От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 02 holocaust-memorial-berlin

Моят приятел и голям преводач от английски Алфред Криспин ме превърна в поклонник на Зигмунд Бауман с уникалния анализ в книгата „Модерност и Холокост“[1]. Холокост, казва Бауман, може да се разглежда като „социологическа лаборатория“. Третият германски Райх /1933-1945/ постигна тотален политически контрол над данъкоплатците през перфектните методи на управление на ресурсите и прецизните счетоводни баланси, като унищожи 6 милиона евреи. Не случайно „Модерност и Холокост“ атакува ленивия читател от 21 век с убедителни причини за колосалната загуба на човечността в нацистка Германия. Реперите са желязната дисциплина на тевтонеца, сухата ефикасност на прусите, усмихнатата фантазия на тиролците, селският здрав смисъл на силезийците. И разбира се, постигането на расова, обществена и културна чистота. Милитаризъм и яростен антикомунизъм.

Мнозина могат да ме укорят, че насаждам предразсъдъци към германскостта. Признавам, през детството си гледах много документални филми, с охота прожектирани от антифашистката пропагандна машина на комунистическите филморазпространители. „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром затвърди завинаги тези стереотипи. И сега ме стряскат в игралните филми грохотът от блиндираните колони на Третия Райх, визионите, илюстриращи абсурдната деменция на „Blut und Boden“ /Огън и кръв/, бруталното послание на войнишките ботуши и каски, както и разбира се, свастиката. Първото, което агресивно превземаше съзнанието, бе гербът на Германската империя – черният пруски орел, сграбчил в ноктите си лавров венец. Ужасът от свастиката заедно с лаещото „Хайл Хитлер“ заглушаваха разумния ми поглед до такава степен, че превъзхождащият по безчовечност „Архипелаг Гулаг“ на Солженицин не успя задълго да промени изводите ми.

В Берлин съм точно по време на срещата на „Нормандската четворка“ в Минск. Правим кръгове с колата около офиса на канцлера Ангела Меркел, разговаряме за предстоящите преговори и за невъзможната идея за мир с Путин. Правителственият билдинг е с внушителна архитектура, издава известна гигантомания. Така или иначе, всички признаваме определението на социолога Улрих Бек за „Меркиавели“ като стопроцентов факт.

Тази Германия, онази Германия…

Страната на най-великата демокрация в 21 век днес е ненадмината с нейната ефикасност и дисциплина, с впечатляващи в технократската ера постижения в индустрията, механиката, физиката, комуникациите, политиката. Преди тридесет години доста мои колеги правиха докторски разработки и придобиваха научни степени в марксистките университети на Източна Европа върху философията на Фридрих Ницше и неговия Übermensch[2]. Пишеха дисертации за Мартин Хайдегер, член повече от 30 години на NSDAP и въвел нацизма във философията. След падането на Берлинската стена и в контекста на остатъчен комунизъм си дадохме сметка, че Ницше и Хайдегер теоретически са разчиствали терена за Гьобелс и рекламната технология на хитлеристкия режим, включваща русия ариец със сини очи, представката Ur /народ/, чистота и автентичност на корените, полусексуалната желязна дисциплина.

To remember completely is just as inhuman as to forget completely[3]

В „Плачещата цигулка“ Римма Аззати разказва за Майданек. Той се намира до Люблин и жителите му можели да гледат всичко, което се извършвало там. В нивите около лагера, върху праха на евреите, растели огромни зелки, наторени с него. Една от баните на лагера се затваряла херметически и вътре пускали достатъчно вода, за да се издавят лагеристите. После изгаряли телата им. В другата барака се съхранявали безброй женски плитки. Те запълвали бараката почти до тавана. Римма Аззати разказва за мъченията на фашистите над жените и девойките и как те за една нощ от страх заприличвали на старици.


Small Ad GF 1

В лагера имало и огромно поле за овощия[4], крематориум и газови камери. Запазена е барака, която се е използвала за „баня“. Първата стая в бараката представлявала нещо като сауна, в която режели косите на мъжете на две седмици. Целта отново била икономическа, Майданек продал 730 кг коса, от която се правели специални нишки за чорапи на моряците от войната. Банята представлявала огромна стая с кранове и душове, но процесът на къпането се превръщал в екзекуция, понеже рязко се сменяла кипящата с леденостудената вода. От банята излизали три врати – една към улицата и две към газовите камери, в които през 1942-1943 г. с отровни газове се задушавали нетрудоспособните евреи, сред които най-често жени, деца и старци. Газовата камера също била голямо помещение, в чиято стена имало тръби с отверстия, по които се доставял газът. От специални прозорци в стените и вратите се наблюдавал процесът. Смъртта настъпвала за 5-10 минути. Майданек бил вторият лагер след Освиенцим, в който се използвал газа Циклон Б, специално създаден за масово унищожение. Имало и 2 крематориума, първи – построен през 1942 г. с 2 камини, и втори – от 1943 г. с 5 камини, в които се изгаряли телата на мъртвите евреи. Производителността на камините била 1000 души на ден. Костите се смилали и се използвали като тор за нивите на лагера.

