От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 01 G Holocaust

 

1.

„Проблемът на злото ще бъде фундаменталният проблем на следвоенния интелектуален живот в Европа – по същия начин, по който смъртта стана фундаменталният проблем след последната война.“
Хана Арендт (1945)

„Забравянето, бих отишъл дори до там да кажа ‚историческата грешка‘, е ключов фактор при създаването на една нация; по този начин напредъкът на историческите изследвания често е опасен за националната идентичност… Същността на една нация е в това, че всички индивиди имат споделят много общи неща, както и в това, че са забравили много неща.“
Ернест Ренан

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

От дома на мъртвите от Тони Джуд

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Миналото е друга страна от Тони Джуд

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

В очакване на Годо в Сараево от Сюзън Зонтаг

Какво означава класическо? от Дж. М. Кутси

Умът като страст от Сюзън Зонтаг

В края на двадесети век централната позиция на Холокоста за западноевропейската идентичност и памет изглеждаше осигурена. Разбира се, оставаха си ония отделни индивиди и организации – „ревизионисти“ – които упорстваха в опитите си да покажат, че масовото унищожение на евреите не е могло да се състои (макар че те бяха по-упорити в Северна Америка, отколкото в самата Европа). Но такива хора бяха ограничени до крайните политически периферии – пък и настояването им върху техническата невъзможност на геноцида само предоставяше едно допълнително, непреднамерено зачитане на гигантксите измерения на нацисткото престъпление. Но компенсаторната повсеместност, с която сега европейците признаваха, преподаваха и припомняха загубата на своите евреи, носеше със себе си други рискове.

На първо място винаги съществуваше опасността от обратна реакция. От време на време дори и политици от германския мейнстрийм бяха дочувани да изказват фрустрация от бремето на националното минало – още през 1969 баварският лидер на християндемократите, Франц-Йозеф Щраус, се облекчи публично от мисълта, че „един народ, който е постигнал такъв забележителен икономически успех, има правото да не трябва да слуша повече за ‚Аушвиц‘“. Политиците, разбира се, си имат свои собствени мотиви.[1] Онова, което може би беше по-показателно за една наближаваща културна промяна, беше широкоразпространената потребност, в началото на 21-ви век, да се отвори отново въпроса за немското страдание, след години на обществено внимание към еврейските жертви.

Творци и критици – сред тях Мартин Валзер, съвременник на Хабермас и влиятелен литературен глас в следвоенната Федерална република – сега започваха да дискутират едно друго „непреработено минало“: не унищожението на евреите, а слабо признатата друга страна на най-новата германска история. Защо, питаха те, след всички тези години, да не говорим за изгарянето на германските градове или дори неудобната истина, че животът в хитлерова Германия (за германците) е бил далеч от неприятен, поне до последните години от Втората световна война? Защото вместо това трябва да говорим за онова, което Германия е сторила на евреите? Но ние вече сме говорили за това в продължение на десетилетия; то вече се е превърнало в рутина, в навик. Федералната република е една от най-общопризнатите фило-семитски нации по света; колко още време ние (германците) ще трябва да гледаме зад гърба си? Нови книги за „престъпленията на съюзниците“ – бомбардирането на Дрезден, изгарянето на Хамбург, потопяването на германски бежански кораби по време на войната (тема на Im Krebsgang, „Рачешката“, роман на Гюнтер Грас от 2002 г.) – се продаваха в огромни тиражи.


Small Ad GF 1

На второ място, новооткритата значимост на Холокоста в официалните разкази за европейското минало носеше със себе си опасност от един друг вид изкривяване. Защото истински неудобната истина за Втората световна война беше, че онова, което се беше случило с евреите между 1939 и 1945, не е било дори приблизително толкова важно за участниците в тогавашните събития, колкото по-късните представяния искаха да го направят. Ако множество европейци бяха успявали да игнорират в продължение на десетилетия съдбата на еврейските си съседи, то това е било не защото те са били измъчвани от чувства за вина и потискане на непоносими спомени; то е било защото – освен в спомените на шепа високопоставени нацисти – Втората световна война не беше нещо, в което нещата са се въртели преди всичко около евреите. Дори и за нацистите унищожаването на евреите беше само част от един по-амбициозен проект за расово пречистване и преселване.

Напълно разбираемото изкушение да се гледа назад към 1940-те с познанието и емоциите от половин век по-късно, следователно ни приканва към пренаписване на историческите хроники: то ни кара да поставим антисемитизма в центъра на европейската история. Как другояче, в края на краищата, можем да обясним случилото се в Европа през онези години? Но това е прекалено лесно – и в определен смисъл прекалено успокоително. Причината, поради която режимът от Виши е бил приемлив за повечето французи след поражението от 1940-та, например, е не в това, че им е било чак толкова приятно да живеят при режим, преследващ евреите, а защото управлението на маршал Петен позволяваше на французите да продължават да живеят животите си в илюзията за сигурност и нормалност, както и с минимално смущение. Как режимът е третирал евреите е било нещо без особено голямо значение: евреите просто не са били чак толкова важни. А същото важи до голяма степен и за останалите окупирани страни.

