От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 07 Hands Slaves

 

На 22 декември 2012 г. известният афроамерикански филмов режисьор Спайк Лий писа в Туитър: „Американското робство не е било спагети-уестърн на Серджо Леоне. То е било Холокост“. А след това разпали малка буря в американските медии, като заяви, че няма да гледа новия филм на Куентин Тарантино Освободеният Джанго, защото той бил обида за неговите предци. По-малко от месец по-късно, на премиерата на филма в Берлин, самият Тарантино заяви, че американското робство е Холокост. Германските медии го сгълчаха за „провокативните“ му и „преувеличени“ забележки, но стигнаха до извода, че именно това е нещото, което публиката в Германия – където той е изключително популярен – е очаквала от Тарантино.

Ако преди една година някой би предположил, че самата аз ще пиша за някой филм на Тарантино, щях да заложа голяма сума срещу него. Дори не исках да го гледам. Но тъй като всичко това беше обект на интензивна дискусия по въпроси, които ме вълнуват, се завлякох, за да видя предишния му филм, Гадни копилета (2009), и го намерих поносим, ​​но нямах интерес към другите му творби. Тарантино сякаш предпоставяше, че човек може да се наслаждава на всяка форма на насилие и експлоатация, стига те да са изобразени с умение и много ирония; че може да се занимавате с оръжие – може би най-ниската форма на човешко занимание – и да изглеждате хип и секси. Впрочем, не са ли моралните възражения срещу подобни неща всъщност доста тъпички?

Възгледите ми за Тарантино се промениха дълбоко, докато гледах Освободеният Джанго в нощта, когато го показаха за пръв път в моето местно кино в Берлин. Защото филмът е осеян със сложни референции, от които става ясно колко дълбоко Тарантино е бил повлиян от опитите на Германия да се примири със срама от престъпното си минало. И тъй като тези опити не са добре известни на по-широката американска или британска общественост, важно е те да бъдат очертани в най-общи линии – не само за да се разбере най-новото произведение на Тарантино, което едва ли би било разбираемо без подобни знания, но и за да се обърнем към по-широките въпроси за онова, което могат да научат другите нации от борбите на Германия за справяне със собствената си историческа вина.

Германците се борят с въпроса за историята и вината вече повече от 60 години. Техният пример показва ясно колко много морални въпроси трябва да постави всяко сериозно съзерцание на историческата вина в Америка. Например: какво представлява вината, какво представлява отговорността и как са свързани тези две неща. Често срещан лозунг на германците от второто поколение е: „Колективна вина, не! Колективна отговорност, да!“ Но въпросът за това, какво носи със себе си отговорността, е политически натоварен. Дали отговорността за насилствената история изисква вечен ангажимент към пацифизма? Или да се подкрепя правителството на Израел, каквото и да върши то, както твърдят някои? Или по-скоро да се подкрепя палестинския народ, каквото и да върши той, както пък твърдят други?

Днешните германци разбират колективната отговорност като ангажимент към бъдещето за избягване на греховете, които техните бащи и дядовци са извършили в миналото – но това поражда нови морални затруднения. Хитлер, Химлер, Гьобелс и други като тях предоставят ясни случаи на вина и отговорност: те са планирали и извършвали престъпления, със злоба и предвидливост. Но какво трябва да бъде отношението към онези, които не са ги планирали, а просто са ги извършвали, без много мисъл от какъвто и да е вид? Дали онези, които са подписвали заповеди по бюрата, са по-виновни (защото са по-високо в йерархията), от охраната, която е карала голи евреи на смърт? И дали някой, който е способен да направи нещо такова на друго човешко същество, е по-покварен от бюрократа като Айхман, който твърди, че гледането на масови екзекуции го е довеждало до пристъпи на повръщане? А какво да кажем за избирателите, които са поставили нацистите на власт, надявайки се, че това ще спре инфлацията, битките по улиците и всеобщия хаос, който по онова време заплашва да обхване Ваймарската република?


Small Ad GF 1

Разбира се, има и такива, които казват, че са работили с нацистите, за да предотвратят по-лоши неща, които е можело да се случат, ако по-малко скрупульозни хора биха вършили тяхната работа. Имало е много такива, като се започне с еврейските съвети, които са помагали при подготовката на списъците за депортиране, до държавния секретар на Министерството на външните работи Ернст фон Вайцзекер[1], който играе важна роля при множество престъпления, но успешно спори по време на процеса, че всеки друг би се справил далеч по-зле.

