Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Свобода на автопилот

 

Theodora Dimova

Теодора Димова е българска писателка и драматург. Родена е през 1960 г. в София в семейството на писателя Димитър Димов. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. В момента работи в редакция „Радиотеатър“ на БНР. Авторка на множество пиеси и романи, между които: „Емине“, Пловдив: Жанет-45, 2001; „Майките“ София: Сиела, 2006; „Влакът за Емаус“, София: Сиела, 2013.

 

Животът е върховна ценност и оттам правото на живот е върховно право. Върховно означава, че животът и правото на живот стоят най-горе, на върха на скалата на човешките ценности. Означава също, че това се отнася до всеки човек и до всеки човешки живот. Заради върховенството на този принцип в повечето развити страни на света смъртното наказание е отменено. Защото не съществува такова престъпление, което да оправдава отнемането на човешкия живот. Със сигурност можем да твърдим, че този принцип е върховно достижение на съвременната човешка цивилизация.

В същото време не можем да си представим съвременната цивилизация, основаваща се единствено на правото на живот и лишена от всички други човешки права. Животът губи смисъл, ако не са гарантирани справедливостта, вярата, достойнството. Животът се лишава от смисъл без свободата, равенството и братството. Всички тези и още много други ценности са също неоценимо достижение на съвременната човешка цивилизация. Тези базисни ценности дават смисъл на човешкия живот. Защото човешкият живот далеч не е само биологическото съществуване.

Терористичните атаки във Франция отново поставиха насъщните проблеми за човешките ценности на преден план. Изписаха се хиляди страници на тази тема, изразиха се хиляди мнения. И това е оправдано. Свободата за изразяване на мнение, за отстояване на позиция също е върховна ценност в съвременния свят. Всичко това показва, че ценностите са свързани в единна система и когато бъде нарушена връзката и балансът между тях, цялата система боледува и се саморазрушава. Принципът, с който апостол Павел обяснява Църквата, се отнася и за цялото човешко общество, което се състои от отделни членове и всички те съставят едно тяло „и кога страда един член, страдат с него всички членове“ (І Кор. 12:26).

Но в устрема си към защита на индивидуалните човешки права съвременното общество загърби и изгуби съзнанието си за общност. На практика това означава, че когато отнемаш или накърняваш правата на другите, това закономерно и неизбежно се отразява на всеки един член на обществото без изключение. Затова обществото трябва да бъде регулирана система. И системата е толкова по-добре регулирана, в колкото по-голяма степен всеки член на обществото регулира себе си. Принципът е толкова елементарен, че го знаят и децата – не постъпвай с другите така, както не би искал те да постъпват с теб. Оказа се, че едни хора, претендиращи да са интелектуален елит, не знаят този принцип. Или го знаят, но съзнателно го пренебрегват. В резултат на тяхното поведение сега всички ние, целият свят, сме техни заложници. Те вдигнаха колосално тиража на западащото си списание, но продължават да го използват като инструмент за провокация. Поставиха цялото човечество пред най-идиотската дилема – да се определяме дали сме за „Шарли“ или сме за тероризма. Отнемат ни правото да бъдем против тероризма, но и против гаврата с човешките ценности. Папа Франциск каза: „Не можем да провокираме. Не можем да обиждаме вярата на другите. Не можем да се подиграваме на чуждата вяра“. Те от своя страна настояват камбаните на „Нотр Дам“ да бъдат бити от момичетата от „Фемен“. Превърнали са подигравката, провокацията и гаврата в свое оръжие. Други, още по-безконтролни от тях, им отговориха с огнестрелно оръжие. Ескалацията продължава и не се знае дали нещо може да я спре оттук нататък.


