От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


Nie

В първата седмица на януари летим за Берлин. Самолетът е пълен с млади хора, очевидно студенти, които се завръщат след празниците у дома. У дома? От дома? Където и каквото и да означава това „у дома“, в него има и надежда, и оптимизъм и … много тъга. Тъга, че те заминават и ще продължават да заминават, вероятно завинаги, ние обаче със сигурност ще долетим обратно само след седмица. Чувството е малко особено, защото Германия някак винаги е оставала встрани от мен, никога не съм я мечтала или чувствала толкова плътно, сантиментално-романтично или носталгично, както другите си дестинации. Париж, Виена, Лондон, Дубровник, Истанбул, Солун, Прага, Будапеща … Когато бях дете, обичах да си фантазирам, а звученето на имената на градове и държави свързвах с точно определени асоциативни образи. Затваряш очи и произнасяш географското име, а съчетанието от звуци рисува образ на живо същество или вълшебен предмет. Така Лондон винаги е оживявал като джентълмен с филцово бомбе, от което ще изскочи заек (Лон-дон – има резонанс и блясък, има и сатенена лентичка на бомбето). Париж пък е широкопръста красавица, която ръси монети и развява златисти къдрици (Па-риж-риж-рижжж – и монетите звънтят). Дубровник е княз, наметнат с пищна брокатена мантия (Ду-броооов-ник – мантията се провлачва пищно зад гърба му). Прага – някой разстила вълшебно килимче пред краката ми. Солун е синя кула, забита в облаците. Виена е вита мраморна стълба в стил рококо. Истанбул – купол на гигантско здание, не задължително джамия, но със сигурност храм (Иийст-ам-бул – чувате ли ехото на изтока, а акустиката?). Испания е танцьорка, обвита с шумолящи пера и волани (И-ссспа-ния). Гърция – изящна женска шия, извита в профил-анфас (шия, пре-гъррр-нала в сянка главата си, с изящно гургуличе гърло). Турция е разперила опашка царствена екзотична птица, вероятно пуйка: Тъъърки, винаги съм знаела, че е изящна пуйка, още преди английският език да ми го подскаже. Сканди-на-вия скандира като звън на сребърни звънчета на шейни и кънки в снега. Дания – дин-дон-дили-доннн… Италия е с фина талия.

Но Германия? Не знам, може би цигулка?

Има много литература в тази игра, разказвам детски спомени и представи, които са се утаили и в които литературата е набъбвала в главата и душата ми. Но със сигурност Германия във фантазията ми е цигулка и мръсна приказка. Германия, мръсна приказка по Виктор Пасков. Затова и малко нихилистична. „Защо човек трябва да ходи в Германия, когато може да си я въобрази?“ – нали така беше го казал. Ситуацията в случая обаче е в пъти Виктор Пасковска, защото спътницата ми се казва Мартина. И на всичкото отгоре отиваме на гости у писател. Сладкодумен писател и приятел, когото дори не познаваме, поне лично. Още в асансьора любезна съседка ни разконспирира, че сме българки и ни заговаря (никак не по немски) симпатично-любопитно. „Къде отивате? На четвъртия етаж ли – аха, при Златко (произнася „з“ обеззвучено и чуваме Слатко)“. Да, при Сладко – на сладки приказки. Така се оказва още първата, но и в следващите гостоприемни вечери, когато говорим за всичко, на всякакви теми, по много и до късно. Литература, политика, медии, музика, кино, скачаме от тема на тема, откриваме сладостта на общуването между непознати, но сродни съзнания и интереси… Откриваме общи приятели, пре-подреждаме спомени и фантазии, пре-предаваме поздрави, откриваме общи места в паметта, наречена България. Някога в България и сега в България… Оказва се, че някога сме били учители в различно време от миналото в едно и също училище. Откривам снимка на покойната ми майка в семейния албум на Златко – снимка, отпреди четири и повече десетилетия. Шейсетте години, Велики Преслав, пейка в училищен двор, майка ми наведена над книга, сред колеги учители. Един от тях е бащата на Златко. Дежа вю или пътуване във времето – въпреки отвъдното? Да срещнеш майка си след години на другия край на Европа, в дома на непознат, но вече приятел? Е, меко казано, странно е, но със сигурност вълнуващо. Ключовата дума беше „сладко“ нали? Е, сладко е. А майка ми на снимката е облечена в онзи така познат суиит стил а ла шейсетте (естествени къдрици около кръглото личице и чипото носле, рокля под коляното тип „принцеса“, остроноси обувки с тънки токчета). Боже, та тук е по-млада дори от Мартина. И все още не е ходила в Берлин (ще пътува натам по-късно, едва в края на седемдесетте). Германия се шегува с мен и ме предизвиква. Може би именно защото никога не съм я помечтавала?