Преди немного години ZDF излъчи германски минисериал в 3 епизода със заглавието „Нашите майки, нашите бащи“. Сериалът оскверни договорените параметри на публичния дебат за вината и отговорността на германския народ, извършил престъпления срещу човечеството по време на Втората световна война. Героите от немския филм са симпатични млади хора, попаднали в Берлин в началото на 1945-а. Покрай тяхната история режисьорът Филип Каделбах вкарва неочаквани аспекти на Холокост. Припомням, че геноцидът над „нечистите“ етноси бе извършен от най-образования народ на Европа, демократично избрал Адолф Хитлер. Та, нацистите в този филм са представени като патриоти, които воюват за своята родина. Според филмовия разказ в течение на войната те започват да губят своите жизнени цели и ориентири. Това е… Като контрапункт на опрощаващите послания на Каделбах във филма му „Нашите майки, нашите бащи[5]“ започнаха публикуване на факти относно немалка част от шефовете на националсоциалистическата партия, спасили се след погрома на войната незнайно как в Аржентина или в Бразилия. Бивши нацисти и до днес пребивават необезпокоявани от правосъдието като пенсионери със солидни доходи. Впрочем, значителна част от редовните членове на управляващата партия на Третия Райх се бяха настанили на важни постове в министерства и съдилища още през 1946-а година, за което свидетелстват дневниците и политическите речи на Конрад Аденауер, представени от британския писател Чарлс Уйлямс в биографичната книга „Бащата на съвременна Германия“. Гневът срещу този факт предизвика преди няколко години университетския преподавател Алфред Вал да напише академичния труд „Втората история на нацизма“[6]. На свой ред „ловецът на нацисти“ Симон Визентал, изнасящ системно доказателства за неадекватното съдебно преследване на бившите нацисти, разказа наскоро за Хермине Браунщайнер. Хермине е девойка от прилично семейство, получила добро католическо възпитание. На 22 години тя е станала надзирателка в детската барака на концлагера в Майданек. Лично е изтребила неколкостотин малчугани – затворници, изпращайки ги в газовата камера. Обичала да рита децата с ботушите си, подковани с желязо, и да ги налага с камшик. Визентал я издирва девет години и я намира в Ню Йорк, където тя се е омъжила за американски войник и вече е мисис Райън. В момента живее в Германия.

Замяната на реалната история на нацизма с историята на обикновените човешки страдания от жестокостта на войната, преживени от младите герои на „Нашите майки, нашите бащи“ отразява една много важна тенденция в германската публичност през 2013 г. По време на излъчването на телевизионния сериал в социалните мрежи се пише разпалено, полемиката свидетелства за търсене на ревизия на официализираните ценности на либерализма. „Доста дълго слушахме и гледахме гледната точка на американците“, казват младите и не толкова млади зрители. „Нека най-накрая да се покаже гледната точка на „падналите“ нацисти!“

Мислех си за филма на Филип Каделбах, който една приятелка ми припомни, след като се завърнах от Берлин. Смайващо е, че забелязаната от културолози и социолози тенденция на умора от дебат за миналото в последните десетина година в Германия е в пълен синхрон със ставащото в България. Независимо от усилията на експерти по паметта, историци и общественици, призоваващи да опознаем миналото си, за да го управляваме, дебатът видимо стихна. Слаб е дори изследователският интерес към дигитализираните архиви на ЦК на Политбюро на Българската комунистическа партия. Различни фактори обуславят и обстоятелството агентурните досиета на Държавна сигурност, разкриващи ужасяващи схеми на зависимост, да бъдат натикани в кьошетата на обществената съвест. Познати фигури от близкото комунистическо минало се превръщат необратимо в основни референти и наставници на паметта. Те манипулират общественото мнение, създават законодателни препятствия, така че в образованието на младите поколения да липсват фактологията на ужаса от тоталитарния режим на Тодор Живков.