Small Ad GF 1

Виждаме каква огромна вълна от протести се надига в ислямските страни. В Нигер опожариха няколко църкви, в целия мюсюлмански свят зрее неистова ненавист срещу християните. В невежеството си те не се интересуват, че християните в не по-малка степен са подложени на гавра от същото списание. В целия свят трябва да бъдат засилени мерките за сигурност, в резултат на което целият свят ще загуби свободата си, заради свободата на карикатуристите от новия световен официоз „Шарли Ебдо“ да се гаврят с Мохамед, Иисус и Богородица. Свободата да обиждаш, да провокираш, да се гавриш, да унижаваш, свобода ли е всъщност? Сатира и гавра едно и също ли са? Уважението към другия и зачитането на неговото достойнство и неговата свобода цензура ли е? Свободата без чувство за мярка свобода ли е? Допускали ли сме че в 21 век ще се наложи да тълкуваме отново базисната ценност на съвременната цивилизация, на съвременното човечество – свободата?

Ние дълго живяхме в общество без свобода. Някои може да са преситени от свобода, но ние още не сме усетили вкуса ѝ. За сметка на това още си спомняме вкуса на войнстващия комунистически атеизъм. Затова откриваме доста прилики между него и атеистичната троцкистко-левичарска идеология на „Шарли Ебдо“. В отвращението си от тероризма, в ненавистта си към умопомрачените злодеи, които окървавиха Париж, милиони се солидаризираха „Аз съм Шарли“. Но в тази масова истерия е скрита друга бомба със закъснител – щом си Шарли, значи си съавтор на всяка тяхна карикатура, значи заедно с тях прекрачваш границите на нормалната човечност и влизаш в светая светих на чуждата душа и се гавриш с нейните ценности, значи заедно с тях искаш камбаните на „Нотр Дам“ да бъдат бити от „Фемен“… Аз не се солидаризирам с „Шарли“ не само защото не приемам да съм съавтор на техните карикатури, но най-вече защото не приемам светотатството и гаврата да бъдат обявявани за човешки ценности.

Всъщност проблемите са два – качеството на карикатурите и прекрачването на границите. Тези два проблема са свързани – като не може да прави тираж с качество, „Шарли Ебдо“ го прави с провокация. Елементарно. И трагично. Свободата на словото е огромно достижение на съвременното общество, но зачитането на човешкото достойнство е още по-голямо и по-важно достижение. Свободата в най-висша степен предполага и изисква отговорност. Толкова ли е трудно да бъде разбрано това? Liberté, Égalité, Fraternité – но не изгубват ли смисъла си свободата и равенството, когато е изгубено съзнанието за братство? Според философа Пол Тибо, „Докато свободата и равенството могат да се възприемат като основни права, братството е задължение към другия; призив за морал“.

Европа живее на автопилот. Да, тя живее според християнските ценности, но без Христос. И тези ценности се обезкръвяват или се израждат в своята противоположност. Свободата на словото се преобръща в свободата да прегазваш достойнството на другия. Ценностите стават кухи отвътре.

И понеже човек е създаден, за да бъде във връзка и в общение със своя Творец и когато тази връзка се прекъсне, се прекъсва и смисъла на човешкия живот, и изчезва духа на човешкия живот. И човекът започва да го замества с консумация на храна, вещи, пари, богатства, увеселения, забавления. И колкото по увеселен е човек, толкова по-умъчнен и оболен остава отвътре заради тази кънтяща празнота.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Заживяваме в нов вид военна обстановка – на напрежение, тревожност и несигурност. Единственото сигурно е, че ще последват нови атентати в отговор на новите карикатури на Мохамед във вече многомилионния тираж на списанието. Свободата на словото на тези войнстващи атеисти държи в залог всяка точка на Европа, всеки момент от настъпващите дни. Защото едва ли е по силите на силите за сигурност да възпрат хилядите потенциални терористи. Си Ен Ен не случайно отказаха да излъчат новите броеве на списанието, защото сигурността на техните журналисти е по-важна. Но всеки от нас вече е заложник на тези карикатуристи. Вече е заложник на тази изкривена ценност, която се обърна в своята противоположност.

Милион протестиращи в Париж заявиха, че не се страхуват от терористите. Аз заявявам, че се страхувам. Отхвърлям тероризма с възмущение и гняв, но отхвърлям и поругаването на човешките ценности. Искам светът да е свободен и от едното и от другото, да живее в свобода, равенство и братство.

