От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 05 the Wall

 

Сега, когато Русия съживява традицията за водене на агресивни войни на територията на Европа, Владимир Путин реши, че реабилитацията на пакта „Молотов-Рибентроп“ е добра външна политика. Но защо сега той нарушава едно дългогодишно съветско табу? Тимъти Снайдър обяснява.

Докато Русия продължава инвазията си в Украйна, Владимир Путин реши да реабилитира съюза между Хитлер и Сталин, с който започва Втората световна война. Говорейки за пакта Молотов-Рибентроп като за добра външна политика, той нарушава както дългогодишното съветско табу, така и коригира собствената си предишна позиция, че споразумението е било „неморално“. Какво може да има предвид? Кое е онова в съюза с Хитлер, което е привлекателно точно в настоящия момент? Какво означава тази ревизия на историята на Втората световна война, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия?

Путин се е превърнал в любител на историята, а последните му речи разкриват един вид пожелателна реконструкция на руското минало. Смесвайки клишета с голяма доза недобросъвестност, от началото на войната си срещу Украйна през февруари той представя доста странна история на собствената си страна. Той твърди, че Русия и Украйна са една нация заради покръстването, което може би се е случило – или не – преди повече от хиляда години в търговски пункт, който по онова време е бил синтез на езически викинги и еврейски хазари. Сега, когато Крим е завладян и анексиран, той го представя като вечно руски, въпреки че историята му е европейска феерия от култури. Руският му характер се дължи до голяма степен на убийственото прогонване на кримските татари от сталинския режим през 1943 г. Както беларуският президент Лукашенко палаво отбеляза, според собствената логика на етническата история на Путин би било по-логично да предаде Москва на кримските татари, отколкото да предаде Крим на Москва. В края на краищата Московската държава започва като протекторат на татарите. Накрая, Путин твърди, че Русия трябва да се разшири на юг, защото някога там е имало регион, наречен Нова Русия. Той бърка границите на историческата област, но това само прикрива по-дълбоката грешка. Разширяването на Русия в Нова Русия има толкова смисъл, колкото Англия да претендира за Нова Англия, Шотландия за Нова Каледония или Южен Уелс за Нов Южен Уелс. В съвременната история руската пропаганда обхваща простото противоречие и се осмелява „декадентският“ Запад да го забележи: няма украинска нация, но всички украинци са националисти; няма украинска държава, но нейните органи са деспотични; няма украински език, но руснаците са принудени да го говорят.

Дори и на фона на това необичайно и доста зрелищно историческо изопачаване, одобрението на президента Путин на пакта Молотов-Рибентроп заслужава специално внимание, особено в Германия. Значението на пакта Молотов-Рибентроп за историята на ХХ век едва ли може да бъде по-голямо. Неговият съюз със Сталин позволява на Хитлер да води агресивна война срещу Полша със съветска помощ и по този начин стои в началото на всички последвали трагедии на войната – в Полша и на други места. Твърдейки, че през 1939 г. Сталин се е държал като разумен държавник, Путин казва, че в онзи момент не е трябвало да се оказва съпротива на Хитлер. Това е не само проблематична оценка на съветската външна политика. Тя е и пряко предизвикателство към основния мит за създаването на следвоенната Федерална република Германия, а именно, че през 1939 г. е трябвало да се окаже съпротива на Хитлер. И, разбира се, по онова време имаше европейски държави, които наистина взеха обратното решение: Франция, Великобритания и най-вече Полша се противопоставиха на Хитлер през 1939 г. В продължение на пет години, между началото на 1934 г. и началото на 1939 г., Хитлер ухажва Полша като съюзник за война срещу Съветския съюз и получава отказ. Той ухажва Сталин за война срещу Полша в продължение на три дни през август 1939 г. и е приет с ентусиазъм.