Чудовищността на баналността

„Ела, ще ти покажем Зоната на смъртта“, поканиха ме берлинчани. И ме помъкнаха към улицата, свързваща Бранденбургската врата и Потсдамер Плац. В единия край се намира линията с паветата, останали от Берлинската стена, на другия – Музея на Холокост. Помня, докато го строяха още, ми разказваха за силните противопоставяния на проектната идея за този мемориал. Преди откриването му през 2005-а медиите гърмяха от несъгласията на част от немските граждани с намеренията на Бундестага да се реализира в сърцето на Берлин разработката на американския архитект Питър Айсман. „Няма колективна вина“, казваха привържениците на тази теза. „Чуваха се възгласи „Защо вместо търговски сгради да ни крещи в лицето този бетон!“, Стига толкова“ и „Децата не могат да бъдат държани отговорни за извършеното някога от бащите и майките ни“! Писатели като Мартин Валзер, търсен автор и на българския книжен пазар и носител на Награда за мир, постави въпроса „как споменът да не умира“. Валзер признава, че си „изключва телевизора, когато за пореден път са излъчвани филми за нацистките престъпления“, както и че „германците трябва да имат правото да изберат сами начина, по който ще ознаменуват срама“. В последна сметка проектът за Мемориал на Холокост е изграден. Той е съставен от 2 711 бетонни блока с различна височина на площ от 49 000 кв. м и вече е задължителен топос за туристите. Както, впрочем, и Музеят „Чек Пойнт Чарли“, свидетелстващ за крехкостта на човешкия живот и репресиите по времето на Вили Бранд и ГСП.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Започнах да навлизам между различните по височина блокове на Мемориала. Идеята на Айсман е пределно въздействаща: човек започва да се губи в техния лабиринт, усеща объркване, клаустрофобия, самота. Необятна самота. Екскурзоводите разказваха, че такива са били чувствата на евреите по време на Втората световна война: изолирани, отхвърляни и с малко надежда за оцеляване. Бетонните блокове, приличащи на ковчези, са свидетелство за 6-те милиона евреи жертви на „Последното решение“ /The Last Solution/, взето през 1942 г. на историческа конференция в уютна берлинска вила край езерото Ванзее от Рихард Хайдрих, високопоставени членове на НСДАП, представители на различните министерства на Вермахта, както и от ръководители на СС. Впечатляваща е целта на Ванзейската конференция – да се намерят „най-ефективните и икономични пътища“ за решаване на задачата по унищожаване на милионите евреи в Европа. Мемориалът на Холокост е посетен над 5 милиона души.

Затруднена съм във вървежа си сред паметното пространство, защото в края на мемориалния лабиринт блоковете стигат човешки ръст. Придобиват застрашителен вид. Побързвам да си тръгна. Тогава…Тогава на изхода, точно при малките 50 см плочи, над информационния център на мемориалния комплекс и съдържащ документите за преследване и унищожение на евреите в Европа, се сблъсках с развеселена група младежи. Опитах се да ги заобиколя. Не стана. Трябваше да ги изчакам. Едно момче се покатери на плочата. Започна да скача на един крак, после прескочи на следващата. Държеше мобилния си в ръка, а на ушите си беше нахлупил слушалки. Затанцува. Последваха го и още момичета и момчета, прескачаха ловко и игриво по паметните знаци …

Милостта да си роден по-късно: Децата са отговорни за това как се отнасят към миналото

Ернст Нолте е известен с книгата си „Holocaust Revizionizm“. Златко Енев, главният редактор на авторитетното онлайн издание „Либерален преглед“ често го превежда и цитира. Ученик на Хайдегер, Нолте развива тезата, че германците твърде много се подават на само-омраза /selfhatred/ и че на това трябва да се сложи край. Впрочем, Нолте получи наградата „Конрад Аденауер“ за принос в дебата за историята. В текстовете му се чуват много опърничави въпроси. Например, защо светът отбелязва гибелта само на избитите евреи. А поляците? А циганите? А хомосексуалните? Отговорът е, казва Нолте, „защото основната цел на политиката на националсоциалистите е било именно унищожаването на евреите“. Всичко започва от Френската революция, а якобинската диктатура отключи терапията на деконструкцията на групи и класи. Нолте обръща внимание, че преди да има Аушвиц е имало ГУЛАГ. Че Сталин е по-страшен масов убиец от Хитлер, а репресиите през 30-те години в Съветския съюз не отстъпват на жертвите на нацизма. Повлияни от ревизонистичния дебат на 90-те години на миналия век, мнозина продължават въпросите на Нолте. Има и такива, които са популярни днес и в определени кръгове в България, в това число и либерални. Защо да не се критикува Израел като уникален държавен конструкт на етнически принцип! Може ли да се прави бизнес с паметта за жертвите? Защо световното обществено мнение знае за унищожените евреи, а малцина знаят, че Аушвиц е „Циганският Холокост“?

