата му, че е турчин. И това се случва. Втората седмица учителката по литература решава да прочете стихотворенията на Бисер, за да покажа колко е талантлив. Докато съучениците му си мислят, че той е турчин се държат добре с него – той е добър, но след като се разбира, че е ром нещата се променят и той става изведнъж лош. Половината от класната стая на Бисер е заета от момчета, а другата половина от момичета. Така са разпределени чиновете. Той седи на първия ред от страната на момчетата на чин с други две момчета. Първият ден е спокоен, но следващите дни и месеци започва тормоза над Бисер – бутат му стола, в междучасията се блъскат в него, наричат го „циганин“, „мангал“… Това е унизително за него и той се оплаква на учителката – отговорът й е, че те са пораснали и трябва да си решават проблемите сами. Униженията продължават. Започват безсънните нощи за Бисер. Заради високо кръвно налягане се налага влизане в болница. Споделя какво му се случва с директорката на училището. Взима се решение Бисер да бъде преместен в другата половина на стаята, там, където са момичетата. До края на средното училище седи с момичета.

След завършване на средното и висшето си образование, години по-късно започва доброволно участие в местна ромска неправителствена организация. След изграждане на доверие в организацията и с други младежи споделя случилото се в средното училище. Не е единственият с подобна история. Всеки от екипа има подобни не добри преживявания. Всички те са били единствените роми в училището или класа. Вземат решение – да се обърнат към училищата, за да се борят с тормоза и унижението срещу ромските ученици. Започват да посещават училища, в които ромските деца са единици в класовете или в училищата и да разказват своите истории. За да не се повтарят тормозът и униженията, които са имали Бисер и другите му колеги.

Десет години след тормоза в училище Бисер започва работа като асистент в университета в Търново. Понякога води и занятия на студентите от специалността „Социални дейности“. Веднъж на едно от занятията, сред студентите разпознава свой съученик от средното училище – един от онези, които са го тормозели. Бисер се усмихва и го поздравява, съученикът му е шокиран!

Днес Бисер живее в Брюксел – от 12 години! Приет е като докторант в Университета в Севиля, Испания и иска да пише нова дисертация по Интеркултурно образование. Едновременно работи като социален работник към кметството в Брюксел. Помага на българските граждани с попълване на документи, дава информация за всичко, което е необходимо да знаят новодошлите имигранти от България и по-лесно и по-бързо да се интегрират. Една от работите на Бисер е работата му с децата, които са родени в Брюксел и не могат да говорят български – те говорят френски/фламандски и турски, но не и български. Лятото тези деца се прибират в България и не могат да общуват на български. Бисер ги мотивира да учат и български. За тях той е ролеви модел, на когото те искат да подражават.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Кажи на доктора да ми изпрати друг стажант!

С Иван Иванов се познаваме в средата на 90-те години на миналия век – времето, когато в България се зараждаше ромското движение. Иван по това време работеше като фелдшер в Хасковско. В края на 90-те години дойде в София и започна работа по Проект „Права на Човека“. Едновременно с това започва да учи Право във Варненския свободен университет. Иван е от групата на ромите мюсюлмани от Хасково и това определено му личи – той не е светъл и рус и няма как да скрие ромския си етнически произход. Много често е дискриминиран заради цвета на кожата си още от ученическите години, а и като студент по медицина. Дискриминиран е бил и за това, че е с мюсюлманско име и религия. Когато е учил в медицинския институт е имал практика в болница. Трябвало е да снеме анамнеза от болните и да се опита да постави диагноза, да назначи лечение. Веднъж един пациент, който е сам в отделна стая, видимо специален човек, като вижда Иван с по-тъмна кожа му казва да предаде на доктора да му изпратят друг стажант, т.е. с по-светла кожа. Иван е смачкан. Като бъдещ медик той гледа на пациентите като на хора, за чието тяло и организъм ще се грижи. Не се интересува от името, професията, произхода и цвета на кожата. Иван отива при водещия лекар и казва желанието на пациента. Докторът му отговаря с думите „Предай на пациента, че ти си най-добрият стажант“…

В периода на насилствена асимилация спрямо турците и ромите от 1985 до 1989, а и след това, семейството на Иван многократно се среща с дискриминационно отношение от страна на властите, полицията и дори от членове на мнозинството. През това време той започва живо да се интересува от темата за неравното третиране на хора в неравностойно положение и решава да учи право, за да се занимава професионално със защита правата на човека. Междувременно, докато учи във Варненския свободен университет, той е поканен да работи като правен консултант по Проект „Права на човека“ в София, която по онова време е водеща организация в тази област. В периода от 1996 до 1999 докато работи там, Иван и колегите му завеждат множество дела за нарушени права на роми и в частност срещу полицейската бруталност, упражнена спрямо тях. Част от тези дела по-късно са спечелени в Европейския Съд по правата на човека в Страсбург и стават пример за успешни дела в цяла Европа.

