Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 05 Arm genocideСутринта на 15 март 1921 г. един тежък мъж, облечен в дебело палто, е застрелян от упор, изотзад в главата, докато се разхожда по Харденбергщрасе в берлинското предградие Шарлотенбург, след което умира на място сред кървава локва на тротоара. Убиецът му, много по-млад и по-слаб човек, прави вял опит да избяга, но почти веднага е хванат от няколко минувачи. „Той беше чужденец“, са първите му думи, на развален немски език. „Аз също съм чужденец. Няма загуба“. 

Жертвата се оказва Талаат паша, някогашният министър на вътрешните работи на Османската империя и важен член на управляващия военновременен триумвират от националистическата партия Комитет за единство и прогрес (КЕП). Убиецът му е млад арменец на име Согомон Тейлирян. В последвалия съдебен процес адвокати, психиатрични експерти, полицаи и съдебни заседатели си блъскат главите над въпроса какво точно е предизвикало престъплението му. Че по време на скорошната война с арменците в Анадола се е случило нещо ужасно, те знаят. Тейлирян е учтив и с музикални склонности млад човек, който е направил добро впечатление на цяла поредица съдържателки на пансиони, където е живял. В съда той описва убийството на семейството си и собственото си оцеляване – и твърди, че към този акт на отмъщение го е подтикнал духът на майка му, който му се е явил във видения. Йоханес Лепсиус, германският експерт по арменския въпрос, представя пред съда кратко резюме на онова, което се е случило по време на войната в Анадола, но най-завладяващото свидетелство идва от страна на непознат арменски свещеник, който е дошъл в Берлин от Манчестър, за да свидетелства в подкрепа на Тейлирян. Това е епископ Григорис Балакян, един от няколкото свидетели, призовани от защитата. В онова, което е може би апогеят на целия процес, той описва на тромав, но ефективен немски език завладяващата история на собствената си депортация и оцеляване.

Самият Тейлирян е оправдан, доста сензационно, и живее в продължение на още четири десетилетия, до смъртта си в Сан Франсиско през 1960. След като процесът приключва, около неговия завършек се оформят множество конспиративни теории. Много хора смятат, че Тейлирян в никакъв случай не е бил чак толкова емоционално объркан или невинен, колкото се е опитвал да покаже; че всъщност той е работел за британското или руско разузнаване; че е изпълнявал нареждания като част от кампанията на арменски революционери да ликвидират ония, които те са считали отговорни за военновременното изтребление. Междувременно Балакян се оттегля обратно в емигрантска неизвестност, завръщайки се към свещеническите си задължения в Ланкашир, преди да стане епископ на Арменската апостолска църква в южна Франция, където умира през 1934. Една много по-разширена версия на историята, която той представя пред съда, е публикувана на арменски език в годината след процеса.

Само малцина извън арменската общност знаят нещо за този забележителен военновременен мемоар, който Балакян е започнал да пише буквално веднага след като е успял да се завърне у дома в Истанбул – преоблечен като германски войник – през късната есен на 1918. Днес той най-после е достъпен на английски език и заема мястото си като един от ключовите източници за разбиране на Арменския геноцид. Подхранван от гнева на оцелелия, стратегическата визия на един духовен водач и интелектуалното желание за разбиране, Арменската Голгота предоставя най-завладяващия и мъчителен разказ за трагедията, който някога съм чел. Това е една мощна и важна книга.

* * *

Роден в анадолското градче Токат през 1876, Балакян е следвал една година инженерство в Германия, преди да стане свещеник, работещ по дипломатически мисии за арменския патриарх в Истанбул. Когато избухва Първата световна война той е в Берлин, където изучава теология, но се връща в имперската столица няколко седмици по-късно, защото иска да бъде свидетел на разпадането на Османския режим, в което вярва твърдо. Но вместо това, на следващия април той е арестуван в началото на нещо, което ще се превърне в поредица от масови арести на арменски първенци. Това обезглавяване на столичното арменско интелектуално, търговско и политическо ръководство от своя страна маркира началото на кампанията за систематично изтребление.