Това са само няколко от моралните въпроси, които не могат да бъдат избегнати, когато започнем да разглеждаме реални, исторически случаи на злото. Хана Аренд се опитва да се справи с тях, в резултат на което книгата ѝ Айхман в Йерусалим (1963 г.) със сигурност е едно от най-ненавижданите произведения на моралната философия на 20 век. Внимателният ѝ опит да разбере формите на отговорност и да разграничи отговорността от намерението е разбран погрешно от почти всички нейни съвременници и довежда до фурор и ярост дори онези сред тях, с които я свързват близки приятелства. Може би не е изненадващо, че толкова много морални философи оттогава насам предпочитат да се придържат към проблемите, свързани с чисто мисловни експерименти.

В немския език има специална дума, с която се обозначават опитите за примиряване с минали зверства. Vergangenheitsbewältigung влиза в употреба през 1960-те години, с приблизително значение „трябва да направим нещо за нашето нацистко минало“[2]. Германия прекарва голяма част от последните 50 години в мъчителен процес на опити за справяне с националните престъпления на страната. Какво означава да се примириш с факта, че баща ти, дори и да не е бил страстен нацист, не е направил нищо, за да ги спре, гледал е мълчаливо как бива депортиран неговият еврейски лекар или съсед, и дори е пролял кръв в редиците на армията им? С много малки изключения това е съдбата на повечето германци, родени между 1930-1960 г., и това не е съдба, на която може да се завижда.

Преработването на престъпното германско минало не е абстрактно упражнение; то включва сблъсък със собствените родители и учители, и обявяване на авторитета им за прогнил. Шестдесетте години в Германия са по-бурни от онези в Париж или Прага – да не говорим за Бъркли – защото са фокусирани не върху престъпления, извършени от някой в ​​далечния Виетнам, а значително по-близо до дома, от хората, от които човек е получил най-ранните уроци в живота си.

Процесът на Vergangenheitsverarbeitung[3] функционира съвсем различно в източната и западната зона. Нацистката пропаганда е била много по-заинтересована от разпалването на страха от „болшевистката еврейска заплаха“, отколкото от всички други врагове, така че, когато през 1945 г. Червената армия напредва към Берлин, милиони немци се преместват на запад, за да избягат от нея. Онези, които са били убедени нацисти или просто са знаели нещо за 20-те милиона съветски граждани, убити от германските войски, естествено се страхуват да не станат мишени на отмъщение. Всичко това означава, че когато на 8 май 1945 г. оръжията престават да стрелят, на Запад живеят повече нацистки симпатизанти, отколкото на Изток.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Страната е разделена на окупирани зони, всяка от тях управлявана от военните сили на някой от съюзниците, докато те обмислят какво да правят с онези 74 милиона души, които са извършили, намирали извинения за  или пренебрегвали, някои от най-тежките престъпления в човешката история. Съветските и западните съюзници успяват да си сътрудничат достатъчно дълго, за да проведат Нюрнбергските процеси, в хода на които са осъдени няколко от най-видните военни престъпници. И двете страни създават планове за превъзпитание, известни под названието „денацификация“. Като цяло, Съветите търсят източник на вдъхновение в класическата германска висока култура, като насърчават например театрални постановки на филосемитската пиеса от 18 век Натан Мъдрецът от драматика на Просвещението Готхолд Ефраим Лесинг, докато американците клонят към лекции за свободата и демокрацията.

Въпреки че нито една от двете програми за превъзпитание не е особено ефективна, процесът на денацификация е насърчен на Изток благодарение на факта, че стотици немски комунисти са готови да се върнат от изгнание, за да формират ръководството на страната. Новата Германска демократична република (Източна Германия), създадена през 1949 г. от управляваната от Съветите зона, смята себе си за антинацистка. И тя изразява това чрез символично преименуване на улици, прекрояване на архитектурата на града, заедно с неговите планове за уроци и възлагане на нов национален химн, Auferstanden aus Ruinen („Възкръснал от руините“).[4]