Та как звучи Германия? В картината на нашите предразсъдъци? В дома на хората, приятелите? Германия е класическа музика (за пореден път Викторпасковска). Предкласическа и романтическа. Не съвсем класическа в нашия случай, както се оказва особено в последната вечер, когато в кооперацията се завихря луд, съвсем по нашенски-немски купон до зори. Той кънти в изрядния английски двор на немската кооперация. Музиката е „хаос“ струва ми се, а разговорите, смеховете и веселите шумове надвикват музиката. „Събота вечер е – отбелязва компетентно Мартина – западните хора разпускат само тогава“. Не знам, но ми звучи точно като лятна плажна самозабрава, а сме в зимната приказка Германия. И точно като в „Контрабасът“ на Зюскинд, плътното затваряне на прозорците изведнъж те изолира от звуците и шумовете на материалния свят. И в ушите ти зазвучава виола и… контрабас. Пасков и Зюскинд. Слава теб, свещена немска дограма! „Вайспрофил“ сбъдва мечтите ви.

Германия, впрочем, била сериозна и строга, подредена, философска, трудноразбираема за неподредените ни южни глави, неприемаща емоционалния и социален хаос, от който от време на време (поне) искаме да избягаме. Германия, оказва се, е въплътеният образ на нашите страхове, че никога няма да бъдем като другите. Германия през януари? Вкарваме я в трудно разбиваемите си стереотипи отвъд литературата и Хайне. В Германия е студено и мрачно, постоянно вали дори през лятото, а през януари е лед и студ и въобще луди ли сме да тръгваме точно сега натам?! Берлин е градът на липите, а те ще цъфнат след… половин година.

Усещаш града по миризмата му. Миналата година по Коледа Лондон ухаеше на канела и джинджифил. Лондон мирише на коледен пудинг. Париж – на кафе, целогодишно. Истанбул – на подправки. Напоследък усещам, че всички големи световни градове започват единодушно да миришат на къри и индийски специалитети. Очарователна глобализация на сетивата и вкусовете. Берлин не остава встрани от общата тенденция – тук, оказва се, дори традиционните вурстчета са подправени с индийска мистика и лютивина. Но не тя доминира. А кристално чистият въздух (как го правят, трафикът е внушителен?), който мотивира не просто случайни колоездачи-ентусиасти, а направо масовка да се движи по улиците по този начин. Името им е легион, възрастта най-разнообразна, 24 часа в денонощието те въртят педалите на път към работа и училище. Тук колоезденето, подобно на разделното събиране на отпадъците, е издигнато в религия. А скъпият градски транспорт е само претекст да се спортува, да се живее разумно, пестеливо и здравословно. Не, мисля, че думата е „целесъобразно“. Обикновено се отнасяме по балкански недоверчиво към подобна философия за живота. Оказва се обаче, че е толкова хубаво, естествено и лесно.


Small Ad GF 1

Берлин мирише на пролетна гора. От ароматизаторите е. Поставени навсякъде, те излъчват ненатрапчивата миризма на грижа и чистота. Ухае и от парфюмите и козметиката на изрядно изкъпаните и поддържани берлинчани и берлинчанки. Не че идваме от сърцето на Ориента, съвсем не, но защо ли се сетих за злобната забележка на Чърчил относно съмнителната хигиена на Балканите и потресаващия поздрав „честита баня“?… Берлин мирише и на натурална пролетна гора, благодарение на неестествено мекото време през тази зима и къде тихия, къде бурен пролетно-януарски дъжд, подправен със светкавици, гръмотевици и градушка, които се изсипват щедро от небето в продължение на цяла седмица. Вървим пеша из Тиергартен и по Унтер ден Линден, Лайпцигерщрассе, Фридрихщрассе… Мокри до кости (до бикини) и щастливи. А то – градушка ни удари, а то – порой ни мътен влече… Вървим с ясното съзнание, че е възможно и дори необходимо да се изгубим в този град. За да го познаем. За да го обикнем. Впрочем, от първия ден вече го обичаме. Може би именно поради това ни мирише на пролет и усмихнати хора? Или благодарение на това? Не знам.