На 20 август 1939 г. Хитлер моли Сталин за среща и Сталин с удоволствие се съгласява. В продължение на пет години съветският лидер е търсил повод да унищожи Полша и сега той е дошъл. Сталин разбира, естествено, че се договаря за унищожаването на най-голямата родина на европейските евреи с най-важния антисемит в света. Сталин се е подготвил за съюза с Хитлер, като се е преклонил като много други лидери пред антисемитизма на Фюрера. С надеждата да привлече вниманието на Хитлер, той уволнява еврейския си комисар по външните работи Максим Литвинов и го заменя с руснака Вячеслав Молотов. Според Хитлер уволнението на Литвинов е било „решаващо“. На 23 август 1939 г. в Москва именно Молотов договаря споразумение с министъра на външните работи на Хитлер, Йоахим фон Рибентроп.


Small Ad GF 1

По това време евреите вече са имали доста точна представа от какво трябва да се страхуват. Пет години на все по-ускоряващи се репресии в Германия са последвани от шокиращо насилие в Австрия по време на аншлуса[1]. Унищожаването на Чехословакия през март също е катастрофа за евреите. Чехословашките евреи са избягали от присъединените към Германия региони, като с това са загубили собствеността си. Евреите, живеещи в Словакия, са изгубили гражданството си, тъй като е създадена нова държава, която е в съюз с Берлин и зависи от него[2]. В Женева, в края на август 1939 г., където ционистите се събират на своя световен конгрес, новината за пакта Молотов-Рибентроп е шокираща. Всички присъстващи веднага разбират какво означава обявяването на „пакта за ненападение“: че Хитлер е пуснат на свобода и че предстои война. Хаим Вайцман, лидерът на Общите ционисти, закрива конгреса с думите: „Приятели, имам само едно желание: всички да останем живи.“

Това не е празен патос. Таен протокол към нацистко-съветския пакт за ненападение предвижда разделянето на Източна Европа между нацистка Германия и Съветския съюз. Хитлер има съюзника, от който се нуждае, за да започне военни действия. Източноевропейските региони, засегнати от тайния протокол на германско-съветското споразумение, са сърцето на световното еврейство, непрекъснато заселвано от евреи в продължение на половин хилядолетие. След началото на войната те бързо ще се превърнат в най-опасното място за евреите в цялата им история. Холокостът ще започне тук по-малко от две години по-късно. В рамките на три години почти всички милиони евреи, които живеят там, ще са мъртви. Сталин е известен с думите, че пактът Молотов-Рибентроп е съюз, „подписан с кръв“. Голяма част от кръвта, пролята в земите, за които се отнася споразумението, ще бъде кръв на цивилни евреи.

Сегашното отразяване в пресата на историческия обрат на Путин се фокусира не върху връзката между пакта Молотов-Рибентроп и самата война, а върху конкретните страхове на Полша, Литва, Латвия и Естония – четирите държави, които през 1939 г. са окупирани от Червената армия след пакта. На 17 септември 1939 г. Сталин се присъединява към своя съюзник Хитлер във военното нападение срещу Полша, като изпраща Червената армия да нахлуе в страната от изток. Тя среща съюзническия Вермахт в средата и организира съвместен парад на победата. Съветската и германската тайна полиция си обещават взаимно да потушават всяка полска съпротива. Зад линията съветското НКВД организира масовата депортация на около половин милион полски граждани в ГУЛАГ. Освен това екзекутира хиляди полски офицери, много от които току-що са завършили бойните действия срещу Вермахта.

Унищожаването на полската държава се помни в полската история, което е разбираемо; това, което често се пренебрегва, е начинът, по който полската и еврейската история трябва да се припокриват. Разстреляните от НКВД полски граждани, обикновено запасни офицери с висше образование, са били убити, защото са представлявали елита на полската държава. Често те са били евреи, чиято смърт от съветска ръка е оставила семействата им да посрещнат германската окупация без тях. Вилхелм Енгелкрайс, полски лекар евреин и офицер от запаса, е убит в Катин. Дъщеря му, която по-късно пише от Израел, си спомня за детското си отчаяние. Хироним Брандвайн, лекар, е застрелян в тила заедно с братята си офицери в Катин; съпругата му Мира умира две години по-късно във Варшавското гето, без да знае какво се е случило със съпруга ѝ. Мечислав Пронер е фармацевт и химик, евреин и поляк, офицер от запаса и боец. Той се сражава срещу германците в полската армия, за да бъде арестуван от съветските власти и убит с куршум в тила. Няколко месеца по-късно на майка му е наредено да бъде настанена във Варшавското гето, откъдето е депортирана в Треблинка и обгазена.

