От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2010 03 Orwell 1984

 

„Беше светъл и студен ден през април, и часовниците биеха тринадесет часа.“


Шестдесет години след публикацията на шедьовъра на Оруел, 1984, този кристално чист първи ред звучи също така естествено и убедително, както и тогава. Но когато видите оригиналния ръкопис, вие откривате нещо по-различно: не толкова звънливата яснота, колкото натрапчивото преработване, с различни мастила, което издава изключителната обърканост, криеща се зад композицията.

Може би определящият роман на 20-ти век, една история, която си остава завинаги свежа и съвременна, и чиито понятия „големият брат“, „двумисъл“ и „новговор“, днес са части от ежедневната реч, 1984 е преведен на повече от 65 езика, от него са продадени милиони копия по целия свят, което дава на Джордж Оруел уникално място в световната литература.

Думата „оруелски“ днес е универсален синоним за всичко, което е репресивно или тоталитарно, а историята на Уинстън Смит, обикновен човек от онези времена, продължава да вълнува читатели, чиито страхове за бъдещето са много по-различни от ония на английския писател от средата на 1940-те.

Обстоятелствата около писането на 1984 ни представят една плашеща история, която ни помага да разберем мрачността на оруеловата антиутопия. Ние виждаме един английски автор, безнадеждно болен, борещ се в самота с демоните, населяващи въображението му, в една мрачна шотландска къща, в окаяните години непосредствено след Втората световна война. Идеята за 1984, с алтернативното заглавие „Последният човек в Европа“, се е въртяла в главата на Оруел още от времето на Испанската гражданска война. Романът му, който дължи немалко на дистопичното повествование на Евгений Замятин от Ние, вероятно е започнал да придобива по-определена форма през 1943-44, някъде по времето, когато той и съпругата му Айлийн осиновяват сина си, Ричард. Самият Оруел твърди, че е бил отчасти повлиян от срещата на съюзническите ръководители в Техеран от 1944. Исак Дойчер, един негов колега от Observer, разказва, че Оруел е бил убеден, че „Сталин, Чърчил и Рузвелт съзнателно са искали да си поделят света“ в Техеран.

Оруел е работил за Observer на Дейвид Астор от 1942, първо като литературен рецензент, а по-късно и като кореспондент. Редакторът изразява голямо възхищение пред „абсолютната праволинейност, честност и почтеност“ на Оруел и го покровителства през 1940-те години. Тяхната близост и приятелство са решаващи за историята на 1984.

Творческият живот на Оруел вече е извлякъл голяма полза от сътрудничеството с Observer по времето, в което той пише Животинската ферма. С приближаването на войната, плодотворното смесване на фикция и неделна журналистика допринася много за развитието на по-мрачния и сложен роман, който той обмисля след написването на прочутата „приказка“. От литературните рецензии за Observer става ясно например, че той е бил обсебен от отношението между морал и език.

Но налице са и други влияния. Скоро след осиновяването на Ричард, апартаментът на Оруел е разрушен от самолетна бомба. Атмосферата на случаен терор в ежедневието на военния Лондон става неразделна част от настроението на бъдещия роман. Следва нещо още по-лошо. През март 1945, по време на служебна командировка в Европа, Оруел получава новината, че жена му е починала по време на рутинна медицинска операция, без да се пробуди от анестезията.

Внезапно той е вдовец и самотен родител, напъващ се да уреди някакъв поносим живот в жилището си в Айслингтън и работещ непрестанно, за да удържи пороя от разкаяние и скръб, идещ от преждевременната смърт на съпругата му. През 1945 например той пише около 110 000 думи за различни издания, включително и 15 литературни рецензии за Observer.

И тук се намесва Астор. Семейството му притежава един имот на далечния шотландски остров Джура, близо до Ислей. Там има и къща, наречена Барнхил, на седем мили от Ардлуса, почти на самия край на този скалист издатък от Вътрешните Хебриди. В началото Астор го предлага на Оруел като място за почивка. Той е удивен от ентусиазма, с който Оруел приема предложението.

