Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 11 Trump global
Фото: Charlie Leight/Getty Images

 

Защо победата на Тръмп е била подготвяна в продължение на 30 години и защо тя няма да спре дотук?

Победата на Тръмп беше предсказуема и дори предсказана, но не чрез вглеждане в социологическите проучвания. Тези проучвания напоследък изгубиха доверие, след като не успяха да предскажат победата на Консервативната партия на Дейвид Камерън във всеобщите британски избори, след това Брекзита, а сега и победата на Доналд Тръмп. Може да се спори какви точно са грешките в използваните методи, но в по-фундаментален план онова, което тези проучвания вършат, е да разглеждат изследваните феномени като изолирани събития, докато всъщност те са продукт на един общ набор от причини, които са ги подготвяли в продължение на 30 години.

Всъщност тук трябва да се разгледат два различни аспекта на въпроса. Първият от тях е известен като „Проблем на Галтон“, по името на Сър Френсис Галтон, изобретателят на голяма част от съвременната статистика. Проблемът на Галтон се състои в това, че, когато разглеждаме два случая като независими едни от други – например Брекзита и изборите в САЩ – всъщност те могат и да не бъдат независими. Между случаите може да има определени връзки – да вземам като пример факта, че Найджъл Фарадж, един от идеолозите на Брекзита, е участвал в предизборни митинги на Тръмп – и че налице могат да се окажат доста по-фини ефекти на взаимозависимост, когато информация от единия случай „заразява“ другия и по такъв начин променя динамиката на цялата система. Дали няма да се окаже, че в световната икономика е налице един по-висок набор от движещи причини, тласкащи света в посока, в която Тръмп е само част от една по-глобална структура от събития?

Нека да разгледаме факта, че понастоящем в развития свят са налице множество Тръмповци, както отляво, така и отдясно. От една страна, надигащи се крайнодесни партии подкопават избирателните дялове на традиционните центристки партии из цяла Европа. Например Партията на фините [Finns Party] е втората по големина партия във финландския парламент. В Швеция, Партията на шведските демократи е трета по големина в парламента. В Унгария политическата партия на премиер-министъра Виктор Орбан, Фидес, управлява страната след спечелването на два последователни избора. Междувременно във Франция най-популярната политическа партия е Националният фронт, за който, според всички игрови сценарии с изключение на един (каквато и да е стойността на подобни упражнения) – се очаква да спечели първия рунд от президентските избори в страната през 2017. Но дори и ако всички останали политически партии се обединят, за да не позволят на Националния фронт да спечели и втория рунд, то това едва ли ще бъде победа за демокрацията. И дори в европейския бастион на стабилността, Германия, новопоявилата се партия Алтернатива за Германия спечели надпреварата с Християндемократическия съюз на канцлерката Ангела Меркел в собствения ѝ заден двор.

Но този феномен има и лява версия. Помислете например за Шотландската национална партия (името вече подсказва всичко), която на практика унищожи всички останали партии в Шотландия, или за Подемос в Испания, която спечели 69 от 350 места в испанския парламент. Левичарската Сириза управлява Гърция, макар и под ръководството на Тройката – а германската Die Linke [Лявата] е пореден сифон за избирателния дял на някога доминиращата Социалдемократическа партия, който и без това се е свил до крайна степен.

Тези партии разбира се имат много различни политически позиции. Новата десница предпочита местните населения пред имигрантите и има, в най-добрия случай, доста инцидентна връзка с либералното разбиране за човешки права. Новата левица, напротив, предпочита преразпределението от горе до долу и инклузивни, вместо ексклузивни, политики на растеж.[1] Но всъщност те имат много повече общи черти, отколкото си мислим. Всички те са за социална държава (поне за някои хора), антиглобализация и, което е по-интересно, за силна държава изобщо, както и – макар и отдясно да го казват само под сурдинка – против големия финансов капитал. За да разберем защо е така, необходимо е да разгледаме втория от двата споменати по-горе аспекта на проблема.


Small Ad GF 1

В края на Втората световна война Съединените щати и съюзниците им решават, че постоянната масова безработица е екзистенциална заплаха за капитализма и трябва да бъде избегната на всяка цена. В отговор на това правителствата навсякъде превръщат пълната заетост в основен императив на икономическите си политики – целта е безработицата да се сведе и поддържа до нивото на не повече от четири процента. Проблемът с тези политики в дългосрочен план е, че целевото преследване на само една променлива в икономическия спектър подкопава собствената ѝ стойност – един феномен, познат под името „Закон на Гудхарт[2].

Дълго време преди Чарлз Гудхарт, един друг икономист на име Михал Калецки вече е формулирал това. През 1943 той изказва тезата, че щом само правителството започне да поддържа пълна заетост в дългосрочен план, то по принцип прави безплатно за трудовата сила да се премества от едно на друго работно място. Заплатите в един такъв свят ще трябва да се повишават непрестанно, за да могат да поддържат заетостта и единственият начин, по който бизнесите могат да се пригодят към това е като непрекъснато повишават цените. Този механизъм, наречен инфлация на издръжките [cost-push inflation], при която заплатите и цените се повишават взаимно, се появява през 1970-те и съвпада с края на Бретън-Уудския режим, който, заедно с последвалите го петролни шокове, довежда до висока инфлация в богатите западни страни. Накратко, системата подкопава самата себе си, както са предсказали както Калецки, така и Гудхарт. И колкото повече страните се опитват да поддържат постоянна заетост, толкова повече се повишава инфлацията, толкова повече спадат печалбите. 1970-те години се превръщат в един вид „рай на длъжниците“. С повишаването на инфлацията дълговете падат в реална стойност, а делът на трудовите разходи в националния доход достига рекордни височини. В същото време фирмените печалби си остават ниски, при това силно подкопавани от инфлацията. Професионалните съюзи са много силни, а неравенството в обществата се понижава.

