Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

albert 2

 

Навремето Илия Бешков изрече пророческите думи „Бай Ганю уби Алеко!“, с което произнесе най-точната присъда над този емблематичен персонаж и неговите реални прототипи. Доста по-рано (1897 г.) Хинек Майер – прокурорът по делото за убийството на Алеко Константинов, заяви нещо още по-силно в обвинителната си реч; той нарече убийците му „Бай Ганю побеснял“. И това е самата истина: героят – тук ще си послужа с думите на д-р Кр. Кръстев, като добавя и своя интерпретация – напуска пределите на произведението и от „анекдотичен смешльо“, става част от социалния и политическия елит на България, шествайки триумфално от една в друга обществена и историческа ситуация, включително и до днес – ту като управляващ, ту като слугинаж на управляващия.

Изминаха 120 години от убийството на Алеко Константинов, извършено на 11 май 1897 г. По този повод (но не само!) искам да опровергая за сетен път една разпространена у нас заблуда, включително и сред българското еврейство, а именно – че авторът на „Бай Ганю“ е бил антисемит.

 

1.Aleko K

 

Бай Ганю, но не като литературен герой, а като жива действителност се явява и във фигурата на днешния „родолюбец“ и „националист“, който чистофайнически брани собствения си литературен (респ. реален) образ, както и създателя му, приписвайки им (вкупом!) омраза към евреите. Според първосигналната логика на тия „чистокръвни арийци“ и техните клакьори, щом един писател употребява в творбите си квалификации като „чифут“ и „жид“, независимо в чия уста ги вкарва, то той изпитва неприязнени чувства към евреите въобще. А когато писателят е А. Константинов, въздействието върху невежата публика е още по-силно. Така, приклещвайки го в хватката на антисемитизма, Бай Ганю убива автора си втори път

Ще отразя и една друга гледна точка. В разказа си „Наставникът“ Исак Сингер пише: „Модерният евреин не може да живее без антисемитизма. Няма ли го, ще иска да го създаде.“[1] Припомням (включително и на сънародниците си) тези силни, но верни думи, защото – както отбелязва пак Сингер – съвременните евреи притежават тази „самоубийствена нагласа“ и са склонни да търсят антисемитски послания у автори и творби, които не биха могли да ги излъчват.

По-нататък ще разгледаме онези моменти от Алеко-Константиновото творчество, които могат манипулативно да се употребят, за да му се вмени антисемитизъм. Ще се спрем и върху конкретен случай, при който писателят се проявява като защитник на еврейството в лицето на един негов представител – Йосиф-Марко Барух.


Small Ad GF 1

За значенията на „чифут“ и „жид“ и употребата им у Алеко Константинов

При проучването върху етимологията и значението на тия две думи, използвани в произведения на А. Константинов, установих следното. „Чифут“ е навлязла в българския език през османо-турски, а там е проникнала от персийски (ğuhud). Означавала е просто „евреин“, „юдей“, без обиден (пейоративен) смисъл или нюанс. Доказателство за това е трайното ѝ присъствие в албанския език – там и в момента „чифут“ означава „евреин“, нищо друго. Най-подробно думата е разтълкувана от Найден Геров в неговия „Речник на българския език“[2]. Цитирам: „Чафутин и чафут, с. м. Т[урски]. Чефутин, Чифутин, Евреин; жид“. Именитият възрожденски лексикограф не посочва, че думата има обидно или укорно звучене, както прави навсякъде, когато такова съществува. „Чифут“ и (вариантите й) се е употребявала в българския език като синоним на „евреин“.

В съвременния книжовен турски език не откриваме тази дума, направих справка и с преводачи – „чифут“ вече не се употребява.

У нас въпросният обиден (пейоративен), подигравателен, присмехулен, пренебрежителен, принизяващ и пр. смисъл/нюанс в употребата на „чифут“ се е появил на един сравнително късен етап от съжителството между българи и евреи (вероятно в последните години на Възраждането) и се е засилил след Освобождението, по аналогия с други турски думи, които – употребени вместо български (със същото или видоизменено значение) – придобиват отрицателни, респективно присмехулни характеристики (заради специфичния им колорит!). Ще дам примери – „серсем“, „будала“, „балък“, „абдал“, „ахмак“, „бабаит“, „бунак“, „урсус“, „хайван(ин)“, „шашкън(ин), по-късно – „мангал“.