Small Ad GF 1

През цялата пролет, лято и есен на 1915, докато самият Балакян понася несигурностите на вътрешното изгнаничество в малкото централно-анадолско градче Чанкири, се разгръща кампания за разграбване, депортация и унищожение. През май в Истанбул е прокаран нов закон, който позволява арменците да бъдат насилствено депортирани. На следващия септември законът за експроприация регулира разграбването на имуществото им. В месеците между това стотици хиляди хора са принудени да напуснат домовете си. Те са или избити, или оставени да умрат от глад по време на насилствени преходи на юг през Анадола, към сирийския пустинен град Дер Зор. Преценките за броя на жертвите, които са по неизбежност неточни, варират от 800,000 до 1,5 милиона души.

В началото на 1916, бързо смаляващата се група от политически заточеници в Чанкири вече има ясна представа за това какво ги очаква ако не се махнат: ще бъдат избити близо до градчето, както се е случило с много от другарите им или нападнати от разбойнически банди по пътищата; а може би и просто ще умрат от изтощение и глад. Шансовете да стигнат до Сирия изглеждат нищожни, особено ако би се наложило да вървят пешком в продължение на седмици през ветровитите плата на Анадола. Когато пристига заповедта за депортация, Балакян поема командването сред депортираните: вземайки сърцераздирателното решение да оставят жените и децата сами, той повежда група от около петдесет мъже на път през планините. През следващите пет седмици, някои на коне, а други пеша, те успяват да съхранят златото и другите ценности, които им помагат да оцелеят. С помощта на подкупи убеждават войниците, които ги придружават, да ги защищават срещу човешките лешояди, които се събират около тях, както и да им купуват храна и отпочинали коне.

Балакян не разкрасява въздействието, което това травматично пътуване е имало върху спътниците му и самия него, но ярките портрети на турците, които те срещат по пътя, са онова, което най-вече остава в паметта. Техният водач и господар по време на част от пътуването, възрастният полицейски служител капитан Шукри, описва пред Балакян – без никакво чувство за срам – пълния обхват на убийствата, отбелязвайки че, за да се пестят куршуми във военно време, се е наложило да се използват най-различни по-евтини начини да се свърши работа. Имало е турци, които са изказвали неудоволствието си от все по-разширяващото се престъпление – една възрастна туркиня шумно кълняла техния полицейски ескорт, докато минавали през селото; губернаторът на Чанкири и други служители ясно изказали недоволството си и дори рискували кариерите си, за да блокират депортациите. Но множество цивилни граждани, жандарми и държавни чиновници участвали в зверствата с ентусиазъм. В мемоара на Балакян има една незабравима и ужасяваща сцена, в която стотици селяни заобикалят кервана на някакъв далечен хълм, на три дни път от Йозгут, и се приготвят да се нахвърлят върху плячката си, докато накрая още повече злато сменя притежателите си и капитан Шукри прогонва нападателите чрез простата мярка да разстреля водачите им.

Докато мърлявите депортирани си прокарват път на юг през снега и калта към Киликия и средиземноморското крайбрежие, те преминават през полета, осеяни с разлагащи се тела, както и някога процъфтяващи арменски градчета, в които сега са останали да живеят само по няколко старици. Войната е донесла глад и бедност в Анадола, както го е направила и в много други региони; геноцидът обаче е направил нещата далеч по-тежки. Някои турски селяни мърморят, че докато политиците от военновременния режим на Съюза забогатяват в градовете, те са изправени пред увеличаващи се цени на хляба.

