От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 10 NikodimovЗдравеопазването е примамлива и силна карта, която всички партии показват преди избори, а след това бързо прибират обратно в колодата на неизпълнените си обещания. Понякога е признак на незнание – подведени от неуки съветници, политиците обещават светли бъднини, но в повечето случаи е нечестно заиграване с изстрадалия гласоподавател. Няма предизборна платформа от последните 25 години (след избухването на демокрацията) без текста: „решително подобряване на здравеопазването“. От непрекъснатите подобрения сме стигнали сегашното ниво, когато 68% от пациентите и 62% от лекарите мислят, че болната ни система се нуждае от срочна операция. (процентите са на Галъп Интернешънъл – институция, на която трябва да се вярва, но не безрезервно).

Начало на реформата в здравеопазването постави приетият през 1998г. Закон за здравното осигуряване (ДВ 70/19.06.98). Дали е толкова несъвършен или има други причини, но до 1 юли 2014г. този нормативен акт е допълван и поправян около 86 пъти. Принципите на здравната реформа, според които трябваше да се промени държавно финансираната и централизирано управлявана грижа за здравето на хората бяха:

1. Солидарност – всички членове на обществото внасят малки суми, които се използват за лечение на нуждаещите се

2. Парите следват пациента – болният човек избира къде и при кого да се лекува. Със своя свободен избор той регулира пазара на здравните услуги. Добрите специалисти и добрите болници имат повече пациенти.

3. Някои дейности са гарантирани за всички членове на обществото (осигурени и неосигурени) – спешна помощ, онкоболни, кръвни центрове, редки заболявания, инвалиди и пр.


Small Ad GF 1

4. Някои членове на обществото се осигуряват от държавата – деца, пенсионери, военни, полиция, администрация и държавни служители.

Тези четири прости правила трябваше да бъдат поставени в основата на т.нар. Електронно здравеопазване, за чието несбъднато осъществяване бяха изхарчени доста наши и европейски пари. Вместо тоновете хартия, всеки гражданин да има електронна карта, в която се съхранява цялата му история – платени осигуровки, заболявания, посещения при лекари, консултации, операции, усложнения и пр. И всеки лекар, срещу своя индивидуален код (УИН) да може на компютъра си да разчете тази информация и да допише своята.

Законът за здравното осигуряване (чл.6 ал.1) създаде институцията Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), която започна да функционира на 15 март 1999г. Касата е учредена като самоуправляваща се независима публична институция, чиито бюджет е отделен от държавния. Основна цел на НЗОК е да осигурява и гарантира свободен и равноправен достъп на осигурените лица до медицинска помощ. В документите са вписани доста красиви думи: „подобряване качеството на живота, повишаване на икономическата ефективност на разходите, равнопоставеност при използване на качествени медицински услуги, достойно заплащане на медицинските специалисти, положителна промяна в отношенията между лекар и пациент…“

И ако всичко написано преди 15 години звучи толкова добре, какво се случи, че не се сбъдна? Дали здравно-осигурителният модел не е сбъркан още в самото начало? Има доста изречено по тази тема от компетентни и други анализатори.

Няколкото правителства и многобройните министри на здравеопазването постепенно промениха философията и обезсилиха принципите на здравната реформа:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Солидарност. Населението на България е около 7 280 000 души (данни на Националния статистически институт от 31.12 2012г.) Около 3 900 000 би трябвало да се осигуряват от държавния бюджет – пенсионери, деца, студенти, държавни служители, лишени от свобода, безработни и инвалиди. Лицата, които според Закона са задължени да заплащат здравноосигурителни вноски са 3 380 000. Според Националната агенция по приходите (НАП) броят на неосигурените през 2013г е бил около 2 000 000 или 60% от тях. За какъв солидарен модел на здравно осигуряване можем да говорим тогава? И как 40% от работещите в България със своите здравни вноски могат да издържат системата?