Днес едно такова безразличие може и да ни се струва шокиращо – като симптом за някаква сериозна липса в моралното състояние на Европа от първата половина на двадесети век. А освен това сме прави когато си спомняме, че във всяка от европейските страни е имало и хора, които са виждали какво се случва с евреите и са правили всичко възможно да преодолеят безразличието на съгражданите си. Но ако пренебрегнем това безразличие и вместо това допуснем, че повечето от останалите европейци са преживели Втората световна война по начина, по който са я преживявали евреите – като Vernichtungskrieg, война на унищожение – то само ще си добавим един нов пласт лъжливи спомени. Погледнато ретроспективно, „Аушвиц“ е най-важното нещо, което трябва да се знае за Втората световна война. Но това не е начинът, по който нещата са изглеждали по онова време.

Освен това то не е и начинът, по който нещата са изглеждали в Източна Европа. За източноевропейците, освободени със закъснение след 1989 от бремето на официално санкционираните комунистически интерпретации на Втората световна война, огромната fin-de-siècle западна вглъбеност в Холокоста на евреите носи със себе си разрушителни импликации. От една страна Източна Европа след 1945 има да си спомня – и да забравя – много повече неща от Западна Европа. В източната половина на Европа имаше много повече евреи, и много повече от тях бяха убити; повечето от убийствата станаха в този регион и в тях са вземали участие много повече местни хора. Но от друга страна властите в Източна Европа бяха положили много повече усилия да изтрият от обществената памет спомена за Холокоста. Не че ужасите и престъпленията на войната в източна Европа бяха по някакъв начин омаловажавани – напротив, те бяха постоянно повтаряни в официалната реторика и навсякъде увековечавани в паметници и учебници. Просто тук евреите никога не са били част от тази история.

В Източна Германия, където бремето на отговорността за нацизма беше приписвано единствено на хитлеровите западногермански наследници, новият режим беше изплащал репарации не на евреите, а на Съветския съюз. В учебникарските текстове в ГДР Хитлер беше представян като оръдие на монополистите-капиталисти, които са завладявали територии и започвали войни, преследвайки интересите на големия бизнес. „Денят на паметта“, официално въведен от Валтер Улбрихт през 1950, увековечаваше паметта не на жертвите на Германия, а на единадесетте милиона „борци срещу хитлерофашизма“. Бившите концентрационни лагери на германска земя – особено Бухенвалд и Заксенхаузен – за известно време бяха превърнати от комунистическия режим в „специални изолационни лагери“ за политически затворници. Много години по-късно, след като Бухенвалд беше превърнат в мемориал, в пътеводителя му целите на „германския фашизъм“ се описваха като „унищожение на марксизма, отмъщение за изгубената война и брутален терор срещу всички участници в съпротивата.“ В същата книжка снимките на рампата за подбор от Аушвиц бяха придружени от цитат на германския комунист Ернст Телман: „Буржоазията е напълно сериозна в стремежа си да премахне партията и целия авангард на работническата класа.“[2] Този текст беше отстранен едва след падането на комунизма.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Същата версия на събитията можеше да бъде открита из цялата комунистическа Европа. В Полша беше невъзможно да се отрече или омаловажи случилото се в лагерите за изтребление в Треблинка, Майданек или Собибор. Но тези места вече не съществуваха – германците бяха положили извънредни усилия, за да ги изличат от лицето на земята преди да избягат пред настъпващата Червена армия. А там, където свидетелствата все пак бяха оцелели – както в Аушвиц, на няколко километра от Краков, втория по големина полски град – в ретроспектива им беше придадено едно по-различно значение. Макар че 93 процента от онези (по преценки на експертите) 1.5 милиона души, избити в Аушвиц, да бяха евреи, в музея, създаден там по време на следвоенния комунистически режим, жертвите бяха изброявани единствено по националност: поляци, унгарци, германци, и т. н. Полските деца действително бяха развеждани пред шокиращите фотографии; показваха им се купищата обувки, коси, очила. Но не им се казваше, че нещата, които виждат, са принадлежали преди всичко на евреи.