Поискахме да се изгубим и се изгубихме. Внимавай какво си пожелаваш. Слизаме на спирка Белвю и тръгваме към двореца Белвю. Президентството. Вниманието ни обаче привлича прелестен железен мост (вероятно от времето на Третия Райх) и се покатерваме на него. Минаваме Шпрее – която опасва целия Берлин и никога не можеш да разбереш на кой бряг си – попадаме в луксозен квартал. Не след дълго вече сме пред затвора Моабит. Ама че контрасти… В ума ми се прокрадва ироничен рефрен на приятел-класик: „Разбиват затвора, разбиват затвора и пак го изграждат съветските хора…“. Доста привлекателна сграда е, ако трябва да бъда искрена. „Марти, спомняш ли си героя от Лайпциг, тук е лежал“ – подсмихвам се аз. „О, я се разкарай с твоя герой, още в пети клас отказах историята.“ Как се отказва историята? Можи би като цигарите. Как? „Ами нашите ми бяха купили акордеонче с 40 баса и аз се уча да свиря на него, пея колкото ми глас държи ‚Вятър ечи, Балкан стене‘. Майка ми влетява ужасена в хола – Мартина веднага спри, полудя ли, ще чуе чичо ти Осман от осмия етаж и ще се засегне… Оттогава край – никаква история не уча повече.“ Мартина е сбъднала утопията на Фукуяма.

Влизаме в индустриална зона – не, определено сме далеч от истината за двореца Белвю. Попадаме в турския квартал, след малко надписите вече са изцяло на арабски, западен Берлин няма нищо общо като архитектура, като нагласа, като съжителство на разни светове с източен. Мирише на дюнери, агнешки кебап, пред очите ни се мержелеят витрини с баклави и шам фъстък. Различно сладко. Вземаме автобус, за да стигнем до позната точка на града и отново поемаме пеша.

Берлин мирише на ванилия. На коледен щолен. И не само мирише, а и сладни. Изчакваме часа за обедната литургия в Берлинската катедрала (не случайно наречена ‚Дом на берлинчани‘): величествено бароково здание, което се извисява срещу река Шпрее, гордо изправено срещу Острова на Музеите, Моста и знаменитата Унтер ден Линден. Наистина е дом, има си всичко – и магазин за сувенири, и сладкарница-кафене. Пием берлинско капучино и похапваме най-вкусния щолен на света. Литургията започва, седим по скамейките, малко сме, предимно туристи – японци, руснаци, и ние, двете българки. Нищо общо с католицизма, още по-малко – с немския език и дух. Започва службата, на немски е, а всичко разбираме, до последната дума. Свещеникът притежава рядката дарба да внушава спокойствие, ведрост и доверие. Изправен пред група туристи-иноверци (туристът е в катедралата не за да се моли, а да разглежда и щрака), той звучи повече от убедително. Следколедно. Говори за нуждата от вяра, за значимостта на надеждата и мисията на любовта, дарена от Спасителя, роден в тези светли празнични дни. Празнично отеква органът. Стаени и снишени, ние сме скрили фотоапаратите, въпреки че е позволено да се снима.