Пролетта идва в Киликия и арменските бегълци започват за пръв път да срещат пътници по празните пътища – най-вече ездачи на камили с портокали от крайбрежието. А когато стигат до железопътната линия, изгледите пред тях се променят. Балакян сключва сделка с властите да се позволи на по-заможните депортирани да пътуват до Алепо с влак. Но, осъзнавайки мрачната съдба, която ги очаква в сирийската пустиня на Дер Зор, той решава да избяга. Спасяват го не само познанията му по немски език, но и самото съществуване на железопътна линия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За повечето от нас железопътната линия Берлин-Багдад не е нищо друго освен фраза. Но мемоарът на Балакян показва нейната централност както за войната в Близкия изток, така и за арменския горчив опит. Опитвайки се отчаяно да прокопаят тунел през киликийските планини, за да намерят изход от задънената улица, до която е стигнала османско-германската военна инициатива в арабските провинции, германските железопътни инженери настояват да се използва арменски труд толкова дълго, колкото е възможно – в същото време, в което стотици хиляди арменци са прогонвани на юг пред очите им. В резултат на това всеки човек, който работи дори и на най-късата отсечка между градовете Адана и Алепо, разполага с отличен наблюдателен пункт, от който да следи развоя на арменската трагедия и дори, ако той или тя е достатъчно смел, да помага: германски офицери и медицински сестри, швейцарски инженери, османски първенци и арменски началник-станции – всички те няма как да не видят огромните сборища от мизерстващи и умиращи от глад бегълци, събрани за последния рунд от депортации.

За някои по-изобретателни и късметлии хора, като Балакян, железопътната линия обещава спасение, а симпатизиращи германски служители са му помагали да оцелее в продължение на повече от една година. През есента на 1918, докато войната наближава края си, той се завръща с влака в Истанбул, придружаван от двама германски войници, след като вече е решил да напише писмено свидетелство за всичко, което е видял и чул. Арменските надежди за независима държава са силни по време на Парижката мирна конференция, тъй като симпатиите на президента Уилсън към тях са добре известни. В същото време, под британско попечителство се подготвят военни съдилища за хората, които са извършвали убийствата, макар че Талаат и останалите водачи на кампанията вече са избягали в чужбина с германска подводница. Ето защо за Балакян има наложителни причини да запише впечатленията и разбиранията си за арменската трагедия.

* * *

Имайки пред вид очевидните симпатии на Балакян към арменската национална кауза, както и желанието му да й служи, то дали можем да приемем Арменска голгота като надежден исторически документ? В края на краищата, тя е написана след събитията, които описва, предавайки в подробности разговори, които са се случили най-малко две години по-рано. Нещо повече, тя представлява ясна част от едно осъждане на Османския режим, целта на което е да се поддържат исканията за нова арменска национална държава. Или, от по-техническа гледна точка, както посочва Питър Балакян – издател и съ-преводач на книгата – самият превод вече е включвал значителна степен на „поанглийчване“ на текста, което е довело до създаване на версия, която е различна по интензивност, ако и да се придържа към основните детайли в оригинала.

И все пак никоя от тези забележки, нито дори донякъде объркващите грешки в подробностите (датата на процеса на Тейлирян е сбъркана с една година), не би трябвало да отвлича вниманието от изгарящото документално въздействие на тази книга. Тя е напълно достоверно свидетелство за безчовечността на човек към човека. Разбира се, трябва да се има пред вид, че тя съдържа неизбежните недостатъци на който и да било разказ от страна на оцелели хора. Защото в този мощен жанр е налице една принципна трудност, с която трябва да се справи всеки сериозен читател. Разказите за страдание, написани от първа ръка, ни въвеждат незабавно в емоционалния свят на жертвата, но заедно с това те страдат и от сериозни обяснителни ограничения. Балакян се опитва да спекулира върху мотивите на османското ръководство, но той гради заключенията си само върху малкото документи, които са му били показани, или пък от разговорите си с турски служители.

Но в същото време – и това е едно от нещата, които правят този мемоар толкова богат – Балакян посочва и елементите в тази история, които един по-широк, по-малко личен и по-аналитичен подход по-късно би могъл да подчертае: съществуването на реална съпротива в османската бюрокрация срещу политиките на унищожение; връзката между тях и събитията на руския фронт; колапсът на военновременната местна икономика; корупцията, която се шири из политическите кръгове; накрая, и над всичко останало – въздействието на много по-големия комплекс от бежански движения из Анадола, от които арменците са само част. Това не означава, че сегашното правителство на Турция има право, когато принципно приравнява случилото се на арменците с мъките на мюсюлманските бежанци, които са бягали от руснаците. Напротив: само арменците са били изправени пред системни правителствени политики на масово унищожение. Но пък е вярно и това, че не можем да разберем какво се е случило с арменците, освен ако го разглеждаме в по-широкия контекст на войната.