В речта, с която реабилитира пакта Молотов-Рибентроп, както и по други поводи, Путин оправдава съветския съюз с нацистка Германия, като се позовава на съучастието на западните сили в унищожаването на Чехословакия в Мюнхен. Въпреки че той е напълно прав, че предателството към Чехословакия е важна стъпка към войната и Холокоста, съвсем не е ясно дали позоваването на Мюнхен наистина подобрява случая на Путин. По всичко личи, че самият той разглежда както Мюнхен, така и пакта Молотов-Рибентроп, които е склонен да групира в едно цяло, като положителни примери. Руската кампания срещу Украйна през 2014 г. поразително прилича на германската кампания срещу Чехословакия през 1938 г. Тя се отличава с използването на етнически национализъм, измислянето на исторически региони, които се приемат за даденост само след насилие („Судетска област“ и „Новорусия“), подкрепата на сепаратисти, които никога не биха имали шанс без чуждестранна подкрепа, и желанието да се разруши европейската система, като се унищожи една голяма европейска държава, която по случайност е по-демократична от някои свои съседи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Разбира се, на Запад Мюнхен обикновено се разглежда като грешка и негативен пример. А позоваването на Мюнхенското съглашение[3] от страна на Путин е доста непълно без споменаването на съветската политика по онова време. През първата половина на 1938 г. Франция се опитва да се споразумее със Съветския съюз, но нейните събеседници все изчезват в пастта на Големия терор. Ще разберем повече за това, ако и когато бъдат отворени съответните архивни фондове, но по всичко личи, че Мюнхенската криза е оценена по онова време в Кремъл като възможност за намеса в Източна Европа. Дори когато Лондон и Париж настояват Прага да направи компромис с Хитлер, Съветският съюз дава индикации за готовността си да изпрати въоръжените си сили в Централна Европа, за да защити Чехословакия – което по прости географски причини изисква нахлуване в Полша или Румъния, или и в двете. Четири съветски армейски групи действително са преместени до полската граница. На 12 септември Хитлер произнася реч за необходимостта да се освободят германците от чешката политика на изтребление и да се премахне Чехословакия като цяло. Три дни по-късно съветският режим ускорява етническото прочистване на собствените си погранични райони с Полша. От 15 септември съветските власти провеждат бързи масови екзекуции на съветски граждани, уличени в шпионаж в полза на Полша, повечето от които са етнически поляци.

Устните инструкции към местното НКВД ясно посочват, че „поляците трябва да бъдат напълно унищожени“. На цялата територия на съветска Украйна през септември са разстреляни огромен брой полски мъже. В град Ворошиловград (днес Луганск) например съветските власти разглеждат 1226 случая в „Полската операция“ по време на Чехословашката криза и нареждат 1226 екзекуции. В районите на Съветска Украйна, прилежащи към полската граница, през септември съветските части тръгват от село на село като ескадрони на смъртта. Полските мъже са разстрелвани, полските жени и деца са изпращани в ГУЛАГ, а докладите са подавани по-късно – отново и отново. В Житомирска област съветските власти осъждат на смърт сто души на 22 септември, още 138 на 23 септември и 408 на 28 септември. Това е денят, който Хитлер е определил като краен срок за нахлуване в Чехословакия.