Без ръководство, което е твърдо решено да се противопостави на престъпленията на нацията, населението на Федералната република (Западна Германия) е още по-малко склонно да поеме мантията. Във време, в което повечето германски градове са превърнати в руини, гражданите на страната  – все още зашеметени от загубата на толкова много синове и съпрузи на фронта – са склонни да смятат себе си за най-големите жертви на войната. Не стига, че опустошенията от нея се виждат на всеки ъгъл; на всичко отгоре окупационните армии настояват, че това е собствена вина на германците! Няколко млади интелектуалци и артисти се съгласяват със съюзническата перспектива и създават важни художествени произведения като филма Убийците са сред нас (1946 г.), както и някои книги на автори от литературната асоциация Gruppe 47, чиито членове са по-късните нобелови лауреати Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас. Но по-голямата част от германските граждани, както и техните американски надзорници, не желаят критична конфронтация с нацисткия период, нито пък са склонни да се занимават прекалено много с факта, че училищата, съдебните зали и полицейските управления на Западната зона все още са до голяма степен ръководени от персонал, съставен от бивши нацисти. И това е така не на последно място защото Студената война започва преди края на Втората световна война, а администрацията на президента на Хари Труман е много по-заинтересована от подкопаването на авторитета на Съветския съюз, отколкото от изкореняването на бившите нацисти от обществения живот.

1950-те и началото на 60-те години не предлагат почти никакви промени. Всички сили са фокусирани върху възстановяването на икономиката, повечето традиционни авторитарни структури остават непокътнати, а поколението, което е водило войната, отказва да говори за миналото. Мненията за това кога точно мълчанието е започнало да се разчупва, са различни. Дали това са били поредицата радиопрограми върху антисемитизма, създадени от философката Маргарита фон Брентано? Или пиесата на Ролф Хоххут от 1963 г. Der Stellvertreter („Заместникът“), в която става дума  за съучастието на папата в Холокоста? Или може би началото е поставено от процеса срещу Адолф Айхман от 1961 г. заедно с процеса срещу надзирателите от Аушвиц от 1963 г., който привлича вниманието на обществеността и оказва мощно влияние върху мисленето на младите във Федералната република? Безспорното е, че към 1968 г. младите германци, включително и бъдещият външен министър Йошка Фишер, вече хвърлят камъни срещу полицаите, които считат не само за проводници на сегашните злини, но и намиращи се в пряка връзка с лицата, отговорни за миналото.

Към 1968 г. вече само малко от онези, които са най-пряко отговорни за нацистките престъпления, ръководят шоуто. Но на практика всеки човек, който заема длъжност в армията, полицията, разузнавателните служби и външното министерство, между другото, е бил като минимум обучен от бивши нацистки служители. Понякога все още се мисли, дори и в наши дни, че нацистите са апелирали най-вече към неграмотни тълпи – една визия, за съжаление предложена от ужасната книга на Бернхард Шлинк Четецът (1995) и последвалия филм The Reader (2008). Всъщност най-големият дял от членовете на нацистката партия идва от образованите класи. [Дори и] без вида денацификация, която нито Федералната република, нито нейните окупатори са били готови да предприемат по време на Студената война, на разположение на служителите, създаващи новите институции на Федералната република първоначално не е имало никакви други хора освен старите нацисти.

Един стар виц илюстрира проблема. Бивш емигрант пристига на летището във Франкфурт и пита първия непознат, когото среща, дали е бил нацист. „Не аз“, отговаря непознатият. Емигрантът пита следващия мъж. „За Бога!“ – отвръща той. „Винаги съм бил вътрешно против тях.“ Накрая емигрантът среща мъж, който признава, че е бил нацист. „Благодаря на небесата!“ казва емигрантът. – „Честен човек. Бихте ли имали нещо против да пазите чантите ми, докато отида до тоалетната?“ За следващото поколение вече става ясно, че германските институции трябва да бъдат ремонтирани изцяло.

Американският телевизионен минисериал Холокост (1978), макар и слаб, поради което остава почти незабелязан в САЩ, предизвиква в Германия силни вълнения, тъй като показва обикновените човешки животи, които се крият зад студената цифра „6 милиона“. Петдесетата годишнина от идването на Хитлер на власт е отбелязана през 1983 г. в Берлин с целогодишни изложби на различни теми като „Жените в Третия райх“, „Гейовете и фашизма“, „Архитектурата на разрушените синагоги“ и пр. Различните градски квартали се надпреварват да изследват собствената си местна история. Една пиеса, озаглавена Не бях аз, Хитлер го направи има премиера в Берлин през 1977 г. и продължава да се играе в продължение на 35 години.