Струва си да се припомни, че е имало добри основания за страх сред османския елит. Поражението в скорошните Балкански войни е сложило край на османската мощ в Европа, а мюсюлманите са били прогонени от домовете си или избити през 1912, по същия начин, по който са били избивани по-рано през 1877 и, в руския Кавказ, през 1860-те. Страданията им в онези случаи не са пробудили почти никакъв международен интерес. Когато турската писателка Халиде Едиб спори с Талаат по време на войната относно неговия фанатизъм по арменския въпрос, той оправдава политиката си с думите, че „имаше също толкова много турци и мюсюлмани избити през Балканската война, но светът запазваше престъпно мълчание“. Това не е вярно що се отнася до цифрите, със сигурност; и все пак то е полезно напомняне за чувството за екзистенциална криза, което виси над водачите на Комитета за единство и прогрес. Когато взема властта по време на младотурската революция от 1908, КЕП е приветстван като партньор от арменци, араби, гърци и други османски етнически партии на малцинствата. Но по времето, когато се връща на власт чрез друг преврат – през януари 1913 – той вече се е оформил като авангард на едно ново и непреклонно направление в турския национализъм. И, което влошава нещата още повече: след като е хвърлило страната в Първата световна война, против желанието на голяма част от населението, същото това комитетско ръководство е изправено пред поражение след поражение през ранната 1915. Разпада се Трета армия, водена от министъра на войната Енвер, с което се провалят и мечтите му за победа над руснаците на Изток. Налице са много реални изгледи за британско морско нападение над Истанбул. Към пролетта на 1915 Талаат и останалите членове на триумвирата, който управлява империята, са изправени пред изгледи за тотален колапс.

Те имат добри основания да се страхуват особено от арменците. Защото, благодарение на руските им поддръжници, в навечерието на войната арменците са принудили Великите сили да притиснат османците за провеждане на административни реформи в източния Анадол. Не са били нужни пророчески способности, за да се види, че тези реформи биха могли да имат същото разложително въздействие върху османското владичество, каквото са имали по-ранните реформи в Македония. Слуховете – най-вероятно правилни – че малък брой арменци, служещи в османската армия, са дезертирали при руснаците през ранната 1915, се оказват катализатор за нещата, които ще последват. В течение на много кратко време останалите арменци, служещи в армията, са обезоръжени и формирани в работни батальони, а в случай на съпротива – избити. Това е началото на кръвопролитията около езерото Ван, които предшестват ареста на Балакян само с няколко дни. През късния април вече изглежда, че ръководството на КЕП е предприело спешни мерки за оформяне на политиката на депортации и трансформацията ѝ в кампания за елиминиране на арменците като политически фактор в бъдещето на Анадола.

Добре е да се прави разлика между ситуацията в източния Анадол – моторът на целия процес на унищожение – от онази пò на Запад. Към края на 1914 войната се приближава все повече до езерото Ван и арменски доброволци оформят войскови единици в южна Русия и западен Иран, за да изтикат османците назад щом само започне топенето на снеговете. Към лятото на 1915, когато депортациите и кланетата са се разпространили из целия западен и централен Анадол, руснаците са окупирали голяма част от региона Ван и арменски банди извършват актове на кърваво отмъщение срещу мюсюлманите. Ако симпатизантите на арменската кауза, в кампанията да се признаят тези събития като геноцид, не биха били толкова впримчени в морализиращата логика на защитата, те биха могли да видят как, в бъркотията на войната на изток, голям брой мюсюлмани също са били избити или прогонени от домовете си. Някои от тези бегълци пред руската армия са забелязани от Балакян, който прави по техен адрес същия коментар, който е направила и Халиде Едиб: в своята мизерия и безнадеждност те са неразличими от самите арменци.

