Опитваше се да върви сравнително спокойно. Не беше лесно. Вчера, и особено онзи ден, получи доста чувствителни удари. Още в началото му беше ясно, че трябва да е далече от униформените. Но го привличаха като пеперуда светлината на лампата. Най-силен беше ударът в рамото. Ама и ключицата му засегна. Никога не беше предполагал, че болката може да бъде толкова непоносима. Трудно е да си я представи някой, ако не са го удряли с полицейска палка. После получи още два удара в гърба, на няколко места му излязоха комболи като картофи. Ама тогава не го заболя толкова. Ударът по рамото и ключицата беше направо убийствен. Болката преряза цялото му същество. Сви се на жълтите павета и зачака със следващите да го убият. Беше сигурен, че нямаше да понесе отново същата болка. За късмет повече не го удариха.
После се чувстваше много зле. Обиден, засегнат, дори направо смачкан. Все пак беше нормален и, както се казва, дори кротък човек. Никога не е удрял когато и да било. Следователно трябваше да очаква и от другите подобно отношение. Дотолкова беше притеснен в опитите да си обяснени полицейското насилие, че се върна далече в миналото, още в детството. Тогава веднъж в детската градина погледна страшно приятелят си Кольо. И вдигна ръка да го удари. Беше изпортил Иглика, че не си е измила ръцете. Детски протест срещу задълженията и принудите налагани от лелките в градината. Затова искаше да накаже издайника Кольо. А по-късно страдаше, и заради желанието да го удари, и заради нерешителността си. Наказаха Иглика да стои в ъгъла с вдигнати ръце. Но едва ли за нещо подобно заслужаваш толкова жесток побой.
Тогава тя беше с много дръзко поведение. От нея научи, че има право да казва забранени думи, и да постъпва винаги както му се иска. Но не само заради това тогава беше влюбен в нея. Тя го издебваше в някой ъгъл, заграждаше го с разперени ръце, опираше чело в неговото и се смееше. С ръка потъркваше зачервеното му ухо. Винаги се усмихваше, мислеше ли за нея. И още от първия ден на протестите се оглеждаше за нея. Сигурно беше някъде наоколо заедно с останалите недоволни. Днес беше по-вероятно да я забележи сред оредяващите редици на протестиращите. Хората, както беше нормално, излизаха в летни отпуски. Минаваше средата на юли.
Лично за него времето беше без значение. Нямаше да почива, не искаше да почива, а и не можеше. Нямаха поръчки за работа от два месеца. Завършваха две стари. И по-късно вероятно щяха да излязат в принудителен неплатен отпуск. Повече от половин година получаваше само половината си заплата. Затова съвсем естествено той продължаваше да протестира. Още повече Иглика със сигурност участваше в протестите. Следователно имаше възможност да я срещне. Щеше да бъде празник, чудо, и най-голяма награда. Понякога се съмняваше, че след толкова години ще я познае. Със светли коси, вирнато носле и вечно учудени очи, каквато беше някога. И смеха, опряла чело в неговото. Такъв смях не се забравя никога.
Тази вечер се чувстваше значително по-уверен. Макар да виждаше как в страничните улици стоварваха от големи рейсове полицаите. Въоръжени с палки, щитове, силиконови налакътници и предпазители за коленете. Някои бяха със спуснати прозрачни наочници. Нямаха незащитено място. Хич не се вълнуваха, както се виждаше, че отново се готвят да бият мирни хора, които имат съвсем реални причини да са недоволни и да протестират. Не ставаше дума само за надписаните сметки за ток и вода, както и за това, че прекарваше без отопление зимите повече от десет години. Най-много протестираше, че винаги някакви изроди, политици и другата паплач около тях, така извъртаха събитията, че накрая пак гласуваше за подобни на предишните, а те, щом заграбеха властта, продължаваха единствено да грабят. Без да се интересуват, че в тази страна все по-трудно се живееше. Всичко беше толкова гадно, долно, лицемерно и лъжливо, че погледнеше ли се в огледалото виждаше само огромна погнуса. Лицето му беше неспособно да изразява друго, мислеше ли за положението около него.