Езикът е жив организъм и се променя. С течение на времето доста от турцизмите в българския отпадат, други се маргинализират, остават в жаргона, диалекта, просторечието. Сред тях „чифут“ отдавна се е превърнала в архаизъм, а фактът, че днес се възражда и се употребява в обиден/презрителен и пр. негативен смисъл при някои антисемитски изказвания и писания, не свидетелства за нищо друго, освен че (само)характеризира употребяващите въпросната дума.

В художествената ни литература непосредствено след Освобождението турцизмите са широко застъпени. Автори като Иван Вазов, Захари Стоянов, Стоян Заимов, Стоян Михайловски и др. включват в произведенията си доста заемки от турския език. За Алеко Константинов може да се каже, че ги „одомашнява“ в творбите си, за да придаде неповторим сатиричен колорит в речта на някои свои герои. Впрочем тук трябва да отбележим, че в „Бай Ганю“ писателят е достигнал върха на художественото майсторство, като за това допринася немалко присъствието на множество чужди думи и изрази, взети от осем езика (турски, руски, немски, английски, френски, албански, чешки, румънски). За да се прави на учен и европеец, Бай Ганю говори „макаронично“ (развалено, смесено с български) чуждите езици, без да знае и разбира точното произношение и смисъл на редица думи. Той „понемчва“ и „пофренчва“ чрез буквализиран „превод“ български изрази или повтаря неточно и комично дочути фрази. По този начин А. Константинов показва и доказва не-европеизма на своя герой, набляга върху неговото невежество и простащина, маскирани като начетеност. Според езиковеда Максим Стаменов в „Бай Ганю“ турцизмите се използват, „както те са били използвани през 80-те и началото на 90-те години на ХІХ в. във вестникарството, а и сред простолюдието, където Алеко открива прототипа на своя герой“[3].

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Нека видим как стои в „Бай Ганю“ думата „чифут“?

Намираме я първо в епизода, описващ Бай-Ганювото посещение във Виенската опера. С неадекватното си държание героят предизвиква смут сред интелигентната и възпитана австрийска публика и когато идва разпоредителят, за да го изведе от салона, Бай Ганю, обръщайки се към спътника си, произнася ядосано: „– Хайде бе, хайде да си излезем, остави ги тези чифути – ще ми се паднат те на ръка, чакай!…“ (курс. мой – А. Б.).

Вторият епизод е пак от Виена, но действието се развива в банята, където Бай Ганю решава да покаже на немците какво е истински българин, удряйки се в гърдите и провиквайки се „Булгар! Булга-ар“. Следва коментарът на разказвача: „Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: „Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!“ (курс. мой – А. Б.).

И в двата епизода Бай Ганю категорично не обижда евреите, най-малкото защото за евреи в тях не става и дума. Героят изразява своята неприязън към немците (австрийците), които в представите му олицетворяват чуждостта, студенината, неразбирането на неговата „гореща“ и неподправена природа. Той недоумява, защо го гонят от Виенската опера, защо към него е проявена недоброжелателност, понеже в собственото си поведение не вижда нищо осъдително. Очевидно не му идва наум по-подходяща дума, натоварена с отрицателно значение, освен думата „чифут“ в смисъл на не-свой, чуждоземец, въобще човек съмнителен. Подобна смисловост е скрита и във вътрешния монолог на Бай Ганю, представен в епизода с банята. Немците отново са свидетели на неговия бабаитлък в басейна, на плуваческите му умения, на цялото му просташко поведение. Макар и мълчаливо, чуждоземцитепоказват недоумението и неодобрението си спрямо подобни действия. Но отново ще подчертаем, независимо че обижда на „чифути“ (не-свои хора!), тук не говори писателят, а героят. Вкарвайки тази дума в речника му, Алеко Константинов всъщност характеризира самия Бай Ганю.

Третият епизод е „Бай Ганю в Швейцария“. В него разказвачът представя голяма група български студенти, които играят карти в елегантно градско кафене. Ето как е пресъздадена обстановката и речта им: „Шум, дим, кибрити и димящи цигари по земята, тракане, вик, крамоли!… Тук играят табли, там префа, отвъд trenta una!… И чувам от всички страни: „Шеш-беш!… Купи!… Дай парите! Джехар и ек!… Защо ми гледаш картите бе!… (…) Ти хабер нямаш от префа!… Не ща ум от социалисти!… Дюбара!…И аз не ща ум от чорбаджии!… Цакам!… Подлец!… Garcon! С декорациите ли се гордееш?… Спатии!… Ами ти с руските чифути ли?“ (курс. мой – А. Б.).

