От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Radetski

 

Албена Хранова,
„Историография и литература“
Изд. „Просвета“, София 2011

2013 02 Istoriogr liter

Разбира се, понятието „турско робство“ е център на синонимията между „робство“ и „владичество“. Преди обаче да проследим развитията на тази синонимия, трябва да обърнем бегло внимание на въпроса, кога то става „турско“ и кога става „робство“. Що се отнася до „турско“, оказва се, че то е название на Османската империя, дошло отвън, откъм европейски назовавания, които при това са пейоративни; а това има пряко отношение към късното възникване на националистическите елити в империята, за които съсредоточаването върху „турскостта“ би трябвало да означава и съсредоточаване върху пейорацията:

„Всъщност самото прозвище „турчин“ е било наложено отвън върху империята и нейното население. Вътре в империята само анадолското селячество, възприемано като невежо и презряно… е било известно като турци. В Европа империята отдавна е била известна като Турция, а нейните жители, особено ако намерението е било да бъдат осмени като турци. Този избор, разбира се, върви последователно с имплицитната тропа, предполагаща, че империята е просто една деспотична държава, където турско иго е било наложено насила върху други хора, особено християни. Така присвояването на „турскостта“ от елита би означавало приемане на опростителската западна перспектива към космополитната природа на империята“ (Keydar, С. 2005: 4).

Що се отнася до българската книжнина, „едва от втората половина на XVIII в. в книжнината започва да си пробива път названието „тур­ци“, паралелно с агаряни, неверници и други“ (Градева, Р. 2001: 121); същото изследване допуска, че „при Паисий като че ли за първи път се формулира категоричната оценка за османското владичество като робство, оценка, която остава трайно в българската книжнина и до днес като трафарет, над чието значение дори не се замисляме“ (120). Това е потвърдено и в скорошно изследване: „Паисий е първият автор, който нарича османското владичество „иго“ и „робство“ и го въ­вежда трайно в българската историческа книжнина… Паисий въвеж­да термина „гръцко робство“ и така създава стереотипа за „двой­ното робство на българите“ – духовно и политическо…“ (Данова, Н. 2009: 32).

Обаче през 1902 г. Васил Златарски отдава същата начална роля на въвеждането на понятието и за всичко, що се отнася до турското иго и двойното иго, на Юрий Венелин: „Венелин пръв заговори за църковното иго на българите под гръцкото духовенство и нарисува картината на тежкото им политическо робство под властта на турците, като по­сочи, че тия две робства – духовното и политическото – са докарали онова невежество, в което е потъвал тогава българският народ“ (Зла­тарски, В. 1903: 103).

Първото, което забелязваме при тези данни, е, че мисленият като ос­новоположник на Българското възраждане – в случая, независимо дали Паисий, или Венелин – е мислен и като първия, въвел понятието „робство“ (като „турско“ и „двойно“). Този изследователски инстинкт на автори от различни времена и методологии според нас е много симптоматичен – той издава имплицитния усет, че Възраждането по същество основополага и българското мислене за ред исторически явления и обстоятелства като за робство.


Small Ad GF 1

Второто, което забелязваме, е, че заедно с учредяването на термина Паисий имплицитно го въвежда и като вече случил се синоним на „завла­дяване“ и „владичество“. Това най-ясно личи както в множественото гнез­до на Паисиевите термини („покоратъ под своя власт“, „пленили много земла и народ“, „узел от грци сва зелма“, „погублаль землю“, „узел град“, „разорилъ много мѣста“, „разорилъ провинции западние и покорилъ подъ свою властъ“, „пало царство болгарску под властъ греческая“, „възели турци землю и царство болгарское“, „зели турци Болгариа“), така и в реципрочността на поробванията в „История славянобългарска“ – българите биват заробвани, но и българите заробват:

•     Чужди поробват българите: „царове крепки и храбри и свобождал свой народ болгарски от порабощение греческое и римское „; „Пак ишли болгари сами, с мало войска напали на Муда крала: он ги одолел и поробил их“; „грци обтекли Самоила некако и поразили войска его; много поробили болгари…“; „Билъ некой Доланъ поробен от гръци“; „и стали нижайшираби турски… обтекли ихъ турци отъ всуду и покорили ихъ подъ своя властъ и иго“  (ИС 1925: 12, 13, 27, 29, 53).