Но ако да бъдеш длъжник по това време е много добре, за кредиторите то е много лошо. Инфлацията действа като допълнителен данък върху възвращаемостта на капитала и заемите. Ето защо не е за учудване, че в същото време работодателите и кредиторите се мобилизират и подпомагат появата на своеобразна пазарна революция, която променя основната насока в правителствените политики на повечето развити страни. Вместо поддържането на пълна заетост, тук основната цел се постулира като ценова стабилност, което означава сдържане на инфлацията, възстановяване стойността на заемите и дисциплиниране на работната сила чрез заплаха от безработица. И това функционира. Новият световен ред получава названието неолиберализъм.

В хода на следващите тридесет години светът постепенно е трансформиран от рай на длъжниците в рай на кредиторите. Делът на капитала в националния доход се повишава до рекордни височини, докато делът на труда спада, а нивото на заплатите стагнира. Производителността се повишава, но печалбите остават почти изцяло при капитала. Професионалните съюзи са до голяма степен смазани и възможностите за повишаване на заплатите са сведени до минимум поради двойния шок на ограничителното законодателство и глобализацията на производството. Националните парламенти постепенно се превръщат в говорилни [talking shops], докато централните банки и политиците-технократи изземат контрола над икономиката от ръцете на избраните политически представители.

Но законът на Гудхард разбира се не изчезва с това. По същия начин, по който целевото поддържане на пълна заетост е подкопало самото себе си, така и борбата срещу инфлацията в края на краищата започва да върши същото.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Нека разгледаме настоящата ситуация. От 2008 насам главните централни банки по света са налели поне 12 билиона долара[3] в глобалната икономика и резултатът от това е, че почти никъде няма сериозна инфлация. Почти една четвърт от европейските държавни облигации имат негативна възвръщаемост. Едва ли е за учудване, че лихвените проценти са рекордно ниски и, ако Европейската централна банка не би изкупувала редовно активи в Еврозоната, то би се стигнало до системна дефлация. Накратко, може би сме създали свят, в който дефлацията, а не инфлацията, е новата нормалност, а от това следват сериозни политически последици, което ни довежда обратно до Доналд Тръмп.

В един свят на системна борба срещу инфлацията кредитите стават много евтини, а частният сектор експандира чрез дългове [lever up] – при това масивно – като само в САЩ пост-кризисните дългове на домакинствата [household debt] възлизат на космическата сума от 12.25 билиона долара. И ситуацията е много подобна по целия свят. Получателите на заплати в наше време имат прекалено много дългове – и това в икономическа среда, в която заплатите не могат да нарастват достатъчно бързо, за да погасят тези дългове. А междувременно, при реална дефлация се случва точно обратното на онова, което се случва при инфлация – стойността на дълговете нараства, докато способността те да се изплащат намалява.

Разглеждайки ситуацията по този начин, ние виждаме, че на практика властовите отношения между кредитори и длъжници се преобръщат. Антиинфлационният режим от последните 30 години е подкопал самия себе си – нещо, което би могло да се нарече „отмъщението на Гудхарт“. В този свят възвращаемостта се компресира и кредиторите се безпокоят за доходите си, изисквайки изплащане на дълговете на всяка цена. В макроикономически план това прави ситуацията още по-тежка: длъжниците не могат да плащат. В политически план обаче – и това е далеч по-важно – то дава власт на длъжниците, тъй като те не могат да плащат, няма да плащат, но въпреки това имат право да гласуват.

Традиционните ляво- и десноцентристки партии, строителите на този антиинфлационен ред, започват да губят позиции в такъв свят, защото биват коректно идентифицирани от длъжниците като политическите опори на онези, които изискват разплащане на дълговете в една вече неравностойна система, както и от всички хора с най-малко активи. Това пък с неизбежност води до появата на „анти-кредиторски“ и „про-длъжници“ коалиции на изчакването, които са узрели за падане в ръцете на бунтовници от ляво и дясно – което пък е именно онова, което се случва в момента.

Накратко, за да разберем защо се стигна до избора на Доналд Тръмп, ние трябва да се вслушаме в трУмпетите, които звучат навсякъде във високо задлъжнели западни страни, както и в хората, които гласуват за тях.

Глобалният бунт срещу елитите е задвижван не просто от омраза или расизъм. Той е задвижван от самата световна икономика. Това е глобален феномен, който маркира едно нещо преди всички останали:

Ерата на неолиберализма е приключила. Ерата на неонационализма едва-що започва.

Източник


[1] Тоест такива, които, поне на теория, облагодетелстват цялото население, а не само отделни негови части. Бел. пр.

[2] По името на Чарлз Гудхарт, съвременен британски икономист. Бел. пр.

[3] Тоест хиляда милиарда. Американската дума за „билион“ е trillion. Бел. пр.

Марк Блит е политически икономист, чиито изследвания са съсредоточени в областта на несигурността, случайността и начините, по които те въздействат върху комплексни системи, особено икономическите системи, и защо хората продължават да вярват в глупави икономически идеи въпреки факта, че са налице изобилни свидетелства, които ги опровергават. Той е автор на няколко книги, сред които Great Transformations: Economic Ideas and Institutional Change in the Twentieth Century (Cambridge: Cambridge University Press 2002), Austerity: The History of a Dangerous Idea (Oxford University Press 2013), и The Future of the Euro (with Matthias Matthijs) (Oxford University Press 2015).


Pin It

Прочетете още...