 

Източник

 

Европа не е на Христос. Европа е на Разума

 

Evgenij Dainov 

Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е през 1958 г. в Пловдив. Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).

 

Дочетох автобиографията на Роналд Рейгън – удивително мъдър текст. Прочетох интелигентна и дълбока руска статия, която дава отговор на въпроса, защо руското общество реагира на убийството на френските карикатуристи така, все едно е ислямско общество?

След което прочетох текста на Теодора Димова „Свобода на автопилот“ и се смаях. След поредица от чудесни статии по темата „солидарност“, останах с лош вкус в устата и гняв в главата.

Бих могъл да приключа казуса с кратък коментар във форума на „Дневник“, нещо като: „Класически обскурантизъм, зачеркващ основите на светската цивилизация, на която се радваме от Декарт насам. Поредната камбанка, приветстваща идването на някакво ново Средновековие“.

Тъй като обаче подобни текстове – и отляво, и отдясно – наистина нанасят

всекидневни удари срещу европейската цивилизация

(затова всички подобни позиции от льо Пен до Путин и от „новите леви“ до „младите консерватори“ звучат толкова еднакво), те изискват по-подробни отговори.

Да направим това, следвайки диалектичния принцип на Сократ, който е подлагал всичко на съмнение; и така открехнал онази врата, през която в крайна сметка се е промъкнала, за да излезе на бял свят, съвременната цивилизация.

Димова започва с нещо неоспоримо:

Животът е върховна ценност и оттам правото на живот е върховно право. Върховно означава, че животът и правото на живот стоят най-горе, на върха на скалата на човешките ценности.

Това наистина е така; но само там, където универсалните принципи, успели да се развият в рамките на европейската цивилизация, определят начина на живот. Не е така там, където хората се идентифицират с нещо по-голямо от тях – с държава или с религия. Там животът на отделния човек е ценен, колкото – на мравка. За справка – Русия, Иран и пр.

След постановката за живота като върховна ценност, читателят очаква следващото изречение да е: „Затова Je suis Charlie – защото бяха разстреляни 12 художника, чието единствено оръжие беше моливът“. Нищо подобно, обаче, не следва. Следва пледоария, според която Волински и неговите колеги са „от лошите“; и не само са от лошите, но са и виновни за всичко.

Как се стига до този неочакван извод от заявеното положение за цената на човешкия живот? Чрез поредица от „предавки“, всяка от които насочва енергията на заявената в първото изречение позиция в посока, точно обратна на очакваната. Да ги огледаме.

Започва се с насочването на дебата към терена, на който Димова има неоспорими постижения – на братството, солидарността, на живеенето в общност. Тя ни напомня, че хората живеят в общности и следователно, трябва да избягват да си нанасят рани:

Принципът е толкова елементарен, че го знаят и децата – не постъпвай с другите така, както не би искал те да постъпват с теб.

Веднага след това следва саблен удар по карикатуристите:

Оказа се, че едни хора, претендиращи да са интелектуален елит, не знаят този принцип. Или го знаят, но съзнателно го пренебрегват.

Опа… От това следва, че карикатуристът Волински (все него споменавам, защото веднъж пихме заедно кафе в Париж) НЕ е имал готовността той самият да бъде окарикатурен в някое списание, издавано в Медина (заради карикатурите си по повод Мохамед) или в Севиля (заради карикатурите си по повод Христос).

Разбира се, че Волински е очаквал това, както е очаквал и непрекъснато да бъде влачен из съдилищата. Онова, което най-вероятно го е изненадало, е да получи в главата 7.62-милимитров куршум от автомат Калашников.

Разликата между това да спориш с молив и това да спориш с Калашников е фундаментална

– това е буквално фундаментът, върху който се гради цивилизованият начин на живот. Никъде в текста си обаче Димова не се фокусира върху тази разлика. Защото, след като обвинява френските карикатуристи, че са нарушили принципа, който „знаят и децата“, авторът продължава:

Те вдигнаха колосално тиража на западащото си списание, но продължават да го използват като инструмент за провокация.

