От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 04 Europe fear Balkans

 

Геополитика и йерархия на жанровете

През 1991 г. вървеше един виц: скоро в Европа щяло да има само десет държави. Западна Европа и Източна Европа. И освен това Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения, Славония, Косово, Крайна, Македония, Голяма Сърбия, Малка Сърбия… Смях се много, смехът разтоварва. Фройд твърди, че смехът във вица е свързан с онази срамна, инфантилна радост, която ни обхваща, щом видим, че смисълът се разпада в безсмислица; че безсмислицата е дебнела в самата сърцевина на смисъла. В случая смисълът – политическият смисъл – беше ясен: той се наричаше Европа, общ дом, интеграция, толерантност, диалог, разбирателство… Безсмислицата – също политическа – се наричаше партикуларизъм, национализъм, дивотия, скандал, хаос, война… Накратко – безсмислицата се наричаше Балкани.

За Средна Европа във вица не ставаше дума – самият жанр не допуска високи теми. А темата „Средна Европа“ безспорно беше висока: ако проследим само заглавията на известната дискусия за Средна Европа, развихрила се по страниците на дисидентски и научни издания в Чехия, Унгария, Полша, Германия и Австрия, ще се убедим в това. В тези заглавия метафората „Средна Европа“ разгъва семантичния си потенциал между „риска“[1] и „парадокса“ [2], между трагедията на отвличането[3] и благородната възвишеност на утопията[4] и мечтата[5]; тази метафора е била винаги бременна с висока поезия. Дали тази висока поетичност е причина за странните исторически прераждания и метаморфози на геополитическата доктрина „Средна Европа“? От началото на века до днес името „Средна Европа“ се завръща със странна привлекателност, за да озаглави коренно противоположни доктрини, които имат всъщност само едно общо свое свойство: всичките се провалят. Става дума за крах не само на Фридрих-Наумановата идея отпреди Първата световна война: Централна Европа = германска (културна) хегемония в Централна, а всъщност и в цяла Европа. Нито само за провала на противоположната, Марксовата идея: Средна Европа = пояс от малки, миролюбиви и демократични държави (без Германия естествено), започващ от Прибалтика, преминаващ през Чехословакия и Унгария и достигащ дори до Балканите (!). Падането на Берлинската стена, „нежните революции“ и почти осъществената интеграция на Западна Европа провалиха всички съвременни „средноевропейски“ стратегеми („неутрална област между блоковете“, „област на разведряване и мост, по който демократичните стойности на отвореното общество ще се просмукват в тоталитарния свят“, „възможност за една алтернативна (трета) система за сигурност“ и пр.)[6]. Политическата рационалност на дискурса „Средна Европа“ стана нефункционална, защото се разпадна и най-важната му предпоставка: това беше представата (обща за всички), че Източният блок може да бъде трансформиран само бавно, постепенно, с взаимни компромиси от Запад и Изток за един дълъг и неопределен период от време. Вместо бавна постепенност, компромиси и симетрия между блоковете, с непостижима ирония историята ни предложи безкръвен взрив и пълна асиметрия: Варшавският договор и СИВ се разпаднаха, а НАТО и Европейската общност не само си стоят, но и безкомпромисно… не желаят да приемат нито една от увъртащите се бивши социалистически страни.

Остана въпросът – дали функциите на дискурса за Средна Европа се изчерпваха с неговата политическа рационалност? Дали благородният произход на средноевропейската идея (от жанровете на „високата“ култура- литературата, философията на културната история, интелектуалната публицистика) нямаше отражение върху по-нататъшната съдба на имиджа „Средна Европа“ в масмедиите? И обратното – как рефлектираше в масмедиите фактът, че темата „Балкани“ изглеждаше така добре пригодена за „неофициалните“ и не особено благородни жанрове и пластове на културата?

В процеса на изследването авторът на този текст достигна до едно непривично методологическо заключение: привидно неутралният, обективно осведомителен дискурс на масмедиите не може да бъде анализиран, без да се излезе и отвъд неговите граници. Под неговата повърхност – повърхността на обективната и неутрална новина – масмедиите транспортират натоварени с либидна енергия идентификационни образци, чийто еротически потенциал не може да бъде разкрит, ако масмедиите не се впишат в един топологичен модел на публичното пространство. В този пространствен модел те заемат средищна позиция – между възвишената област на „високата“ култура и „ниските“, неофициални жанрове на една масова комуникация, които функционират винаги „на ръба“ на публичността, защото пренасят забранени, срамни, смешни и неприлично възбуждащи съдържания – клюки, вицове, скандални слухове, ксенофобски клишета и пр. Границите на тези три пространствени области на публичността приличат на пропускливи филтри. Това най-добре се илюстрира от някои гранични случаи на вестникарските жанрове: „високата“ култура може да проникне във вестника и чрез жанра на интелектуалното есе, но също и вицът или клюката проникват в неутралния масмедиен дискурс чрез „жълтите“ новини. Така на практика масмедиите са отворени за еротическите енергии на двете гранични зони – както за успешно сублимираната еротика на високата култура (ценности, образци, норми, идеологии), така и за срамната, първичната еротика на слуховете и вицовете.