През 1999 година Иван е приет да учи в Колумбийския Университет в Ню Йорк. Там учи международно право с фокус „Правата на човека“. Среща се с водещи професори по право и правозащитници, участвали в движението за гражданските права през 1960-те години в Америка. Научава много за сегрегацията и расовата дискриминация на чернокожите и методите, с които се борят срещу тези негативни практики. През 2000-та година започва работа като юрист към Европейски център по правата на ромите в Будапеща, Унгария. Опита и знанията, получени в Америка, Иван се опитва да предаде в Европа по отношение на правата на ромите. Участва в мащабни акции в няколко страни в Европа за водене на дела срещу сегрегацията на ромските деца в училищата. Отново множество дела за нарушени права на роми подадени от центъра в Будапеща завършват успешно в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много важно постижение е през 1997 година написването от него и неговите колеги на първата ромска национална стратегия за интеграция на ромите, приета от тогавашното българско правителство.

Иван започва множество инициативи и дела в България против дискриминацията на роми в образованието, заетостта, здравеопазването и достъпа до обществени места. От 2005 година започва работа като изпълнителен директор в Европейски ромски информационен офис (ЕРИО) в Брюксел. Според него положението с човешките права на ромите няма да се разреши само със завеждане на дела в съда. Той е убеден, че заедно с това трябва да се правят и изпълняват цялостни политики и стратегии за социалното включване на ромите в обществото. Политики и адекватно законодателство, които осигуряват равен достъп на ромите до качествено образование и здравеопазване, работа, жилища, политическо и обществено участие, социални и други услуги. Тази си идея следва стриктно в работата си в Брюксел. ЕРИО е първата застъпническа ромска организация на европейско ниво, която предлага рамка на европейските институции да разработят европейска стратегия за ромите. След няколко години упорит труд Иван успява да убеди Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския икономически и социален комитет да приемат такава стратегия. С редица конференции и други събития, кампании и инициативи повишават информираността в Европа по отношение на нуждата от такава стратегия и нейното приемане от всички страни членки на Европейския съюз.

Иван твърдо вярва, че в борбата против расовата дискриминация срещу ромите е много важно да се включи цялото общество. Отношението на много от българите, живеещи в Европа, към ромите е изцяло базирано на предразсъдъци и стереотипи. За да спре дискриминацията, трябва гражданското общество заедно с властимащите да разработват и постоянно да прилагат чрез различни прийоми, дейности и подходи за елиминиране на тези стереотипи в обществото. Трябва да се знае повече за ромите, за техните културни и етнически специфики, тяхната история, страданията им през вековете по пътя им от Индия до Европа, геноцида срещу тях по време на нацизма през Втората световна война и тяхната изолацията и маргинализация до днес.

Иван казва, че ромите трябва да бъдат приемани като равноправни граждани, каквито те са по право, да участват във всички области на живота и да имат равен достъп до протичащите процеси. Това трябва да започне в семейството, да премине през училище и продължи по-късно на работното място и в обществото. Ако вкъщи майката плаши детето си, че ако не си изяде вечерята, ще извика старата циганка да го вземе, то това дете още от ранна възраст ще бъде обременено в семейството с предразсъдък спрямо ромите, макар тези родители да не са расисти, но в същото време не осъзнават каква вреда нанасят на взаимоотношенията в обществото изобщо. Хората са толерантни към ромите, когато ги видят да просят, работят в местата с ниско квалифициран труд, вършат мръсна и ниско платена работа, стига да не крадат. Но когато ром получи добро образование, преминавайки всички премеждия на дискриминация, имал е шанс да намери добра работа, или не дай боже да кандидатства за работа или позиция в администрацията или властта, тогава спират да бъдат толерантни и да подпомагат, а точно обратно – има обединяване на всички в процеса на дискриминация спрямо този ром, защото се явява конкуренция на българите. Това Иван го е изпитвал неведнъж на гърба си…

Иван Иванов е докторант по Социология на правото към Института по право на Българската академия на науките и в дисертацията си предлага различни модели за борба с предразсъдъците и стереотипите чрез медии, образователни и културни дейности. Подходът на Иванов е да работи с двете общности, с роми и българи, за да се образоват и да си помагат, да се приемат с различията си, такива каквито са. Моделите, които разработва и търси начин за приложение, целят да направят така, че роми и българи да работят заедно в медиите, в публичната администрация, институциите, в частния сектор, училища, болници и полиция. Но не само ромите да работят по проблемите на своята общност. Ромският проблем не трябва да се отделя от останалите проблеми в обществото. Обществото трябва да осъзнае, че само губи от това разделение.