Налага се обяснение. Играещите табла и карти (префа, trenta una) български студенти употребяват специфични жаргонни „термини“, сред които срещаме и израза „руските чифути“, който у несведущите би събудил недоумение или съмнение, че се обиждат представители на еврейския род. Всъщност въпросът „Ами ти с руските чифути ли?“ е отправен към партньор/противник, който е играл с карти, наречени у нас „попове“ („риги“). Това прозвище също може да се приеме за обидно от християнските свещенослужители, но не е, то просто е възприето така у нас.

На картата „поп“ (англ. king, фр. roi, рус. король) се изобразяват владетели, а също и еврейски царе (цар Давид е „поп пика“ примерно). Рисуват се с корони, бради и коси, с широки мантии, които силно наподобяват облеклото и изгледа на набожните руски и полски евреи (ашкеназим). Тъй че в случая разказвачът вмъква в речта на героя студент един подигравателен синоним на картата „поп(„рига“).Отново става дума не за антисемитско изказване на автора, а за негативна характеристика на художествения образ, поднесена в „духа“ на епохата.

Четвъртият епизод – „Бай Ганю се върна от Европа“, е силно политически оцветен, както впрочем и цялата втора част на произведението. Действието е пренесено в България, в „мътните“ дни непосредствено след падането на Стамболовия режим. Виждаме нашия герой – вече придобил стойката на „европеец“ – да прави отчаяни опити за приобщаване към новата власт, за да може да се облажи от „келепира“, който би му осигурил колаборационизмът с печелившите. Бай Ганю и бандата му решават да преобърнат наопаки предварително съчинения адрес до княза в защита на Стамболов, като вместо хули към довчерашната опозиция заявят верноподанически чувства към новия коалиционен кабинет, начело с К. Стоилов. Въпросът е как (без да направят политически гаф спрямо смененото управление) да формулират отношението си към великите европейски сили – Русия, Германия, Австро-Унгария. Ето по какъв начин Алеко Константинов предава разсъжденията на героя си:

„– Хайде сега да видим – казва бай Ганю. – Сега е зорът! Не знаем, дявол да го вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат да се мирят – лесна работа, може сума неща да напишем: „Цар освободител; цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути“ (курс. мой – А. Б.) и прочее; ама не знаем какъв вятър ще повее…“

Тук повече от отчетливо се вижда кой е говорещият и към кого Бай Ганю отправя обидното прозвище „чифути“. Думите „немски“ и „келяви“ идентифицират общо взето същите адресати, както и в двата начални епизода в операта и банята; те препращат към първата част на произведението и влизат в диалог с нея. Но обидата едва ли би засегнала точно немците, а още по-малко би трябвало да обижда евреите. Имаме чисто и просто автохарактеристика на героя чрез речта му.

Струва ми се, че относно Бай Ганю в тези епизоди може да се приложи следното обобщение на Джордж Оруел, направено в пространното му есе „Чарлс Дикенс“: „Всички народи, достигнали етапа на формиране на държавност, са склонни да презират чужденците, но няма съмнение, че англоговорящите раси стигат до крайност в това отношение. Това проличава от факта, че щом узнаят за съществуването на друга нация, те тутакси ѝ лепват обиден прякор. Макаронджии, франсета, жабари, шваби, чифути, чернилки, жълтури, латиноси, манафи – това са само отбрани примери.“[4].

Подобно отношение към чужденците, чуждостта, ако щете другостта, Оруел назовава „вулгарен национализъм“. Без да стигаме до крайни обобщения, както и без пряко да съпоставяме англоговорящите народи с българския, можем с голяма степен на убеденост да приложим това понятие и към онези малокултурни родни „патриоти“, които, извращавайки държавността до степен на собствена уникалност и привилегия, са склонни да презират и обиждат не-своите, чужденците, пришълците, да демонстрират превъзходството си спрямо тях. Поведението на Бай Ганю в чужбина – операта, банята и пр., както и политическото му измекярство у нас са в духа на лъжепатриотичните му изстъпления в цялото повествование, не само в неговата „европейска част“. Наглед необичайното и обидно етикетиране на немците – „чифути“, смятам, е един вид синонимизиране, тъй като в балканския социум евреите често са приемани за други, чужди, не-свои.

Към казаното следва да добавим и лингвистичен елемент. Става дума за езика на евреите ашкеназим – идиш (yidish daytsh, т.е. „еврейски немски“), който се говори и в Русия, и в Западна Европа, а и в България, но успоредно с шпаньолския (ладино, djudeo-espanyol) на евреите сефаради. Тоест, тук можем да мислим за една прикрита подигравка с езиковите познания и упражнения на Бай Ганю из европейските пространства.