Разбира се, крайно десни политици и историци, писатели и журналисти ловко се възползват от неизговореното, за да злоупотребят по различен начин с правото на хората да питат и знаят. Формулирането на тези въпроси звучи негационистки, отхвърлящо, във Фейсбук се водят разпалени полемики, които не са непременно израз на антисемитизъм. Подобни въпроси, впрочем, се чуха и в дискусията с моите сънародници по време на февруарските дни на културата в Българския институт в Берлин. Подаде ги един напорист българин, който се извини на присъстващата в залата писателка Леа Коен. Други българо-германци от тази среща изпитваха еднаква нетърпимост да се говори както за евреи, така и за други малцинства. Повечето гневно отхвърлиха предложената теза от Златко Енев да разсъждаваме за злото на комунизма като основно съставено от чудовищните извращения с българските турци в периода 1984-1989 г. Тезата на философа-издател, че „нашите евреи са турците“ бе напълно неглижирана. По-нататъшните въпроси в дискусията засенчиха неговата уместна логика за вината на българите, сътрудничили на Министерството на вътрешните работи да стрелят по невинни помаци през 80-те години на миналия век при безпрецедентния за комунистическите режими асимилационен процес.

Дебатите заглъхват, но темата за миналото не отминава нито в Германия, нито в България

Когато се завърнах в София, изчетох задълбочено дебата около Берлинския Мемориал за Холокост. Беше пропит от отегчението на младата генерация, на която ѝ е писнало да ѝ натякват за извършеното зло от техните бащи, майки и дядовци. Когато легитимните въпроси „а какво стана с привържениците на фашизма“, „защо някогашните кадри на нацистката партия постепенно и негласно са се възстановили в социалния и икономически живот“ биват задавани, отговорите се оказаха за мен изключително познати. Познати и съвпадащи с примерите от посткомунистическа България и нашите питания „защо нямаше лустрация и съдебни присъди на министрите от правителството на Тодор Живков, шефовете на партията, управлявала тоталитарно 45 години, къде са малките и средните чинове от Държавна сигурност! Как така един от УБО стана бос на най-голямата частна телевизия у нас? Защо бившо ченге притежава най-големия частен университет, а друг е декан на историческия факултет в държавния ни университет? Водещи журналисти с принадлежност към ДС продължават да определят дневния ред на обществото, а агент от Първо ГУ дори 7 години бе президент! А какво да кажем за отказа на българското общество да признае и анализира държавния антисемитизъм, траял от 1940 до 1945 г. и довел до депортацията в Треблинка на евреи от „новите“ земи на Царство България? Та нали получихме Македония и Южна Гърция като награда за съюзничеството на България и Цар Борис Трети с Адолф Хитлер?

Дебатите около срамните истини за миналото на бащите и майките ни за вината и паметта за нея е условие за гражданска и демократична зрялост. Пълноценният рефлекс към историята на нацизма и комунизма включва задължението да не цензурираме историята и да поемаме отговорност и в актуалното си поведение за извършваните някога престъпления. Да гледаме с широко отворени очи историята на паденията, а не само историята на възходите. Помня разказа на Борислав за неговия дядо, участник във войните. Борислав е герой от документалния филм „Борислав и Балканите“ на големия български режисьор Юлий Стоянов. Той е историк по образование. Та, Борислав гледал старите снимки на дядо си с офицерска униформа, със сабя и ордени. Слушал разказите му за подвизите на българската армия, слушал и накрая, нали бил истински историк, попитал: „Дядо, защо не разкажеш какво си правил с гърците по време на Драмското въстание“? През 1941 г. български военни и полицейски части унищожават 3 хиляди гръцки въстаници!… Дядо му замълчал. Така си и отишъл от този свят. С мълчание.


Източник

 


[1] Зигмунт Бауман, „Модерност и Холокост“, изд. ЛиК, 2002, прев. Алфред Криспин.

[2] Свръхчовек – б.а.

[3] Ернст Нолте при връчване на наградата „Конрад Аденуер“, 1986 г.

[4] Уикипедия – Майданек

[5] „Unsere Mütter, unsere Väter“, игрален филм, Германия, 2013

[6] Алфред Вал, „Втората история на нацизма във Федерална Германия след 1945 година“, изд. Рива, 2011

Юлиана Методиева е журналистка, изследователка на малцинствата. Съ-основателка на БХК (1992). Била е главна редакторка на в. „1000 дни“ (1991-1993), на сп. „Обектив“ (1994-2013), а от 2014 досега издава сайта за човешки права Маргиналия. Авторка е на книга посветена на нетрадиционните вероизповедания „Не стреляйте по Дейвид Кореш“ (1993), както и на книгата за масовите уволнения в БНР „Между микрофона и властта“ (2001), сценаристка е на документалния филм „Те, другите“ (1998).

Pin It

Прочетете още...