Разбира се, съществуваше Варшавското гето, чийто живот и смърт бяха увековечени на някогашното му място. Но еврейското въстание от 1943 беше затъмнено в полската памет от собственото Варшавско въстание на поляците една година по-късно. В комунистическа Полша, макар и никой да не отричаше онова, което германците бяха сторили на евреите, темата не се дискутираше особено много. Полското „повторно затворничество“ при Съветите, заедно с широкоразпространеното вярване, че евреите са приветствали и дори улеснили комунистическото завземане на властта, размиваха общественото припомняне на германската окупация. Във всеки случай, собственото страдание на поляците по време на войната беше отслабило местното внимание към еврейския Холокост и до известна степен се намираше в конкуренция с него: въпросът за „сравнителната жертвеност“ щеше да отравя полско-еврейските отношения в продължение на много десетилетия. Съпоставката беше винаги неуместна. Три милиона (не-еврейски) поляци бяха умрели по време на Втората световна война; пропорционално по-малко от смъртността в части от Украйна или сред евреите, но въпреки това една ужасяваща цифра. Но все пак имаше разлика. За поляците беше трудно да оцеляват по време на немската окупация, но по принцип това беше възможно. За евреите имаше някаква вероятност да оцеляват по време на германската окупация – но по принцип това беше невъзможно.

Там, където някакъв марионетен режим беше сътрудничил с нацистките господари, жертвите им бяха истински увековечени. Но само слабо внимание се обръщаше на факта, че те бяха преди всичко евреи. Имаше национални категории („унгарци“) и преди всичко социални категории („работници“), но етническите и религиозни обозначения бяха старателно избягвани. Втората световна война беше обозначавана и преподавана като антифашистка война; нейните расистки измерения бяха игнорирани. През 1970-те правителството на Чехословакия дори си даде труда да замаже надписите в пражката Altneuschul (стара-нова-синагога), които изреждаха имената на чешките евреи, убити по време на Шоата.

Когато преправяха най-новата история на този регион, комунистическите власти със сигурност можеха да разчитат на устойчив резервоар от анти-еврейски настроения – и това беше една от причините, поради които те си даваха труд да потискат свидетелствата за това дори със задна дата (по време на седемдесетте години полските цензори постоянно забраняваха алюзиите за полския антисемитизъм от междувоенните години). Но ако в ретроспектива източноевропейците обръщаха по-малко внимание на страданието на евреите, това беше не защото по онези времена това им е било безразлично или пък са били прекомерно заети със собственото си оцеляване. Това беше така, защото комунистите бяха причинили достатъчно собствено страдание и несправедливост, за да изковат цял един нов пласт от гняв и болезнени спомени.

Между 1945 и 1989 натрупването от депортации, затворничества, показни процеси и „нормализации“ превърна почти всеки човек от съветския блок или в губещ, или в съучастник в нечия чужда загуба. Апартаменти, магазини и друга собственост, които бяха вече иззети от мъртви евреи или прогонени германци, твърде често бяха експроприирани само няколко години по-късно в името на социализма – в резултат на което след 1989 въпроса за компенсацията за миналите загуби беше безнадеждно оплетен в различни дати. Трябваше ли хората да бъдат компенсирани за онова, което бяха изгубили след комунистическото завземане на властта? И ако подобни реституции действително бяха проведени, то на кого трябваше да бъдат изплатени? На онези, които бяха получили имущество след войната, през 1945, само за да го загубят няколко години по-късно? Или на наследниците на онези, чиито бизнеси и апартаменти бяха отнети или откраднати в някой момент между 1938 и 1945? В кой момент? 1938? 1939? 1941? С всяка от тези дати бяха свързани политически чувствителни дефиниции на национална и етническа легитимност, както и морални йерархии[3].

А освен това налице бяха и дилемите, специфични за вътрешната история на самия комунизъм. Трябваше ли хората, отговорни за повикването на съветските танкове, които бяха смазали Унгарската революция от 1956 или потиснали Пражката пролет от 1968, да бъдат дадени на съд? Непосредствено след революциите от 1989 мнозина смятаха, че трябва. Но някои от техните жертви бяха бивши комунистически водачи. Кой заслужаваше вниманието на поколенията: неизвестните словашки или унгарски селяни, изгонени от имотите си, или комунистическите апаратчици, които бяха ги изхвърлили, но на свой ред бяха паднали като жертви няколко години по-късно? Кои жертви – кои памети – трябваше да бъдат приоритет? Кой трябваше да решава?

По такъв начин падането на комунизма повлече след себе си цял потоп от горчиви спомени. Разгорещените дебати какво да се прави с архивите на тайните служби бяха само едно от измеренията на нещата. Реалният проблем беше изкушението да се преодолее паметта за комунизма чрез преобръщането й. Онова, което някога беше официална истина, беше сега дискредитирано из корен – с което се превърна, така да се каже, в официална неистина. Но този вид разчупване на табута носи със себе си свои собствени рискове. Преди 1989 всеки антикомунист беше омазван с „фашистката“ четка. Но ако „антифашизмът“ беше просто още една комунистическа лъжа, то сега вече ставаше много изкусително да се гледа с ретроспективна симпатия и дори предпочитание на всички досега дискредитирани антикомунисти, включително и фашистите. Националистическите писатели от 1930-те се завърнаха на мода. Посткомунистическите парламенти в няколко страни гласуваха предложения за честване на маршал Антонеску от Румъния и неговите аналози из Балканите и Централна Европа. Доскоро ненавиждани като националисти, фашисти и нацистки колаборатори, сега те получаваха статуи, издигнати в чест на военовременния им героизъм (румънският парламент дори отдаде на Антонеску една минута мълчание).