В България е много лесно да съществувате необезпокоявано и безметежно без платени здравни осигуровки. За разлика от други държави, в които Social Security Number \SSN\ е по-важен от документите за самоличност. Без този номер вие сте паразит, който не внася нищо в обществото и обществото нищо не ви дължи – здравна помощ, легално работно място, административни услуги пр. При нас не е така. Можете да имате фирма с наети работници, на които не плащате осигуровки. При постъпване на работа тези подробности от трудовия договор се считат за маловажни. Можете да регистрирате кола, да искате от общината различни помощи, справки, документи, да купувате имоти и да продавате вещи и никой не се интересува дали дължите нещо в модела на социална солидарност. Оказва се, че всеки може да заобиколи правилата… През 2011г. медиите съобщиха, че самият здравен министър (д-р Стефан Константинов) има неплатени здравни осигуровки за около 3 години!

Заобикалянето на проблема е много елементарно: Постъпва в болница пациент, който се нуждае от операция на стойност 7000 лева. Никога не е внасял осигуровки, защото е бил куфарен бизнесмен, имал ресторант, после направил цех… Бил е общ работник и е казвал на работодателя си: не искам договор и данъци, давай ми парите на ръка.

Законът позволява да внесе около 700 лева, НАП му издава документ за непрекъснати здравни права, той си получава частта от солидарния модел, правят му операцията на сърцето, след което отново спира да плаща на обществото. Без санкции, лихви или глоби. Лесно и просто.

Може ли да си платиш застраховката, след като ти е изгоряла къщата или са ти откраднали колата? Не! А защо може да поискаш от солидарния модел нещо, в което си решил, че няма да участваш?

Парите следват пациента. Това е най-абсурдното пожелание в цялата реформа. Българските пациенти са крепостни селяни на своя лекар. Те са в „пациентски списък“. Ако отидат на почивка излизат от списъка и си плащат. Системата ги изхвърля. Искат консултация със специалист, изследвания, лечение в друга болница… но няма талони и направления, Касата не дава, елате другото тримесечие.

С дебитната си карта може да изтеглите пари от всеки банкомат в Европа, но не можете да се лекувате където решите в България. Защо? Системата на здравеопазване не ограничава ли вашите права?

Дори да си внася добросъвестно здравните осигуровки, пациентът няма свободата да ги вложи при определен от него лекар или болница. Изборът на екип се плаща допълнително.

Със система от ограничителни мерки беше изтрит и този регулатор на здравната система.

Администраторите на здравеопазването решиха да централизират системата с изработването на т.нар. „медицински стандарти“. Мярка, по външен вид позитивна и съществуваща в повечето цивилизовани държави, но приложена по наш си начин. В момента съществуват създадените от Министерството на здравеопазването (МЗ) около 47 стандарта за медицинска дейност за различните специалности. Внимателният прочит на тези „стандарти“ издава механизма на тяхното написване.

По света „Правилата за добра медицинска практика“ се изработват от съсловната организация: за болестите на сърцето от Дружеството на кардиолозите, за децата от Педиатричната асоциация. Те съдържат основно две части – начин на диагностика и начин на лечение. Приемат се на конгрес и спазването им се контролира от Лекарския съюз на съответната държава. През няколо години гилдията ги актуализира.

В нашия случай стандартите са изработени от назначени от МЗ специалисти. От същите хора, но и с участието на администраторите на НЗОК са изработени още по-консервативните и на места безмислени алгоритми на т.нар „клинични пътеки“. Всеки Началник на клиника се е огледал в собствената си територия и е написал свои правила. За операция от апендицит са нужни трима хирурзи със призната специалност, двама анестезиолози, септична и асептична операционна зала и ехографист с документ за второ ниво.

Цел на нашите „стандарти“ не е гаранцията за добра медицинска практика, а затварянето на малките болници и създаване на пирамидална структура. За съжаление това вече е постигнато. Градове с по 30-60 хил. население затвориха болниците си. Никога, дори и в годините на най-зрелия социализъм не е имало такава централизация на медицинската помощ. Детето ви е с херния – детски хирург има в Пловдив, имате болки в стомаха – гастроентеролог в София.