* * *

Болестите и гладът действително са бич за всички бегълци, а мнозина от тях, от всички етнически групи, стават жертва на разбойници и бандити. Но само арменците са избивани систематично. Както знаем от мемоарите на венецуелския наемник Рафаел де Ногалес, който е служил на османците в източния Анадол, заповедта да се унищожат всички арменци от мъжки пол на възраст дванадесет или повече години, вече е била издадена от главния губернатор на провинцията Ван през април 1915.

Но какво точно означават подобни заповеди и какво ги е предизвикало? Някои от отговорите на този въпрос се предоставят от едно изключително важно ново изследване на Райън Джинджерас, касаещо въздействието на войната върху западния Анадол, което ни дава нещото, липсвало до този момент – едно отварящо очите вникване в начина, по който решенията, взети от няколко души в османската провинция, са се превръщали в конкретни убийства на място. Силната книга на Джинджерас осветява всичко това в невиждани досега подробности – и, което е още по-важно, тя го прави въз основа на изследвания на османските архиви.

Без да се занимава основно или дори директно с арменците, Джинджерас прави поне два важни приноса към темата. Първо, той показва, че по същия начин, по който Холокостът е продължение на нацисткото разбиране за „популационно инженерство“, така и анадолските убийства са резултат от много по-широките и по-сложни демографски амбиции на КЕП. Безогледни „прочистватели“ на османските земи, те търсят пътя към определяне на турската народност чрез фокусиране върху идеята за прочистване на съмнителните етнически групи от всякакъв вид – както мюсюлмански, така и християнски. Нарочени като сериозна заплаха за сигурността, арменците са в най-тежка позиция. Повечето читатели обаче вероятно ще бъдат изненадани когато научат, че мюсюлманите албанци и черкези също са маркирани за депортация и наблюдение от ръководството на КЕП. Всякаква концентрация на „подозрителни елементи“ пробужда безпокойство у популационните инженери в Истанбул, а албанските гангстери и черкезки бандити изглеждат също толкова заплаха, колкото и арменските търговци или гръцките притежатели на магазини. Някои историци обаче смятат, че опитите за обяснение чрез безпокойства по отношение на сигурността могат да бъдат и преувеличавани. Те посочват, че Хабсбургите и Романовците също са били загрижени за военновременната сигурност и са депортирали населенията с подозрителна преданост по-далеч от граничните райони, но не са ги избивали масово. Това със сигурност е вярно, но пък е вярно също, че само малко от участниците във войната са се сблъскали с геополитическа заплаха от мащаба на онази, пред която е изправена Османската империя.

Другото нещо, което различава ръководството на КЕП от елитите, управляващи други военновременни империи, е характера на държавата, която те ръководят, както и начина, по който нейната власт се упражнява в провинциите. Именно тук Джинджерас прави своя втори и най-съществен принос. Прескачайки обичайните институции на Османската държава, Талаат упражнява убийствената си политика на депортации чрез мрежи от партийни администратори, като конкретните изпълнители са различни местни насилници. Мнозина от последните са членове на наскоро оформената полувоенна Специална организация на КЕП, една от основните функции на която е да изпълнява програмата за депортации в директна връзка с новия Директорат за разпределянето на племената и имигрантите. Онова, което Джинджерас ни представя е не толкова работата на етнографите и плановиците от Директората (по тези въпроси работят други учени), колкото действията на полувоенните и племенни водачи, много от тях черкези – през предишния половин век повече от два милиона черкези са избягали от Кавказ, прогонени от руснаците – чиито банди са обслужвали политическите си покровители. В Скърбящи брегове страховитите бандити, които дебнат из планините около Балакян и останалите бежанци, получават собствен образ и идентичност, а връзките им с различните местни губернатори, кметове и местни партийни водачи на Комитета, са показани много ясно.