Съзнаваха ли полицаите интересите на кого защитават. Нямаше какво да му се правят на част от държавата. Те, протестиращите, са повече държавата и от началниците им, и от тези, които охраняваха, а и от тях самите. Най-вероятно не ги интересуваше. Такова беше впечатлението му. Затова хич нямаше да ги мисли. Колко хора само се самозапалиха. Изгоряха като факли. На какво прилича. Защо не поискат сметка на всички довели ги до това състояние. Вероятно някой ще каже, че точно те, протестиращите, трябва да го направят. Съгласен беше. Нямаше на кого да разчитат, и той, и тези около него. Но трябваше време, за да съберат достатъчно сили, недоволство и отчаяние. Лично той беше направил значителна крачка в тази посока. Днес беше се подготвил подходящо. Макар всичко още да се намираше в областта на шегата. И за него представляваше повече хитроумен начин да се предпази, ако полицаите отново се нахвърлеха да го бият. Беше доволен от хрумването си. Все пак имаше доста колебания преди да се реши на тази стъпка. Под закопчания шлифер целия беше опасан с взрив.
Видеше ли полицаите да приближават с вдигнати палки нямаше да се колебае. Ще се разкопчае и решително ще разтвори полите на дългия до петите му шлифер. Видят ли каквото трябва, като полудели ще се разбягат. Защото няма как да знаят, че взривът е бутафорен. Използва материали от една пиеса в театъра. Вечер помагаше при сменянето на декорите. Занимава се и с осветлението, но на кого тук му беше нужно осветление. Лично за него светлината на уличните лампи беше достатъчна. И той да контролира поведението на полицаите, и те него да го огледат. И да видят каквото трябва. За страхливите ченгета, слуги и безмозъчни садисти, които са ербап само когато бият невъоръжените протестиращи, преживяването щеше да бъде отрезвяващо.
Докато се оглеждаше за пореден път дали няма да забележи учудените очи на Иглика, момиченцето, в което някога, а май и до сега беше влюбен, към него приближи доста запуснат тип. Сигурно от две седмици не беше се бръснал. Докато той редовно се бръснеше и се къпеше, макар и от доста време единствено със студена вода. Този отблизо понамирисваше, нямаше никакво съмнение. Не придиряше на хорана изпаднали в безизходица – как изглеждат, и как миришат – все пак спазваше известна дистанция имаше ли възможност. В случая нямаше. Този тип, без да обръща внимание на останалите наоколо, го погледна доста особено. Не разбра веднага какво казва. Накрая го чу, и не повярва. Питаше го: ще се палиш, или ще се взривяваш? Откъде този брадясал и понамирисващ отблизо протестиращ беше разбрал, че има намерение да направи нещо различно от обичайното искане на оставка, нови избори, заедно с крясъците „мафия“, „крадци“ и други подобни. Нима личеше какво има под дългия шлифер. Онзи, без да дочака отговор, както и без да обръща внимание на огромното му объркване, наведе брадясалото си лице и прошепна в яката на анцуга си:
– Аз ще да се взривявам.
– Ама как, с истински взрив ли?
– С истински.
– Не мога да повярвам! – възкликна и отстъпи.
– А ти, какво? Ще се палиш ли?
– Не, и аз ще се взривявам – отвърна машинално той. И веднага прошепна: – Но с бутафорен взрив. И реално няма да се взривявам. Единствената ми цел е да поизплаша полицаите.
Не знаеше дали брадясалият го чу. Обърна му гръб и се отдалечи като слаломираше в тълпата. Доста беше се развълнувал от разговора. Дори направо се разтрепери. Това трябваше да се очаква, искаше му се да извика. Но само се огледа и не посмя да отвори уста, прегърбил се от тежестта на чутото. Представи си как взрива разкъсва брадясалият и го издига над хората наоколо. Колко ли нещастници щеше да вземе със себе си. От протестиращите, или само от полицаите. Надигна се на пръсти, опита се отново да го открие. Напразно се взираше в лицата на хората наоколо. Единственото му успокоение беше, че времето минаваше, а нито се чуваше взрив, нито някой отваряше дума за подобни намерения. Като краен резултат не намери смелост да покаже бутафорния взрив на полицаите, даже кога започнаха да тропат с палки по щитовете. Бяха като униформени туземци. Не могат ли да се видят отстрани на какво приличат. Позволи си само да изпита възможно най-силно презрение. С гнуслива гримаса закопча дори горното копче на дългия шлифер. Потеше се, но не се разкопчаваше. Тогава видя в страни от себе си Иглика. Тя беше. Нямаше почти никакво съмнение. Повдигна се на пръсти, защото се страхуваше, че ще я изгуби от погледа си. Тя вече се отдалечаваше увлечена от множеството. И ставаше все по-далечна. Задъхан, с изпотено лице и протегнати ръце, си запробива път към нея. После не беше достатъчно сигурен, че е тя. Пък и да беше, как да я приближи и заговори, целия опасан с взрив, макар и бутафорен.
