От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 03 OF
От ляво на дясно : Антон Югов, Димо Казасов, Георги Трайков, Георги Димитров, Кимон Георгиев, Александър Оббов, Дамян Велчев, неизвестни – митинг за обявяване на Републиката, площадът пред Парламента, септември 1946г.
(www.lostbulgaria.com)

 

Непосредствено след 9-ти 1944г. властта в България се поема от Отечествения фронт (ОФ), образуван през 1942 г. от военно-политическия кръг „Звено“, Българската работническа партия (комунисти), БЗНС „Пладне“ и Българската работническа социалдемократическа партия (БРДСП). Формирано е правителство с министър-председател Кимон Георгиев („Звено“) и в следния състав: БРП (к), 4-ма министри – Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов; БЗНС (Пладне) – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), „Звено“ – 4-ма (Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), (БРДСП) – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и 2-ма независими (проф. Петко Стоянов от невъзстановената още Радикална партия и Димо Казасов).

Още в началото между партиите в Отечествения фронт настъпват разногласия. БРП(к), която е водила въоръжена борба срещу монарха и неговото прогерманското правителство, въвлякло България във Втората световна война, не скрива своите амбиции да налага своята воля и виждания за бъдещото на държавата. Настъпват разногласия и в редиците на някои от партиите в Отечествения фронт. Участниците в тези междупартийни и вътрешно партийни борби не могат и да предположат, че много от тях ще загубят високите си постове и ще бъдат подложени на репресии. Те не знаят, че още преди края на войната, Сталин и Чърчил са постигнали споразумение за разпределение на сферите на влияние в следвоенна Европа, съгласно което България ще остане под съветско влияние.

Отечественият фронт е идея на Георги Димитров с краткосрочна цел смяна с общи усилия на политическата система в България. Дългосрочната цел на Димитров и БКП(к) обаче е ликвидиране на многопартийната система, установяване на диктатура на пролетариата и построяване на социализъм. За постигането на тази цел БРП (к) има особено силен коз – партията държи ключово министерство – това на вътрешните работи. Земеделците ще се обърнат по-късно към звенарите молба да се направи нещо и се отнеме от комунистите вътрешното министерство, но военният министър Дамян Велчев им отговаря: „Как да им го вземем, когато те ни направиха и нас и вас министри.“

На 26 януари 1945г. Народното събрание приема Закон за защита на народната власт, съгласно който всеки, който образува и ръководи организация, целяща събарянето на властта на Отечествения фронт се наказва с доживотен затвор или смърт, а който членува в такава организация или възхвалява подривни действия срещу ОФ се наказва със строг тъмничен затвор. Този закон, гласуван от депутатите на всички партии от ОФ, ще се обърне в близко бъдеще срещу редица техни лидери, министри и депутати.


Small Ad GF 1

Първите политически репресивни акции са предприети срещу лидерите на опозицията. На 21.04.1945 прокуратурата постановява арест на лидера на БЗНС (Пладне) Г.М. Димитров (Гемето), обвинен в шпионаж, но американците успяват да го изведат от страната. На 16 август 1945г. новият главен секретар на партията Никола Петков, Борис Бумбаров, Ангел Держански и Асен Павлов, които се обявяват за запазване на парламентарната демокрация, си подават оставката като министри и след като са изключени от БЗНС“ Пладне“ излизат в опозиция на ОФ и образуват партията БЗНС „Никола Петков“. Организационния секретар на БЗНС Александър Оббов, един от организаторите на деветосептемврийския преврат заема мястото на Асен Павлов в правителството. При социалдемократите през февруари 1945г.от ръководството е отстранен Кръстю Пастухов, за лидер на партията е избран Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика, но той подава оставка, когато през лятото на 1945г. лидерите на БРДСП Коста Лулчев, Кръстю Пастухов, д-р Атанас Москов, обявяват формирането на БРСДП (о), която минава в опозиция на ОФ. По линия на МВР започва атака срещу лидерите на опозицията. Срещу Никола Петков се повдигат обвинения, че с висши военни е планирал държавен преврат, спрян е вестник „Земеделско знаме“. На 5 юни 1947г. в Народното събрание между него и Георги Димитров има остър сблъсък, Н. Петков го обвинява, че той, героят от Лайпциг, се бои „от един човек и един вестник“. Петков е арестуван на 5 август и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване. Той вероятно не е очаквал смъртна присъда и не е искал да умре. Обещава му се по-лека присъда ако направи „самопризнание“, и в желанието си да оцелее, моли Касационния съд за помилване, като признава, че политическата му дейност е погрешна и вероятно за да смекчи „вината“, добавя че е била одобрена от Демократическата партия на Никола Мушанов и Народната партия на Атанас Буров, с което утежнява съдбата на лидерите на тези партии, които по-късно ще бъдат осъдени и ще умрат в затвора през 1951 и съответно 1954г. Н. Петков пише и до Георги Димитров и Васил Коларов, но съдбата му е решена на най-високо ниво- от самият Сталин, който е наблюдавал процеса, и на 23 септември е обесен. Следват арести и присъди на други негови съратници. Борис Бумбаров е осъден на 20 години затвор през 1949г. (и помилван през 1956г.), Ангел Държански също попада в затвора, а Александър Оббов, въпреки заслугите му към новата власт, през 1947г. изпада в немилост и е отстранен от министерския си пост. Димитър Дичев, ръководител на едно от крилата на БЗНС- БЗНС „Врабча“, присъединил се към опозицията, е арестуван на 31 декември 1947 г. и обвинен в подготовка на въоръжено сваляне на властта, и осъден на доживотен затвор, (освободен e на 8 август 1960 г.)