Заедно с дискредитираната логика на антифашизма отпаднаха и други табута. Ролята на Червената армия и Съветския съюз вече можеше да бъде обсъждана в по-друга светлина. Наскоро освободените Балтийски страни изискваха Москва да признае незаконността на пакта Молотов-Рибентроп и едностранното разрушение на независимостта им от Сталин. Поляците, които в края на краищата бяха успели да накарат руснаците да признаят, че 23.000-те хиляди полски офицери, разстреляни в Катин, действително са били убити от НКВД, а не от Вермахта, изискваха пълен достъп до съветските архиви за полските изследователи. Поне до август 2005 нито едно от двете искания не беше получило руско съгласие и спомените продължаваха да гноясват.[4]

Руснаците обаче си имаха свои собствени спомени. Погледната откъм страните-сателити, съветската версия на най-новата история беше очевидно фалшива, но за множество руснаци тя съдържаше повече от само зрънце истина. Втората световна война беше „Велика отечествена война“. Съветските войници и цивилно население бяха, изразено в абсолютни цифри, нейните най-големи жертви; Червената армия наистина беше освободила огромни части от Източна Европа от ужасите на германското управление; победата над Хитлер беше източник на искрено задоволство и облекчение за повечето съветски граждани – а и за други освен тях. След 1989 много хора в Русия бяха истински шокирани от очевидната неблагодарност на някогашните братски страни, които бяха освободени през 1945 от немското робство благодарение на жертвите на Съветската армия.

Но при все това руската памет беше раздвоена. И това раздвоение получи институционална форма в лицето на двете граждански организации, дошли на бял свят за да разпространяват и насърчават критични, но диаметрално противоположни представи за комунистическото минало на страната. Мемориал беше основана през 1987 от либерални дисиденти с цел да се достигне и публикува истината за съветската история. Най-важната грижа на нейните членове бяха злоупотребите с човешките права и важността на признаването на онова, което е било извършено в миналото, за да се предотврати повторението му в бъдещето. Память, основана две години по-късно, също се опитваше да възстанови и почете миналото, но с това приликите се изчерпват. Основателите на Память, антикомунистически дисиденти, но съвсем не либерали, искаха да представят една подобрена версия на руското минало: изчистена от съветските „лъжи“, но също освободена и от други влияния, чужди на руското наследство, и преди всичко от онова на „ционистите“. Само след няколко години Память вече се беше замесила в националистическата политика, размахвайки пренебрегнатата и „изопачена“ история като оръжие, с което да се прогонват „космополитните“ предизвикателства и вмешателства.

Политиките на накърнената памет – колкото и да се различаваха в детайлите и дори да си противоречаха едни на други – съставляваха последната оставаща връзка между бившата съветска централност и нейните имперски владения. И двете страни споделяха негодуванието срещу международната общност, която недооценяваше техните минали страдания и загуби. Какво да кажем за жертвите на Гулаг? Защо те не бяха компенсирани и увековечени както жертвите и оцелелите от нацисткото потисничество? Какво да се каже за милионите, за които военновременното нацистко потисничество беше се превърнало в поствоенно комунистическо потисничество без видимо прекъсване? Защо Западът обръщаше толкова малко внимание?

Желанието да се изглади и осъди en bloc комунистическото минало – да се чете всичко от Ленин до Горбачов като една и съща история на диктатура и престъпления, като някакъв непрекъснат разказ на режими и потисничества, наложени от външни сили или прокарани в името на народа от непредставителни власти – носеше със себе си други рискове. На първо място това беше лоша историческа наука, елиминираща от записаната история неподправените ентусиазми и ангажименти на по-ранни десетилетия. Второ, новата ортодоксия имаше съвременни политически последствия. Ако чехите – или хърватите, или унгарците, или които и да е други – не бяха играли активна роля в мрачната страна на собственото си близко минало; ако източноевропейската история от 1939 насам – или, в руския случай, от 1917 до 1991 – е била преди всичко дело на някакви други, то цялата епоха се превръщаше в един вид скоби в националната история: сравнима с мястото, отреждано на Виши в следвоенното френско съзнание, но покриваща далеч по-дълъг период от време и един дори още по-мрачен архив от лоши спомени. А последствията бяха същите: през 1992, на филмовия фестивал в Карлови Вари, чехословашките власти забраниха излъчването на документален филм на ВВС за убийството в Прага на Райнхард Хайдрих от 1942, защото в него се показвали „неприемливи“ кадри на чехи, демонстриращи поддръжка за военния нацистки режим.