През май 1946 Оруел, все още събирайки разпилените парчета от живота си, взема влака за дългото и напрегнато пътуване до Джура. На приятеля си Артур Кьостлер той казва, това е „почти като подготовка на кораб за арктическо пътешествие“.

Това е рискован ход. Оруел не е в добро здраве. Зимата на 1946-47 е една от най-студените през века. Следвоенна Великобритания е по-мрачна дори и от онази по военно време, а той винаги е страдал от слаби гърди. В края на краищата, откъснат от ядовете на литературния Лондон, той е свободен да се заеме без ограничения с новия роман. „Задушен от журналистиката“, както сам се изразява, той казва на един приятел: „Започвам все повече и повече да приличам на изстискан портокал.“

По ирония на съдбата, повечето от трудностите на Оруел произтичат от успеха на Фермата на животните. След години на пренебрежение и равнодушие светът най-после започва да се пробужда за неговия гений. „Всички продължават да идват при мен“, пише той на Кьостлер, „с молби да преподавам, да пиша разни книжлета, да се присъединя към това или онова – не можеш да си представиш как жадувам да се освободя от всичко това и да имам отново време за размисъл.“

На Джура той би бил свободен от тези разправии, но обещанието за творческа свобода на остров от Хебридите също си има своята цена. Години преди това, в есето Защо пиша, той е описал борбата за довършване на една книга: „Писането на една книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен пристъп на някаква тежка болест. Човек никога не би предприел нещо такова, ако не би бил подтикван от някакъв демон, на когото не може нито да се противопостави, нито пък да разбере. Всичко, което човек разбира е, че този демон е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи и да търси внимание. И все пак вярно е също и това, че човек не може да напише нищо смислено, ако не се опитва постоянно да заличи собствената си личност.“ А след това иде прословутото заключение: „Добрата проза е като стъклото на прозорец.“

От пролетта на 1947 до смъртта си през 1950 Оруел ще възпроизвежда всеки аспект на тази борба по един възможно най-болезнен начин. Може би вътре в себе си той се е наслаждавал на това припокриване между теория и практика. Той винаги е процъфтявал най-добре сред самоналожени злополучия.

Отначало, след една „напълно непоносима зима“, той се наслаждава на изолацията и дивата красота на Джура. „Боря се с тази книга“, пише той на агента си, „която може би ще довърша до края на годината – във всеки случай ще съм привършил по-голямата част от работата дотогава, ако се чувствам добре и се държа настрана от журналистическа работа до есента.“

Барнхил, лежащ над морето на края на един разбит път, е неголяма къща с четири малки спални, намиращи се над просторна кухня. Животът тук е прост, дори примитивен. Няма електричество. Оруел готви на газ. Лампите горят с парафин. През нощите той гори и торф. Все още пуши цигара след цигара – черен тютюн в саморъчно свити цигари. Едно радио с батерии е единствената му връзка с останалия свят.

Оруел, един слабоват, несветски човек, пристига само с походно легло, маса, два стола и няколко тенджери и тигани. Това е спартанско съществуване, но то му предлага условията, при които той обича да работи. Хората тук си го спомнят като призрак в мъглата, една кокалеста фигура в дрехи от брезент.

Местните хора го познават под реалното му име Ерик Блеър – висок, бледен, тъжен човек, който се тревожи дали ще успее да се справи сам. Решението – след като към него са се присъединили бебето Ричард и детегледачката – е да наеме много компетентната си сестра, Аврил. Ричард Блеър си спомня, че баща му „не би могъл да се справи без Аврил. Тя беше великолепна готвачка и много практична жена. Никое от описанията на баща ми за времето, прекарано на Джура, не признава колко важно беше нейното присъствие.“

След като новият му режим е бил установен, Оруел най-после може да започне книгата. В края на май 1947 той казва на издателя си, Фред Уорбърг: „Мисля, че сигурно съм написал около една трета от грубата чернова. Не съм стигнал още докъдето се надявах, защото през по-голямата част от времето от януари досега бях в ужасно здравословно състояние (гърдите ми, както обикновено) и не мога още да се отърся от това.“