Естествено е в държавата да съществуват елитни клиники и специалисти, университетски бази с високотехнологична апаратура и техника, но е ясно още, че има банални и често срещани заболявания, с които могат да се справят лекарите в малки районни болници. Както е било много години наред. С по-малко усилия за пациентите и техните близки, по-евтино за системата и дори по-добре. Едва ли е оправдано и по-ефективно болен с бронхопневмония да се транспортира на десетки километри до белодробна болница или клиника по пулмология с център за дихателна реанимация. Нужно ли е всяка пъпка да се лекува в Национален център по алергология?

Един от най-абсурдните е стандартът по хирургия, който в т. 2.3.6 и 2.3.7 определя, че в операционната зала трябва да има 5-10 източници на ток (контакти тип „шуко“) и 2-3 мивки с течаща студена и топла вода! Да се чуди човек това медицински стандарт ли е или наредба на ХЕИ от19 век!

Принципът „пациентът решава къде да се лекува“ вече е трансформиран в „системата ще ви каже къде“.

Държавата гарантира за всички спешна медицинска помощ, независимо дали са осигурени или не.

Знае се състоянието на тази бюджетно субсидирана дейност. Спешната медицинска помощ се крепи на личните усилия на заслужаващите огромно уважение мизерно заплатени лекари, медицински сестри, координатори и шофьори. Комбинацията от непрекъснато провеждани зле измислени реформи, недостатъчни средства и лоша организация е довела дотам, че най-бързият начин да стигнете до болница е като си извикате такси. Държавата счита тази дейност за досадна и непрекъснато иска да се отърве от нея. За недостатъчното финансиране, за изтичането на кадри, за гръмките „здравни стратегии“, за бъдещите спешни центрове -“28 малки пироговчета“ е писано достатъчно от умни анализатори. Дори изведнъж да се налеят небходимите милиони, да се достави нова съвременна техника, да се повишат двойно заплатите на работещите, това ще бъде поредната временна кръпка. Необходима е промяна на философията, смяна на модела.

Спешната медицинска помощ в нито една държава не е била и не може да бъде печелившо звено, но по нивото ѝ може да се съди за зрелостта и развитието на обществото. На другите места, за разлика от България е престижно да работиш като спешен медик. Спешните центрове са място за реализация на млади хора. За парамедиците – докато станат студенти, за студентите – място за набиране на клиничен опит, за младите лекари – работа, която с гордост ще впишат в биографията си, за амбициозните – да придобият с предимство желаната от тях специалност, да ги забележат и да продължат в елитна клиника. Никой не мечтае да се пенсионира в Бърза помощ – това е етап от професионалното развитие и важен епизод от живота, но само толкова. Докато не се промени мисленето на администраторите, създаващи организацията на спешната помощ, ще продължим да попълваме болниците на Европа с наши лекари.

Гражданите трябва да знаят, се среднощното повикване няма да доведе в дома им детски алерголог, ендокринолог, неврохирург или подводен стоматолог. Ще се отзоват добре потготвени млади лекари, стажанти или парамедици, които ще овладеят критичното състояние и ще транспортират пациента до болница. Държавата гарантира, но само тази дейност. Ако сте извикали екип, задръстили сте системата с ненужно обаждане – ще ви се отрази много тежко на сметката на телефона или ще бъдете подведени под съдебна отговорност. Така ще се намалят неоправданите и лъжливи сигнали до диспечерите.

Как ли точно се случва, че в гъстонаселен Лондон с 8 млн. население, говорещо над 300 езика, диалекти и наречия, линейката пристига за по-малко от 9 минути? С перфекгна организация, много пари и правила, които не са променяни от години. Разхождането на лекари по адреси е разхищение на високоспециализиран труд. Парамедиците на мотоциклети са през три кръстовища, на летище Хийтроу има и с велосипеди. С лъскав автомобил, оборудван с техника до тавана и в непрекъсната видеовръзка с диспечера пристигат 2-3 млади момчета и момичета, чиито униформи малко се различават от полицейските. Смее ли някой да ги повика на шега, или да вдигне ръка да ги удари?

Признаването на труда в спешните центрове за тежък, рисков и непривлекателен – (първа категория труд) и работещите там за държавни служители с особени привилегии, права и защита (като полиция, военни, пожарна) са мерки, които би трябвало да се осъществят незабавно.

