От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 08 SUCCESS-FAILUREВсеки от нас има поне един познат, приятел, или роднина, успял в нещо, всеки има и десетки други, които са се провалили и със сигурност стотици, които пък дори не са опитвали.

Сещам се за един трагичен образ от ранното ми детство – Тошо Родопата. Бивш директор на училище, после управител на голямо държавно предприятие, но след поредица житейски срутвания изпаднал до тъжен пияница и хоремашки философ, Тошо Родопата приключи живота си в немилост, с петносано сако и черни, вечно накапани панталони с провиснали колене. Майка ми казва, че последният път, когато отишла да го види в сиропиталището, той пиел кафе в пластмасова чаша и гледал през прозореца хълмовете навън. От Тошо Родопата помня чифт светли, добри очи, рижавееща коса, ситни червени капиляри по скулите, както и няколко думи, които кой знае защо ми каза един ден: „Виж, моето момче. Цял живот плувах срещу течението – не успях да стигна първите. Отпуснах се обаче – задминах и последните.“

В едно друго есе бях опитал да осмисля понятието „успех“ и по-скоро да обърна внимание на неговото разказване, защото вярвам, че бъдещето на един народ зависи от историите, които той избира да преразказва на децата си сега. Най-вдъхновяващите разкази на западния свят от последните векове са свързани с успехи, които пък от своя страна са свързани с големи провали. Примерите са много – Едисон и електрическата крушка, Бил Гейтс и неуспехът на първата му бизнес идея, Стив Джобс и изритването му от компанията, която сам е създал, младият Уолт Дисни и уволнението му от малкия вестник, в който работел, защото главният редактор решил, че му „липсва въображение и няма добри идеи“… Добре известен е и случаят с онзи многократно отхвърлян ръкопис за дете-магьосник Хари Потър, преди най-сетне да види бял свят и като с магическата пръчка промени завинаги глобалното книгоиздаване. А какво, ако Дж. К. Роулинг се беше отпуснала по течението, ако се бе отказала да опитва, ако бе останала на милостта на социалните служби и прегърнала провала?

Уинстън Чърчил казва: „Успехът е да залиташ от провал към провал, без загуба на ентусиазъм.“

Истина е, че това, което ние етикираме като „провал“ понякога е скрита отсечка от по-дългия и мъчителен път към това, което се приема за „успех“.


Small Ad GF 1

Някои култури се отнасят по-толерантно към провалите си. За англоезичната например не е важно колко пъти си се провалил, а дали си продължил и дали си постигнал резултат. Защото, когато такъв има, провалите са си стрували – те са били част от пътя.

Ние в България от друга страна се концентрираме повече върху това да се „предпазим“ от провалите, които сякаш ни дебнат отвсякъде. Затова и най-вдъхновяващата история рискува да бъде изкоментирана като „Това тук в България знайш ли кога ше стане? Никога няма да стане.“

Изглежда, че докато успехът е възможен, но някъде другаде, провалът тук е гарантиран. Затова и фокусът е не да постигаме целта си, а да минимизираме неуспеха.

Колко пъти сме чували „от мен какво зависи, нищо не зависи“, „каквото и да правиш пак нищо няма да се промени“, „то тъй, ако ставаше, ехей!“, „а бе няма да стане това дето си го мислиш“. Всеки от нас се е сблъсквал с тези клишета – казват ги загрижени родители, колеги, приятели. Тези втвърдени езикови щампи се употребяват по инерция, безотговорно. Най-страшното е, че съм ги чувал и от съвсем млади хора, които още не са имали достатъчен свой жизнен опит, т.е. те са заучени. Българският колективен скепсис поколение след поколение пречи да бъде конструирана една що годе добра представа за индивидуален успех – изглежда, че или няма достатъчно примери за хора, контролиращи сами съдбата си, или за тях не се говори често. В културата ни отсъства наратива на успеха. За сметка на това обаче живеем в един сякаш вечно звучащ рефрен, който се усуква около мотива за нашата групова безпомощност.

***

В началото на 50-те години на миналия век един от любимите и най-посещавани курсове в Северозападния Университет в САЩ е „Език и мислене“, воден от професор Ървинг Лий. В една от своите лекции посветени на предразсъдъци, погрешни съждения и поведение, професор Лий говори за експеримент, който най-общо казано изглежда така:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В контейнер с вода е поставена стъклена преграда, разделяйки го на две половини. В едната половина е пусната да плува гладна щука. В другата е пусната любимата храна на щуката – дребни рибки. Разбира се, виждайки рибките щуката се засилва да похапне, но се блъска в стъклената стена. Опитва втори, трети път, атакувайки по различен начин, но резултата е същия. Опитите продължават известно време, а наблюдател с хронометър и брояч, замерва колко опита ще направи рибата, докато се откаже. Излиза, че колкото и гладна и коравоглава да е щуката, в някакъв момент тя се уморява и спира опитите. Тя се „приучава“, че колкото и да ѝ се иска няма как да се домогне до храна, това я „отчайва“, тя се отпуска и мързеливо продължава да плува из своята половина на аквариума.