•     Българи поробват чуждите (най-вече в устойчиво словосъче­тание като „побили и поробили“): гърците срещу цар Асен „тристотин хилади войска греческа… Но Асен и болгари све она войска за осамъ лета побили и поробили“; „начелници войнски и генерали грческие – 270 хилади. Но попущением божиим побили их болгари и поробили… войска погибла грческая на Болгария, побиена и поробена“; „много брани имеял с грци и много войнство побил и генерали их много поробил“ (ИС 1925: 31, 33, 55).

Тъй като става дума за средновековни сюжети, едва ли можем да ка­жем какви значения работят в „робската“ лексика на Паисий – кога за­робванията се случват в буквалния смисъл, като пленяване и заробване на пленници по време на война (както не можем да бъдем сигурни какво точно значи „роб“ и „робство“ и в следните редове на Раковски: „уловил императора им Балдуина жив, отвел го роб в Търново и тамо го нака­зал. А защо е сторил това великий Асен?“ (Раковски, Г. С. 1860, II: 123); „Балдуин… биде победен при Одрин от Йоанна… и отведен пленен във Велико Търново, де в робство си умрял“ (1858, III: 21); и кога са въведени от Паисий като синоним на цялото гнездо от типа „покорилъ“, „узелъ“, „разорилъ“ и др. Засега ще изоставим изключително интересното „раби турски“ на Паисий (с него ще се занимаем по-нататък) и ще отбележим като симптоматично словосъчетанието му „властъ и иго“.

Много подобно е състоянието на лексиката и в един от главните изво­ри на Паисий – „Царството на славяните“ (1601) на Мавро Орбини (кого­то Паисий нарича „Маврубир“): „нахлуване“, „плячкосване“, „нападнал“, „подложил всичко на огън и меч“, „опустошаване“, „заробил“, „иго“14. Нап­ример:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„Симеон Лабас отново прекосил и плячкосал Гърция и като ограбил и разрушил страната както си искал, тъй като нямало кой да му се опре, се завърнал вкъщи с много богатства…

… [княз Светослав] навлязъл в България, заграбил каквото могъл… И като по този начин заробил почти цяла България, както и цар Борис и Роман, решил да премести двора си в България…

И ето по времето на император Михаил Пафлагонец българите граб­нали оръжие с предишната сила и разскъсали веригите на ромейското иго…

… в България дошли турците… Тогава Шишман сключил мир с тур­ците… но турците много пъти след това нахлували и грабели земите му… В края на 1363 и началото на 1364 завладял град Адрианопол и по-голямата част от Романия. Тази област е част от Тракия, която до лето Господне четиридесет и осмо имала собствен цар, после била заробена от римляните…

… [българите] завзели Силодузия, навлезли в Македония, завладели я и стигнали до земите на латинците…“ (Орбини, М. 1983: 82, 85, 101, 135, 137).

И в Дуклянския летопис за далматинските крале, който е част от „Царството на славяните“, отново регистрираме реципрочността на роб­ствата. Българите могат да бъдат под робство – „По времето на Тугемир до властта в България се домогнал някой си Самуил, който воювайки с гърците, които държели България в робство, успял най-после да ги прогони от нея“ (пак там 142); но и българите заробват, както личи от първоличното колективно размишление на жителите на Катаро по повод Драгимир, потомък на Самуил и въобще на Комитопулите: „Самуил и Владислав, които бяха царе на тия земи, са мъртви; сега освен този Драгимир никой друг не остана от оня стар кралски род. Ако остане жив, и той ще се отнася с нас както своите предци, и работите ни ще тръгнат зле. Да го убием и да премахнем ярема на робството, та нито ние, нито синовете ни да трябва занапред да търпим зло“ (147).