Някои членове на обществото се осигуряват от държавата. По неясни мотиви работещите в частния сектор внасят 8% от доходите си, а държавата осигурява своите служители на 4%. Средната вноска, която тя прави за тези хора на месец е 19,20 лева. Сумата за едно дете между 0 и 16 години е средно 16,20лв, а за един пенсионер е 22 лева. Дори и тези ниски вноски не постъпват в бюджета на НЗОК. Получава се така, че най-честите потребители на здравна помощ внасят най-малко в солидарния модел.

Здравната каса отдавна вече не е независима и самостоятелна публична институция с отделен бюджет. Стана обичайно от събраните здравни вноски да се прехвърлят към държавния бюджет (около 1млд. и 700 млн. през 2011г) или да се покриват разходи по други задължения вкл.пенсии. Променяйки правилата на здравния модел, държавата непрекъснато се опитва да прехвърли свои дейности. Издръжката на хемодиализните центрове, лекарствата за онкоболните и някои редки заболявания, спешните центрове, инвитро клиниките, центровете за кръвопреливане, средствата за имунизации и др. постепенно и тихомълком се прехвърлиха от бюджета на МЗ към Здравната каса. Това дебалансира и без това крехкото равновесие на нейните финанси.

НЗОК в момента е скъпо струваща и политически зависима система за преразределение на значителни средства. Почти 50% от събраните вноски отиват за храна на фармацевтичните компании. Лицемерно гласуваните от Народното събрание (месец август 2014г) 200 милиона лева за „актуализация на бюджета на Здравната каса“ не отиват в болничната помощ, а покриват дългове към снабдителите с лекарства. И защо от една уж независима институция първо се вземат 1.7 милиарда, а после благородно се отпускат 200 млн.?

При повърхностно и непрофесионално прочитане на Закона за бюджета на НЗОК за 2014г. (Обн. ДВ. бр.106 от 10 Декември 2013г.) прави впечатление следното:

Приходите на касата са малко над 3млд. лв. От тях 1.8 млд. (60%) идват от здравните вноски на работещите. Останалите пари идват от държавата за лицата, които тя осигурява. Касата предвидливо е заложила приход 14.5 млн. лв от глоби на болниците, с които има договор. Как точно се планира всеки месец да се налагат глоби за 1.2 млн. лева, на кого и по какви критерии не е ясно.

В разходната част 357 млн. (8.4%) са предвидени за общопрактикуващи лекари и специалисти в доболничната помощ. За лекарства, медицински изделия и пр. са отделени 800 млн. За издръжка на дейности, които би трябвало да са ангажимент на държавата – хемодиализи, инвитро оплождания, интензивно лечение, лапароскопска и роботизирана хирургия и пр. – 135 млн. За плащания при лечението на граждани на ЕС, извън ЕС или бежанци – 58 млн. Забележителен е текстът на параграф 8 от заключителните разпоредби, който цитирам дословно: „усъвършенстване на механизмите и критериите за договаряне и заплащане на лекарствените продукти и медицинските изделия, финансирани от бюджета на НЗОК; прецизиране обхвата и съдържанието на медицинските стандарти в болничната и извънболничната медицинска помощ; подобряване на изискванията и критериите за медицински и финансов контрол върху дейността на изпълнителите на медицинска и/или дентална помощ и аптеките.“ За тази дейност са предвидени скромните 95 млн. лева. Касата има тежки административни разходи и издръжка на персонал за 48 млн. лева. Резерв за непредвидени разходи 280 млн. лв. За болнична помощ остават чисто малко над 1 млд. лева (30%). Оказва се, че едва 38.5% от бюджета е за доболнична и болнична помощ. Актуализацията на този бюджет (ДВ. бр.67 от 12 Август 2014г.) добави към изразходвания резерв още 200 млн. основно за заплащане към дистрибуторите на медикаменти и медицински изделия. Изводите може всеки да направи сам.