Навсякъде се снима – немците-католици нямат нищо общо с ревнивите и строго навъсени англиканци, за които фотоапаратът и шапката на главата на чужденеца са враг номер едно. Предната вечер Златко твърдеше, че немците са най-толерантните хора на света, че в културата и поведението на тази нация е заложен либерализмът и търпимостта. Странно, винаги съм си мислела, че страната на свободата (либертéто, тъй наречено) е Франция? Още на следващия ден зловещите парижки събития около „Шарли Ебдо“ вече ще ме разколебаят във вярата ми в безкрайната толерантност на майка Франция, но още тук, в катедралата си давам ясна сметка за това, че май Златко е прав. Минаваме пред кралската крипта с мощите на знаменити германски мъже и жени (за ужас на Мартина: „– Не ми казвай, че наистина са погребани тук!; – Това са мощи, бе, дете, не разбираш колко прелестно и величествено е всичко това…; „– Оф, прекалено религиозно ми е!“) и съзирам нещо, което ме удивява. Електронно табло с размерите на разгърнато списание, с тач-екран, който е включен и изобразява светещи цветни лица на четиримата велики реформатори: Мартин Лутер, Жан Калвин, Еразъм Ротердамски и Томас Мюнцер. Оказва се електронна игра (с естествен адресат: младите посетители на храма). От главите на светещите потрети излизат проблясващи въпросителни, които отварят съответния облак, в който трябва да нанесеш отговора на въпроса: „Кои са тези велики реформатори? Познавате ли ги?“. Наред с вярата, немците образоват, поучават, провокират. „Консервативните“ католици внушават ценностите на Реформацията. Чорбаджи Марковската ми почуда пита „какво правят фармасони и протестанти в божия храм?“, става ми смешно. Мартина обаче е отегчена и вече копнее за свобода, разходки и простор. Но първо ще пообиколим музеите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изхвърчаваме навън. Правим кръгче пред кметството, снимкова сесия, в наша чест светва дори слънце изпод облаците, след това поемаме към Алтес Музеум, Националната галерия, Боде Музеум, Пергамон (за съжаление в ремонт), Нойес Музеум. Търсим прочутата глава на Нефертити и я откриваме там, където винаги е била – в Нойес. Въобразявах си, че след Бритиш Музеум и Нешънъл Гелъри повече няма да ме споходи онова задавящо вълнение и трепетът пред шедьовъра. Човек винаги прави открития за себе си, възможно е прехвалени творби да отмине с равнодушие, а да го трогне нещо неизвестно и внезапно. Но пред три женски глави в Берлин дъхът ми наистина секна. Нефертити, Плачещата Богородица и Печалната Германия. Берлин се оказа градът-апотеоз на женската хубост. Нефертити е запазената туристическа марка тук, така както е Сиси за Виена. Как са живели допреди императрица Сиси виенчани? А парижани без Джокондата? Барселонци без Гауди? Истанбулчани без Хюрем и Сюлейман? В този смисъл Берлин е сравнително независим от властната Нефертити, но не без гордост отбелязва, че тя е неговият загадъчен женски чар. Изобщо, аристократичната интелектуалска прелест и онова духовно излъчване на елегантност и чисто физическа красота и достойнство буквално блика от берлинските статуи, фигури и лица на прочути берлинчани и немски колоси на духа. Да, безспорно са били красавци: и Вагнер, и Бисмарк, и Хумболт, и Курциус, и Блюмел, и всичките му там кайзери и князе, Софии, Шарлоти и Вилхелмовци. Мартина отбелязва със задоволство, че по улиците вървят високи, красиви, изваяни хора – мъже и жени, възрастни но с достойна осанка, тийнейджъри, майки с колички, полицаи, юпита. Да не говорим за онази безумно красива жрица на любовта, която срещаме в последната си нощна сутрин в този град, на път за самолета. Няма такива руси коси, стройни крака и сини очи с безкрайна, потапяща те в тях тъга. Рядко ми се случва да се обърна след жена по улицата. Но, попадайки в Берлин, човек дълго след това се обръща след този град.

Дали пък да не то нарека Нея? Имам предвид, че най-известният до натрапчивост символ на Берлин е Телевизионната кула. И тя е стройна, с издължена шия, подобна на Нефертити, надменно заровила глава в небето. Опитай само да ме хванеш! От край време (комунистическото време, което сме свикнали да схващаме някога като начало, днес като край) тя зорко съблюдава какво е ставало оттатък и отсам стената (някога) или – в нискоетажен западен Берлин и във високия панелен Берлин (днес). И кулата се превръща в стройна Германия, във Вагнерова Брунхилда, във Валкюра с руси коси и светли като Берлинските мъгли очи. Бих изрекла нещичко по повод на безподобната арийска хубост, бих пробягала през расовите теории, но е признак на лош вкус, пък и никога не съм им се доверявала. Животът и случаите тук са решили на всяка крачка да ме опровергават. Защото съзирам самата Нефертити, оживяла пред очите ми, облечена в строгата униформа на охранителите-доброволци пред пропуска на Бундестага – очевидно студентка, в чиито арабски очи проблясва вложено цялото спокойствие и достойнство на немската раса. А на табелката на ревера е изписано името Ясемин Ахмад.