Един анализ от тази гледна точка на масмедийния дискурс би приличал на психоаналитична деконструкция, откриваща – в противоречие с манифестираната неутрално-осведомителна интенция – такива текстови точки („слепи петна“, както би казал Де Ман), които нарушават тази неутрална, осведомителна рационалност на текста и разкриват скритите напрежения между нормата и антинормата, между благородната „еротика“ на образците и срамната, забранена еротика на колективното несъзнавано.


Small Ad GF 1

Масмедиите като либиден пазар

Това, че масмедиите са пазар, не е нова идея. Противопоставянето между новина и стока отдавна е снето: новината е стока, а и стоката в определен смисъл може да се окаже новина (съобщение, информация)[7]. Понастоящем взаимното опосредяване и дори сливане между пазар и информационна циркулация е очевидно и неизбежно.

Еротическият образ е една от важните пресечни точки на това опосредяване-сливане. Теоретиците на стоковата естетика твърдят, че в момента, в който възниква рекламата, стоката се удвоява по един безвъзвратен начин със своя собствен привличащ имидж[8]; циркулацията и „размяната“ на еротическите имиджи удвоява (и в определен смисъл замества) конкуренцията и циркулацията на „реалните“ стоки; еротическият имидж е пресечната точка на тези две икономики.

Това схващане беше радикализирано, когато първоначално Вилхелм Райх обвърза този процес и с друга икономика- тази на несъзнаваното, а след това Дельоз и Гатари въобще поставиха под въпрос особеността на различните икономики: „Тук става ясна разликата с Райх: не съществува либидна икономика под формата на едно субективно удължение на политическата икономия, работещо с други средства: не съществува сексуално потискане, което да води до интериоризиране на икономическата експлоатация и политическото потисничество. Желанието под формата на либидо е винаги и навсякъде вече налично, сексуалността пронизва цялото социално поле, свързва се с него, съвпада с теченията, които лежат в основата на обектите, персонажите и груповите символи (самото отчленяване и конституиране на тези персонажи и символи зависи от тези течения)… Следователно политическата икономия като такава – като икономия на теченията (циркулациите, токовете), е несъзнавано либидна; желанието като такова не е нищо друго освен субективността на политическата икономия.“[9]

Ролята на еротическите образи в процеса, който описват Дельоз и Гатари, е изключително важна – както видяхме, в този процес противопоставянето между „образ“ и „реална“ стока (обект, персонаж, групов символ) е снето: в този смисъл може да се каже, че цялото социално поле е артикулирано чрез „прелъстяващи“ (Бодрияр)[10] образи. Областите на „високата“ и на неофициалната, „ниска“ култура са двете големи машини за желания – те произвеждат принципно различен тип Обекти на Желанието. А масмедиите са самото това поле на циркулация; пазарът, на който стоките образи циркулират.

Еротика на регионите

На пазара на масмедийните образи има една особена стока. Цената ѝ е изключително висока. Това са геополитическите региони.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Регионите никога не са били еротически неутрални. От памтивека те функционират като важни символи на групова идентичност, а това значи – като важни пресечни точки на могъщи емоционални потоци, съзнателни и несъзнателни. Образът на „свещений роден край“ притежава особената способност да организира либидните потоци в една групова идентичност и да въплъщава тази идентичност по един изключителен, зрим начин. Това се дължи на забележителния синтетизъм, иманентно присъщ на този образ: той е едновременно „своето“ пространство и „своето“ време (история на групата), той е едновременно с това и неартикулируемото единство на биографични преживявания на всеки един член на групата, които от своя страна са трудно отделими от историята на семейството, рода, племето и от естественото чувство за съпричастност и солидарност към другите членове на групата. Именно този синкретизъм позволява на образа на „родния край“ да функционира в една парадигма с други отличителни метафори – „Blut und Boden“ е един добър, макар и по-късен пример за това. Както показва Ърнест Гелнър, аграрните селски култури се конституират винаги като локални култури, тяхната идентичност е немислима извън символиката на регионалното пространство[11].

След възникването на националните държави (което води със себе си и възникването на един „геополитически“ начин на мислене), регионите в качеството си на идентификационни символи не са отречени, а само трансформирани. Груповата идентичност на традиционните аграрни култури се преобразува в опосредена от държавноинституционални механизми национална идентичност, което води до трансформация на образа на родния край в образа на Родината. Родината вече не е конкретен роден край (да си припомним иронията на повествователя от „Българи от старо време“, че дядо Либен обичал родината си, но не цялата, а само Копривщица). Тя е абстрактно пространство, абстрактен географски силует, но въпреки своята географска абстрактност е онази нагледна форма, която може да материализира в пространствен образ новата идентичност – идентичността на нацията. Този групов символ става фокус на изключително силни афективни енергии; неговата устойчивост се поддържа и възпроизвежда от множество институции – най-очевидната от тях са, разбира се, националните държавни граници. Заедно с това пространственият образ на Родината, фокусирал в себе си огромни „естествени“ емоционални напрежения, се превръща в легитимиращ дискурс: свещеният географски силует може да бъде използван като последен аргумент за защита на съществуващите граници или за тяхната промяна до границите на „истинската“ Родина. Така еротическите енергии могат да преминат във военни.