Може би това състояние на лексиката и у Мавро Орбини, и у из­ползвалия го Паисий, е достатъчно основание да предположим, че реципрочността на заробванията, както и съполаганията между робството, игото и завоеванието свидетелстват за това, че и синонимията между „робство“, „завладяване“ и „владичество“ може би е плод на трансфер, който може да се случи отвсякъде; освен от конкретния източник на Паисий още и от руските, централноевропейските и западноевропейските извори на поли­тическа култура за българите – защото навсякъде тази синонимия е вече случил се факт и у нас тя навлиза като вече достатъчно формализирана, за да може – през реториката – да изпълнява и понятийно-конституираща роля. За поголовността и през българския XIX век можем да приведем сто­тици примери, но тук ще извадим само блок цитати от представителната в това отношение публицистика на Любен Каравелов, в която едни до други и с еднаква денотативна тежест стоят „робство“, „господство“ и „влади­чество“:

„… ние сме робували до днес на турци и гърци, но не желаеме вече да робуваме“ (Каравелов, Л. 1870, VII: 239); „турското иго тежеше до такава степен на българите, че народът не бе способен да му ока­же никаква съпротива, още повече, че над него тежеше и друго, още по-тежко робство – робството на гръцката йерархия. За турците бъл­гарите били единствено гяури (неверници), на които било отредено да са роби в пълния смисъл на думата, да плащат данъци, да работят само за завоевателите си… От друга страна, намирайки се под влади­чеството на гръцката йерархия, българинът бе обект на непрекъсната и неограничена експлоатация… българите не само не били смятани за народ, не само нямали никакво значение, но били поробени и физи­чески, и духовно“ (1869, VII: 83-84); „против турското господство“ (1871, VII: 339); „да положи край на турското владичество в Европа“ (1872, VIII: 67); „Даже и самите туркофилски вестници се съзнават, че в Турция съществува анархия и че за турското господство набли­жава последната минута“ (1872, VIII: 115); „Из Цариград ни являват, че някои европейски държави желаят да посъветоват Портата да даде на българският народ една малка автономия… ние отсега още се се­щаме какъв характер ще да има тая автономия и какви услуги ще да се изискват от бъдъщите български чиновници и от поробеният под двойно иго народ“ (1874, VIII: 381); „да изведе българският народ на сцената и да го накара да въстане против турското господство“ (1874, VIII: 433); „буря, която ще бъде гибелна за нашите вековни поробители… утрешна Франция няма да изпитва нито склонност, нито интерес да поддържа безразсъдството, т.е. да поддържа бацила на ган­грената на Изтока, гаврата на цивилизацията, с една дума – турско­то владичество… те ще да разберат, че в източните народи въпреки вековното робство не са угаснали хубавите чувства и висшите въж­деления…“ (1871, VIII: 443); „не бива да вярваме, че Русия може да спечели нещо, ако няма симпатиите на славянските народи под турско и австрийско владичество“ (1871, VIII: 454); „тия са били само воен­ни лагер, който е държал в най-низко робство покорените народи. Тия народи имат пълно право да свалят от шеите си турското господство“ (1872, IX: 224).

Съответно и у Каравелов реципрочността на „заробванията“ е ле­гитимирана като вид предупреждение за междусъседските отношения на народите: „Който е човек и който желае да живее като човек, той тряба да даде човеческо право и на своят съсед, защото, в противен случай, силата твърде лесно може да премине в ръцете на тоя съсед, който ще да пороби и него така също, както е бил поробен и той сам“ (1873, VIII: 84-85). Накратко можем да кажем, че формализираната ме­тафора „робство“ (в значение на „владичество“) практически минава през целия български XIX век; срещнахме я дори в толкова важен юридически и политически документ, какъвто е Рапортът на комисията по основните начала на Търновската конституция през 1879 г. От една страна, „роб­ство“ сигнализира за силна стилистична натовареност, за разлика от доста по-неутралното „владичество“. Но пък като че ли и стилистичната му ин­тензивност се приглушава, негативността се блокира, метафората някак „изстива“ въпреки големите политически залози на употребата и, за да ви­дим реципрочността, която е ефект на формализираната синонимия като безпрепятстващо действаща и след 1878 г.; да я видим дори във формула като „Ботев заробил „Радецки“, без това да е израз на каквато и да е негация към Ботев, напротив. (Впрочем, да отбележим, че още у Раковски има „заробен кораб“, и то във връзка с тук отчасти интересуващия ни сюжет за англо-американските отношения: „… неприятелството, кое явно за­почва между англичаните и американците заради заробената английс­ка корабля в американските води“ – Раковски, Г. С. 1861, II: 393). А ето семантичното и стилистично спокойствие, с което Ботев завоюва и заробва „Радецки“ в ,Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888) на За­хари Стоянов:

„… да го видим подир година-две пак редактор, пак поет, обществен деятел и завоевател най-после на Р а д е ц к и“ (Стоянов, З. II: 388); „Завоеванието на един чужд параход сред пладне на чужда земя; тър­жественото появяване сред тоя параход под развития байрак; даванието команда; плющенето на сандъците; заробванието на капитанина и прогласяването му на негово място… за правата на роба, за свободата и за участието на всеки патриот и истински човек в деня, когато в ъ с­т а н е р о б ъ т… И епохата, в която е заробен Р а д е ц к и, и настро­ението на неговия завоевател са лика и прилика“ (486, 489-490); „И така, ние имаме тоя ден два въстанически лагери, на два часа далеч един от други. Ботйов на Веслец със 150 души, а Заимов в черквата „Вознесение“ във Враца… Единът си изпълнил длъжността повече от бляскаво, изскубнал се от чужда земя, заробил параход, минал река, дошел на една педя място. Другият – на сбъркан адрес попаднал… В заключение обаче на комическото му въстание, каквито бяха повече­то по други места, и сега вече, подир изтичането на цели дванадесет години, ние сме доволно снизходителни към личността му“ (566).

Картината на лексиката тук е усложнена и от втъкаването на курсивирания от самия Захари цитат от Ботев („кога въстане робът“) и изобщо от целия ред на революционния език, говорещ за „правата на роба“ и за въс­танието на робите; фигурата резултантно застива в реципрочността, която тук се чете като историческо възмездие – въстаналият роб заробва. Ето цялата констелация на тази лексика в описанието на самото завладяване-заробване на Радецки, където е прибавен и детайлът, че един от български­те четници се казва Руско Робът:

„Когато се разнесъл из парахода първият трясък, капитанинът, който следвал да говори с двамата наши приятели, Давида и поп Сава, скокнал като попарен… но късно, Давид и поп Сава го поели под мишни­ците и му казали:

– Роб си![1]

Той извил ръце и сварил да извика на командата си:

– Дръжте разбойниците!

– Роб сте – повторил Давид. – Обърнете се и погледнете, кой стои на дюмена?…

Двамата дюменджии отдавна стоели по солдатски под устата на че­тири револвера. Един от тях на първо време се опрял нещо, но дока­то направи какво-годе действие, Руско Робът се залепил в тънкия му кръст и му обърнал краката нанагоре…

– Да нахраня ли жабите? А? Ще мърдаш ли? Куче! – викал Робът, като че с ферман имал право да му се покоряват хората…

Бързината и редът, с които се извършило заробванието и въоръжава­нето на дружината били удивителни и непонятни за всекиго от пътни­ците…

– Аз имам чест да бъда български войвода, господин капитане… Аз отивам да се бия за свобода и за право на своя поробен народ!… аз съм тук капитан, мойта воля ще да се слуша[2] – изревал Ботйов…

И двамата к а п и т а н и, българският и австрийският, си подали ръка… Капитанинът-немец бързо завзел пак своето капитанско място, отгдето роб слезе преди малко време…“ (518-523).

В тази честотност на „роб“, „поробен“ и „заробвание“ днес може да се чете и някаква ирония, резултат от прекомерността на лексиката, от много бързото влизане в господарската роля на заробващия Руско Робът (който пък наистина се държи като класически поробител и собственик на ферман за правото си на реплики от типа „Ще мърдаш ли? Куче!“), а и от лесната възвратимост на ролите (капитанът пак става капитан и много бързо престава да бъде роб). Във всеки случай, ако и днешният поглед да регистрира ироничен ефект, в тогавашния текст няма никаква негативна пейоративност.