Целта на Иван Иванов е да създаде образователни центрове из цяла България и дори в Европа, които да обучават млади роми и нероми заедно да работят за решаването на проблемите. Като ключов приоритет да бъдат правата на човека и равното третиране на всеки в обществото, нулева толерантност към расизма и дискриминацията. Той е сигурен, че такава инициатива може да бъде прилагана успешно и към други групи, които също са обект на дискриминация, сегрегация и маргинализация.

Заключение

Съвременната ситуация с ромите в българското общество много напомня ситуацията с евреите и ромите в началото на миналия век. През 30-те години на XX в. в Германия е избран Хитлер за канцлер. В цяла Европа започват гонения против евреи и роми. Речта на омразата срещу ромите и евреите се приема за нещо нормално не само в немското общество по онова време, но и в цяла Европа. Предприемат се строги мерки и ограничения. През 1938 г. Германия приема Закон за решаване на циганския въпрос. България, която е в съюз с Германия тогава, през 1941 г. приема Закон за защита на нацията, насочен срещу българските евреи. Днес в българското общество речта на омраза срещу ромите се приема за нещо нормално на всички нива, като се започне от „езика на улицата“ и се стигне до „езика на политиците“ в парламента. И това не притеснява никого! И нещо повече! ВМРО и Заместник-министър председател и Министър на отбраната Красимир Каракачанов преди две години предложи Концепция за интегриране на ромите в българското общество, където езикът на Концепцията се доближава страшно много до езика на Закона за решаване на циганския въпрос в хитлеристка Германия от 1938 г. Срам!

Подобно е било отношението и към евреите в началото на 1930-те години, но слава Богу, тогава е имало и здравомислеща интелигенция, която е имала друго отношение към тях. Специален брой на сп. „Български месечник“ от 1937 г. озаглавен „Българската общественост за расизма и антисемитизма“ представя интервюта с видни български учени като проф. Александър Балабанов, проф. Андрей Николов, проф. Димитър Михалчев, проф. Добри Христов, проф. д-р Асен Златаров, Иван Камбуров – музикален критик, Вергил Димов – бивш министър. Тук ще дам някои примери от изказванията на интервюираните. Например проф. Ал. Балабанов (1937: 56-57) казва:

Аз съм виждал такава дълбока и сърдечна преданост към всичко българско, и към земя, и към език, и към съдба, щото често се усмихвам със сърдечна радост на тоя еврейски български шовинизъм.

Образованата част от еврейството или т.нар. интелигентни евреи са наистина дълбоко убедени българи. И аз виждам в техните очи, как им плачат сърцата от мъка, че има толкова жестоки и глупави хора, които искат да ги отлъчат от дейност в полето на българския духовен живот.

Колко ясно и точно е казано това от великия български литературовед и колко нещата си приличат с днешната ситуация с ромската общност в България. И днес има хиляди образовани роми, които милеят за България, правят всичко възможно за интеграцията на ромската общност, но това не е достатъчно. Въпросът е дали голяма част от българската общественост, включително и на най-високите слоеве на българското общество – интелигенцията, е готова да приеме ромите такива, каквито са – с техния език и култура, без да иска от тях да се асимилира (да забрави собствения си език и култура), за да бъдат „равни“ с мнозинството. Днес в България предразсъдъците дори и към най-образованите роми е факт.

Ето и някои размисли на проф. Андрей Николов (1937: 59) за евреите:

Във войните са падали, ако не повече, то наравно процентно евреи, колкото и българи, при ясното съзнание, че умират за своята Родина. Струва ми се индивидуалните недостатъци на някои евреи фрапират и това смело се използва от някои наши спекуланти за пропаганда против евреите.