Идва ред на думата „жид“, която А. Константинов също употребява, но само на едно място – в пътеписа си „До Чикаго и назад“. Тя е със славянски корен, съществувала е в старобългарския език – със значение „евреин“, без обиден, пейоративен привкус. В говоримия български от ХІХ в. също я има (вж. „Речника“ на Н. Геров, т. 1), пак без пейоративна отсянка. „Жид“ е в употреба и до днес в полския, чешкия, словашкия, словенския език, където няма обидно звучене. В следосвобожденския български печат „жид“ (основно под влияние на руския език, където и тогава, и сега е обидна) придобива негативно значение, т.е. присъединява се към езика на омразата.

В „До Чикаго и назад“ А. Константинов говори от свое име; това е художествено-публицистична проза и следователно авторът изразява собствените си мисли, чувства и преживявания. Така още на първата страница от пътеписа се сблъскваме с израза „безподобно отвратителни жидовски фигури“. Характеристиката безспорно е отрицателна, тук „жидовски“ даже е подсилено от епитетите „безподобно“ и „отвратителни“. Което означава, че пишещият, обзет от гняв, е изоставил обичайното си чувство за хумор. От друга страна, читателят надали би посрещнал с възмущение подобна квалификация, освен ако не е евреин (напомням ви думите на Исак Сингер!).

Сега нека се опитаме не да обвиняваме или оневиняваме Алеко Константинов, а да обясним ситуацията.

В „До Чикаго и назад“, въвеждайки ни в повествованието, авторът описва как пътува из Европа с Австрийските железници; преживяванията му са щрихирани кратко, някак уж хаотично; прекосяването на Сърбия е подминато почти без коментар, по-точно с ироничното подмятане „Сърбия минуваме нощно време и, разбира се, нищо не виждаме от нея; па и сред пладне да я пресечеш – не е интересна“. Но това пренебрежение е фиктивно, защото Сърбия и сърбите по-нататък играят ключова роля.

Навлизайки на австро-унгарска територия, добродушната ирония преминава в язвителност. Авторът споделя моментни впечатления от подкупни „развалени чиновници, с фелдфебелска надутост“ (вероятно унгарци, но граждани на империята), а сред случайните му спътници изведнъж се откроява особената порода „жидовски фигури“, назовани първо обобщително, а по-сетне поименно – „Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф“. Тези типове, „щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пуснат някои псувни по адреса на нашите врагове и да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите“ (курс. – А. Константинов).

Изрично подчертавайки, че на този епизод от пътеписа никой до днес не е отделял изследователско внимание, ще заявим, че засегнатият в него проблем е комплициран, бих го нарекъл геополитически и геоетнически. Според нас имената на споменатите пасажери, както и местата, през които се преминава (Сърбия, Австро-Унгария) съвсем не са случайно споменати. Нещо повече, проф. Беню Цонев свидетелства, че тези подробности от пътуването из Сърбия и Австро-Унгария не са съществували в първата публикация на „До Чикаго и назад“ (сп. „Български преглед“, 1894, кн. 3, 4, 5) – Алеко Константинов ги е добавил едва в книжното издание[5]. Всичко това означава, че цитираният по-горе пасаж представлява контекст, в чиято среда следва да бъде разтълкувано и обидното прозвище към въпросните епизодични еврейски персонажи.

Във въпросния добавен (ще рече, важен за автора!) епизод А. Константинов прави един бегъл, пародийно-сатиричен анализ на българо-сръбските отношения през този исторически период, като набляга върху проекциите на „обичта-омраза“ между сърби и българи (особено след Сръбско-българската война, 1885 г.), кодирани в речта на уж доброжелателните, уж съчувстващи на българската кауза „жидовски“ спътници. И това не е попътно заявена неприязън към евреите, както на пръв поглед изглежда.

Нека вметнем, че в представите, изказванията и текстовете на редица шовинистично настроени родни автори – а и политици в това число! – от онова време сърбите са основни неприятели на България. Тази митологема, развиваща се във времето, е изнесена и извън границите на страната ни, от нея се възползват великите европейски сили в политиката си спрямо двете балкански държави. Тъкмо нея подиграва и изобличава Алеко Константинов в конкретния епизод. Двамата „келяви чифути“, както би се изразил Бай Ганю (за него „жид“ е непонятна дума), носят немско-еврейско-руски (ашкеназимски) имена, но са представителни не за определена националност, а за определен тип държавническо политическо говорене, а и действие. Еврейското самосъхранително приспособенчество, което е неоспорим факт, исторически и социално обусловен, е използвано в случая от писателя за други цели. Раболепното държание на „Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф“ към българските им спътници във влака олицетворява по един иносказателен начин „дипломатичното“ изразяване на великите европейски сили в сръбско-българската конфликтна ситуация. Без съмнение на подтекстово ниво тези грубо щрихирани типажи демонстрират двойственото, лицемерно поведение на Русия, Австро-Унгария, Германия спрямо това политико-етническо противопоставяне. Не е случайно, че думите „нашата“ (за българската политика) и „нашите“ (за българските врагове, разбирай сърбите!), са подчертани от автора. А и финалът на епизода е красноречив спрямо самите „доброжелатели“: „Да го цапнеш по разлигавената доброжелателска мутра!“