Всичко това има едно особено следствие: картата на света, чиято първоначална функция е да служи на постепенното рационализиране на световното пространство, процес, характерен за Новото време, се еротизира. Тя се артикулира чрез съперничещи си и враждуващи „свещени силуети“, чрез геополитически любови и омрази, чрез „естествени“ интереси и геополитически „устреми“ (Drang nach Osten, Drang nach Süden и пр.). Абстрактните контури на региони, полуострови и континенти се насищат вторично с либидни енергии, които са твърде различни в сравнение със средновековните географски карти, изпълващи с чудовища и хтонични създания граничните и далечни области, заобикалящи „цивилизования“ свят. Това е една агонална еротика – еротика на състезанието, конкуренцията, съперничеството между въплътените в географски образи национални идентичности.

Геополитическият дискурс е образен, еротичен дискурс- би могъл да бъде наречен воайорство на световната политика и история. Збигнев Бжежински разказва един симптоматичен случай – как предишният външен министър на СССР Андрей Громико си имал малък таен кабинет, в който часове наред мълчаливо наблюдавал картата на света – и скритата завист в разказа му е най-доброто доказателство за това, че съзерцаването на геополитическите образи е свързано с някакво особено удоволствие, с някакво съвсем специфично еротическо напрежение[12].

Картата на света се разкрива като особено еротична, за- щото е учленена в ясни „ерогенни“ зони. Това са области, които имат категорична привличаща или отблъскваща сила, които действат като добре сублимирани образци или пък обратно – като лошо сублимирани срамно-смешни географски нагледи. В това отношение особено важни са били (и са) отношенията „Запад–Изток“ и „Север–Юг“. Европейският Изток в продължение на столетия е виждал в Запада въплъщението на своя жизнен идеал; Западът от своя страна е наблюдавал Изтока през едноизмерния филтър на собствения си „прогрес“ и „цивилизация“ и е виждал главно неговата срамна цивилизационна недонаправеност. Така от столетия географските очертания всъщност са добили една нормативна или една антинормативна аура. По тази причина и във всички източноевропейски езици метафората „Европа“ (=„3апад“) излъчва ясна нормативна енергия.

По време на комунистическия тоталитаризъм тази метафора и нейната еротическа енергия претърпя една особена трансформация: комунистическите образи на Врага, студената война, видимата Берлинска стена и невидимата желязна завеса произведоха неочаквано обратен резултат – Европа се превърна в забранен, таен идеал. Това означаваше, че образът на Европа можеше да разпределя либидните енергии по много своеобразен начин – Европа функционираше не само като норма (патерналистична, свръхазова функция), но и като фокус на забранените тайни желания, на инфантилните копнежи и дори сякаш на една чисто телесна страст. Тази недостижимост, тази трансцендентност на Европа всъщност репродуцираше травмата на тоталитарния човек. Но тя ре- продуцираше и тогава, когато ставаше дума за интелектуалци с фин, дори изящен стил. Великолепното есе на Лудвиг Вацулик „Моята Европа“ е добър пример за този почти перверзен геополитически еротизъм на тоталитарния човек. Затова ще си позволя един по-дълъг цитат:

„Всъщност за мен това е една чисто теоретическа дума: Европа. Тя не е възприета на живо, не е изживяна. Като че ли си живял в една пететажна къща, но никога не си напускал жилището си на третия етаж. И познаваш къщата като цяло само от снимки… Аз живея в едно ъгълче на тази Европа, но не я познавам. Не зная как изглежда. Разказите – те именно са разкази, предпочитам сам да си я погледам. Може би смятате, че аз съм инвалид и не мога да се движа. Инвалид е моето правителство. То се отнася с мен като със своя собственост. А аз все пак европеец ли съм? Да, аз съм европеец, както един кърт си е кърт, без да е подал муцуната си поне веднъж навън – по местоживеене, поведение и съдба… За пръв път срещнах Европа в леглото. Бях болен и майка ми ми донесе картата на Европа, за да се забавлявам с нея. Аз още не можех да чета добре, но все пак прочетох някои имена на страни и градове, от които някои бях вече чувал. Бях изненадан колко малки са някои познати страни и най- вече моята собствена. Европа ми се хареса от пръв поглед чрез своята форма и цвят. И на големина също беше много добре. Но най-много и най-дълготрайно тя ми подейства със своята фигура… Забележете как спокойно, почти безчувствено стоят на картата Африка, Австралия и двете Америки. От техния образ не може да се отгатне нито едно от техните чувства, нито едно тайно намерение или дарба… Независимо дали по техните равнодушни брегове пристават кораби, или не, те самите не изпращат такива. Някак си няма нито едно място, откъдето такива кораби да бъдат изпратени: техните тела не са замислени с онези интересни кухини, джобове, гънки, в които да могат да се кроят фантастични пътувания в непознатото и в които могат да се екипират както трябва експедиции… Погледнете Австралия! Ще видите, че нейната мисъл е твърде проста – погледът към Европа говори за едно проблематично, психически противоречиво същество, което бива разкъсвано от идеи, страсти и открития. Още при това ранно, неисторическо и неерудирано разглеждане на нейните форми аз почувствах и си представих неща, които по-късно опитът и знанията подкрепиха: изоставеността и обособеността на Севера, изпълненото с предимства и високомерие разстояние на британските острови от сушата, опасния начин, по който Германия се е впила в Полша чрез силезийските равнини, лабилната сигурност на Холандия и Белгия… ясната и категорична южна граница на Франция за разлика от неустойчивата ѝ граница на север. Суетното усилие на Италия да стъпи върху Балканите. Някакво объркано съседство на Балканите с Турция като извор на караници… Беше ясно, че характерът и биографията на Европа са пред-зададени от нейния телесен вид: това беше една женска съдба (легендарната Европа е била жена и на чешки така си е и останало – Европа е в женски род!)… Дразнещ дефект в силуета на Европа беше само неговата дясна страна… Европа просто не е самостоятелна: нейното фантастично нежно и надарено телце е привлечено от една униформена, хомогенна земна маса, която изглеждаше монотонна и скучна още на картата…“ [13]