Когато през 1986 г. ревизионистки настроеният историк Ернст Нолте започва да защитава тезата, че Хитлер е научил повечето си уроци от Сталин, той е обвинен от философа Юрген Хабермас в опит да извини германските престъпления. Последващият „дебат на историците“ бушува цели три години – и то не в академични списания, а в дискусии, водени във водещите вестници, телевизии и радиа.

В средата на 1990-те години идва нов шок, когато изследователски институт в Хамбург решава да отбележи 50-годишнината от края на войната с изложба, доказваща, че в извършването на военни престъпления са участвали не само есесовците, но и много обикновени войници от Вермахта. За останалия свят това едва ли е новина, но изложбата предизвиква неочаквани протести и дори е атакувана физически от онези, които твърдят, че тя опозорява паметта на загиналите им другари или бащи; в крайна сметка е свикана специална сесия на парламента, за да се обсъди темата.

Тенденцията да се откриват все нови и нови свидетелства за масовото сътрудничество с властите през нацисткия период, не показва особено много признаци на отслабване с течение на годините. Точно тази пролет на немските зрители беше предложен отличен нов телевизионен минисериал Unsere Mütter, unsere Väter (Нашите майки, нашите бащи), в който реалистично са изобразени начините, по които четирима добронамерени млади хора биват бавно замесени в нацистките престъпления.

През 1999 г. германският парламент гласува, след години на публични дебати, да бъде изграден официалния мемориал на Холокоста в най-известното парче празно пространство в центъра на Берлин. Самата аз предпочитам по-неспокойни паметници на миналото – като например хилядите Stolpersteine или „Препъни камъни“, които германският художник Гюнтер Демниг забива в тротоарите пред сгради, в които преди войната са живели евреи, изброявайки имената им, както и датите на раждане и депортиране. Както прогнозираха противниците на проекта, някои от употребите, за които е предназначен паметникът на Холокоста, са всичко друго, но не и подходящи. Но като се има предвид, че центърът на Берлин беше възстановен [след обединението] в доста бомбастичен стил, то един бомбастичен мемориал на Холокоста, стърчащ като стилизиран гноясал палец сред триумфалистичната архитектура на Бранденбургската порта и околните посолства и институции, все пак изглежда напълно на мястото си.

За сравнение: можете ли да си представите паметник на геноцида на коренните американци или на робската търговия, издигнат в сърцето на Вашингтонския мемориален парк [Washington Mall]? Да предположим, че можете да се разхождате по улицата и да стъпвате върху някакъв вид напомняне, че тази сграда е построена с робски труд или че мястото е било дом на индианско племе, преди да бъде етнически прочистено? Вместо това имаме национални музеи на индианската и афроамериканската култура (вторият от тях трябва да бъде открит през 2015 г.) Националният музей на американските индианци – [част от изложението] Смитсониан може да се похвали с експонати, показващи великолепно изработени Пуебло-кукли, влиянието на коня върху културата на индианците, както и индиански спортисти, които са стигнали до Олимпиадата. Уебсайтът на очаквания Национален музей на афроамериканската история и култура в Смитсониан показва окови, които по презумпция са били използвани на робски кораб, но изглежда е далеч по-заинтересован от колекциите на шапки, носени от официалните носачи към Пулмановите вагони или от оригиналните пейки, използвани в Африканските методистки епископални църкви. В процес на създаване е модна колекция, както и колекция от артефакти, принадлежащи на афроамериканската аболиционистка [боркиня за отмяна на робството] Хариет Тубман; вече са налице 39 предмета, включително дантеления ѝ шал и личния ѝ молитвеник.