На следващия ден отново сме по улиците в ранни зори. Минаваме край живописната стара част на Източен Берлин, край Мариенхоф кирхе, Сан Николаус кирхе, край театъра на Николайфийртел, къщата на Лесинг и… Къщата на ангелите. Нещо като куклен дом, но не по Ибсен, а изискан бутик за коледни миниатюрни играчки. Идва ми малко в повече подобна „натруфеност“ за строгия, по-скоро небрежен български коледен вкус. Сладни малко в повече тази кукленост. Но тъкмо заради него, заради трепкащите лампички и упоителния мирис на сладкиши по улиците все още се усеща духът на щиленахт… В последната вечер отново ще минем оттук и ще направим велико географско откритие – само на 50 метра от кукления дом се намира … Музеят на марихуаната. Ще се шмугнем вътре, тласкани от непреодолимо любопитство, ще се смеем до насита (без външна помощ) и ще си напазаруваме доволно от магазина на сувенири и… сладкиши. Бонбони с марихуана, шоколад с марихуана. „Как ще ги пренесем на самолета? – пита Мартина много леко притеснена.“ „За къде ще летите – любезно подава ухо симпатичен младеж-уредник на експозицията.“ „За България.“ „О, никакъв проблем – усмихва се той.“ Миризмата е тръпчива, очакването сладостно. Е, шоколадът сам по себе си е дрога.

Берлин мирише на ванилия (това била космическата миризма) и на елхи, струпани изрядно на отредените за това следколедно време от годината места – по улици, паркове, градини и дворци, по алеите на зоопарковете. Много елхи. Във всяка къща е имало поне по две. Има ли живот след смъртта? Със сигурност има, доказва го многофункционалността на коледното дръвче по немски. Елхови клонки и венци доукрасяват улиците, постилат зимните паркове, хранят животните в зоопарка, грижовно топлят корените на акуратно подрязаните рози, засети в стройни пруски редици в алеите. Както впрочем и дърветата по улиците и в горите, край езерата, които зърнахме от самолета. „Тук явно всички слушат, така ги учат, така им внушават дори на дърветата – немски ред и дисциплина цари и никой не си позволява да расте безразборно“ – смее се Мартина.

Тук всички участват съзнателно и равнопоставено в социалния живот. Дори в Зуугардън имах усещането, че животните са в работен порядък. Работното време на жирафите (най-красивите същества на света); плувната сесия на хипопотамите; протяжки и работни пози на леопардите, статичната фигура на Багира (черната пантера), упражнение на слона с автомобилна гума. А маймуните! Танци, прегръдки, вечерен тоалет, грижа за бебетата. Щрак – снимка на маймунско четиричленно семейство. Всички са обърнати в профил един към друг, главите – в анфас към обектива. „Няма такава прическа – смее се Мартина.“ Дъхът ѝ спира пред клетката на зелените дългоопашати маймуни. „Погледни ги, не са ли съвършени! – възкликва тя. – А ние, хората, колко сме ужасни. Как можа да ни сполети тая еволюция!…“ Е, това вече е бисерът на века! Обърнете се към Дарвин за рекламация на идеята, фройлайн… И злощастно сполетени от еволюцията, просмукани от миризмата на големите котки и хипопотами, поемаме към… Бундестага.