Червената армия е застанала на полската граница, а НКВД е прочистило вътрешността на страната от подозрителни елементи чрез масови разстрели и депортации на поляци, смятани за вражеска нация. Но вместо това кризата е разрешена без война. В Мюнхен лидерите на Великобритания, Франция, Италия и Германия решават, че Чехословакия трябва да отстъпи териториите, които Хитлер иска. Това е срамно действие и днес то се помни като такова не само в Прага, но и в Лондон, Париж и Вашингтон. Съветската политика през тези седмици е напълно забравена. Но терорът и мобилизацията осигуряват полезна част от фона на съветската политика, след като следващата европейска криза, породена от Хитлер, наистина създава възможност за съветско нахлуване в Полша. Съветските депортации на полски граждани през 1940 г. повтарят, в по-малък мащаб, методите на Големия терор. Берия, ръководител на НКВД, създава специална тройка, която бързо да се заеме с досиетата на всички полски военнопленници. Той установява квота за убийствата, както е направено през 1937 и 1938 г. По време на полската операция на Големия терор през 1937-1938 г. полските мъже са били разстрелвани, а семействата им са били депортирани, за да бъдат експлоатирани и денационализирани. Това се повтаря и през 1940 г. Ако семействата на разстреляните мъже са се намирали в съветската зона, те са били депортирани в ГУЛАГ.

След нахлуването в Полша следващият голям съветски акт на агресия по време на периода на съюза с нацистка Германия е нахлуването във Финландия през ноември 1939 г. Зимната война е твърде ценна за Съветския съюз победа, въпреки че загубите са много по-големи, в относително изражение, за много по-малката цел на инвазията. Реабилитацията на пакта Молотов-Рибентроп е и реабилитация на тази война. През лятото на 1940 г. Червената армия навлиза в трите балтийски държави – Литва, Латвия и Естония. След фиктивни референдуми те са присъединени към Съветския съюз. Тези три малки държави губят десетки хиляди граждани в резултат на депортации, включително повечето от елитите си. Съветското законодателство ги обявява за несъществуващи, така че службата на държавата става престъпление според съветското законодателство. Тази съветска идея, че държавите могат да бъдат обявени за съществуващи или несъществуващи, остава в политическата памет на днешните елити в зоната, засегната от пакта Молотов-Рибентроп. Тъй като Полша, Литва, Латвия и Естония са били нападнати от Съветския съюз през 1939 и 1940 г., докато Сталин е бил съюзник на Хитлер, днешните им елити са имунизирани и срещу други руски пропагандни позиции, например гротескното твърдение, че Русия е трябвало да нахлуе в Украйна, за да защити Европа от фашизма. Те помнят не само пакта Молотов-Рибентроп, но и последвалия нацистко-съветски договор за граници и дружба, както и фалшивите избори и пропагандата в съветската зона, които толкова приличат на неотдавнашните руски действия в окупирана Украйна.

Реабилитацията на пакта Молотов-Рибентроп от страна на президента Путин със сигурност е насочена срещу земите между Берлин и Москва, но в два варианта. В първия вариант Москва приканва Полша да играе историческата роля на Германия и да участва в разделянето на Украйна. Никой във Варшава не приема на сериозно подобни предложения. Във втория вариант Москва внушава на Берлин, че за Германия ще е по-подходящо, ако действа като велика сила, пренебрегвайки новите правила на Европейския съюз и следвайки старите правила от междувоенния период. Въпреки че би било стратегическа глупост за Германия да действа по начина, по който Путин й внушава, в тази страна, чиято възхитително силна позиция е за интеграция на Европа, важни държавни мъже като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмит (и двамата са бивши канцлери, бел. прев.) предприемат многозначителни стъпки към подкрепа на това, което внушава руския президент.

Би било грешка обаче да си представим, че значението на позицията на президента Путин се ограничава само до съдбата на Източна Европа, колкото и важна да е тя. Това, което се случва, е преминаването от един възможен руски спомен за войната към друг – мутация на паметта, която има последици за цяла Русия и цяла Европа.

Винаги е имало две версии на Втората световна война, защото Съветският съюз се е сражавал и от двете страни на войната. От 1939 г. до 1941 г. Съветският съюз е съюзник на Германия, воюва на източния театър и снабдява Германия с минерали, петрол и храни, необходими за водене на война срещу Норвегия, Дания, Нидерландия, Белгия, Люксембург и най-вече Франция и Великобритания. През този етап от войната Сталин се стреми да угоди на Хитлер и като цяло изпълнява не само задълженията по пакта Молотов-Рибентроп и Договора за граници и приятелство, но и конкретни искания на германския си съюзник. Има едно голямо изключение. Сталин е бил напълно наясно с тежкото положение на евреите в германската зона на Полша. Не е изненадващо, че той е напълно незаинтересован да им помогне. През февруари 1940 г. Адолф Айхман предлага на съветското ръководство два милиона евреи, т. е. по-голямата част от полските евреи, да бъдат прехвърлени от Германия в СССР. Москва не проявява никакъв интерес. Това е едно от малкото германски искания, които не са изпълнени по време на периода на съюза.