Не ме разбирайте погрешно: изключително важно е човек да опознава и утвърждава културите, които са били преследвани и потискани. Без такова учене се намираме в опасност да гледаме на членовете на такива култури като на постоянни жертви – обекти, вместо субекти на историята. Еврейският музей в Берлин изрично подчертава, че не свежда германската еврейска история единствено до Холокоста. Една част от музея е посветена на него, но останалата част от постоянната колекция съдържа неща като портрет на философа Мойсей Менделсон, интервюта с Хана Аренд, еврейска коледна елха и гигантска подвижна глава чесън. (Не ме питайте защо.) Изложението е ужасно, но вероятно полезно за онези посетители, чиято единствена асоциация при думата „евреин“ е група измършавели затворници в раирани униформи. По същия начин някои американци, без съмнение, все още трябва да виждат нещо повече от дивашки холивудски индианци или карикатурно представени чернокожи в стил Степин Фетчит[5], за да получат по-точна представа за културите, които много от нашите предци са се опитвали да унищожат. Но по-важното е, че американските музеи на коренната и афроамериканската история пресъздават едно същностно американско качество: ние винаги сме били по-склонни да гледаме към бъдещето, отколкото към миналото, а нашите музеи следват това. Невъзможно е да се сравни онова, което се показва в нашата национална витрина, с нещата, които можете да намерите в Германия, без да се почувства, че националната история на Америка е запазила побеляването си – и че едно смислено и здраво бъдеще изисква по-пряка конфронтация с миналото.

В Националния мемориален парк [във Вашингтон] все пак има едно място, което се фокусира върху непрекъснатото отрицание: Мемориалният музей на САЩ за Холокоста. Не съм първият човек, който си задава въпроса защо едно събитие, което се е случило в Европа, трябва да заема такова видно място в националната ни символика – особено когато нашето правителство е направило толкова малко, за да спаси евреите преди и по време на Холокоста, а след войната е направило всичко възможно, за да могат бивши нацистки учени да бъдат контрабандно преселени в САЩ. Идеята, че е нещо лошо да събираме хората като стадо, за да ги изпращаме след това в газови камери, е приблизително толкова близо до някакъв универсален морален консенсус, колкото това е възможно. А наличието на символ на абсолютното зло несъзнателно ни дава един вид златен стандарт, срещу който повечето други зли действия се съизмерват само като обикновена монета. Нацистите функционират удобно като символични носители на една парадигма на злото, полезна за дискредитиране на всевъзможни противници, от Саддам Хюсеин, през Карл Роув, та чак до Барак Обама. (Истински ужасяващо е да се види колко снимки на Обама с малки черни мустаци има в мрежата.)

Известността на Холокоста в американската култура обслужва една решаваща функция: чрез него ние знаем що е зло и знаем, че са го извършили немците. Разбира се, налице е голям и все по-нарастващ корпус от трудове, създадени от историци, културни критици и други, в които се разглеждат по-конкретно американските форми на злото. Малко от тях обаче получават същото широко обществено внимание или данни за продажбите като най-новата книга, филм или мемоар за още един аспект на Холокоста, който ни позволява да държим и вълка сит, и агнето цяло. Можем да прекарваме времето си в размисъл върху сериозни въпроси, да даваме подходящ израз на ужаса си и да се облягаме спокойно на увереността, че всичко се е случило там, в една друга страна.

Вече не вярваме в лошо семе или лоша кръв. И все пак идеята, че сме опетнени от греховете на бащите си, има дълга и дълбока история. Според традиционното християнство не можем да направим нищо, за да ги изкупим: всички сме обречени да умрем заради падението на Адам и Ева, а спасението може да дойде единствено след смъртта. Според Стария Завет трябва да страдаме известно време заради греховете на бащите си, до трето и четвърто поколение. Тези традиции са дълбоко вкоренени дори и за онези, които може би ги отхвърлят, защото в тях има разумно ядро. Всички ние се възползваме от наследства, които не сме избрали и не можем да променим. Израстването включва неща като съзнателното решение каква част от наследството да приемем като своя и колко трябва да платим за останалото. Това важи както за нациите, така и за отделните хора.

Едно Vergangenheitsaufarbeitung трябва да форсира емоционална конфронтация, а не само рационална оценка на престъпленията, които разглежда. Тази конфронтация липсва забележимо през първите десетилетия от съществуването на Федерална република Германия, която използва изплащанията на репарации към Израел като заместител на изправянето очи в очи с осъзнаването на факта, че [населението на тази страна] е причинило убийството на милиони хора. По този начин страната поема юридическа отговорност, без да поеме морална отговорност, чак до бавните и спазматични сътресения на 1960-те години. Mutatis mutandis, нещо подобно се е случило и в Америка. Мерките за утвърдителни действия са начин за поемане на колективна отговорност за робството и подигравките с чернокожите в стил Джим Кроу, но само малко бели американци са били принудени да се изправят очи в очи с това колко ужасяващо е било всъщност робството. (И малцина от нас знаят колко време е продължило, под една или друга форма. Открих случайно, когато четях биография на Алберт Айнщайн, че той е подкрепил група свещенослужители, посетили Белия дом на Труман през 1946 г., за да подтикнат президента да обяви линчуването за федерално престъпление. Труман отказва.)