С това посткомунистическо преподреждане на паметта в Източна Европа, табуто върху сравняването на комунизма с нацизма започна да се разпада. Всъщност политици и учени започнаха да настояват на такива сравнения. На запад това съпоставяне си остана оспорвано. Не директните сравнения между Хитлер и Сталин бяха проблема: само малцина вече оспорваха чудовищните качества и на двамата диктатори. Но твърдението, че самият комунизъм – преди и след Сталин – би трябвало да бъде поставен в същата категория като фашизма или нацизма, носеше със себе си неприятни импликации за собственото минало на Запада, и то не само в Германия. За мнозина западноевропейски интелектуалци комунизмът беше пропаднал вариант на едно общо прогресивно наследство. Но за техните централно- и източноевропейски аналози той беше едно прекалено успешно местно приложение на криминалните патологии на авторитаризма от двадесети век – и би трябвало да бъде запомнен като такъв. Европа може и да беше обединена, но европейската памет си остана дълбоко асиметрична.

2.

Западното решение на проблема с мъчителните спомени беше те да бъдат фиксирани, съвсем буквално, в камък. В началните години на двадесет и първи век из цяла Западна Европа се бяха появили паметни плочи, мемориали и музеи на жертвите на нацизма – от Стокхолм до Брюксел. В някои случаи, както вече видяхме, те бяха подобрени или „коригирани“ версии на съществуващи паметници; много обаче бяха и нови. Някои претендираха за открито педагогически функции: Мемориалът на Холокоста в Париж, открит през 2005 г., съчетаваше в едно две съществуващи институции, „Мемориалът на незнайния еврейски мъченик“ и „Центъра за съвременна еврейска документация“. Увенчан с каменна стена, върху която са гравирани имената на 76.000-те хиляди евреи, депортирани от Франция в нацистките лагери на смъртта, той напомняше както за американския Виетнамски мемориал, така и – в много по-малък мащаб – за амбициите на Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон, или Яд Вашем в Ерусалим. Преобладаващото мнозинство от такива инсталации беше наистина посветено – отчасти или изцяло – на паметта на Холокоста: най-впечатляващият от всички беше открит в Берлин на 10 май 2005 г.

Експлицитното послание на последното поколение паметници контрастира остро с неяснотата и изврътливостта на по-ранното поколение от лаконични възпоменания. Берлинският мемориал, заемащ забележителни 19.000 квадратни метра в близост до Бранденбургската врата, е най-експлицитен от всички: бидейки далеч от някакво обобщено припомняне на „жертвите на нацизма“, той е, напълно открито, „Мемориал на убитите евреи в Европа.“[5] В Австрия, младите противници на военната повинност можеха вече да заменят службата с период на работа в държавно-финансираната Gedenkdienst („Възпоменателна служба“, създадена през 1991), при което работеха в главните институции, свързани с Холокоста, като стажанти и гидове. Почти няма съмнение, че западноевропейците – и преди всичко германците – днес вече имат множество възможности да се изправят очи в очи с ужасите на скорошното си минало. Както тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер напомни на слушателите си по повод шестото десетилетие от освобождението на Аушвиц, „паметта за войната и геноцида са част от нашия живот. Нищо няма да промени това; тези спомени са част от нашата идентичност.“

Малко по-далеч на изток обаче сенките си остават. В Полша, където един новосъздаден Институт за национална памет полага големи усилия да насърчава сериозните научни изследвания по противоречиви исторически теми, официалното разкаяние по повод собственото полско третиране на местното еврейско малцинство предизвика шумни протести. Особено потискащо очевидни те са в реакцията на носителя на Нобелова награда и герой на „Солидарност“ Лех Валеса по повод публикуването през 2000 г. на книгата Съседи от Ян Томаш Грос – влиятелно изследване на един американски историк за военновременните избивания на евреи от техни полски съседи. Грос, отбеляза Валеса в едно радио-интервю, се опитвал да сее вражда между поляците и евреите. Той бил „посредствен писател… евреин, който се опитва да печели пари.“

Трудностите, свързани с включването на избиването на евреите в съвременната памет на посткомунистическа Европа е нагледно илюстрирана от опита на Унгария. През 2001 г. правителството на Виктор Орбан обяви 16 април за Ден в памет на Холокоста (това е денят, в който през 1944 г. в Будапеща е създадено еврейско гето). Три години по-късно наследникът на Орбан на министър-председателския пост, Петер Медеши, откри Мемориалния център на Холокоста в една будапещенска сграда, някога използвана за интерниране на евреи. Но през голямата част от времето този център е почти празен, изложенията и свидетелствата му наблюдавани само от малки групи посетители – мнозина от тях чужденци. Междувременно, от другата страна на града, унгарците се стичат на тълпи в Terrorháza.