Само няколко години по-късно – в „Миналото. Етюди върху ‚Запис­ките‘ на Захари Стоянов“ (1895) – Стоян Заимов предприема още по-екзотична за днешния поглед лексика: там Ботев „изнасилва“ кораба „и коман­дата му“. Въпреки шокиращо-комичния ефект днес да отбележим, че това, което сега разбираме под „изнасилвам“, тогава се казва с глагола „обезчестявам“, а „изнасилвам“ според Стоян Заимов означава само „узурпирам“:

„… биографът-историк ще ни разкаже за организацията, похода и подвигите на онази българска бунтовническа чета, която под коман­дата на Ботева и в името на свободата, узурпира (изнасилва) австрийс­кия параход Радецки, който от голям зор дебаркира на Козлодуйския бряг… разказва са едно от първите чудеса, принадлежащи на всеоб­щата история на всевъзможните въстания и революции, – разказва за една от многото, но за пръв път чувана, въстаническа авантюра, която с гръм и молния се разнесе по редакциите на всичката европейска преса…

За оногози, който не знае на какви средства се е вооружила четата, кой за пръв път е дал плана за изнасилванието на един от австрийски­те параходи – за оногова бунтовно-поетическата авантюра е нераз­делна от бунтовническо-поетическата душа на Ботева…

Тръгванието на „Радецки“ от Бекет за Лом и разпорежданията на въстанически щаб да се изнасили параходът… Пред прага на съзнанието на читателя-пасажер биографът изправя едно след друго образите на пасажерите, които подир малко ще изнасилват командата на Радецки. Тези образи пълнят сърцето на читателя с някакво си смесено чувство от страх и радост – нещо такова, като нравствено тържество, което пълни едновременно и гърдите, и мозъка на читателя… Изнасилванието на Радецки от българските въстаници е едно от най-ефектните събития във всеобщата история на всевъзможните въс­тания… Страниците… на този отдел съдържат документите, в кои­то се описва от чужденци извършеният подвиг (изнасилванието на „Радецки“) от българските въстаници…“ (Заимов, С. 2004: 318-320, 325-327).

Тогава – въпреки сега осезаемата щекотливост на лексиката – в нея няма нищо странно; за Захари Стоянов „заробванието на „Радецки“ е „бляскаво изпълнена длъжност“; за Стоян Заимов „изнасилванието на „Радецки“ е „извършен подвиг“. В тези оценки се открива тъкмо споменатата вече стилистично „изстинала“ денотативна неутралност на синонимията на „заробване“ и „завладяване“. Тя се вижда най-ясно в езика на събития, които са се случили след самото „турско робство“ (в смисъла му на исто­рическо понятие). Лексиката очевидно работи и след 1878 г., в сюжетите около Съединението и посветената му Захари-Стоянова публицистика: на/за д-р Xаканов, наречен „велик човек в полицейско отношение“, се казва: „И се чудя аз, защо вие продължавате да живеете още в Дермендере? Бягайте бе, братко! Днес-утре се почва настъплението. Роб ще да те хванем, бе приятелю! Не е ли язък за хубавите ти младини“ (Стоянов, З. III: 603). А в „Кой зароби пашата в Пловдивския конак?“ (в. „Самозащи­та“, 1885) „заробванието“ на пашата и конака е присъдено на лексиката на чуждите източници:

„– „Русите и техните в България офицери“ – казват австрийските вестници. „Това заробвание е било решено от тримата императори в Кремзер“ – тълкуват някои френски и английски вестници. „Нито едното, нито другото – отговарят злобно и свирепо нашите побратими гърци. – Агентите на панславизма направиха това“ – заключават те… Всички тия предположения са ред безсмислици – отговаряме ние… събарянието на бившето правителство и заробванието на последния паша е извършено чисто и просто с искрени подбуждения от самото население… А в Голямо Конаре буйствуваше Чардафон Велики. Той имаше вече роб пловдивския префект заедно с жандармите му“ (405, 407).