Ето защо сцените на жестоко насилие в Освободеният Джанго са абсолютно необходими. Както казват Тарантино и неговите чернокожи звезди, истинското робство е било хиляди пъти по-лошо от онова, което те показват във филма. Тарантино е редактирал части от двете най-брутални сцени, в които мъже са разкъсвани на парчета от свои събратя-роби или глутници кучета, защото избраната за пробни прожекции публика ги е намерила твърде травматични. И все пак онова, което е оставил, е достатъчно брутално; както самият Тарантино казва в интервю с афроамериканския историк Хенри Луи Гейтс младши за списание The Root: „Като цяло хората са поставили робството до такава степен на разстояние от себе си, че им е достатъчна само информацията – това е просто нещо интелектуално. Те искат да го запазят интелектуално. Ето това са фактите – и това е всичко. А аз не се взирам чак толкова много в фактите.“ Нека да заемем едно твърдение от философа Стенли Кавел, който казва: ако искаме да признаем, а не просто да знаем, степента на престъпленията на нашата нация, то трябва да се премине през някаква степен на травматизация. Фактите са недостатъчни, а числата често само ги влошават. Както отбелязва Гейтс, много от студентите му са привикнали с ужасите на робството. Сцени като онези при Тарантино, които остават във въображенията ни по-дълго от всеки аргумент или историческо описание, предлагат един вкус на непосредственост, който трябва да остане в съзнанията ни, преди да сме в състояние да продължим по-нататък.

За да оцени човек по достойнство намеренията на Тарантино, първо трябва да се вземат сериозно Гадни копилета – нещо, което аз първоначално не направих. При първо гледане е лесно да се съгласим с описанието на филма от The New Yorker като „бейзболна бухалка, приложена към главата на всеки, който някога е вземал нацистите, войната или Съпротивата на сериозно … нещо твърде глупаво, за да можем да му се наслаждаваме, дори и като шега“. И въпреки това, нещото, което Тарантино познава много добре, е историята на киното. В едно интервю той казва, че е повлиян от холивудските филми от 1940-те години, „когато нацистите все още не са били някакво теоретично, зло плашило от миналото, а реална заплаха“.

Филмовите режисьори от този период – често европейски бежанци като Фриц Ланг или Били Уайлдър, както изтъква Тарантино, – не са имали проблеми с това да правят филми за войната, които освен това са вълнуващи, забавни и дори смешни. Тарантино прави същото. И ако фантазията му, че филмът е в състояние да пренапише историята, може да изглежда екстравагантна („нарцистична“ е по-груба дума за същото), то това е фантазия, от която много германци се чувстват развълнувани. Един приятел, който е написал поредица от дълбоки, сложни и нюансирани книги по темата за престъпното минало на нацията си ми каза, че се развеселил като дете, когато нацистите на Тарантино избухнали в пламъци. При цялата му ерудиция, филмът успял да се докосне до дълбоко погребани емоции, които го движели и мотивирали от десетилетия. В неотдавнашно интервю за Die Zeit Тарантино казва, че винаги го питат какво мислят немците за Гадни копилета. „Ако някъде по света има хора, освен евреите, които си мечтаят да убият Адолф Хитлер“ – отговаря той, „то това са последните три поколения германци“. Американска история, немско въображение: Тарантино се справя великолепно и с двете.

Тарантино не е първият американски режисьор, който прави голям филм за нацистите, последван от филм за американското робство. Стивън Спилбърг направи същото, когато след Списъка на Шиндлер (1993) направи Амистад (1997). И в двата случая става дума за изпращане на послание, че нацизмът не трябва да се използва за прекратяване на дискусиите за злото, а за тяхното започване – и че американските престъпления заслужават също толкова строг поглед, колкото и всички други. В Освободеният Джанго Тарантино прави една крачка по-далеч от Спилбърг в Амистад: единственият приличен бял човек във филма е германец. Добрият човек можеше да бъде всеки стар европеец, но Тарантино подчертава немската идентичност на героя си с постоянни препратки към нея. И той натрива носовете ни в собствените ни предразсъдъци, като използва отново Кристоф Валц, актьорът, когото беше избрал да играе най-запомнящия се офицер от SS в историята на киното, за ролята на единственият бял човек в Джанго, който е истински отвратен от американското робство.