Невесела е и съдбата и на лидерите на БРДСП (о). Кръстю Пастухов e осъден през юни 1946 на пет години затвор за „антинародна дейност“ по закона за защита на народната власт, за който е гласувала и неговата партия и умира при неизяснени обстоятелства на 25 август 1949г. в Сливенския затвор. Коста Лулчев, д-р Петър Дертлиев и други са осъдени на 15.11.1948 на различни срокове затвор от 10 до 15 години.

Различна е съдбата на лидерите на възстановената през 1945г. Радикалната партия, която също се разцепва. Един от водачите и Стоян Костурков образува фракция, която се слива с ОФ, като Костурков става министър на просветата. Неговият дългогодишен опонент в партията, проф. Георги Генов е осъден е от Народния съд по закона за защита на народната власт и лежи в затвора две години и половина. Други видни член на партията, проф. Петко Стоянов, министър на финансите в първото правителство на Кимон Георгиев и проф. Веселин Ганев, виден юрист с международна известност, преминали през 1945г. към опозицията ще бъдат интернирани, макар не за дълго.

По-лека е участта на някои от звенарите на висши властови постове. Кимон Георгиев след 23 ноември 1946г. заема други висши министерски постове и два пъти получава званието „Герой на социалистическия труд“. Външният министър Петко Стайнов, когото съветският външен министър Молотов нарича „вироглавият български държавник“ и настоява пред Г. Димитров за неговото уволнение, си подава оставката на 31 март 1946г. с протест, че му назначават заместници без да го питат. По-късно е за кратко арестуван, но освободен и се занимава с научно- преподавателска дейност в областта на правото. Проблеми има обаче военният министър Дамян Велчев, който се противопоставя на арестите на офицери от армията. Неговият приятел Кимон Георгиев, който вижда, че над главата на генерала надвисват облаци, се съгласява с Георги Димитров да бъде той отстранен от поста си, но благоразумно урежда изпращането му за посланик на България в Швейцария, откъдето той не се завръща. В неговото министерство обаче настъпва прочистване на висши военни. Един от тях е Димитър Томов, който в миналото е поддържал конспиративни връзки с Петър Вранчев от БРП(к), член на Главния щаб на Национално освободителната армия (НОВА) и на 9-ти септември ръководи заедно с него военния преврат. За заслугите си Димитър Томов, преди това капитан, е произведен генерал и заема висши постове във военното министерство, но през 1945г. спасява от арести някои офицери, като им дава убежище в дома си. Задържан е на 14 януари 1948г, обвинен е в сътрудничество с Гемето, осъден на смърт и обесен на 25 август 1948г. Преди смъртта се е надявал за него да се застъпят негови познати генерали, но никой не го е направил, старали са се да оцелеят и да не последват неговата съдба и тази на други висши военни от министерството, осъдени на продължителни години затвор. Противоречива съдба има генерал Кирил Станчев. Той има доживотна присъда през 1936г. за участие в антимонархическия военен преврат от 19 май 1934г., лежи четири години в затвора преди да бъде помилван, после по линия на „Звено“ се присъединява към ОФ и участва във военния преврат на 9-ти септември. Командва втора българска армия след като България обявява война на Германия. Той е арестуван и обвинен в участие в нелегалната организация „Военен съюз“, осъден е на доживотен затвор през октомври 1947г. и е помилван чак през 1958г. Друг участник в завземането на Военното министерство през нощта на 8 септември и член на главния щаб на НОВА, генерал Тошо Тошев е арестуван през 1949 г., и прекарва четири години в Белене. Генерал Крум Лекарски, пионер на конния спорт в България, представял страната ни на няколко олимпиади участвал в деветосептемврийския преврат и първи зам. министър на народната отбрана след 9-ти септември 1944г. е арестуван през 1951г. и също лежи в Белене три години.

Двамата независими министри имат различна съдба. Министърът на финансите проф. Петко Стоянов също подава оставка и се присъединява към опозицията, и по-късно съответно е репресиран. Министърът на пропагандата Димо Казасов, бивш социалдемократ и бивш звенар и професионалният превратаджия (участвал в превратите от 9 юни 1923, 19 май 1934 и 9 септември 1944г.), е ухажван от властта и през 1953 се пенсионира с почести и се отдава на писане на мемоарни книги.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След разгрома на опозицията, на властовите постове в властовите държавата се настаняват видни комунистически лидери. Но много от тях ще последват съдбата на лидерите на опозицията. През 1949г. е осъден на смърт Трайчо Костов, вторият човек в държавата след 9-ти септември 1944г. и процеса срещу него и създаденият от него „вражески център“ отприщва вълна от репресии, в резултат на които, висши партийни лидери, министри и зам. министри и бивши партизански командири, вече генерали от армията ще бъда арестувани, инквизирани и вкарани в затворите.

Антон Гицов е български дипломат. Работил е 6 години като международен служител в ООН, Ню Йорк, бил е Културен аташе в българското посолство във Вашингтон от 1989 до 1992, а  от 1998 до 2010 е председател на Българската културно-просветна асоциация „Св. Св. Кирил и Методий“ във Великобритания. През изминалите десетилетия е публикувал разкази, фейлетони и публицистични материали в българския печат, както и различни публикации в български вестници, касаещи разнообразни теми. 

Pin It

Прочетете още...

Освободеният разум

Димитър Кенаров 22 Апр, 2014 Hits: 33879
Българската криза на историческа памет едва…