Ясно е, че А. Константинов не приема подобно двойствено, лицемерно поведение, че осъжда войнствената вражда между сърби и българи, както и използването ѝ за геополитически сметки от страна на Великите сили. По-нататък в пътеписа си писателят сменя иносказателното изразяване на този свой възглед с директно назоваване. „Све едно, ща су срби, ща су бугари – брача словени!“ Това са думи на един сърбин, Неделкович, с когото А. Константинов беседва в Чикаго. По всичко личи, че зад тях именно застава и той самият.

Можете да оспорвате горната аналитична конструкция като хлабава, може да се опитвате да я оборите, но не можете да лишите тук пишещият от убеждението, че тя е напълно в съзвучие с морала на А. Константинов, в който няма нищо антиеврейско. Следващата част от настоящия текст ще го потвърди.

„И сега бият, брате мой“. Алеко Константинов в защита на Йосиф-Марко Барух

В произведенията на А. Константинов се явяват, повечето пъти епизодично, еврейски типажи и образи, изобразявани с характерния за автора хумор и добродушна ирония, напълно в духа на традиционното за българи и евреи вековно мирно съжителство. Дори Бай Ганю, който употребява обидния етикет „чифути“, лепвайки го на немците, трудно бихме определели като антисемит в границите на творбата. На друго място („Из кореспонденцията на бай Ганю Балкански“) героят се изказва с респект спрямо евреина, дал подкуп, „защото той знае де Аврам копае корени“, и приканва кореспондента си: „развържи си и ти кесията“.

Но освен че няма антисемитски изказвания и проявления, както показахме по-горе, Алеко Константинов в един свой фейлетон прави нещо много по-достойно – сам се явява защитник на евреите.

 

8.Koritsa mezan 1
Факсимиле: корица – Алеко Константинов в защита на Йосиф-Марко Барух

 

Заглавието на този фейлетон е „И сега бият, брате мой“, публикуван е в бр. 25, 1895 г. на в. „Знаме“, където сатирикът редовно сътрудничи. Героят на творбата е евреин, а описаният случай, както ще се установи значително по-късно, е истински. Става дума за реален човек – Йосиф–Марко Барух, журналист от пловдивския еврейски вестник „Кармел“, издаван на френски език. Набеден – за съжаление, от свои сънародници – за справедливия протест на вестника му срещу произволите на пазарджишката полиция, той е отведен в участъка, където му е нанесен жесток побой.

 

11.pismo spirane.v.karmel 1
Факсимиле – Писмо от Татаръ Пазарджишката еврейска община с искане да се спре излизането на в. Кармел

 

Фейлетонът започва с незлоблива закачка спрямо евреите, в която е намесен и самият пишещ и неговото прочуто безсребърничество: „Седях в стаята си, захласнат в разрешението на един чрезвичайно жизнен за мен въпрос: през разпраното отверстие в джеба на жилетката ми промъкнал се, кой знае кога, един малък кръгал предмет и се залостил чак в края на дрехата; към претърсванието на тези забравени кьошета на тоалета си аз прибягвам при същите обстоятелства, при които евреите разгръщат старите си тефтери; трябваше да се уверя дали скритият в прореза предмет е някое копче от панталони или е някаква монета.“

По-нататък Алеко Константинов дава думата на своя герой, озовал се внезапно на прага му: „Аз съм редактор на един пловдивски вестник за евреите. Аз съм евреин, господине. Отговорен редактор на вестника е друг, не съм аз. Богатите евреи не ме обичат, преследват ме и може би затуй властите не ме гледат с добро око.“

А ето как е описан побоят над този журналист: „Тутакси върху мен се стовариха няколко колене и костите ми захрустяха под тежестта им. Насилих се да надам отчаян вик, вик за спасение, но в този момент около шията ми увиха една дълга кърпа и като я стегнаха до задуха, натъпкаха свободните ѝ краища в устата ми и в полусъзнание сетих страшни удари по тялото си. Туй е много жестоко, господине, нали?“

Самоличността на журналиста евреин, когото фейлетонистът не представя с името му, очевидно за да не го изложи на нови репресии, е разкрита доста по-късно от д-р Саул Мезан (1893– 1943), който освен известен медик е и изявен публицист, и активист на ционисткото движение в България. Доказателствата за идентичността между героя на А. Константинов и реалната личност са приведени в брошурата на д-р С. Мезан „Алеко Константинов в защита на Йосиф–Марко Барух“ (1925 г.).