Знаейки за нетърпението на издателя най-после да получи в ръцете си новия роман, Оруел добавя: „Разбира се, грубата чернова е отвратителна бъркотия, която има много слаба връзка с окончателния резултат, но все пак тя е основната част от работата.“ Той продължава да работи и в края на юли предсказва завършека на „грубата чернова“ до октомври. След това, казва той, ще са му необходими още шест месеца, за да направи текста готов за публикуване. Но тогава се случва нещастието.

Част от привлекателността на живота на острова се състои в това, че той и малкият му син могат правят разходки, да ходят на риболов, да изследват острова и гребат с лодки. През август, в един период на чудесно лятно време, Оруел, Аврил, Ричард и още няколко приятели, завръщайки се от пътешествие по крайбрежието в малка моторна лодка, едва не се удавят в печално известния водовъртеж Кориврекан.

Ричард Блеър си спомня, че във водата е било „ужасно студено“, а Оруел, чиято постоянна кашлица безпокои приятелите му, сериозно простудява дробовете си. След още два месеца той е много болен.

Дългата борба с „Последния човек в Европа“ продължава. В късния октомври 1947, потиснат от „окаяното си здраве“, Оруел признава, че романът му все още е „отвратителна бъркотия и около две трети от него ще трябва да бъдат изцяло отново препечатани“.

Той работи с трескава бързина. Посетителите в Барнхил си припомнят звука на пишещата му машина, тракаща в спалнята на горния етаж. След това, през ноември, въпреки грижите на вярната Аврил, той грохва поради „възпаление на дробовете“ и казва на Кьостлер, че е „много болен, на легло“. Малко преди Коледа, в писмо до един от колегите от Observer, той най-после съобщава новината, от която се е страхувал най-много: последната му диагноза гласи „туберкулоза“.

Няколко дни по-късно, пишейки на Астор от болницата Хеърмайърс в Ланкашър, той признава: „чувствам се смъртно болен“ и признава, че когато се е разболял след инцидента с водовъртежа, „като пълен глупак аз реших да не ходя на доктор – исках да продължа книгата, която пишех.“ През 1947 все още няма лекарство против туберкулоза – лекарите предписват свеж въздух и стабилна храна – но на пазара се е появило едно ново, експериментално лекарство на име стрептомицин. Астор урежда доставянето му в Хеърмайърс от САЩ.

Ричард Блеър смята, че баща му е получил прекомерни дози от новото лекарство-чудо. Страничните ефекти са ужасяващи (язви по гърлото, мехури в устата, загуба на коса, белеща се кожа и разпадане на ноктите на ръцете и краката), но през март 1948, след тримесечно лечение, симптомите на туберкулозата са изчезнали. „Всичко мина, очевидно лекарството си е свършило работата“, казва Оруел на издателя си. „За мен това изглежда като потопяване на кораба, за да се отървем от плъховете, но все пак си струва, ако проработи.“

Подготвяйки се да напусне болницата, Оруел получава писмо от издателя си, което впоследствие ще се окаже още един гвоздей в ковчега му. „Наистина е доста важно“, пише Уорбърг до своя автор-звезда, „от гледна точка на вашата литературна кариера да го свършите [новия роман] до края на годината или дори още по-рано, ако е възможно.“

И точно във времето, в което би трябвало да се възстановява, Оруел е обратно в Барнхил, потопен в преработката на ръкописа си, обещавайки на Уорбърг да го завърши до „ранния декември“, търпеливо понасяйки „гадното време“ на есенния Джура. В ранния октомври той признава на Астор „вече толкова съм свикнал с писането в леглото, че го предпочитам, макар че разбира се е неудобно да се ползва машината тук. В момента се боря с последните страници на проклетата книга, в която става дума за положението на нещата в случай, че атомната война не се окаже окончателна.“