След като Хитлер предава Сталин и Вермахтът нахлува в СССР през юни 1941 г., Съветският съюз изведнъж се оказва от другата страна на войната и бързо влиза в голям съюз с Великобритания и Съединените щати. Съветската пропаганда подминава първата война с мълчание и възхвалява съветските военни подвизи във втората. Като се имат предвид милионите съветски граждани, убити от германците, това е напълно логично от политическа гледна точка. Победата във „Великата отечествена война“ се превръща в нещо като втори мит за основаването на Съветския съюз и остава такъв в Русия и Беларус. В този разказ за съветската история пактът Молотов-Рибентроп трябва да бъде отречен: не толкова защото е бил престъпление, а защото е бил грешка. В края на краищата той позволява на германските войски да се приближат до Съветския съюз доста преди нахлуването през 1941 г., помага на Германия да се превърне в европейска сила, която почти достигна Москва, и създава в Кремъл фалшиво чувство на самодоволство. През 1941 г. Сталин отказва да повярва, че Германия ще нахлуе. Той отхвърля повече от сто предупреждения на разузнаването за предстоящото нахлуване като британска пропаганда и е хванат напълно неподготвен. В десетилетията след войната Съветският съюз иска да се представи като сила, която се бори за мир. Поради това трябва да отрича, че е една от силите, започнали войната.

Но докато днешна Русия води агресивна война в Европа, нейните лидери изглежда оформят този традиционен акцент върху отбранителната война от 1941-1944 г. по начин, който може да изглежда противоречив, т.е. чрез наличната алтернатива – агресивната война от 1939-1941 г. Разбира се, акцентът върху агресивната война хармонизира много по-добре с настоящия медиен климат в Русия. Между 1939 и 1941 г., когато Съветският съюз представя нацистка Германия в собствената си вътрешна пропаганда като приятелска държава, съветското общество престава да критикува германската политика и започва да публикува нацистки речи. На публични хората събрания понякога се изказват в този смисъл, възхвалявайки „другаря Хитлер“ или призовавайки за „триумф на международния фашизъм“. Свастиките започват да се появяват върху сгради или дори върху плакати на съветски лидери. Подобно ниво на идеологическо объркване се наблюдава и в днешна Русия. По националната телевизия евреите са обвинявани за Холокоста; интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник; руски неонацисти маршируват на Първи май; митинги в стил Нюрнберг, на които факли се носят във формации от свастики, се представят като антифашистки, а кампанията срещу хомосексуалните се представя като защита на истинската европейска цивилизация. При нахлуването си в Украйна Русия призова местната и европейската крайна десница да подкрепи действията ѝ и да разпространи нейната версия за събитията. В неотдавнашните изборни фарсове в окупираните Донецка и Луганска област, както и в предишния фалшифициран референдум в окупирания Крим, европейски крайно десни политици, включително фашисти, дойдоха като „наблюдатели“, за да одобрят печалбите от войната на Русия.

Тези „наблюдатели“ далеч не са ексцентрична подробност, а разкриват фундаменталния съвременен смисъл на пакта Молотов-Рибентроп. Всъщност именно основното обединение на Кремъл с европейската крайна десница срещу европейското мейнстрийм течение направи реабилитацията на пакта Сталин-Хитлер неизбежна или поне предвидима (прогнозирах я през май). Макар че Путин със сигурност би бил доволен, ако действителните германски или полски политически лидери са достатъчно глупави, за да се хванат на въдицата и да се съгласят на ново разделение на Европа, за момента той трябва да се задоволи с хората, които действително откликнаха по един или друг начин на призива му за разрушаване на съществуващия европейски ред: сепаратистите в цяла Европа (включително възхитеното ръководство на UKIP[4]), големите антиевропейски десни популистки партии (от които най-важната е френският Национален фронт), както и крайно десни групи и групички, включително фашисти и нацисти. Поне засега те са партньорите в новия пакт Молотов-Рибентроп на Путин, защото са десните реваншисти, които той ще открие в съвременна Европа.