Аха… Не стига, че си го получиха, но не си взеха поука…

Може ли такова нещо? Откъде в Европа може да се появи подобно съждение, сякаш нахлуло без виза от Великата азиатска степ? Та нали още Моисей се е опитал да се оправи с такива безобразия, като е въвел принципа: Ако Моше ти извади окото, не го изкормвай – имаш единствено правото и ти да му извадиш окото?

Следва директно приравняване между хумористи и убийци:

Превърнали са подигравката, провокацията и гаврата в свое оръжие. Други, още по-безконтролни от тях, им отговориха с огнестрелно оръжие.

И тук читателят очаква едно Je suis Charlie, но отново не го получава. Напротив, разликата между молива и пушката е само в някаква степен на „безконтролност“. Пешо е по-безконтролен от Иванчо, защото Иванчо само псува, а Пешо си показва и задника…

Оттук нататък единствените виновници са художниците. Терористите изчезват от картинката, като някакъв колективен Отело.

В целия свят трябва да бъдат засилени мерките за сигурност, в резултат на което целият свят ще загуби свободата си, заради свободата на карикатуристите от новия световен официоз „Шарли Ебдо“ да се гаврят с Мохамед, Иисус и Богородица. Свободата да обиждаш, да провокираш, да се гавриш, да унижаваш, свобода ли е всъщност? Сатира и гавра едно и също ли са?

Да започнем с последното изречение. В онази Европа, в която фундаментът е достойнството на отделния, обикновен човек, а не някаква религиозна тоталност,

сатирата Е гавра за своите адресати

Това е нейният смисъл. Сатирата винаги е била такава гавра, като се започне от Рабле, Суифт и Дефо и се стигне до Майкъл Мур, Monty Python и Spitting Image.

Продължаваме в обратен ред. Поради съображения за сигурност, според Димова, целият свят губи свободата си – и виновни са троцкистите от „Шарли“. Ще рече: ако тия троцкисти ги нямаше, ако бяха рисували пейзажи, нямаше да имаме проблеми и щяхме да сме си свободни.

Наистина ли? А взривяването на Близнаците в Ню Йорк? А атентатите в Мадрид и Лондон? А ИДИЛ? Нямаше да ги има, ако Волински беше рисувал еленчета на водопой?

Оттук нататък текстът постепенно преминава в жанра „пропаганда“; и като такъв има все по-проблемен досег с реалността. Да вземем това:

Допускали ли сме че в 21 век ще се наложи да тълкуваме отново базисната ценност на съвременната цивилизация, на съвременното човечество – свободата?

По този въпрос Роналд Рейгън е доста по-напред с материала, когато пише, че всяко ново поколение трябва наново да дефинира свободата си и наново да се бори за нея. Това не е някаква катастрофа, а е факт от живота – снегът е студен, слънцето е жежко и пр.

Да видим този топовен изстрел, към края на вече развихрилата се проповед:

…милиони се солидаризираха „Аз съм Шарли“. Но в тази масова истерия е скрита друга бомба със закъснител – щом си Шарли, значи си съавтор на всяка тяхна карикатура, значи заедно с тях прекрачваш границите на нормалната човечност…

Абе някой тук да е чувал за Волтер?

Това е един френски чичко, в доста сложни отношения с църквата, който веднъж казал, че не е съгласен със събеседника си, но е готов да умре за правото му да казва онова, което казва.

Елементарно е – стига, разбира се, човек да остава в светлината на европейското Просвещение (създадено от подобни на Волтер чичковци, например Декарт и някои негови приятели). Аз поддържам правото на Шарли да публикува каквито си иска гаври, без да ги намирам, самите тях, за привлекателни. Нека се гаврят със светините на всички, защото не е добре човек да е обсебен от свръхчовешки същества.

Аз, например, съм привърженик на Батман. Колкото и гаври с Батман да публикуват „шарлитата“ обаче, аз няма да им отнема правото да се гаврят с мен. Имам ответното право да се гавря с тях и с онова, в което те вярват (Астерикс, например) – но толкоз. Нямам правото в пристъп на праведна ярост да защитавам честта на Батман с откоси от 7.62 микимитрови куршуми.