Това е едно от изключително редките изказвания на Оруел за темата на неговата книга., Подобно на мнозина други автори той смята, че е лош късмет да се говори за това, над което се работи в момента. По-късно в писмо до Ентъни Пауъл, той я описва като „утопия, написана под формата на роман“. Писането на последното чисто копие на „Последният човек в Европа“ се превръща в ново измерение на битката на Оруел с тази книга. Колкото повече авторът редактира този „невъобразимо лош“ ръкопис, толкова повече той се превръща в документ, който единствено самият той може да чете и разбира. С характерната за него искреност, той отбелязва: „Не съм съвсем доволен от книгата, но и не съм напълно разочарован … Мисля, че идеята е добра, но изпълнението би било по-добро, ако не бях я писал под влиянието на туберкулозата.“

А освен това той още не е взел окончателно решение относно заглавието. „Склонен съм да я нарека ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА или ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК В ЕВРОПА“, пише той, „но може би ще ми хрумне нещо напълно различно през следващите няколко седмици.“ В края на октомври Оруел смята, че е готов. Сега му е нужен само стенограф, който да му помогне да подреди всичко.

Това е една отчаяна надпревара с времето. Здравето на Оруел се влошава, „невероятно лошият“ ръкопис се нуждае от преписване, а срокът от декември наближава. Уорбърг обещава да помогне, същото обещава и неговият агент. Търсейки подходяща машинописка, те някак успяват да направят от вече тежката ситуация една абсолютно невъзможна. Оруел, чувствайки се изоставен, решава да следва инстинктите си на бивш ученик от държавно училище: той ще свърши всичко сам.

В средата на ноември, вече прекалено слаб, за да може да ходи, той се оттегля в леглото, за да довърши „ужасяващата задача“ да напечата начисто книгата на своята „грохнала пишеща машина“. Поддържан от безбройни самонавити цигари, чайници кафе, силен чай и топлината на своя парафинен радиатор, с уейлските ветрове, брулещи Барнхил ден и нощ, той продължава да се бори. На 30 ноември 1948 работата най-после е приключена.

Чистият екземпляр на последния роман на Джордж Оруел пристига в Лондон в средата на декември, както е уговорено. Уорбърг разпознава качествата му начаса („една от най-ужасяващите книги, които някога съм чел“); същото е и мнението на колегите му. Една бележка, циркулираща в издателството по онези дни, отбелязва: „ако не успеем да продадем 15 или 20 хиляди екземпляра, трябва да бъдем разстреляни“.

Междувременно Оруел е напуснал Джура и е отседнал в санаториум за туберкулозно болни в Котсуолдс. „Трябваше да го направя преди два месеца“, казва той на Астор, „но исках да довърша проклетата книга.“ Астор отново се заема с грижи за здравословното състояние на приятеля си, но специалистите са песимистично настроени.

Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта е публикувана на 8 юни 1949 (пет дни по-късно в САЩ) и почти веднага бива всепризната като шедьовър, дори и от Уинстън Чърчил, който казва на доктора си, че я е чел два пъти. А здравето на Оруел продължава да се влошава. През октомври 1949, в стаята му в Университетска болница, той се жени за Соня Браунъл; свидетел е Дейвид Астор. Това е краткотраен миг на щастие; той удържа до новата 1950 година. В малките часове на 21 януари Оруел получава масивен кръвоизлив в болницата и умира сам в стаята си.

Новината се разпространява от BBC на следващата сутрин. Аврил Блеър и нейният племенник, все още на Джура, слушат репортажа на малкото си радио в Барнхил. Ричард Блеър не си спомня дали денят е мрачен или слънчев, но си спомня добре шока от новината: баща му е умрял, на 46 години.

Дейвид Астор урежда погребението му в Сатън Кортъни, Оксфордшър. Той лежи там и днес, като Ерик Блеър, между Хърбърт Хенри Аскът, граф от Оксфорд, и едно местно циганско семейство.
 
Робърт Маккръм е британски журналист и сътрудник на лондонския Observer.

Pin It

Прочетете още...