 

7.J.Baruh portret
Йосиф-Марко Барух

 

Съдбата на Йосиф–Марко Барух е същински романов сюжет, наситен с перипетии, драматични събития и обрати. Събирайки материали за него, д-р С. Мезан сглобява част от биографията му. Още подробности за краткия му, едва 27-годишен престой на този свят, научаваме от други спомени и публикации. Роден е на 20 май 1872 г. в Цариград (потомък на руски евреи), първоначално учи в Париж, през 1893 г. следва литература в Берн (Швейцария), знае френски, вероятно и немски език. Приписват му анархистични идеи, но от съвсем млад И.-М. Барух с перо и слово се изявява като будител на човешкото и националното достойнство на евреите – с речи пред студенти в Женева и Берлин, после сред еврейското население в Алжир (1894 г.), навсякъде подлагайки се на опасности и гонения. Издава в Алжир вестник Le Jude или Carmel, насочен срещу антисемитската вълна в страната, „сам предприема нападение срещу угнетителите на своя род“[6]. Прогонен е и отива в Париж – „защитавайки с оръжие в ръка своята човешка чест – честта на свободния евреин“. На 24 юни 1894 г. го арестуват в Лион по подозрение за участие в убийството на френския президент Франсоа Карно, но по-късно е освободен поради липса на доказателства за вина.

В спомените на д-р Емил Райх (печатани във Виена през 1925 г. и приведени в брошурата на д-р С. Мезан) Й.-М. Барух е описан като „фанатизиран мечтателен дух“, което – съчетано с авантюризма му, допринася за причисляването му към анархистите. Във Виена обаче той се приобщава към ционистическата идея, участва в университетското дружество „Кадима“, като изразява радикални възгледи, според които Палестина не трябва мирно да се колонизира от евреите. „Не, това не е достатъчно“ – казва Барух. „Ние, евреите, трябва да основем в Палестина еврейска държава, общежитие с държавен авторитет и с всички властни политически средства, които прилягат на такъв институт.“

Допълнителни подробности за Й.-М. Барух откриваме в книгата Sephardi Lives: A Documentary History, 1700–1950, издадена в САЩ през 2014 г. В нея се казва, че като ционистки активист Барух е обикалял европейските столици (Берлин, Виена, Прага) и още преди основаването на ционизма е агитирал за еврейско обединение. По-късно (1895 г.) пристигнал пеша, без нито грош в джоба си от Ниш в София. През 1897 г. Й. М. Барух се включил като „италиански доброволец“ в Гръцко-турската война – с цел освобождаване на Палестина от отоманско владичество[7].

През 1895 г. Й.-М. Барух се установява в Пловдив, където започва да редактира и списва на френски език първия ционистки вестник в България „Кармел“ (Carmel). Негов издател и финансов благодетел е Нисим Бенжюда, „един от пробуждающите се евреи“ в България[8], чиновник в частно търговско дружество, който влага личните си средства за поддържането на вестника.

 

12.Benzhyuda spomeni nachalo
Факсимиле: Спомени от Нисим Бенжюда за Й-М. Барух (на иврит), публикувани от д-р С. Мезан (начало)

 

„Carmel става вдъхновител на народното пробуждане – пише д-р С. Мезан. – Но едновременно с това Carmel става страшилище за еврейските големци от София и Пловдив, чийто единствен кумир бе златото.“[9] През януари 1896 г. е отпечатан последният брой на „Кармел“, а през юни същата година Йосиф-Марко Барух напуска България и отива в Египет[10].

Йосиф-Марко Барух се е познавал с основателя на ционизма Теодор Херцл, което е видно от неговия дневник, двамата били в кореспонденция, като Херцел го подпомагал и финансово. Барух приветства книгата „Еврейска държава“ (1896), след това се отнася критично към нея и към самия Т. Херцл[11]. Според спомени на съвременници Й.-М. Барух е взел участие във Втория и Третия ционистически конгреси, проведени в гр. Базел (1898, 1899 г.). Изявил се е като опонент на Теодор Херцл[12].

