Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 05 Oliver sacks 2017

 

Миналата нощ сънувах живак – огромни, блестящи глобули, хвърчащи нагоре и падащи. Живакът е елемент номер 80 и сънят ми е напомняне, че във вторник самият аз ще бъда на 80.

Елементите и рождените дни се преплитат за мен още от детството, когато научих за атомните числа. На 11 години вече можех да кажа „Аз съм натрий“ (Елемент 11), а сега на 79 съм злато. Преди няколко години, когато подарих на приятел бутилка живак за 80-я му рожден ден – специална бутилка, която не може нито да изтече, нито да се счупи – той ме изгледа малко особено, но по-късно ми изпрати очарователно писмо, в което се пошегува: „Вземам малка доза всяка сутрин, за здравето ми.“

Осемдесет! Почти не мога да го повярвам. Често изпитвам усещането, че животът едва започва, само за да осъзная, че е почти към края си. Майка ми е била 16-то от 18 деца; аз бях най-малкият от четиримата ѝ синове и почти най-младият от огромното братовчедство от нейната страна на семейството. Винаги бях най-малкото момче в моя гимназиален клас. Запазих чувството, че съм най-младият, въпреки че сега съм почти най-възрастният човек, когото познавам.

Мислех, че ще умра на 41, когато имах лошо падане и счупих крак, докато се катерех сам по една планина. Шинирах крака възможно най-добре и започнах да се спускам надолу, несръчно, с ръце. В дългите часове, които последваха, бях нападнат от множество спомени, както добри, така и лоши. Повечето бяха в режим на благодарност – благодарност за това, което ми беше дадено от другите, благодарност също, че съм успял да върна нещо. „Пробуждане“ беше публикуван предишната година.

На близо 80 години, с множество медицински и хирургични проблеми, никой от тях прекалено тежък, се чувствам радостен, че съм жив. Мисълта „Радвам се, че не съм мъртъв!“ избухва понякога в мен, когато времето е идеално. (В противоположност на една история, която чух от приятел, който, разхождайки се със Самюел Бекет в Париж в перфектна пролетна сутрин, му казал: „Ден като този не ви ли кара да се радвате, че сте жив?“, на което Бекет отговорил: „Не бих отишъл чак дотам.“) Благодарен съм, че съм преживял много неща – някои прекрасни, други ужасни – и че успях да напиша дузина книги, да получа безброй писма от приятели, колеги и читатели, и да се наслаждавам на онова, което Натаниел Хоторн беше наричал „сношение със света“.


Small Ad GF 1

Съжалявам, че загубих (и все още губя) толкова много време. Съжалявам, че на 80 съм все още толкова агонизиращо-срамежлив, колкото и на 20. Съжалявам, че не говоря никакви езици, освен майчиния си, и че не съм пътувал или преживявал други култури толкова обширно, колкото би трябвало.

Чувствам, че трябва да се опитвам да завърша живота си до края, каквото и да означава „завършване на живота“. Някои от пациентите ми по на 90 или 100 години казват nunc dimittis – „Имах пълноценен живот и сега съм готов да си отида“. За някои от тях това означава да отидат в рая – винаги става дума по-скоро за рая, отколкото за ада, въпреки че Самуел Джонсън и Джеймс Босуел са се разтрепервали при мисълта, че може би ще отидат в ада и побеснявали пред равнодушието на Дейвид Хюм, който не поддържал подобни убеждения. Нямам вяра в (или желание за) някакво посмъртно съществуване, освен в спомените на приятели, както и с надеждата, че някои от книгите ми все още биха могли да „говорят“ на хората след смъртта ми.

У. Х. Одън често ми казваше, че смята, че ще доживее до 80, а след това „ще се измете“ (доживя само до 67). Въпреки че от смъртта му изминаха вече 40 години, често сънувам него и родителите ми, както и бивши пациенти – всички отдавна изчезнали, но обичани и важни в живота ми.

На 80 години пред мен се очертава призракът на деменция или инсулт. Една трета от съвременниците ми са мъртви, а много други, с дълбоки психически или физически щети, са в капана на трагично и минимално съществуване. На 80 белезите на упадък вече стават твърде видими. Реакциите са малко по-бавни, имената убягват по-често, а енергията трябва да бъде пестена, но въпреки това човек често може да се чувства пълен с енергия и живот, изобщо не „стар“. Може би с малко късмет ще успея да преживея още няколко години, повече или по-малко непокътнат, и ще запазя свободата да продължавам да обичам и работя, двете най-важни неща в живота, както настоява Фройд.

Когато ми дойде времето, надявам се да мога да умра на седлото, както го направи Франсис Крик. Когато му съобщили, че ракът на дебелото черво се е върнал, в началото той не казал нищо; просто погледнал в далечината за миг, а след това възобновил предишния ход на мислите си. Когато няколко седмици по-късно го притиснали с диагнозата, той казал: „Каквото има начало, трябва да има и край“ Когато почина, на 88 години, той все още беше напълно ангажиран с най-творческата си работа.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Баща ми, който доживя до 94, често казваше, че 80-те години са били едно от най-приятните десетилетия в живота му. Той изпитваше, както започвам да го изпитвам и аз, не стесняване, а разширяване на психичния си живот и перспективи. Човек има дълъг опит в живота, не само собствения, но и онзи на другите. Виждали сме триумфи и трагедии, бумове и сривове, революции и войни, големи постижения и дълбоки неясноти. Виждали сме да се издигат големи теории, само за да бъдат свалени от упорити факти. Започваме да изживяваме по-съзнателно преходността и, може би, красотата. На 80 години човек може да разполага с дълъг опит, но и да има жив усет за история, невъзможен на по-ранна възраст. Мога да си представя, да усещам в костите си какво означава един век – нещо, което не бих могъл да направя, когато бях на 40 или на 60. Не мисля за старостта като за все по-мрачно време, което човек трябва някак да изтърпи или да се възползва от него максимално, а като време на освобождение от привидно неотложните ситуации на по-ранните дни, свобода да изследвам каквото си пожелая и да свързвам в едно цяло мислите и чувствата на цял един живот.

Очаквам с нетърпение да стана на 80.


Източник

 

Оливър Сакс е английски невролог. Прави по-голямата част от кариерата си в Съединените щати. Става международно известен с книгите си, основани на опита му с пациенти. Сред най-известните му сборници е „Мъжът, който взе жена си за шапка“ (1985). По документалното му произведение за работата с хора с летаргичен енцефалит („Пробуждания“, 1973), режисьорката Пени Маршал прави едноименния филм с Робърт де Ниро и Робин Уилямс (1990).

Pin It

Прочетете още...

Защо не съм Шарли

Евгения Иванова 13 Фев, 2015 Hits: 25872
След като поотмина първоначалния ми шок,…