Всъщност между привидно детските наблюдения на Вацулик и фатално сериозните геополитически контемплации на Андрей Громико разликата може би не е чак толкова голяма: в рационалността на геополитическите стратегии винаги се намесва и тази първична еротическа енергия на инфантилните образи на страни и континенти – тя се намесва отвъд тази рационалност, отвъд съображения, ценности и идеологии (кой ли не се е захласвал по картата в своето детство?). Енергия, която е забравена, изтласкана, потисната, но не и унищожена: първичната еротика на пространството. Есето на Вацулик е почти екземплярен пример за този първичен либиден пълнеж на всяко геополитическо съзерцание: телесната, женствено-сексуална, воайорска метафорика, която смесва силуета на Европа с женското тяло и женските гениталии („кухини, джобове, гънки“). По-късно „студеният“ език на политика специалист може да изтласка и потисне подобни еротически отъждествявания, но те присъстват като геополитическо несъзнавано. Основната разлика между Громико и Вацулик все пак е другаде: Громико разглежда картата на целия свят и я разглежда с окото на потенциален агонален субект – с окото на завоевател. За разлика от това погледът на Вацулик еротизира само част от света, и то само за да възпроизведе своята неспособност да овладее този неясен Обект на Желанието. (Симптоматична е друга метафорична парадигма, тази на болното, инвалидното, кърта с неподадената навън муцуна; един антивоайор. Всичко изразява ясна кастрационна символика.)

И така еротиката на геообразите е нещо свръхстаро. Но за сметка на това тя е и нещо непрекъснато обновяващо се, което различните „машини за желания“ непрекъснато произвеждат, трансформират и транспортират в публичното пространство чрез различни посредници. Може да се твърди, че докато масмедиите са най-важният посредник-пазар на тези образи, те от своя страна са най-скъпата стока на този пазар. Това трябва да се разбира съвсем буквално – за един такъв еротичен образ, за един нов силует (образа на отново намерената идентичност на единния германски народ и единната германска държава) федералното правителство заплати над 100 милиарда марки, без тази финансова геополитическа операция да има ясни изгледи за финансов или стопански успех.

Дискусията за Средна Европа

Тази дискусия изигра особена роля в интелектуалните среди на Източна Европа в периода 1986-1989 г. От самото начало на нейния анализ трябва обаче да подчертаем, че тук няма да става дума за повече или по-малко тайните намерения на всички участници в нея да използват идеята „Средна Европа“, за да разхлабят, доколкото могат, връзките на Чехословакия, Унгария или Полша с Източния блок. Ще става дума за друго – за ролята на тази дискусия в по-нататъшната либидна икономика на геополитическите образи. Ще се интересуваме следователно не от нейните политически и исторически измерения, а от нейния еротически потенциал. И от по-късното му отражение в сферата на масмедиите.

На пръв поглед дискусията не беше нещо повече от ре- продуциране на познатата, стереотипна еротическа йерархия: източноевропейците мечтаеха да бъдат средноевропейци. (Вероятно най-добрият пример е едно заглавие на един български вестник от по-късно време; в България нещата идват винаги „бавничко“ – за това по-нататък. Заглавието гласеше: „България пое своя път от Източна към Централна Европа“.) Ставаше дума да се принадлежи на Европа, на Запада, а не на онзи срамен, нецивилизован, тоталитарен регион, в който свободата се разпадаше в диктатура, мисълта – в идеология, Окцидентът – в Ориент.