Разбира се, никое от тези обстоятелства не може да отрече уникалността на онова, което се случва с арменците; те просто помагат тя да бъде обяснена. Ние сме в състояние да проследим връзките между екзистенциалната криза на Османската държава, колапса на Източния фронт и обявяването на арменците за специална опасност и изкупителна жертва. Във време на непопулярна война, унищожаването на арменците предоставя изгледи за плячка и други икономически облаги. Но освен това то се вписва отлично и в много по-широките и по-общи политики на депортация и унищожение, които ръководството на КЕП реализира с извънредна бързина под прикритието на войната, в името на една все още неопределена национална чистота. И, както показва Джинджерас, същите идеи са продължени от Мустафа Кемал и неговите помощници след 1918 – само че сега вече те са обърнати срещу кюрдите, а и срещу самите черкези. В следващите десетилетия кемалисткият мит за турското национално единство се превръща в идеологическото средство, чрез което изключителната етническа пъстрота на страната, която кемалистите са наследили, постепенно бива изличена.

* * *

Процесът срещу Тейлирян от 1921 донася определена известност не само на Балакян. Освен това той вдъхновява един млад еврейски студент на име Рафаел Лемкин да започне доживотна борба за признаване на геноцида като престъпление в международното право. Лемкин е на 21 години и студент по лингвистика в Лвов, Полша, когато узнава за процеса на Тейлирян. В един непубликуван мемоар, написан много години по-късно, той си припомня как е казал на професора си: „Значи е престъпление това, че Тейлирян е убил един човек, но не е престъпление, че неговите потисници са избили повече от един милион души? Това е напълно непоследователно.“ И добавил: „Суверенитетът не може да се възприема като право да се избиват милиони невинни хора.“

Лемкин измисля понятието „геноцид“, а упоритата му кампания съдържанието на това понятие да бъде определено правилно, а самото действие обявено извън закона, постига успех през 1948, под формата на Конвенцията по геноцида. Благодарение на Лемкин оттогава насам вниманието на медиите нерядко е било обръщано към някои актове на държавно санкционирани масови убийства и други по-малко драстични форми на преследване на малцинства – но само на пресекулки, когато политическите обстоятелства са го позволявали или улеснявали. Случаят с масовото унищожение на арменците се явява, особено след обръщането на арменската диаспора от тероризъм към политическо лобиране през 1980-те, като отличен пример за предимствата или недостатъците на това да се иска от политиците да решават кога някое зверство трябва да се смята за геноцид. Неубедителните формулировки на президента Обама по време на посещението му в Турция през 2009 показват отново колко политически оцветен е разговорът по въпроса за геноцида. По време на президентската си кампания Обама симпатизираше открито на арменската позиция за това какво всъщност се е случило през 1915. Но изискванията на американо-турските отношения, както и желанието да се подпомогне настоящото затопляне на отношенията между Турция и Армения, доведоха Белия дом до известно отстъпление. В забележките си в Турция Обама много внимателно избягваше всякакво споменаване на думата „геноцид“.

Официалният турски отговор също беше показателен. Въпреки вербалните усилия на Обама, турското правителство възрази срещу очевидната му симпатия към арменските жертви. Застанал редом с него, президентът Гюл настояваше върху един по-различен акцент: „Ние споделяме мъката на всички, които са изгубили животите си. Но бихме искали да напомним, че мюсюлманското население също е пострадало тежко по същото време.“ Както би трябвало да е станало ясно от всичко казано по-горе, тази позиция е едновременно и разумна, и неразумна. Тя е неразумна, защото двата случая, арменският и „мюсюлманският“, не са фундаментално еднакви (да не говорим пък за факта, че вторият от тях почти няма смисъл като историческа категория в този контекст). Но тя е и разумна, защото черно-бялата логика на хората, изискващи признаването на геноцида, действително е сляпа за по-голямата и по-неясна картина, в която голям брой мюсюлмани също са били депортирани, прогонени и убити, някои от руски и арменски военни единици, други от самите османци. Срещу арменците действително е извършен геноцид, но никоя от участващите в конфликта групи не може да предявява монопол върху добродетелността. Нещо повече: изискването за признаване на геноцида, каквито и да са етическите му предимства, свежда до размерите на борба между две страни – турци/мюсюлмани и арменци – един голям конфликт, който всъщност включва далеч повече народи – гърци, араби, кюрди, черкези, асирийски християни и албанци.