Във войните са падали и много роми за Родината България. Ромите са участвали във всички по-важни български исторически събития. От разказите на дядо ми знам, че прадядо ми е бил участник в Балканската и Първата световна война и дори е бил пленен в Сърбия, но е успял да избяга от плен. Дядо ми е бил войник в българската армия в продължение на 3 години преди Втората световна война. Знам че роми от Северозападна България са участвали в Септемврийското въстание през 1923 г. От роми от Сливен съм чувал, че ромки са били едни от водещите женски бунтове в България, които започват в Сливен през 1918 г. във фабриката на Добри Желязков Фабрикаджията, в която роми работят още от нейното основаване през 1836 г., както и в другите текстилни фабрики. Баба ми и дядо ми, без да знаят, че вършат яташка дейност по време на Втората световна война, са пренасяли неведнъж храна и дрехи за сина-партизанин на един от провадийските доктори, при когото дядо ми работел и се грижел за животните и земята, а баба ми е била слугиня. Много често, докторът е изпращал дядо ми и баба ми в гората „за дърва“, като обикновено в каруцата са слагани торби с храна и дрехи за партизаните, които са оставяни на определено място в гората. От ромския активист и поет Георги Парушев съм чувал, че е имал прадядо опълченец, който е умрял в боевете на Шипка – за България!

За съжаление всичко това е забравено днес! Политически партии като АТАКА и ВМРО насаждат расова омраза на етническа база срещу ромите. Журналистите търсят евтина и бърза слава като използват беднотията и неграмотността на ромите като основни теми на своите публикации. Почти никой не говори за стотиците и хилядите образовани, високо професионални роми напуснали родината си не защото я мразят а заради злобата завистта и омразата в България просто не се диша, камо ли да се живее. Кратките истории, представени в тази книжка колкото и малко да са брой, показват голямата любов на ромите към Родината, въпреки речта на омраза, въпреки расизма, въпреки дискриминацията, въпреки всичко…

Послеслов: Когато за малко бях „циганка“…

Мария Касимова-Моасе

Трябва да е било някъде през 2003-2004-та. Към онова време съм отговорен редактор на лайфстайл списание „Едно“ – едно свободно, качествено и много любимо мое издание, което и днес би стояло като бяла лястовица на пазара на печатни издания. Ужасно съм мотивирана да работя и съм готова на журналистически експерименти. И си намирам един точно такъв – във Великотърновския университет се отваря тримесечна програма за обучение на помощник-учители с ромски език! Идеята е да се подготвят хора, завършили средно образование, да бъдат в помощ на началните учители в страната, в региони, където работят с ромски деца. Тези хлапета, идващи най-често от гетото и махалата, или не знаят изобщо или не разбират все още добре български език. Това естествено ги кара да се чувстват неловко сред останалите деца и естествено ги демотивира да ходят на училище. Обучението всъщност беше една прекрасна идея! Да социализираш и интегрираш хората от гетото, като улесниш достъпа на децата им до образование, чрез медиатори, владеещи родния им език и сами произхождащи от ромски семейства – гениално!

По това време в същия университет – едно учебно заведение със забележително модерно виждане за образователните процеси и съответните им нови програми тогава – имаше и бакалавърска четиригодишна програма за обучение по ромски език. В списанието обсъждахме с възхищение тази инициатива и затова и приехме тримесечното обучение за помощник-учители като повод да се запознаем отблизо с ромската общност и нейните интелектуални лидери.

И така!

За моя радост колегите ми въодушевено приеха идеята да прекарам три пълни дни в програмата като човек „под прикритие“ и след това да напиша репортаж от мястото на събитието. За реалната ми цел знаеха само хората от администрацията на университета и един-двама души от организаторите от ромска страна – за останалите бях просто една от студентките. Появих се в първия ден на откриването и се влях в един солиден поток от близо сто и двадесет човека. Трябва да ви кажа, че по нищо не се отличавах от тях – и сред „циганките“ светли и руси като мен колкото искаш! За останалото пък да не говорим – приказваме си, запознаваме се плахо, смеем се на едни и същи неща, пием кафета – абе студенти като студенти! Получавам наръч учебници и учебни тетрадки, има официална част, а вечерта – както си трябва – банкет! И до ден днешен това е едно от най-веселите и красиви събития, на които съм присъствала! Какви танци само! Още е пред очите ми една чудно красива Зина, с едни къдрави кафяви коси, студентка в бакалавърската програма, която танцува така, както не бях виждала до този момент някой да се движи в пространството изобщо! Ама не просто ориенталски ритми за телесната долница, а истинска ромска музика, качествено изпълнена на живо, дълбока, емоционална. И Зина, която като щрих се вихри около тези звуци, като дъх се въздига над земята и всичко наоколо замира. И тези весели, добронамерени хора, сред които бях „една от нас“…