На другия ден щурмуваме двореца. В своя безразборен, но спокоен патешки и лебедов ред изящно се носят по езерото на Шарлотенбург зеленоглави и кафяви патици, шарени индийки, сиви чапли и снежнобели лебеди. Немският лебед е спокоен и дисциплиниран, не е като онези нахакани лордове от езерото на парка Сейнт Джеймс. Той позира съвестно пред фотообектива ти, участва в режисурата на снимката, артистично съска и протяга шия точно тогава, когато е нужно. Съзерцавам го и образът му се наслагва върху стройното като свещ в небето тяло на кулата, върху издължения профил на Нефертити, върху изящните силуети на танцьорките от билборда на Театър Ренесанс или от женските лица в рекламите на Нивеа. Дори причудливите дълги извити тръби за газта по улиците (издигнати за безопасност доста над човешкия ръст), които опасват сгради и строежи (ужасно активно се строи и ремонтира навсякъде), притежават грацията на лебеди и красиви жени. Боядисани са в неочаквани цветове – светлорозови и светлосини – и придават футуристична екзотика на артистичния град. Напомнят ми за скандалния парижки Бобур. Берлин е женска красота, ред и чистота, но и изкуство. Оказва се неслучайна и вярна славата му на арт-център в сърцето на Европа, на музикална, театрална, симфонична, филмова столица на стария континент. Уверяваме се и с очите, и с краката си, когато стъпваме на Потсдамер плац, около Берлинер синема, на площад Марлене Дитрих. „Мартине Дитрих плац – смее се доволна Мартина. – Тук е като в Брюксел, но е по-хубаво!“

Артистичната пъстрота и вакханална радост някак трудно се вместват в представите за подреденост и дисциплина. Оказва се обаче не съвсем невъзможна, тази комбинация от свобода и порядък. Немската социална машина работи на пълен ход. Слушат и изпълняват точно, мотивирано и убедено задълженията си всички: и администратори, и служители, и учещи, и спортуващи, търговци, полицаи… И подземни, и надземни железници, и автобуси, и трамваи се движат в точност до минута и секунда. Те знаят дори вместо теб накъде си тръгнал и кога точно ще пристигнеш. Ако случайно се изгубиш – случи ни се на два пъти по две (в източен и в западен Берлин, през деня и вечерта) – някой задължително ще ти се усмихне и ще те заговори. Какъв е проблемът – спира се в тъмното млада германка с количка и добър английски. Какво търсите, изгубихте ли се – пита възрастен хер на не толкова добър английски. И вперваме очи в картата. Ами изгубили сме се в неприлично ранен час, 19 вечерта, неприлично близо до дома на нашия приятел, на неприлично лесно място на минути от Александърплац. Попаднали сме на площад с името Роза Люксембург плац. Мартина не знае коя е Роза. Аз обаче знам и ми е смешно, и ми е нелепо, и ми е странно. Тези имена все още ли съществуват? Оказва се, че да. Всеки ден пресичаме Карл Маркс Алее, на картата откриваме Ернст Телман щрасе. И Карл Либкнехт е тук във вид на улица, и Ленин като паметник, изправен в целия си (двоен) ръст, на видно място. Вперил е поглед не в грядущето (слава богу), а в тевтонския рицар, който размахва копие – не срещу него, а срещу историята, във фоайето на Националния исторически музей. В парк Трептов продължава да се извисява съветският воин-герой, спасил малкото германче от пламъците. Отвъд Вратата и Стената, с гръб откъм Бранденбург се извисява паметникът на съветските войски, ограден с танкове и червени петолъчки. В Западен Берлин сме! Но на паметника няма втори надпис, думите са само на руски: „Слава советским воинам,…павшим против немецко-фашистких захватчиков…, признательные поколения…“ Дежа вю. Било ли е? Очевидно нищо не е забравено, по-интересното е, че немците и не желаят нищо да забравят. И ето, вървим из западната част на града по улици с имената Хирошима щрасе, Бен Гурион щрасе; минаваме пред паметната плоча на Де Гол и Аденауер; край бюстове на тримата големи – Кол, Горбачов и Буш. Колко са големи и кое им е голямото – това историята ще отсъди, ще се произнесе по-нататък. Засега просто трябва да ги помним. Помним всичко, твърди германецът, и не с омраза, а с респект, понякога с усмивка, Понякога с тъга или срам, но никога с пренебрежение и досада. Усмихват ни се нашарени трабанти на Чек Пойнт Чарли, изрисувани парчета от Стената в цялата им пъстрота са с маските на Фейсбук-стената. Откриваме ги и се щракваме на техния фон на лъскавия Потсдамер плац. И всичко се вписва съвсем хармонично в арт-безпорядъка на големия Салвадор Дали, който сардониично ни гледа, изрисуван върху търбуха на бяла берлинска мечка, подръпва мустака си и подканва: „Come into my brain!“. И уверено подхваща развълнуваното откровение на Кенеди: Ich bin еin Berliner. И аз, Дали, също съм берлинчанин.