Всъщност, собственото ми предпочитание е да се съглася с президента Гюл в това, че изясняването и тълкуването на сложностите, произтичащи от историческите свидетелства, е въпрос, който би трябвало да се държи настрана от политиците. В края на краищата, най-важните приноси към бързо увеличаващото се историческо разбиране за това какво точно се е случило в Анадола през 1915-16 идват не от официални кръгове, нито от официално одобрени историци, а от по-независимо настроени хора от академичните среди, както и писатели, и журналисти. Книгата на Джинджерас показва най-добре колко много информация могат да извлекат от турските архиви предприемчиви и млади учени (в наши дни турските архиви са по-достъпни и отворени от няколко основни държавни архиви във Франция и Италия). И в същото време, в което турското обществено мнение, бидейки оформяно в главите на хората още от училище, се сплотява зад старите националистически лозунги, несъгласните в страната все повече надигат глас. Малко след убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк в края на 2007, една петиция за поднасяне на извинение за престъпленията, извършени срещу арменците през 1915, събра огромен брой подписи. А в Турция вече се публикуват нови научни и публицистични творби, които отделят темата за военновременните убийства настрана от големите разкази за империи, нации и международни геополитики, като вместо това изследват тяхното въздействие върху частния живот в днешна Турция. Отличен пример за такава работа е наскоро публикуваната книга, написана от адвокатката на Хрант Динк, Фетхие Четин.

* * *

Анадола е етнически калейдоскоп с удивителна сложност и, въпреки кемалисткия копнеж по национална чистота, дори и геноцидът не е бил в състояние да изличи това разнообразие. Действително, арменците продължават да оформят модерна Турция дори и след като повечето от тях са били избити или прогонени. Това наследство е тема на мрачния семеен мемоар на Четин. Не мога да изкажа достатъчно силно възхищението си пред тази книга. Написана с образцова сдържаност и дълбока емоция, тя описва две преплитащи се истории – онази на бабата на авторката, благочестива мюсюлманка, прекарала целия си живот в малко анадолско градче, както и историята на самата Четин, която трябва да намери покой с тайната на баба си. А тайната е, че истинското име на бабата не е Зехер, а Херануш Гадарян – тоест, че тя изобщо не е родена като мюсюлманка, а е арменско момиче, взето и спасено от турски жандармерист по време на клането на семейството, и отгледано от него като собствена дъщеря.

По най-деликатен начин Четин описва живота на семейство Гадарян, преди емиграцията и войната да доведат или до смъртта, или до бягството на повечето то тях. Тя дори е открила писмо, написано от младата Херануш до баща ѝ и чичовците ѝ в Америка. Но заедно с това тя предава и продължението – монотонното еднообразие на провинциалния живот в малкото турско градче, такъв какъвто го живее Херануш след като е станала Зехер: трудолюбива и пестелива съпруга на фабричен работник, любима майка и баба на все по-увеличаващо се семейство, което тя изхранва, за което се грижи и покровителства чак до дълбока старост. Едва през 1975, когато тя се решава да довери на малката си внучка факта, че има роднини в Америка, скритото ѝ минало започва малко по малко да се разплита. Четин си поставя за задача да проследи историята на това семейство, което и прави в края на краищата.

Заедно с останалите си достойнства, тази книга ни напомня, че историята никога не е просто история – че следи от престъплението продължават да се появяват по най-неочаквани начини, някои от тях отрицателни, а други положителни, през поколенията до настоящето. Човек може да избере – както го правят много националисти във и извън Турция – да игнорира тези неудобни истини, или да се съгласи да се изправи лице в лице с тях Но със сигурност е окуражаващо да се види как някои хора започват да виждат в скрития свят на арменците, както и на други загинали малцинства, източник на сила, а не на срам.

Източник

Марк Мазовер е професор по история в Колумбийския университет и автор на множество книги, сред които: „Хитлеровата империя: как нацистите са управлявали Европа“ (2008), както и една от най-популярните истории на Балканите, написани в последно време: „Балканите: кратка история“ (2002).

Pin It

Прочетете още...