Дотук добре, но става по-интересно, когато стъклената преграда е премахната. Дребните рибки започват да плуват навсякъде около гладната щука, но тя не си прави труда да ги докосне. Тя вече „е научена“, че ако иска да ги похапне, нещо невидимо ще ѝ попречи и ще ѝ причини болка. И така щуката гладува, докато умре, макар около нея да е пълно с храна.

Професор Ървинг Лий пише няколко книги и много научни публикации, но не успява сам да развие това, което започва, защото почива след тежко заболяване едва на 45. Но той се докосва до нещо, което двадесетина години по-късно един млад психолог на име Мартин Селигман от Университета на Пенсилвания ще открие почти случайно, ще изследва, опише и нарече „заучена безпомощност“.

Доктор Селигман илюстрира това с експеримент, в който участват три групи кучета. На първата група(А) се пуска електрически шок, като кучетата са предварително тренирани да избягват болката, ако след звуков сигнал натиснат с нос един панел и така изключат електрическото захранване, т.е. те са в състояние да контролират ситуацията. При втората група кучета(Б) електрическият шок не е свързан с изключващо устройство, т.е. те не могат да контролират ситуацията. Шоковото устройство при тях е „обвързано“ със системата на първата група(А), така че те получават същия токов удар като А, само че не могат да го спрат. Третата група кучета(В) не е подложена на електрически шок – те са контролна група.

И така – на първите две групи кучета пускали електрошок в равна интензивност, в еднаква степен и по абсолютно едно и също време като единствената разлика била в това, че кучетата от група А можели да спрат болката, а тези от група Б нямали такъв механизъм, били безсилни да контролират ситуацията, от техните действия не зависело нищо. След известно време те се „научавали“, че токовият удар е неизбежен, че идва и си отива по независещи от тях причини, затова просто свиквали и се отпускали безпомощно на пода.

Следващата част от експеримента е още по-интересна. Трите групи са поставени в помещение с ниски прегради. В едната част има електрошок, в другата – няма. Оказало се, че кучетата от първата група(А), които са тренирани да контролират електрошока бързо прескачат преградата и отиват там, където не ги удря ток. Същото прави и третата, контролна група В. Кучетата от група Б обаче, тези, които преди това били лишени от контрол дори и не опитвали да прескочат преградата, а просто лягали на пода, скимтели и пасивно понасяли токовите удари.

От този експеримент Селигман стига до извода, че безпомощността се предизвиква не от болезнените изживявания, а от свикването с неконтролируемостта на тези изживявания. Кучето става безпомощно, ако бъде „приучено“, че негативните изживявания го сполетяват произволно, че от неговите действия не зависи нищо. С една дума – кучетата, лишени от контрол придобиват т.нар. „заучена безпомощност“. Симптомите на това поведение били сходни с тези на клинична депресия.

***

Смяната на режима в България през 1989-та се случи внезапно и съвсем неочаквано. Ние от моето поколение не бяхме се придвижвали естествено към демокрация, не бяхме се борили за нея, не бяхме събаряли стени, не бяхме давали жертви, не бяхме воювали срещу Системата.Тази Система почти половин век бе възпитавала у хората съзнанието, че от тях не зависи нищо. И ето че в една ноемврийска вечер от телевизора ни казаха, че отсега вече нещата се променят. Но поведението на по-голямата част от населението беше вече в режим на „заучена безпомощност“. Стъклената преграда е вдигната, но какво от това?

Тези от нас, които поради младостта си още не бяхме тренирани да сме „безпомощни“, се втурнахме в свободната инициатива и започнахме хаотични движения във всички посоки.

Всичко стана позволено тогава – от дребни амбулантни търговии, през внос-износ, студентски кооперации, алкохол, цигари, строителство, пирамиди и други странни операции, които за няколко години направиха някои милионери, други провалиха дълбоко, трети обезличиха, а четвърти просто убиха. Човешката природа, в цялата ѝ комплексност манифестираше себе си.

Спомням си началото на 90-те като най-интензивното време, в което всичко, което можеше да се случи се случваше. Беше трудно да останеш студент, след като вън от университета бе далеч по-интересно. Как да седиш в упражнение по старобългарска литература, след като имаш възможността да участваш в новобългарската действителност? Както много от приятелите си, още преди да завърша образованието си се впуснах в какви ли не авантюри. Дойдоха първите спечелени пари, първите загуби, първите изкушения. След серия от ту успешни, ту злощастни начинания, в средата на 90-те дойде и първият ми по-сериозен провал. И макар той да бе свързан с провала на валутата ни, на държавата, на цялата система, аз го приех болезнено лично.

Спомням си депресията, която ме сломи тогава, помня усещането за безпомощност, за самота. Започнах да осъзнавам, че Системата ме наказваше с удари, върху които нямах контрол. Спрямо мен, тя работеше произволно и резултатът беше – провал.