Terrorháza („Къщата на терора“), както подсказва името, е музей на ужасите. Той разказва историята на държавното насилие, мъчения, потисничество и диктатура в Унгария от 1944 до 1989. Датите са важни. Така, както е представена на хилядите ученици и други посетители, преминаващи през нейните мрачни, изпълнени в стил мадам Тюсо репродукции на полицейски килии, инструменти за мъчения и стаи за разпити, които някога са се намирали тук, (Къщата на ужасите е разположена в бившия генерален щаб на тайната полиция), версията на унгарската история, представяна в Terrorháza не прави разлика между бандитите от Партията на кръстосаните стрели на Ференц Салаши, който е бил на власт тук от октомври 1944 до април 1945, и комунистическия режим, инсталиран след войната. Но хората от Кръстосаните стрели – и унищожението на 600.000 унгарски евреи, за което те са допринесли активно – са представени само в три стаи. Останалата част от много голямата сграда е посветена на обилно илюстрирания и определено пристрастен каталог на престъпленията на комунизма.

Не особено прикритото послание тук е, че комунизмът и фашизмът са еквивалентни. Само дето те не са: представянето и съдържанието на будапещенската Terrorháza показва съвсем ясно, че в очите на музейните куратори комунизмът не само е продължил по-дълго, но е и причинил много повече вреда от своя нацистки предшественик. За множество унгарци от по-старото поколение това е толкова по-вярно, защото то потвърждава собствения им опит. И това послание се потвърждава от посткомунистическото унгарско законодателство, забраняващо публичното излагане на всички символи на недемократичното минало на страната: не само пречупения кръст или кръстосаните стрели, но също и досега обичайните червена петолъчка и съпровождащите я сърп и чук. Вместо да оцени различията между режимите, представяни от тези символи, Унгария – по думите на премиер-министъра Орбан по време на откриването на Будапещенската Къща на ужасите на 24 февруари 2002 – просто „затръшна вратата на болния двадесети век.“

Но тази врата не е чак толкова лесна за затваряне. Унгария, както и останалата част от Централна и Източна Европа, все още е приклещена в повеите на миналото.[6] Същите балтийски държави, които настояваха пред Москва да признае начините, по които ги е малтретирала, са определено бавни, когато става дума за разследване на собствените им отговорности: откак получиха независимостта си, нито Естония, нито Латвия или Литва не са провели и едно дело срещу оцелелите военнопрестъпници, живеещи сред тях. В Румъния – въпреки признанието от страна на бившия президент Илиеску на участието на страната му в Холокоста – „Мемориалът на жертвите на комунизма и антикомунистическата съпротива“, открит в Сигет през 1997 (и финансиран отчасти от Съвета на Европа) увековечава подбрани активисти на Желязната гвардия и други румънски фашисти и антисемити от времената между войните и самата Втора световна война, днес рециклирани като мъченици на комунистическите гонения.

В подкрепа на настояването им за „еквивалентност“ между страданието при фашистките и комунистически режими, коментаторите от Източна Европа могат да се позовават на култа към „жертвата“ в съвременната западна политическа култура. Ние се придвижваме откъм история на победителите към история на жертвите, твърдят те. Добре, но нека тогава бъдем последователни. Дори и ако комунизмът и нацизмът са били напълно различни в намеренията си – и дори, ако според формулировката на Реймон Арон, „има разлика между философия, чиято логика е чудовищна и една друга, на която може да бъде дадено чудовищно тълкувание“ – то това е слабо утешение за техните жертви. Човешкото страдание не трябва да бъде измервано според целите на онези, които са отговорни за него. От тази гледна точка, за хората, които са били наказвани или убити там, един комунистически лагер не е по-добър или по-лош от един нацистки.

По подобен начин, настояването върху „правата“ (и компенсациите за тяхното погазване) в модерната международна юриспруденция и политическа реторика предоставя аргумент за онези, които смятат, че техните страдания и загуби са отминали незабелязани – и некомпенсирани. Някои консерватори в Германия, вземайки за пример международното осъждане на „етническото прочистване“, откриха отново претенциите на немските общности, прогонени от земите си в края на Втората световна война. Защо, питат те, тяхната жертвеност да е по-маловажна? Със сигурност онова, което Сталин е причинил на поляците – или, в по-скорошни времена, което Милошевич причини на етническите албанци – не беше принципно различно от онова, което чехословашкият президент Бенеш беше причинил на судетските немци след края на Втората световна война. В ранните години от новия век сред някои уважавани кръгове се заговори за създаване в Берлин на пореден нов мемориал: „Център против експулсиранията“, музей, посветен на всички жертви на етническите прочиствания.