Днес обаче всички берлинчани са Чарли. Или Шарли. Онзи от Чек Пойнт-а. И онзи, Викторпасковият Чарли, джазмузикантът, преживял своята Германия и като секс, и като свобода на духа, и като… смъртта. Чарли е достоен съименник на знаменития си колега Чарли Паркър. След кървавите атентати в Париж вечерта пред Френското посолство има бдение, Берлин е окичен с визитките „Je suis Charli.“ Солидарност, равнопоставеност, достойнство, това са имената на немския дух. И вяра в бъдещето. Звучи скандално шаблонно, убийствено скучно и стереотипно. Но е вярно. Усещаш го така, когато минаваш около най-вълнуващите паметници на Берлин. Поне за мен са такива: Гросер щерн – колоната на немския дух и слава, по-ниска, но много по-въздействаща от тази на Нелсън на Трафалгар Скуеър. И паметникът на Бисмарк. Не обичам паметници. Никога не съм ги обичала. Бисмарк обаче ме порази. Порази ме с особения стоицизъм и трагизъм на фигурата си железният канцлер, за когото родната ни българска история не се е изказвала по най-ласкавия начин. Първото, което изплува в спомените ми е злобният стереотип от Ботевия фейлетон – Бисмарк, яхнал земното кълбо и точи пелин за здравето на Германия, а около него граф Горчаков раздава коливо за бог да прости славяните. Винаги съм подозирала, че има нещо адски нездравословно по отношение на историческата логика и хигиената на индивидуалния дух в прекаляването с литературното образование „по български“. Е, наистина е така. Защото въпреки всички исторически травми (кой от народите на Европа, че и на света може да се „похвали“ с по-дълбоки и значими травми?) немският дух подхожда концептуално, мъдро, спокойно и уравновесено към историята. Очевидно преживял катарзиса си (който у нас няма шанс въобще да се случи) като общество, германският народ естествено има и своята осмислена историческа перспектива. Подобно на своя железен канцлер, немецът уверено (и малко тъжно) гледа в бъдещето, заобиколен от култовите алегорични фигури на Науката (фигура на четяща жена, възседнала Сфинкса – мъдростта), Силата (Атлас, повдигнал земното кълбо), Победата (Виктория е в смъртна схватка с поваления, агонизиращ лъв) и Труда (Млад немски Хефест размахва чук и меч, кове съдбините си, но и оръжията си). Arbeit ist mein Glaube. Arbeit macht frei. Трудът е моята вяра. Именно трудът ме прави свободен. Ние, на Балканите, това някак трудно ще го разберем, защото за нас трудът е наказание и робска принуда. Тук, по нашите географски ширини, ние се наказваме с труд. И си издигаме лозунги, в които сами не вярваме. Съединението правело силата. Тук четем друга повеля и тя е много по-конкретна и разбираема. Затова и изпълнима: Einigkeit und Recht und Freiheit. Единство и право, и свобода. В този момент европейското Liberté, égalité, fraternité има нужда от повечко немско здравомислие и прагматичност.

Завръщаме се. В самолета е пълно със… стари хора. Възрастни, пребрадени с шарени забрадки туркини се щурат тревожно по коридора и търсят местата си. Няколко цигански семейства и самотници-гастарбайтери се връщат (разбира се, за кратко), очевидно колкото да дадат малко финансова опора на своите, тук. В безнадеждността. София ни посреща в скреж и мраз. С ясно, слънчево, но мразовито януарско утро. Липсва ни сладкият вкус на Берлинските кристални мъгли. Над Кремиковци е странно прозрачно. Но затова пък високите сиви столични блокове са обвити в плътен пушек и кафяв дим, с вида си странно ми напомнят немски мъфин. Само че не толкова сладък. Димът на родната Итака… Никак не сладни. Но в самолета вече сме опитали най-сладкото немско кафе и мъфин в живота си.

{imageshow sl=20 sc=2 /}

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...