Но нима не бях се провалил в пълен синхрон с времето, в което живеех, в унисон именно със Системата? Нима не бях логичен резултат на редица „успешно“ случили се провали? Соцът се бе провалил. 45 години преди това се бе провалила конфигурацията, в която България бе влязла във Втората световна война, която пък бе следствие от Първата, и тя загубена с друг провален съюз, а преди това други войни, и т.н., докато стигнем до Освобождението. Но пък нали то бе рожба на едно уж провалено въстание. Което пък идва, защото Османската система се проваля, петстотин години, след като е победила българската, която пък се била вече провалила… и т.н… и т.н…

Както знаем провалът и философстването често вървят ръка за ръка.

Ето, казвах си, Исус навремето е бил пълен провал – до 30 годишна възраст няма дом, семейство, никакви спестявания, а накрая и най-близките му ученици го предават. Дори апостол Петър, уж най-верния му приятел се отказва от него три пъти за няколко часа, след епизода с целувката на Юда.

Въобще провалът е проследим в цялата човешка история, чак до инцидента в Райската градина.

Но не само Човек се проваля. Цялата работа всъщност започва от Оня горе:

„И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в Сърцето си. 7. И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих, от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох.“ Битие, Глава 6. Ст. 6.

Излиза, че Създателят е първият провалил се. След като успешно е изградил цяла една екосистема, точно венецът на творението – човекът се оказва неговия пръв и сериозен провал. Слава богу обаче, Господ все пак се е поуспокоил и спасил Ной, та, след Потопа имаме вече втората, подобрена версия на човечеството – нови, уж по-смислени люде. (Понякога се питам, ако ние сме по-качественото от Божията промисъл, ако ние сме успеха на Божието творение, смятай, какви са били онези наши бета-версии, изродите отпреди Потопа!)

Такива мисли дълбаеха съзнанието ми тогава. Беше тегаво. Безрадостно. Унизително. Системата наистина работеше по някаква своя странна, независеща от мен логика. Какво въобще зависеше от мен?

И кой знае как точно, но си спомних един ден думите на Тошо Родопата: „Отпуснах се – задминах и последните.

Системата – осъзнах тогава – не ме оставяше да контролирам нещата, които се случваха в живота ми, но аз все още можех да контролирам живота си. И както стотици хиляди преди мен, и стотици хиляди след мен, аз направих всичко каквото трябваше, за да зарежа тази Система. Напуснах България.

В Америка без никакви пари, знания на езика и каквито и да е специални умения успях да стана част от друга Система с по-ясни и предвидими правила. Не, че беше лесно. Но всичко зависеше от изборите, които правя.

Животът, който изградих там ме срещна с безброй хора, които бяха минавали през какви ли не лични, професионални и всякакви безмилостни удари. Но не си спомням да съм познавал нито един, който да ми каже, че от него не зависело нищо. Нито един.

Сега отново живея в България. 90-те години в някои отношения изглеждат далеч назад. Още по-назад е и времето, което ни е завещало езикови конструкции като: „Трай бабо за хубост“, „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“ и любимото „Преклонена главица сабя не я сече.“ Въобще, народотворчеството ни е пълно с бисери, толериращи нищоправенето. Тези бисери, родени в модус на оцеляване през вековете са напълно нерелевантни днес.

Вярвам, че България се намира в решителен момент, в който Системата е на път да бъде трансформирана. Затова, тя има нужда от други послания.

Ние не искаме да бъдем в ролята на кучетата от група Б, тези, от които нищо не зависи.

Ние желаем да имаме повече контрол над съдбите си.

Едва ли мога да се сетя за по-жалка картина от общество, отпуснало се по течението, на път да го задминат и последните.

Не само като индивиди, а и като нация ние трябва да свикваме с това, че провалите са неизбежни, те са опит.

Важното е какво правим след тях – дали се учим на безпомощност, или се учим.

публикувано в сп. Мениджър март 2015

Източник

Захари Карабашлиев е български белетрист и драматург. Дебютният му роман „18% сиво“ (2008) има междувременно двадесет и четири издания и е класиран сред стоте най-любими книги на българите в кампанията „Голямото четене“. „18% сиво“ печели „Цветето на читателите“ – литературна награда, присъждана за търговски успех на книга от веригата книжарници „Хеликон“. Пиесата „Откат“ получава Голямата награда на конкурса „Нова българска драма“ (2008), а пиесата „Неделя вечер“ – най-престижната театрална награда за драматургия в страната, „Аскеер“. Захари Карабашлиев е автор на сборник разкази „Кратка история на самолета“ (2009), както и други книги. Понастоящем е главен редактор на издателство „Сиела“.

Pin It

Прочетете още...

Едно обесване

Джордж Оруел 10 Май, 2008 Hits: 29521
Това беше в Бирма, едно разкиснато утро през…

Зомбификация

Виктор Пелевин 21 Авг, 2012 Hits: 12876
Когато по време на партийно събрание зад…