И едно сензационно разкритие. Според Леви Хезкия, издал кратък очерк за журналиста[13], Йосиф-Марко Барух е автор на книга за „Аферата Драйфус“ със заглавие „Евреинът в Дяволския остров“. Открих, че такава книга действително съществува – с подзаглавие „Критика на нечистото основание“ (Le juif sur l’île du diable ou Critique de la raison impure). Това е солидно по обем съчинение, наподобяващо документален роман. Томът е отпечатан в Берн (Швейцария) през 1898 г., но под псевдонима Joc Maur. По мое мнение този псевдоним е своеобразно съкращение от личното и бащиното име на автора.

Изключително интересна и заслужаваща да се преведе и публикува на български език е уводната част от „Евреинът в Дяволския остров“, която има автобиографичен характер и разказва за пребиваването на Барух в България. Тя е озаглавена (по-точно – посветена): A Son Altesse Royale le Prince Ferdinand І deBulgarie (На негово кралско височество българския княз Фердинанд І). Това е своеобразен благодарствен жест към българския владетел, който му е помогнал, за да се избави от репресиите и съдебното преследване, за което ще стане дума по-долу.

На 27 август 1899 г. Йосиф–Марко Барух, едва 27-годишен, но вече страдащ от психично разстройство, сам слага край на живота си във Флоренция. Като възможна причина за неговото самоубийство се сочи раздялата с годеницата му[14]. На 15 септември с.г. редактираното от Т. Херцл списание Die Welt публикува пространен некролог за него[15].

Сега за конкретния случай, описан във фейлетона на Алеко Константинов. Кое води до ареста и побоя над журналиста? Във в. „Кармел“ той пледира за възраждане и единство на българското еврейство, опълчва се против богатите нотабили, с което си навлича тяхната омраза и отмъстителност. Според д-р С. Мезан[16] те са търсили удобен повод за разправа с Й.-М. Барух и за спиране на вестника. Причините за ареста и побоя, представени чрез думите на героя от фейлетона „И сега бият, брате мой“, са:

„– Първо, защото осъдихме поведението на пазарджишката полиция по претърсванието еврейските домове вследствие лъжливия слух за някакво изгубено християнско дете и, второ, за статии против руския цар и руското правителство…“

Чисто формално – Й.-М. Барух е арестуван и подведен под отговорност за нарушение на тогава действащия Закон за печата, постановяващ преследване за „подбуждане към непослушание или неизпълнение на законите“ и за „разпространяване на лъжливи новини“. В този закон има и една добавка от 1895 г., според която никой не може да се занимава с печатна дейност, докато е в затвора или в предварителното следствие.

Но нещата имат предистория. В края на XIX и началото на XX в. във Враца, София, Лом, Кюстендил, Пазарджик, Ямбол, Русе, Дупница, Хасково са регистрирани опустошавания на еврейски магазини и домове, както и арести на евреи, които били обвинявани, че отвличат християнски деца и използват кръвта им за религиозните си ритуали. Заради такова изфабрикувано престъпление в Пазарджик (октомври 1895 г.) и последвалите го своеволия Й.-М. Барух „прегрешава“ пред Закона, изобличавайки във в. „Кармел“ издевателствата от страна на полицията над еврейското население в града.

Д-р С. Мезан пише: „Научил се за събитията в Т. Пазарджик, Йосиф-Марко Барух със свойствения му необуздан и гороломен език, напада най-остро правителствените органи, които не взимали сериозни мерки за предотвратяване на възможни и очаквани изстъпления.“[17]

 

9.d r Saul Mezan 1 1
Д-р Саул Мезан

 

Еврейската религиозна община в града не посмява да протестира срещу клеветата и произволите, за да не разгневи властите. Нещо повече, ръководните фактори смятат Барух за опасен и дори отправят искане за спирането на вестника, за което д-р С. Мезан цитира документи[18]. Предаден от своите, вкаран в тъмница и бит до смърт, както се изразява авторът на брошурата, Й.-М. Барух е принуден да прибегне до помощта на видни български общественици и дори на Двореца. След височайша намеса журналистът е освободен, прокурорското преследване е прекратено, дадена му е и парична помощ от 200 лв.[19], за да продължи издаването на вестника. Във времето около тези събития се е състояла и срещата на Барух с Алеко Константинов, в резултат на която излиза фейлетонът „И сега бият, брате мой“.