В това, че Сталин сключва съюз с Хитлер, има политическа логика. Той си е представял, че подкрепяйки нацистката държава в началото на нейната световна война, ще обърне германските въоръжени сили на запад, далеч от Съветския съюз. По този начин ще бъдат разкрити присъщите на капиталистическия свят противоречия и Германия, Франция и Великобритания ще рухнат едновременно. По свой начин Путин сега се опитва да направи същото. Точно както Сталин се опитва да насочи срещу самата Европа най-радикалната европейска сила, Адолф Хитлер, така и Путин сега се опитва да направи същото с помощта на своите десничари. Неговите съюзници от крайната десница са именно политическите сили, които искат да сложат край на Европейския съюз и да върнат Европа към епохата на националните държави. От само себе си се разбира, че това би било катастрофа за всички заинтересовани страни, включително в крайна сметка и за Русия. Но между Сталин през 1939 г. и Путин през 2014 г. има една важна разлика. Може да се отдаде дължимото на Сталин поне за това, че се е опитал да разреши един реален проблем: Хитлер наистина е възнамерявал да унищожи Съветския съюз. Като се съюзява с Хитлер, той прави компромис с идеологията си и допуска стратегическа грешка, но поне реагира на реална заплаха. Путин, от друга страна, няма европейски враг. Руската външна политика е избрала да представи Европейския съюз като противник по причини, които си остават загадъчни.

Малко вероятно е президентът Путин действително да вярва в различните идеологии на крайната десница, с които с удоволствие общува в страната и чужбина, както не вярва и в идеологиите на крайната левица, когато тези групи са достатъчно смели, за да предложат помощта си на руския проект. Русия започна войната в Украйна по причини, които сега никой не е в състояние да определи, и по този начин започна да се отчуждава от Запада, което от гледна точка на основните интереси на Русия е абсолютно безсмислено. Мъчителното и безплодно търсене на стратегическо оправдание за тази катастрофа доведе до отхвърлянето на една от основните морални основи на следвоенната политика: противопоставянето срещу агресивните войни в Европа като цяло и срещу нацистката агресивна война през 1939 г. в частност. Реабилитацията на пакта Молотов-Рибентроп не е отражение на ясна идеология, а може би нещо по-лошо: приемане на нихилизма като защита на некомпетентността. Да се „прегърне“ пакта „Молотов-Рибентроп“ означава да се изостави основата на общото разбиране, споделяно от западния свят, в интерес на моментна тактика, която може да разрушава, но не може да създава.

 

[1] Немската дума „аншлус“ означава присъединяване, свързване. В политическата история с тази дума се означава присъединяването на Австрия към нацистка Германия, станало на 12 март 1938 г., бел прев.

[2] След окончателното ликвидиране на Чехословакия като самостоятелна държава, станало с влизането на германски войски в Прага на 1 март 1939 г., страната е разделена на две части – на „Протекторат Бохемия и Моравия”, чешка част, намираща се под фактическа окупация от Германия, и „Република Словакия”, формално независима, но всъщност изцяло под контрола на Германия, бел. прев.

[3] Мюнхенското съглашение е договор чрез който Франция, Англия и Италия се съгласяват Германия да анексира чешката Судетска област, населена основно с германци. То е сключено в Мюнхен на 30 септември 1938 г. и тогавашните ръководители на Франция и Англия са вярвали, че по този начин се запазва мирът в Европа, бел. прев.

[4] Партията за независимост на Обединеното кралство (известна като UKIP, произнася се „you-kip“) е евроскептична политическа партия, която се стреми към оттегляне на Великобритания от Европейския съюз. Бел. Пр.

 

Източник

 

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...