В хода на дискусията тази мечта доведе до едно идеализиране-пренаписване на средноевропейската история и традиция: предимно чешки и унгарски есеисти, писатели и историци изобразиха историческите събития в средноевропейския географски регион според един „европейски“ модел – те се оказаха образец на толерантност, мирно съществуване на многообразието и особена средноевропейска културна традиция, която (според Милан Кундера например) можеше да обедини Музил и Кафка с Ярослав Хашек. Понякога дори западни симпатизанти на средноевропейската идея в нейния политически аспект не можеха да се стърпят« сериозно критикуваха историческата идилия, която се рисуваше (предимно от пламенни писатели и публицисти)[14]. Но все пак не само историята беше обект на подобно преструктуриране. През копнежна перспектива бяха преобразувани и „естествените“ граници на географския (всъщност геополитически и културно-исторически) регион Средна Европа, както това личи от критическия коментар, който Мартин Велес прави на прочутото есе на Кундера „Трагедията на Средна Европа“ (в буквален превод от чешки „Отвличането на Запада“): „…най-същественото обаче е, че Кундера не осъществява в своето есе онази очаквана равна дистанция между Изток и Запад, която думата „Средна Европа“ предполага. Той дефинира западната и източната граница така неравноправно, че започва да изглежда, че понятието „Средна Европа“ е правомерно само в един чисто географски смисъл. При Кундера западната граница (на Средна Европа, б.м. – А.К.) е определена само от една близка история, която не се простира назад повече от някакви си четиридесет години. За сметка на това той дефинира източната граница от една дълбока историческа перспектива – хилядолетната принадлежност на Средна Европа към римо-латинската културна сфера. Чрез острото типологическо контрастиране Кундера представя Средна Европа не като една особена част на Европа, а като „неблагоприятно разположена част на Запада“, както Франсоа Бонди формулира това.“[15] Понеже обаче западните критици на източноевропейския образ „Средна Европа“ го наблюдаваха от позициите на един традиционен исторически обективизъм, те не бяха в състояние да забележат по-важни неща, свързани с преразпределението на либидна енергия, което този образ осъществяваше. Всъщност мечтата за Средна Европа обръщаше с главата надолу наличната йерархия на геополитическата еротика.

Както беше вече казано, за Източна Европа Западна Европа (Западът, Европа – една симптоматична синонимия) се оказа парадоксален образец, който фокусираше в себе си едновременно нормативни и инфантилни енергии. Но понеже поради исторически причини емпирическата Западна Европа можеше да изпълнява подобна роля твърде несъвършено, образът на европейската образцовост се отдели от емпирическите подробности на западноевропейската история (войни, расизъм, национализъм, концлагери, по-късно зависимост от две неевропейски велики сили, загуба на водещата роля в съвременния свят, предателско оставяне на източната част на континента в ръцете на тоталитаризма, консуматорско общество, културна индустрия, произвеждаща „прелъстяващи“ обекти, и пр.) и започна автономен живот. Това беше вече една мечта за Европа.

За източноевропейските интелектуалци изразът „Средна Европа“ беше името на тази мечта. Още в есето на Кундера, дало тласък на дискусията, Средна Европа беше представена като отвлечената същност на Запада – като отвлечената „сгъстена версия на Европа в цялото нейно многообразие – най-голямото многообразие в най-тясното пространство“[16]. Мисълта, че Средна Европа е същността, нормативното ядро на Европа, духът на толерантното многообразие, беше повтаряна в най-различни варианти от многото източноевропейски участници в дискусията: „Вероятно европеизирането на Европа е възможно едва чрез средноевропеизирането на Средна Европа… Съществува едно средноевропейско Тао… Общата средноевропейска утопия означава демокрация във всички човешки области… В състояние съм да си представя, че идеята за една Европа на културата добива очертания в едно близко бъдеще… Мечтата за Средна Европа е една нова прогресия, едно ново равнище на нашето самосъзнание; да, мечтата за Средна Европа е идеализъм“ – пише един от най-важните привърженици на идеята, унгарският писател Дьорд Конрад[17].

Дори тогава, когато не ставаше дума експлицитно за „Средна Европа“, средноевропейският интелектуалец показваше ясно, че тълкува себе си като морален субект на континенталната съдба. Този субект беше в състояние да съхрани „европейската душа“, „Европа като норма“ и да каже „Aut Europa, aut nihil“[18].

Какво се случи на Запад,
„когато на Изток историята се събуди“

„Защо Западът изпитва такъв възторг от настоящите събития в Източна Европа? Отговорът изглежда очевиден: онова, което въодушевява западния поглед, е преоткриването на демокрацията… в Източна Европа Западът търси своя загубен произход, автентичното преживяване на „създаването на демокрацията“. С други думи Източна Европа функционира за Запада като негов собствен Его-идеал: гледната точка, от която Западът вижда себе си в привлекателна, идеализирана форма – като достоен за любов.“[19] В този забележителен пасаж от есето на словенския философ Славой Жижек трябва все пак да се прецизират някои неща.

Първо: „Възторгът“ на Запада от събитията в Източна Европа беше възможен само в една дименсия – дименсията на масмедиите. Това беше игра на образи – от десетилетия вече такива понятия като „Запада“ или „Източна Европа“ бяха немислими без посредничеството на масмедиалните имиджи.

Второ: Масмедиалното „чувство“, което Западът изрази по отношение на Източна Европа и на Югоизточна Европа, беше твърде различно: за „възторг“ по отношение на Балканите не можеше и да става дума.

Трето: Самият „възторг“ от Източна Европа всъщност беше временен – за да можеш да съзерцаваш себе си в идеализиран вид, не е нужно да използваш определено средство много дълго.