Германското присъствие в Джанго разкрива влиянието на немския Vergangenheitsaufarbeitung върху филмите на Тарантино. Докато снима Гадни копилета, той живее в Берлин половин година, което е достатъчно дълго, за да придобие представа за това колко здраво германците държат ужасното си минало в сегашното съзнание. Интервюто му с Гейтс в The Root разкрива колко съзнателно е било това влияние: „Мисля, че Америка е една от малкото страни, които не са били принудени, понякога от останалия свят, да гледат директно в лицето собствените си минали грехове. Но само ако ги погледнете в лицето, е възможно и да ги преработите по някакъв начин.“ Нито пък той избягва и най-преките сравнения. Ако [за Америка] би имало някакъв вид съдебен процес като онзи от Нюрнберг, казва той в същото интервю, то Д. В. Грифит, режисьорът на Раждането на една нация (1915 г.) – немият филм, вдъхновил създаването на Ку-Клукс Клан, щеше бъде осъден за военни престъпления, А Човекът от клана [The Clansman] (1905) – книгата на Томас Диксън, върху която се основава този филм – според Тарантино „може да се сравнява единствено с Майн Кампф, когато става въпрос за грозните ѝ образности … това е зло. И не мислете, че използвам тази дума лекомислено.“

Някои критици поставят под въпрос целесъобразността на факта, че филм за робството е бил направен от бял режисьор, но точно в това е смисълът на Vergangenheitsaufarbeitung. Тарантино твърди, че неговият прадядо е бил генерал от Конфедерацията, което предполага, че при правенето на филма той е вървял по стъпките на две поколения германци и се е сблъсквал със злото на предците си.

Немските отзиви за Джанго, чиито заглавия питаха: „Смеем ли да сравняваме американското робство с Холокоста?“ обикновено отговаряха с „Не“. С неподражаема смесица от педантичност и цинизъм те обясняваха разликите между робското стопанство, което имало икономическо предназначение, и холокоста, който нямал такова. А след това заключаваха, че Тарантино е използвал думата провокативно, за да промотира филма си. Както посочиха няколко коментатори, умишлено възпалителната употреба на думата „Холокост“ е музика за ушите на десните групи и следователно трябва да се избягва на всяка цена. Тези рецензии само подчертават мъдростта на забележката на Цветан Тодоров, че германците трябва да говорят за особеностите на Холокоста, а евреите за неговата универсалност (прилагайки идеята на Кант, че ако всеки се притеснява за собствената си добродетел и щастието на съседа си вместо обратното, то бихме се приближили максимално до създаването на някакъв вид морален свят).

Но малко се изненадвам, че американската дискусия за филма се съсредоточава повече върху преброяването на броя пъти, в които е била използвана думата „негър“, вместо върху въпросите, които Освободеният Джанго трябваше да повдигне. Дали американците са виновни за престъпления, които са толкова зли, колкото и онези на нацистите – и ако да, то какво трябва да правим по въпроса днес?

В дълга атака срещу Освободеният Джанго историкът Адолф Рийд твърди, че филмът представлявал „родовата история на индивидуалния триумф над несгодите… една неолиберална версия на идеала за социална справедливост“. Ако и да аплодирам опита на Рийд да насочи вниманието ни към всеобхватността на неолибералната идеология, аз съм ужасена от представата, че обръщането към конкретни истории било невалиден исторически подход. Настояването, че всяко човешко същество има своя собствена история, е изявление за човешката свобода, което се губи, когато приемем, че „истинската“ история е само въпрос на политическа икономия и социални отношения.

След като се сблъскаме с дълбините, до които историята ни се е свличала, можем – и трябва да – идеализираме онези, които са я придвижвали напред. Героите на Тарантино са толкова възхитителни, колкото и невероятни; интересното е, че силата му се крие в изобразяването на злодеи. Гадни копилета представя двама нацисти, които са привлекателни, и то по много различни начини. И всичко това е така, както и трябва да бъде, ако някога бихме искали да разберем как е възможно всякакви обикновени и дори привлекателни хора да са извършвали убийства, независимо дали в Майданек или в Мисисипи. Но също толкова важно е да се оправим сред нашите герои. Героите преодоляват пропастта между това как нещата трябва  да бъдат и какви всъщност са. Те ни показват, че не само е възможно да използваме свободата си, за да се изправим срещу несправедливостта, но и че някои хора действително са го правили.