На другия ден започваме „училището“. Цяла зала, пълна със студенти. Всички точни, сериозни, записват, внимават. Някаква обща приповдигнатост се възцарява, когато става ясно, че ще идва „нашият доцент“. Така го наричат всички и всички знаят кого точно имат предвид. Аз, за да не се издам, че съм привнесен елемент, не смея да питам за кого става дума. „Нашият доцент“ се появява малко след края на първата лекция и аз разпознавам основната движеща фигура на проекта – Христо, Христо Кючуков. Знам го кой е по име, наясно съм, че благодарение на неговите усилия всичко това тук се случва, но така и все още не съм вързала образа с това толкова мило „нашия доцент“. Когато го изговарят, студентите тук придобиват едно особено изражение. Четеш в очите им някаква абсолютно неподправена смесица от детска радост, гордост, едно такова възрожденско въодушевление и невиждана за мен както дотогава, така и след това преданост. Такава преданост, каквато учениците са имали към своите учители през възраждането – като към просветители, не просто даскали. „Нашият доцент“ казва нещо на ромски на аудиторията, а тя се засмива. Засмивам се и аз, въпреки че нищо не разбирам. В почивките ще чуя от състудентите си поне няколко епизода от живота на доцента, направо превърнати в легенди. В един от тях се разказва как като малък по цели нощи четял на мъждукаща светлина и как победил всички бели българчета на някаква олимпиада по история в училище. Чак сега, когато прочетох книгата, която вие държите в ръцете си, разбрах, че в тези легенди всъщност една огромна част си е съвсем самата истина. Приказното е само в начина на разказването – по онзи вечен начин, по който един сладкодумец рисува словесни картини, а другите го слушат, зяпнали като деца…

В онези три дни обаче има един епизод, който няма да забравя никога. Втори ден от обучението, цял ден сме в лекции. Преди обяд имаме лекция по психолингвистика ли, по език ли, комуникации ли. не помня точно. Преподавателката – със сигурност чудесен специалист – видимо подценява аудиторията. След толкова университетски часове мога да го усетя веднага. Твърде приповдигната е, примерите й са елементарни, а всеки термин, колкото и познат да е той, тя се опитва да преведе на по-популярен език. Популярен… разбирай детски! Интонацията й е пресилено игрива, задава въпроси точно така, както се прави пред полузаспал клас от първолаци и изобщо всички в залата се чувстваме леко неудобно, заради това. Подценяването е поради факта, че преподава на „цигани“. Не ми се иска да го повярвам, но това убеждение стремително се затвърждава у мен с всяка минута. Преподавателката просто превежда! Няма „когнитивно“, има „такова, дето го знаеш“! Няма „предавател на съобщение“, има „тоя, който нещо има да разкаже или напише“. Въпреки това подценяване обаче, тя е решила да извади от студентите няколко определения, като активно задава въпроси. Говори за начините, по които комуникираме, но пак се притеснява да използва думата „комуникация“, та вместо нея употребява израза „казване на разни неща“.

„И как, колеги, как си казваме разни неща? – пита преподавателката. А?! Как?! М? Някой сеща ли се? Например, когато си пишем, а?.“

Хората в залата гледат с леко сбърчени вежди. Очакват, че кой знае колко труден отговор трябва да има и просто не е възможно да го уцелят веднага, като кажат например „писмената реч“. Е, оказва се, че точно това има предвид дамата зад катедрата. След писмената реч, чрез нова лавина от детински въпроси и закачливи примери, стигаме бързо и до звуковата реч. Обнадеждена от успешното развитие на нещата и от факта, че срещу нея не стоят полуграмотни идиоти (каква изненада!), преподавателката се решава да зададе и най-трудния си въпрос: „И как, колеги, си предаваме още съобщения, ама без да говорим с устата и без да пишем с ръцете?… А?! Как, как?!…“

Хората са се умълчали. Точно в този момент сме в тотален колапс на комуникационния процес – предавателят си мисли, че шумът в системата е от ниската интелигентност на аудиторията (нали са „цигани“ – как така ще са пък и умни?!), а приемникът, в лицето на студентите, е убеден, че няма как отговорът да е толкова елементарен. колкото той всъщност е! И точно тогава, в този миг на многозначителна тишина, някъде зад мен някой очевидно вдига ръка. Лицето на преподавателката светва – ето на, един от „идиотите“ се осмелява да вдигне ръка и тя може да стъпи на неговия отговор, пък бил той и грешен!