Ако досегашните примери по презумпция принадлежат на литерату­рата и поради това биха могли да бъдат изтълкувани като проява на ней­ните специфики и особени стилистични решения, то синдром за същите употреби откриваме и у автора на позитивистичния историографски про­ект Димитър Страшимиров, който изгражда тъкмо позитивистката иден­тичност на своята тритомна „История на Априлското въстание“ (1907) като съпротива срещу казаното от Захари Стоянов на същата тема. И у Димитър Страшимиров – повтаряме, през 1907 г. – откриваме „Заробване на правителствения дом“ (казано по повод първите успехи на въстанието в Клисура) и отново при Ботевата чета и кораба „Радецки“: „… параходът планомерно, без шум бил заробен, и, по командата на бунтовниците, слязъл на Козлодуй“ (Страшимиров, Д. 1907, III: 24, 341).

Синонимията на „робство“ и „завладяване“ се запазва и чрез общо­то им изчезване от позитивния речник, назоваващ българските ценности през и между войните. В тези семантическо-политически процеси „роб­ство“ съвсем не е силното понятие – то се доказва като повърхнинна ме­тафора, зависима от по-дълбоки движения. Тъкмо войните 1912-1919 г. преобръщат речника чрез пълния негативизъм, който покрай и чрез тях се натоварва върху „завладяване“. През ноември 1912 г. Вазов написва програмното в това отношение стихотворение „Не за завоевания се борим“, където завоюването и игото са еднакво отхвърлени (дълбоко в дъното на тази еднаквост стои старата им синонимия): „Не за завоевания се борим,/ не сме за плячка гладни, ни за слава…//… Ний чупим братско иго, както нашто иго/друг брат счупи на бойните полета…“ (Вазов, И. III: 100). Тъкмо в лексиката, описваща войните, изчезва изобщо завоеванието като име на каквото и да е легитимно политическо действие – политическият речник тогава извежда като легитимни имена освобождението и обеди­нението, формулира ги като „войни за национално обединение“. Тъкмо по това време се затвърждава и ретранслирането на речника ретроспективно към Средновековието и тогавашните първи Велики Българии започват да се описват като постигнати чрез същите политически действия на осво­бождаване и обединяване, но не и на завоевание, при което се превръщат в прости алегории на санстефанската карта и на целия копнеж, който бъл­гарският XX век изпитва по нея. Казано с една дума, от войните нататък Ботев спира да заробва „Радецки“, защото „завладяване“, а заедно с него и „заробване“ се превръщат в имена на нелегитимната власт.

И така, войните унищожават реципрочността на завладяванията-заробванията във вида им на политически действия. Но това не означава, че унищожават и самата синонимия. Те само редуцират обсега и, стесняват периметъра и. И като названия на нелегитимната власт, отвъд ценностите, те продължават да бъдат синоними, следователно „робство“ продължава да опазва своята силно формализирана метафоричност. Доказателства за това дава тъкмо междувоенната историография, която, изписвайки сто­тици пъти „турско робство“ (и византийско робство) не прави никакъв проблем и не повдига никакъв дебат около понятията, не съзира никаква концептуална разлика например между заглавията на монографиите „Бъл­гария под иго. Възраждане и освобождение“ на Никола Станев (Станев, Н. 1928) или „България под турско владичество“ на Иван Кепов (Кепов, И. 1931), както и непротиворечивостта, с която Ив. Орманджиев кръщава една част от своята „Нова и най-нова история на българския народ“ „Тур­ско владичество“, чиято първа глава пък е озаглавена „Начало на робство­то“ (Орманджиев, И. 1945: 7).

Откъс от „Историография и литература“, изд. „Просвета“,
София 2011, том 2, стр. 369-378.
(Публикува се със съгласие на издателите и авторката)



[1] Да отбележим все пак, че в протоколираното изявление по случая и в спомените на капитан Енглендер – документи, които самият Захари Стоянов привежда в същия текст (530-540) по случая няма никаква такава лексика.

[2] Точно тук – сигурно не без оглед на напълно разпознаваемия интертекст – Заха­ри е спуснал бележка под черта, която гласи: „Известната Вазова песен „Тих бял Дунав се вълнува“ е основана на чистата действителност и факти“ (521).

Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).

Pin It

Прочетете още...