Ако се абстрахираме от тези уточнения, можем да твърдим, че Жижек имаше право: доминиращият принцип на западната масмедийно интерпретация на източноевропейските събития беше нарцистичен. Промяната в Източна Европа беше използвана от западните медии като повод за една оживена дискусия върху собствените западноевропейски проблеми (които бяха простичко наречени „европейски проблеми“). Тази саморефлексия кулминира в цяла редица публикации върху благородната тема за европейската идентичност, станала възможна едва след източноевропейската промяна. (Както твърдеше Вернер Вайденфелд, „дебатите върху проблема за идентичността са отговори на фактически или очаквани социални преобразувания“[20]. Заглавията, които се появиха в немския печат, бяха симптоматични за тази нова дискусия: „Кои сме ние? Размишления за идентичността на Европа“[21], „Европа трябва да намери себе си“[22], „Завръщането на Европа“[23], „Визионер на нова Европа“[24], „Онова, което ни разделя, и онова, което ни свързва. Съществува ли нова европейска идентичност“[25], „Завръщане към Европа“[26] и пр. Западните масмедии отъждествяваха 1989 г. с най-важните, повратни точки на европейската история (1789, 1848); източноевропейската промяна беше изтълкувана като „нежно“ възраждане на върховите точки и на фундаменталните стойности на Новото време. А едновременно с това и като излекуване на старите европейски травми и чрез това – и като „намиране на себе си“, завръщане на стария континент към собствената същност. Ето няколко типични цитата:

„Европа има нов шанс за единство. Световната история се задвижи и Европа е неин мотор. След като стана видим старият релеф на Европа – единството и многообразието, – завръщането на Европа се оказа едновременно с това и завръщане на европейската нормалност.“ [27]

„Без съмнение 1989 г. беше зашеметяваща година за Източна Европа. Тя може да бъде сравнена само с 1848 г. Тогава също се разпадна една цяла европейска система, която беше образувана след една голяма война. Тази система беше създадена от победителите, за да съхрани създадения от тях мир… След това изведнъж в столица след столица започна да избухва революцията… Тя беше революция на идеи и идеалисти…“[28]

„Едва ли има нещо по-впечатляващо от публичната поправка на исторически грешки – когато цели народи започват да мислят поновому и определят поведението си по нов начин.“[29]

„В цяла Европа светлините гаснат“ – така казал английският външен министър Едуард Грей вечерта на 3 август 1914 г… От европейска гледна точка дълбокият поврат е маркиран не чрез годината 1945, също не и чрез 1939, а чрез това лято на 1914 г. В резултат на този поврат възникна една друга Европа, различна от съществуващата от столетия: без усещане за взаимна принадлежност, без знание за общия произход и общото бъдеще на държави и нации, разкъсана от противоречия, разделена от фронтови линии. Това продължи до есента на 1989 п, т.е. 75 години, за да бъдат запалени светлините в Европа (в цяла Европа) отново. Онова, което започна през 1989 г., от тази гледна точка е нещо повече от края на германското деление, повече и от падането на желязната завеса – то е станалата възможна (но все още далеч от успешно осъществяване) ревизия на политическата катастрофа от лятото на 1914…“[30]

За масмедиите противоречието между лявата интерпретация („наваксващата революция“ на Хабермас)[31] и дясната интерпретация („края на глобалната гражданска война“ на Ернст Нолте)[32] се оказа нерелевантно: важното беше, че световната история е отново в ход и осъществява едно празнично повторение на фундаменталните ценности на Новото време. Възгледи, които си позволяваха да отричат това „завръщане“[33] (например постмодернистката интерпретация на Жан Бодрияр – имплозия на Източния блок, досадно разпадане до минималния демократичен консенсус)[34], си оставаха елитарни интелектуални игри и можеха да присъстват в Масмедийната публичност само като куриоз. В други случаи – така беше с „края на историята“ на Френсис Фукуяма или с „постисторията“ на Лиотар – те бяха активно оспорени именно от позициите на властващия масмедиален наратив: твърдеше се, че „ленивостта на западноевропейската интелигенция, която обяви „постистория“ тогава, когато на Изток беше разкрита сътворяемостта на историята, се дължи на липса на информация“. Вестникарски заглавия като „Интелектуалецът като герой“[35], „Когато на Изток историята се събуди“[36], „Постисторията е отречена“ [37] , „Сътворимостта на историята“[38] създадоха образа на един забележителен субект, който е успял да постави историческото време отново в творческо движение, и това беше инвариантен имидж на масмедиите. Този образ обаче беше парадоксален (което естествено остана невидимо за масмедиите). От една страна, той имаше цяла редица черти, характерни за една просвещенска концепция за историята: това беше единна воля, обединяваща маси и интелигенция, морал и цивилизаторско рационализиране. Ето един примерен цитат: „Всяка успешна революция през модерната епоха е резултат от обединението на интелектуално водачество и недоволствата на народа[39]. Или друг: доколкото сега Изтокът се стреми към Запада, а не обратно, идеалите на европейската култура стават отново видими… демокрацията управлява равновесието на интересите… идеята за свободата като независимост от чуждо владичество и възможност за развитие на отделната личност, която се защитава от конституция и право… накрая също и способността на човешкия разум да рационализира, логизира, „размагьосва“ света… това са градивните елементи на новата европейска идентичност.“[40]