„Кажете, кажете, колега!“, бодро изнася глас хабилитираното лице. „Не се притеснявайте!“

Обръщам глава да видя смелчагата. Слабичък, даже хърбав младеж, рошав, с изрусени кичури в тъмната си коса. На едното ухо има обеца, на ръката му се мъдри едра, но за сметка на това зле направена татуировка. Тъмна кожа, красиви бели зъби – напълно видимо разпознаваем като „мангал“, както би го определил всеки втори „чистокръвен“ българин с фашизоидни националистически претенции. Малко плах, напълно разбираемо. Изправя се като ученик, подпира се на банката и преглъща. Вълнението му да се изяви пред всички е видимо и истински трогателно. Мълчим и го гледаме с една особена възхита. Момчето (по-късно ще разбера, че се казва Бисер) си поема дъх и с хубав, изнесен глас и на чудесен български казва: „Невербалната комуникация!“..

Оставям ви мъничко време тук, за да си представите тишината в залата. И онемялата от учудване госпожа преподавателка, която в този миг истински и съвсем видимо си отдъхва! Вътрешно ликувам, докато от посока на катедрата идва едно искрено, спонтанно „браво, браво, колега!“. Лекцията продължава на съвсем друго ниво. Бисер и неговата „невербална комуникация“ тотално и завинаги променят перспективата на обучението. В края на лекцията преподавателката благодари на всички за вниманието и признава, че самата не е очаквала да има пред себе си толкова мотивирана и подготвена аудитория. Искрена е.

В междучасието, разбира се, хуквам да се запознава с героя на лекцията. Разменяме имена, купуваме си кафе и аз го питам: „Откъде, бе, Бисере, знаеш ти за невербалната комуникация?! Вашите какво работят, къде живееш, как така…?!“ А той ми вика „А, от Левски съм. Имаме там един учител, събира ни в читалището и ни казва разни неща, по разни теми говорим. Много се интересувам от психологии, там сме говорили за невербалната комуникация. Ако не беше той, нямаше да завърша – бях се хванал с едни работи. не е за разправяне… Ама той така ни събра и там за музика, за хората, за живота си говорим. Искам да съм като него! Да знам и да мога! А иначе майка е чистачка в училището, а тате е в затвора. Обаче и двамата викат „дръж се за учителя, той знае, него ще слушаш!“

На другия ден си заминах. Две седмици, щом седнех да си пиша репортажа за списанието, нещо хем ме стягаше за гърлото, хем ме караше да се усмихвам. Спомените ми от тези три дни са като шарена циганска шамия – и красивата Зина в тях, и „нашия доцент“, и колегите с техните истории, и тоя Бисер, дето искаше да е като учителя си. Един по един изскачат изпод думите и се опитват да се настанят в текста автентично, пълно.

Стана някак текстът. Вкусен и интересен, информативен и добър. Ама заглавие си нямаше. Каквото и да сложа, не му стоеше, бягаше му, преструваше се. Мисля, въртя оттук оттам, извивам значенията на метафорите. и пак нищо. Накрая звъня на един от ромите, с които се бях запознала покрай програмата. Юрист по образование, добротворец по призвание. Името му не помня – Методи ли беше, Васил ли… все едно – един от онези прекрасни хора там. Казвам му болката си, чета му пасажи, разказваме си какво ме е впечатлило най-много. Накрая го питам за една от песните, дето чух по време на първата вечер от програмата, на онзи весел банкет. Беше ми се запечатала музиката, ама текстът беше на ромски, пък аз на този език знам едва-две три думи от съучениците си някога – „кон на керел бути, нанай те хал маро…“. Моят човек започва да ми рецитира думите на песента. Замирам от другата страна на линията. И в тоя миг се ражда и заглавието! Слагам го в началото на текста си и то му лепва така, както нанизът от пендари залепваше на талията на красивата, танцуваща Зина.

„Срещал съм и щастливи цигани.“.

„Маладилем бахтале роменца.“.

Щастливи да сте, прекрасни мои весели и щедри сънародници! Благодаря, че ви срещнах и тук с вашите малки големи, изящни човешки истории, споделени от акад. Христо Кючуков! Христо, който от онези дни и завинаги за мен също е просто „нашият доцент“! Защото вие така го наричате. А и защото това е най-високото човешко звание, което един академичен ум като него може да има сред хората.

 

Христо Кючуков е филолог, преподавател в Свободния западноберлински университет и български ромски деятел.

Pin It

Прочетете още...