Написаното във фейлетона не само пресъздава случая, но и изгражда образа на Й.-М. Барух. Ето съчувствено очертания му „живописен“ външен портрет: „…една бледна, бедна фигура, с извънредно изтъркано облекло, с отдавна неменявана горня риза – кой знае имаше ли той долна риза, – с черно парцалче вместо вратовръзка, със запусната коса и с очи като че едва изсушени от отчаяна плач. В първата секунда аз го взех за някой изпаднал без работа нещастник, дошел да поиска милостиня.“

От текста научаваме още, че журналистът е турски поданик, че е страстен пушач (като самия А. Константинов), а и друга важна негова черта – че е способен с оръжие да защитава честта си: „Аз съм слаб, господине, както ме виждате, бедността е отнела силите ми, но ако имах в ръцете си револвер, без съмнение щях да се браня до последна крайност. Но аз съм без оръжие, и за оръжие трябват средства, господине, нали?“

След като накратко разказва историята си на автора и изслушва неговите съвети, пострадалият напуска квартирата му, „с извинение и благодарност, че съм се отнесъл със съчувствие към нещастието му“.

Алеко Константинов пише: „Какъв беше този человек – дали такъв, за какъвто ми се препоръча, или не – аз не зная, но ако е истина туй, което той ми разказа, чудя се какво да мисля за България. Господи Боже мой, неужели няма да се даде край на тия проклети варварски жестокости.“

Текстът говори категорично: свободата на словото е накърнена, достойнството на човека е накърнено, извършен е нечовешки акт на побой. Като демократ и гражданин, авторът не може да остане безучастен към този проблем. Хумористично-ироничен в началото, съчувствен към пострадалия по сетне, в края си фейлетонът става жлъчно-изобличителен. А. Константинов се обръща към министър-председателя: „Господин Стоилов, във вашите участъци бият, известно ли ви е това?“ Обръща се и към други министри от кабинета, както и към народните представители: „Господа депутати, кажете на министрите да изхвърлят всичката варварска сволоч, която бие из участъците.“

А що се отнася до Йосиф-Марко Барух, той не е съвсем забравен. По инициатива на българските евреи емигранти в столицата на Израел, Йерусалим, е кръстена улица на негово име, а един от кварталите в североизточната част на Тел Авив е наречен „Тел Барух“[20]. Време е и в България да му отдадем малко посмъртна почест.

Публикация на сайта „Маргиналия“

Източник

 

[1] Сингер, Исак. Приятел на Кафка. // Пловдив: Жанет 45, 2017, с. 116.

[2] Геров, Найден. Речник на българския език. Т. 5. // Пловдив, 1904, с. 536.

[3] Стаменов, Максим. Съдбата на турцизмите в българския език и в българската култура. // София: Изток-Запад, 2011, с. 344.

[4] Оруел, Джордж. Да застреляш слон. Есета. // София: Фама, 2017, с. 66.

[5] Вж. Цонев, Беню. Предговор. // В: Съчинения на Алеко Константинов. Книга втора. София, 1903, с. ІІІ.

[6] Мезан, Д-р Саул. Алеко Константинов в защита на Йосиф–Марко Барух (с неиздадени и неизвестни досега документи досежно дейността на последния в пределите на България). 1895–1925. // София, 1925, с. 6.

[7] Вж. Cohen, Julia Philips, Sarah Abrevaya Stein. An Ottoman Jew Volunteers for the Greek Army (1897). // Sephardi Lives: A Documentary History, 1700–1950, p. 196.

[8] Мезан, Д-р Саул. Цит. съч., с. 16.

[9] Мезан, Д-р Саул. Пак там.

[10] Вж. статия за Й-М.Барух на иврит, https://he.wikipedia.org/wiki/

[11] Извадки от дневниците на Херцл са публикувани в брошурата на д-р Мезан. Вж. Мезан, Д-р Саул. Цит. съч., с. 20. За отношенията му с автора на „Еврейска държава“ свидетелстват и други източници. Вж. напр. Reich, Emil. Die Idee des Judenstates. // Neues Wiener Journal, 18.04. 1925, № 11.281, p. 6–7.

[12] Reich, Emil. Op. cit.

[13] Хезкия, Леви. Йосиф Марко Барух: Живот и дело // София, 1904.

[14] Вж. Cohen, Julia Philips, Sarah Abrevaya Stein. Ibid; Също: https://he.wikipedia.org/wiki/

[15] Вж. Цит. статия на иврит, https://he.wikipedia.org/wiki (…)

[16] Мезан, Д-р Саул. Цит съч., с. 30.

[17] Пак там.

[18] Пак там.

[19] Пак там, с. 15.

[20] Вж. http://www.tzabar.net ; Също: Цит. статия на иврит, https://he.wikipedia.org/wiki/ (…)



Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

Pin It

Прочетете още...