Това последно развитие, с неговото твърдение, че всички форми на колективна жертвеност са сравними по същество и дори взаимнозаменими, и следователно трябва да получат еднакви възпоменания, получи енергично възражение от Марек Еделман, последния оцелял командир от Въстанието във варшавското гето, когато през 2003 г. той подписа петиция, противопоставяща се на създаването на предложения център:

Какво възпоменание? Толкова много ли са страдали? Защото са изгубили домовете си? Разбира се, че е тъжно когато ви принудят да напуснете дома си и да напуснете страната си. Но евреите изгубиха домовете и всичките си роднини. Прогонванията са свързани със страдание, но в този свят има толкова много страдание. Страдат и болните хора, но никой не изгражда паметници в тяхна чест.[7]

Реакцията на Еделман изисква кратък коментар. Сред многото милиони европейци, насилствено изкоренени и отстранени от домовете си по време на и след Втората световна война, имаше и повече от единадесет милиона етнически германци: от следвоенна Полша, Чехословакия, Югославия, Румъния и Унгария. Това са хората, чиито страдания Германия би желала да види увековечени. Експулсациите бяха провеждани безразборно и със значителна бруталност, особено в Чехословакия: от 3.5-та милиона „судетски германци“, прогонени от предвоенните си домове и ферми, много хиляди умряха по пътя към Германия (макар и не чак цифрата от 270.000, традиционно посочвана от судетско-германските източници).

Това преживяване – учебникарски пример за „етническо прочистване“ avant le mot[8] – е билo много по-жестокo, отколкото внушава забележката на Еделман, и направенo още по-тежко за мнозина поради пренебрегването му в европейската публична памет. От друга страна, докато общият брой на германците, принудени да напуснат между 1945 и 1947 е бил значителен, страданията, които те са преживели, просто не са сравними с начина, по който самите германци бяха третирали по време на войната поляци, гърци и сърби, да не говорим за евреите – както Еделман, повече от всеки друг днес жив човек, знае от собствен опит.

Във всеки случай реакцията на Еделман е своевременно напомняне за рисковете от прекомерното отдаване на култа към възпоменанията – и от заместването на убийците с жертви като фокус на общественото внимание. От една страна няма някакво принципно ограничение върху спомените и преживяванията, достойни за увековечаване. От друга страна, да се увековечава миналото в паметници и музеи също е и определен начин за неговото сдържане и дори пренебрегване – това оставя отговорността за припомнянето му на някои други. Докато все още има мъже и жени, които наистина си спомнят, от личен опит, това може би не е от чак такова голямо значение. Но сега, както 81-годишният Хорхе Семпрун припомни по повод шестдесетгодишнината от освобождението на Бухенвалд на 10 парил 2005 на събратята си, оцелели в концентрационните лагери, „цикълът на активната памет се затваря“.

Дори и ако Европа би могла по някакъв начин да запазва живата памет за миналите престъпления – което е и целта, с която се създават мемориалите и музеите, колкото и неадекватна да е тя – то в това не би имало особено голям смисъл. Паметта е по самата си същност нещо спорно и пристрастно: признаването на едни означава пропускане на други. И тя е лош водач в миналото. Първата следвоенна Европа беше основана на преднамерено не-запомняне – върху забравянето на цял един начин на живот. От 1989 насам, в противоположност на това, Европа се конструира върху един компенсаторен излишък на памет: институционализираното публично припомняне се превърна в самата основа на колективната ни идентичност. Първата не можа да издържи – но няма да може и втората. Известни степени на занемаряване и дори забравяне са необходими условия за общественото здраве.

Да се каже това не означава да се защищава амнезията като начин на живот. Една нация първо трябва да е запомнила нещо, преди да започне да го забравя. Докато французите не разбраха Виши като това, което всъщност той беше – а не като онова, което те бяха предпочели да запомнят погрешно – те не бяха в състояние да го оставят настрана и да продължат напред. Същото се отнася и за поляците в тяхното заплетено припомняне на евреите, които някога бяха живели сред тях. Същото ще бъде в сила и за Испания, която в продължение на двадесетте години, следващи нейния преход към демокрация, полагаше було от мълчание върху болезнената памет на гражданската война. Публичните дискусии на тази война и резултатите от нея днес са едва в началото си.[9] Едва след като германците бяха осъзнали и преглътнали чудовищността на нацисткото си минало – един шестдесетгодишен цикъл на отричане, образование, дебати и консенсус – те можеха да започнат да живеят с него, тоест да го оставят зад себе си.

Инструментът на припомнянето във всички тези случаи не беше самата памет. Той беше историята, и в двата й смисъла: като отминаване на времето и като професионално изследване на миналото – последното преди всичко останало. Злото, и особено злото с мащаби като онези, практикувани в нацистка Германия, никога не може да бъде запомнено по задоволителен начин. Самата чудовищност на престъплението прави всякакво запомняне непълно.[10] Самата невероятност, която му е присъща по естество – простата трудност на разбирането му от гледната точка на хладната ретроспектива – отваря вратата за омаловажаването и дори отрицанието. Невъзможно за запомняне такова, каквото действително е било, то става уязвимо за запомняне като нещо, каквото всъщност не е. Срещу това предизвикателство паметта сама по себе си е безсилна: „Само историкът, с непреклонната страст към факти, доказателства и свидетелства, които са централни за призванието му, може да застане реално на стража.“[11]