И все пак, без поне някакъв културен опит с насилието, което е било част от изграждането на тази страна, ние рискуваме да изпаднем в нещо като либерален триумфалистичен разказ, от който бихме се възмутили, ако идеше от някъде другаде. Много може да се каже за американската тенденция за акцентиране върху положителното. Вместо да разглеждаме историята на Джим Кроу, ние превръщаме рождения ден на Мартин Лутър Кинг в национален празник и поставяме статуята му в Националния мемориален парк. И все пак сигурно щяхме да бъдем обезпокоени от някакъв план за уроци по немски език, който споменава Холокоста като нещо ужасно, а след това продължава твърде бързо, за да стигне до описанията на героите – Вили Бранд, Софи Шол, Клаус фон Щауфенберг – които са се противопоставяли на нацизма. С твърде малко изключения, историята на борбата за свобода в Америка – от Водопада Сенека[6] до Селма[7] и Стоунуол[8] – прави точно това. Разбира се, то функционира добре при встъпителни [президентски] речи, стига да се подчертае, както направи президентът Обама, че като нация ние сме на път, по който има да се изминава още много разстояние. А междувременно подходът на Тарантино е антидот срещу триумфализма, който става още по-ефективен от това, че е страхотно добър филм.

 

Източник

 

[1] Баща на германския президент Рихард фон Вайцзекер (1984-94). Бел. пр.

[2] Преведен дословно, терминът означава „преодоляване на миналото“ и днес вече е излязъл от широка употреба в медийното и ежедневно германско словообръщение, поради прекомерното наблягане върху възможността миналото да бъде „надвито“, тоест отстранено. Днешното разбиране по въпроса е, че миналото не може да бъде преодоляно никога. Единствената възможност за справяне с него се състои в непрестанното наблюдаване на настоящето, за да се забележат отрано признаците, че то е на път да бъде възпроизведено под някаква „нова“ форма. Бел. пр.

[3] Vergangenheitsaufarbeitung [преработване на миналото], за разлика от Vergangenheitsbewältigung [преодоляване на миналото], не включва триумфалистки конотации и поради тази причина е съвременно утвърдения термин за подходите към миналото и избора на мемориални политики в днешна Германия. Бел. пр.

[4] Тук е необходимо е да уточним, че разбирането на американската авторка за преработването на миналото в източната и западната част на Германия е, като минимум, дълбоко спорно. Да се представя Източна Германия като някакъв образец на такова преработване би било просто смехотворно, ако заедно с това то не би представлявало и толкова очебиен пример на опит за оневиняване на един режим и поредица от политики към нацисткото минало, които целят единствено да се докаже, че самата ГДР НЕ Е директен наследник на тоталитарната нацистка държава. Бел. пр.

[5] Първият успешен чернокож актьор в американското кино, днес обект на културни дискусии и пререкания, тъй като през 1930-те години, в зенита на кариерата си, представя най-вече клиширани образи на „мързеливи негри“ и пр. Бел. пр.

[6] Градчето, в което през 1848 е проведена първата Конвенция на жените, борещи се за собствени права и свободи. Бел. пр.

[7] Мястото, от което в 1965 г. започват трите масови марша на чернокожите американци в борбата им за граждански права. Бел. пр.

[8] Името на нюйоркски хотел, в който през нощта на 28 юли 1969 се случват масови сблъсъци между нюйоркски полицаи и представители на хомо- и транссексуалните групи в града, които довеждат до истински бунтове. Днес една от рождените дати на движението за права на LGBT-общността. Бел. пр.

 

Сюзън Нейман е американска морална философка и есеистка. Тя живее в Берлин и е директорка на Форума Айнщайн в Потсдам. Последната й книга е Как да се учим от германците: расата и паметта на злото (2019).


Pin It

Прочетете още...

Пазарът е тук

Инго Аренд 13 Апр, 2011 Hits: 15492
Артистичната сцена в Истанбул расте,…