Все пак на този исторически субект му липсваше един твърде важен белег на традиционния исторически субект на Просвещението – легитимацията на „сътворимостта на историята“ и на революцията посредством образа на едно „светло бъдеще“; посредством утопия за едно бъдещо съвършено обществено устройство, антиципирано от творческия разум. Докато за левия елит тази „загуба на трансцендентност“ или „криза на утопическите енергии“ беше много голям проблем[41], властващата машина за масмедийни имиджи въобще не забеляза противоречието. Причината – самата (западна) „нормалност“ беше получила във формата на масмедиен имидж едно особено, трансцендентно излъчване. Емпирическата форма на западния икономически и политически живот беше тълкувана от нежните революции като норма, като идеал, към който посттоталитарните народи отчаяно се стремят. Емпирическото съвпадна със собствения си ейдос, нормата – с нормалността; западното съществуване засия с някаква „свръхеротическа“ аура. Това беше забелязано от самите масмедии: „Нормалността – това означава ново сътворяване, революцията към нормалността беше ключова метафора за 1989 г.“[42] Западните масмедии представиха 1989 г. като някакво епохално „отвъд“: „След ужасния опит на тоталитаризма“[43] тя беше „Либерална ода“[44], „прогрес назад“[45], „Реставрация“[46], „контрареволюция на нормалността“[47], „Обновяване на западните ценности“[48], дори реабилитация на дребнобуржоазното: „Огромното и безпримерно усилие на Хавел и на неговите приятели е да премахнат тази стигма от дребнобуржоазното. Човекът, който мислеше на първо място за ядене и пиене, беше досега подозрителен; той вече няма да бъде такъв.“[49] По този начин източноевропейската дисидентска защита на подозирания в латентен фашизъм (от официалните комунистически идеологически инстанции) дребен буржоа беше превърната в контекста на западните медии в нещо съвсем друго: по един скрит начин Масмедийната машина спечели „достойнство“ за основния си протагонист – консуматора. Средностатистическата нормалност, хайдегерианското „das mann“ започна да сияе с трансцендентна светлина. Можеше да се говори вече дори за „страх от нормалността“[50].

Може бе Жан-Франсоа Лиотар прибърза малко, когато обяви края на Големите наративи, легитимиращи институциите на модерната епоха[51]. Напук на Лиотар западните медии създадоха един нов Голям наратив. Той може да бъде описан приблизително така: чрез непреклонното поведение на интелектуалеца (пазител на разума и морала), който непрестанно извършва усилието „да живее в истината“, но също и чрез спонтанния изблик на масите, които не искат повече да живеят „в лъжата“, се слага край на старата, склеротична и травматична Европа, континента на залеза, и се ражда една нова, млада и съвършена Европа. Това е исторически празник – „пролет на народите“, „либерална ода“. Неговата историчност се състои в един морален парадокс – властващите стават безсилни, безсилните получават власт: нещата идват на своите морално-исторически места и Европа „намира себе си“[52]. Един антишпенглериански мит, представящ „Изгрева на Запада“: преодоляване на „прокатастрофата“ на Първата световна война[53], самостоятелност по отношение на досегашните суперсили, способност „сама да определя реда, на който ще се подчинява“[54]. Краят на Голямата Терапия на Европа и началото на нейното Здраве.

Наративите, казва Лиотар, легитимират институции. Няма никакво съмнение, че този наратив трябваше да легитимира добиващата все по-ясен институционален облик Европейска общност. Тя трябваше да изглежда толерантна, плуралистична, демократична. Но още по-важно – могъща и законна. Естествена. Нормална.

Там, където има митове и наративи, могат да се очакват и ритуали. Те не закъсняха, а масмедиите бяха щедри при тяхното възпроизвеждане в образи. Танцът на малката въшка на Стената[55] беше, разбира се, най-великият ритуал, който се превърна в ключов образ на „сътворимостта на историята“. Имаше обаче и ритуали по очистването на Европа: Маргарет Тачър се извини от името на своята страна на чехите и словаците заради мюнхенското предателство от 1938 г., но също и Хавел се извини за изгонените немци от Чехословакия след Втората световна война и за лъжите на своите тоталитарни предшественици. Вили Бранд коленичи в центъра на Варшава и произведе с помощта на медиите „един символ, който се вкорени дълбоко, като легенда, в сърцата на народите“[56]. Дори бившият съветски генерал Иван Яшов, един от тези, които окупираха Прага през 1968 г., се извини лично на Александър Дубчек[57].

В пространството на медиите периодът октомври 1989– октомври 1990 (въпреки някои скептични гласове) беше едно голямо, нагледно, еротично време. Травмата на Европа беше преодоляна, Европа се върна към себе си.

 

Средна Европа и Балканите
на пазара на геополитическите образи.
Критика и хуманизъм, 1991;
немски превод: Erotik der Geopolitik.
Neue Literatur, Offenbach, V. 1, 1992.

 


[1] Weltsch, F. Das Wagnis der Mitte. Stuttgart, 1965.

[2] Konrad, G. Die paradoxe Mitte. – In: Konrad, G. Antipolitik. F.a.M., 1985.

[3] Kundera, M. Unos zapadu. – 150 000 slov, 10, Praha, 1985.

[4] Papcke, S., W. Weidenfeld (Hrsg.). Traumland Mitteleuropa? Beiträge zu einer aktuellen Kontroverse. Darmstadt, 1988.

[5] Burmeister, H. P, u. a. (Hrsg.). Mitteleuropa. Traum oder Trauma, Überlegungen zum Selbstbild einer Region. Bremen, 1988.