За разлика от паметта, която потвърждава и подсилва сама себе си, историята допринася за разомагьосването на света. Повечето от нещата, които тя може да предложи, са неудобни, дори разрушителни – което е и причината, поради която не винаги е политически благоразумно да се размахва миналото като морална тояга, с която да се бие и укорява един народ за миналите му грехове. Но историята трябва да се учи – и периодично да се учи изново. В един популярен виц от съветските времена слушателите питат радио Ереван дали е възможно да се предскаже бъдещето. На което следва отговор: „Да, няма проблеми. Ние знаем точно какво ще бъде то. Проблемът ни е с миналото: то е, което непрекъснато се променя.“

Така и става – и то не само в тоталитарните общества. Въпреки всичко, строгото разучаване и изследване на конкуриращите се европейски версии на миналото – както и на мястото, заемано от тези версии в колективното разбиране на европейците за самите себе си – беше едно от непризнатите постижения и източници на европейско единство от последните десетилетия. Но това е постижение, което със сигурност ще отмине, ако не бъде подновявано непрекъснато. Варварската най-нова история на Европа, мрачното „друго“, в противовес на което следвоенна Европа беше така трудно изградена, вече е отвъд границата на спомена за повечето европейци. Само след едно поколение мемориалите и музеите ще събират прах – посещавани, както и бойните полета на Първата световна война в наши дни, само от любители и роднини.

Ако през идещите години ще трябва да си припомняме защо е изглеждало важно да се изгради един определен вид Европа от крематориумите на Аушвиц, то само историята може да ни помогне. Новата Европа, споена чрез знаците и символите на ужасното си минало, е забележително постижение; но тя завинаги си остава заложник на това минало. Ако европейците биха искали да поддържат тази жизнено важна връзка – ако миналото на Европа би трябвало да изпълва настоящето й с предупредителни смисли и морални цели – то тогава то ще трябва да бъде преподавано наново с всяко отминаващо поколение. „Европейският съюз“ може и да е отговор на историята, но той никога не може да бъде неин заместител.

Източник



[1] Когато американския президент Роналд Рейгън, по време на посещението си в Западна Германия от 1985, беше посъветван да избягва военното гробище в Битбург (място на множество есесовски гробове), а вместо това да изрази почитта си в някой от концентрационните лагери, канцлерът Кол му писа, за да го предупреди, че това „би имало сериозни психологически последствия върху приятелските чувства на германския народ към Съединените щати .“ Американците бързо капитулираха; Рейгън посети както Белзен, така и Битбург…

[2] Цитирано от Иън Бурума в „Buchenwald“, Granta 42, 1992.

[3] Когато през 1991 г. чехословашкият парламент гласува реституирането на имотите, иззети след войната, законът беше изрично ограничен до собствеността, експроприирана след 1948 г. – за да се изключат судетските немци, прогонени през 1945-1946 г., преди комунистите да вземат властта. Бел. авт.

[4] Под управлението на Путин Русия продължава да настоява, че балтийците са били освободени от Червената Армия, след което доброволно са се присъединили към Съюза на съветските социалистически републики.

[5] Мемориалът беше посрещнат не без спорове: освен многото, които не харесваха абстрактната му концепция, имаше и такива, включително християндемократическият кмет на града Еберхард Дипген, които го критикуваха за това, че превръща града в „столица на покаянието“. Бел. авт.

[6] През март 2004 г. 84 унгарски писатели, включително Петер Естерхази и Дьорд Конрад, напуснаха писателския съюз в страната в знак на протест срещу толерирането на антисемитизма. Повод за напускането им бяха коментарите на поета Корнел Дьобрентей след Нобеловата награда за литература на преживелия Холокоста писател Имре Кертес. Наградата според него била „гузни пари“ за един писател, който само угаждал на „вкуса към ужасите“ на „своето малцинство“. Бел. пр.

[7]Tygodnik Powszechny, 17 август 2003 г.

[8] Букв. „преди думата“ (фр.): тоест, преди още да е въведено понятието. Бел. пр.

[9] Последната статуя на Франко в Мадрид беше тихомълком свалена призори, пред публика от сто души, на 17 март 2005 г. Бел. авт.

[10] „Ние, оцелелите, не сме истинските свидетели... Ние сме... едно аномално малцинство: ние сме онези, които по силата на своите извъртания, качества или добър късмет не сме стигнали дъното. Тези, които го стигнаха, които видяха Горгоната, не се върнаха да разкажат за нея, или се върнаха онемели.“ Примо Леви (The Drowned and the Saved, NY, 1988, стр. 83-84).

[11] Yosef Hayim Yerushalmi, Zakhor: Jewish History and Jewish Memory ( Seattle , 1983), стр. 116.

Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.

Pin It

Прочетете още...