В отредената ѝ роля НЗОК се превърна от посредник и разпределител на средствата между осигуряващите се лица, потребителите и изпълнителите на здравна помощ в репресивен орган. Изработените от чиновници многобройни и безмислени алгоритми за доболнична и болнична помощ се следят стриктно от инспекторите на касата. Сверяват се документи, дати, входящи и изходящи номера, лични данни, подписи и печати. Обаждания по телефоните на пациенти с въпрос дали са били наистина лекувани. Среднощни проверки в болниците. Въвеждат се лимити за дейност – колко и какви заболявания могат да се лекуват от лекаря или болничното заведение. Колко броя деца с разстойство или възрастни с високо кръвно налягане. При постъпване в болница пациентът поставя на различните формуляри от 9 до 12 подписа. Абсурдно е въведен задължителен болничен престой – като че ли има присъда, която трябва да се излежи. За операция от апендицит е лека – само един ден, за изследване на стомах или дебело черво – средно тежка 3-5 дни. Как точно е определено, че при инсулт трябва да се лежи в болница 3, а при дископатия – 6 дни?

Законът за здравето (чл.190 ал1) гласи: „Лицата, упражняващи медицинска професия, имат право на свобода на действия и решения съобразно своята професионална квалификация, медицинските стандарти и медицинската етика.“

В чл. 6 от Кодекса за професионална етика на българския лекар(ДВ бр.79 от 29.09.2000 г.) се казва: „Лекарят има право на свобода за лекуване на пациентите си без външно влияние или намеса върху неговата професионална оценка, решения и действия, като поема отговорността за това.“

С подзаконови правила и наредби НЗОК се опитва да контролира свободната лекарска професия и лекарското изкуство. С подкрепата на държавата засега успява. Касата е монополист и това поддържа имперското ѝ поведение.

В родината на здравното осигуряване – Германия има над 140 здравни каси. С различни пакети здравни услуги те се конкурират за вниманието на пациентите и лекарите. На другия полюс е Румъния, в която здравната каса (CNAS) се контролира от министъра на здравеопазването. Ние всъщност кой модел преследваме?

Незабавното прекъсване на монопола на НЗОК е болезнено необходимо и полезно за обществото, пациенти и лекари.

Една от трудните за обсъждане теми е демонизирането на лекарската професия.

Масово разпространеният портрет на лекарите е доста уродлива картина – те са корумпирани, некадърни и същевременно недоволни от заплатата си. Медиите, като добре нахранени придворни трубадури преекспонират този образ. В общия хор се включват и „пациентски организации“, чиито управителни съвети са по-многобройни от членовете им.

Такъв ли е наистина българският лекар и защо е толкова мразен? Все повече хора започват да разбират, че насаждането на омраза към определено съсловие прикрива политическа нечистоплътност и управленска немощ. Лекарите са виновни за хаоса в здравеопазването. Учителите – за лошото образование. Правосъдието е в ръцете на подкупни магистрати. Полицаите са рушветчии. Да охулим, оплюем или направо да избием тези, които ни дават здраве, образование, справедливост и защита. Писатели, художници, музиканти, артисти – всичките са сноби, можем и без тях. Квалификации за цели професии непрекъснато тиражирани и злорадо повтаряни. Да премахнем всичките тези паразити и да си останем само ние -общество от честни и трудолюбиви хора – прости и лесни за управление.

Лекарското съсловие и лекарското изкуство никога не са били поставяни в такова унизително положение. Почти няма ден, в който някой вестник да не разказва покъртителна и омерзителна история за някой доктор- или е убиец, или крадец, а в най- добрия случай-изнудвач. Навсякъде по света от болести умират хора: едни- поради имунна недостатъчност, други- поради тежко придружаващо заболяване, трети- просто пристигат много късно и т. н. Лекарите не дават, нито отнемат живот. Няма държава обаче, в която така да се нахвърлят срещу лекуващите ги доктори, преди още да се произнесат компетентните органи каква е причината за смъртта. Думите „лекарска грешка“ са влезли трайно в речника и на полуграмотните слоеве от обществото. В почти 100% от случаите, след задълбочена проверка се оказва че такава „грешка“ не е имало. Това, обаче не се огласява на обществото. Докато се установи истината, въпросният лекар е сочен с пръст като престъпник, като убиец. Това му е пречило да си върши работата уверено и прецизно. Някои не издържаха на този нечовешки тормоз и заболяха тежко или напуснаха този свят охулени, смазани и омерзени.