[6] В тази посока се движат повечето статии в сборника Traumland Mitteleuropa… (вж. бел. 4).

[7] Habermas, J. Strukturwandel der Öffentlichkeit. F.a.M., 1990, 275-276.

[8] Haug, W. Kritik der Warenaesthetik. F.a.M, 1971, 20-21.

[9] Guattari, F, G. Deleuze. Psychotherapie, Politik und Aufgaben der institutioneilen Analyse. F.a.M., 1976, S. 10.

[10] Baudrillard, J. Seduction. N. Y.: St. Martin Press, 1990.

[11] Gellner, Е. Nations and Nationalism. Ithaca: Cornell University Press,

[12] Бжежински, 36. Планът на играта. – Съвременник, 4, 1990.

[13] Vaculik, L. Mein Europa. – In: Herterich, Fr. (Hrsg.). Dazwischen. F.a.M., 1989.

[14] Jaworski, R. Die aktuelle mitteleuropäische Diskussion in historischer Perspektive. – In: Historische Zeitschrift, Bd. 247, München, 1988.

[15] Wessel, М. Die Mitte liegt westwärts. Mitteleuropa in tschechischer Diskussion. – In: Bohemia, Bd. 29, H. 2, 1988.

[16] Kundera, М. Цит. съч.

[17] Konrad, G. Der Traum von Mitteleuropa. – In: Busek und Wilfinger (Hrsg). Aufbruch nach Mitteleuropa. Rekonstruktion eines versunkenen Kontinents. Wien, 1986.

[18] Krol, M. Europa als Norm. – In: Herterich, Fr. (Hrsg.). Dazwischen. F.a.M., 1989.

[19] Zizek, S. The Easteurope Republics of Gilead. – New Left Review, Spring-Sommer, 1990.

[20] Weidenfeld, W. Wer sind wir? Überlegungen zur Identität Europas. – FAZ, 228, 04.12.1989.

[21] Пак там.

[22] Buhl, D. Europa muss sich selber finden. – Die Zeit, 24.11.1989.

[23] Körte, K-R. Die Wiederkehr Europas. – Beilage der Süddeutschen Zeitung, 2/3 10.1990.

[24] Vannahme, J-F. Visionär des neuen Europas. – Die Zeit, 41, 05.10.1990.

[25] Munkler, H. Das Trennende und das Verbindende. Gibt es eine neue europäische Identität? – Die Zeit, 46, 09.11.1990.

[26] Heimkehr nach Europa. – Die Zeit, 28.09.1990.

[27] Körte, K-R. Цит. съч.

[28] Poper, Н-Т. Als im Osten die Geschichte erwachte. – FAZ, 229, 02.10.1990.

[29] Ritter, H. Nach der grausamen Erfahrung des Utopismus. – FAZ, 283, 06.12.1989.

[30] Munkler, H. Цит съч.

[31] Habermas, J. Nachholende Revolution und linker Revolutionsbedarf. Was heisst Sozialismus heute? – In: Die Moderne – ein unvollendetes Projekt. Leipzig, 1990.

[32] Nolte, E. Nach dem Bürgerkrieg. – FAZ, 41, 17.02.1990.

[33] Hartung, К. Der Intellektuelle als Held. – Die Zeit, 09.11.1990.

[34] Бодрияр, Ж. Истерията на хилядолетието. – Изток-Изток, януари 1991.

[35] Hartung, К. Цит. съч.

[36] Poper, Н-Т. Цит. съч.

[37] Münz, R. Posthistorie abgesagt. – Liberal, H. 1.1991.

[38] Poper, Н-Т. Цит. съч.

[39] Пак там.

[40] Körte, К-R. Цит. съч.

[41] Grothrath, М. Freude, hört die Signale! – Die Zeit, 46, 09.11.1990. Подобна тенденция имат и редица други леви публикации.

[42] Hartung, К. Цит. съч.

[43] Ritter, Н. Цит. съч.

[44]Nonnemacher, G. Liberale Ode. – FAZ, 02.10.1990.

[45] Пак там.

[46] Пак там.

[47] Hartung, К. Цит. съч.

[48] Пак там.

[49] Ritter, Н. Цит. съч.

[50] Roesler, А. Die Angst vor der Normalität. – Suddeutsche Zeitung, 227, 2/3.10.1990.

[51] Lyotard, J-F. The Postmodern Condition. Manchester, 1984.

[52] Weidenfeld, W. Цит. съч.

[53] Körte, К-R. Цит. съч.

[54] Пак там.

[55] Всяко немско дете знае детската песничка „Auf der Mauer, auf der Lauer ist die kleine Wanze“ („Ha стената, на стената танцува малката въшка“). По щастлива ирония на историческата съдба много тоталитарни „въшки“ успяха да танцуват на Берлинската стена – малко преди тя да рухне.

[56] Döhnhoff, М. Nachbarn seit tausend Jahren. – Die Zeit, 46, 09.11.1990.

[57] Телевизионно предаване на немската програма „Зат 1“ от 30.10.1990.

Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).

Pin It

Прочетете още...

Привидности

Румен Леонидов 20 Юли, 2012 Hits: 8512
Животът понякога е повече от хубав. Неделя.…