Да приключваме. Преди да стигнем до най-важното – що е „Европа“, т.е. онова нещо, в защита на което се е изправила Димова, да видим някои по-забавни твърдения:

като не може да прави тираж с качество, „Шарли Ебдо“ го прави с провокация

Ако качеството привличаше огромните тълпи, то в Арена Армеец щяха да се правят представления на втория концерт за пиано и оркестър на Рахманинов, а не – на Ивана. И оттук: малкият тираж на списанието Е един възможен признак за качество.

По-сериозно е следното твърдение:

Свободата на словото е огромно достижение на съвременното общество, но зачитането на човешкото достойнство е още по-голямо и по-важно достижение

Още от ученическата скамейка европейчетата (и американчетата) знаят, че свободата на словото е в основата на всички свободи. Защото, ако нямаш свобода на словото, няма как нито да формулираш, нито да отстояваш своето достойнство.

Представете си свят без свобода, но с декларирана привързаност към достойнството. Чука се посред нощ на вратата, влизат в дома ви униформените и ви отвеждат към конския вагон с думите: „Пазим ти достойнството, момче, от собствените ти глупости…“

Към края на текста става ясно, за какво иде реч и откъде идва този огромен гняв на писателя Димова към разстреляния художник Волински:

Европа живее на автопилот. Да, тя живее според християнските ценности, но без Христос. И тези ценности се обезкръвяват или се израждат в своята противоположност.

Аха… Да се върнем към Христос и всичко ще се оправи.

Къде, моля другарко, е разликата с основната теза на убийците на Волински – да се върнем към Мохамед и всичко ще се оправи? И не е ли близо до акъла, че ако утре Европа обяви себе си за християнска, то на секундата ще се окаже в състояние на световна война „на цивилизациите“?

От разсъждения, подобни на Димовите, извират

напъните (и отляво, и отдясно) да бъдем върнати в Средновековието

Защото: Европа НЕ е Христос. В темелите на Европа са вградени християни (Августин, Тома), езичници (Сократ, Аристотел), еретици (Галилео, Хобс), както и поне един файтон видни атеисти, постоянно гаврещи се с Христос.

Тази комбинация създава първичната супа, от която се появява днешна Европа. Но тя се появява едва в момента, в който престава да си казва: „Знам, че съществувам, защото живея през моя Пастир“, а заявява:

„Знам, че съществувам, защото мисля“

Тази Европа, която е атакувана с бомби и куршуми, и която пазим, е онази, в която всичко минава през оценката на трезвия, отстранен и критичен разум на отделния, равен на останалите в своята свобода на мислене индивид – а не обскурантистката, християнска Европа, съществувала преди Декарт, в която във войната между две интерпретации на онова, какво ни е съобщил въпросният Пастир, е изтребена над една-трета от цялото население.

Европа не е на Христос. Европа е на Разума, в който участват всички човеци – като равни. А не – като някакво стадо, оргиастично отдадено на Пастир и изключило критиката си.

Аз заявявам, че се страхувам – съобщава Димова в края на текста си.

Нямате право, Димова, да се страхувате, щом пишете текстове (или рисувате картинки, или композирате музика) за пред публика. Лишили сте се от това право в момента, в който сте публикували първия си текст. Защото Европа е най-вече това – готовността на всеки свободен човек да отстоява свободата на останалите, ако трябва – и с цената на живота си.

Или, както казваше разстреляният от дълбоко религиозни убийци Стефан Шарбоние, главен редактор на „Шарли:

Предпочитам да умра прав, отколкото да живея на колене.

Той не се страхуваше.

Източник

Теодора Димова е българска писателка и драматург. Родена е през 1960 г. в София в семейството на писателя Димитър Димов. Била е журналист, преводач, преподавател по английски. В момента работи в редакция „Радиотеатър“ на БНР. Авторка на множество пиеси и романи, между които: „Емине“, Пловдив: Жанет-45, 2001; „Майките“ София: Сиела, 2006; „Влакът за Емаус“, София: Сиела, 2013.

Pin It

Прочетете още...