Българският лекарски съюз (1901г) в своя първи устав и съсловно-етични правила въвежда термина „лекарски имунитет“, по-късно пренесен и в българското законодателство:

Лекарят по принцип и презумпция е добросъвестен. Неговата работа в рамките на професията най-напред се обсъжда от лекарското съсловие чрез нарочно създаден орган – лекарски съд. Ако съсловието намери вина – по незнание, небрежност или непредпазливост, може да бъде предаден на гражданските съдилища. Дотогава никой няма право да изказва или публикува добри или лоши мнения по случая. Лекарските контролни органи в желанието си да пазят авторитета на професията много често са били по-строги от гражданските съдилища и са налагали тежки глоби, отнемали са лекарски права за известен период или завинаги.

Едва ли е нужно да се прави паралел със сегашния Лекарски съюз – безобидна, полуказионна организация, чиито време е ангажирано от вътрешни борби и ръкопляскане.

На този мрачен материал трябва да се сложи заключение. Има ли смисъл да се продължава така в здравната политика и ако не, какво да се прави.

Незабавно трябва да се наруши монопола на единствената здравна каса. Това е в интерес на цялото общество.

Връщането и стриктното спазване на четирите принципа на здравната реформа е крайно наложително. Електронното здравеопазване ще гарантира свободното движение на пациентите и регулирането на здравния пазар. По-добрите специалисти и по-добрите болници ще имат повече приходи. Пазарът ще определи кои ще останат, а не „здравна карта“ определяща в кой район колко здравни заведения трябва да има.

Лекарската професия е свободна и не може да бъде администрирана или ограничавана. Дагностиката и лечението на заболяванията се извършват според правилата на съсловието и световната медицинска практика. Тези правила се изработват, обсъждат и приемат на конгрес на съответната специалност. Само Лекарският съюз чрез своите нарочно създадени органи (лекарска камара, лекарски съд) може да определи дали има нарушение на правилата за добра медицинска практика.

Държавата осигурява някои групи от населението – деца, студенти, пенсионери, безработни, инвалиди редовно и с пълна вноска от 8%. Доходите на държавните служители позволяват да се осигуряват сами.

Гарантирани от държавата за всички членове на обществото (осигурени и неосигурени) са спешната помощ, онколечението, кръвните центрове, лечението на редки заболявания, инвалиди, инвитро центровете и пр. Внедряване на нови и иновативни методи за диагностика и лечение се финансират от държавата, а не от здравната каса.

Здравните каси са самостоятелни и независими от държавния бюджет самоуправляващи се публични институции. Те се контролират от надзорен и обществен съвет. Всички техни документи са публично достъпни.

Няма на света страна, в която населението да е 100% доволно от здравната си система. Дори и в най-социалната – Дания. Но всяка държава има определена здравна политика, здравен модел, който последователно осъществява. Някъде са възприели финансирането да става централизирано, чрез данък (системата Беверидж), другаде – чрез осигурителни вноски управлявани от здравни фондове (системата Бисмарк). И при двете системи има възможност за допълнително застраховане. Неосъщественият български модел има либерални принципи със стремеж за централизиран контрол и управление. Двете неща не могат да съществуват заедно. Това е управленски оксиморон.

Какво да се прави? Има отдавна написани две книги на тази тема. Разумният егоист на Чернишевски или здравата партия на Владимир Илич – кой е нашият модел?

20.09.2014
д-р Любомир Калудов
Бургас

Любомир Калудов (1953) е лекар със специалност хирургия и пластична хирургия. Началник на хирургична клиника в частна болница LIFEHOSPITALБургас. Специализирал в България, Чехия, Русия и Турция. Над 20 научни публикации в областта на хирургията. Издадени две книги със стихове и една с  проза. Публикации в електронни медии, периодични издания и сборници. Публицист. Статии в областта на музикалната критика. Носител на няколко национални литературни награди. Самостоятелна изложба по фотография в гр. Мачерата, Италия. Награда за фотография в гр. Кьолн, Германия. Любител археолог. Публикация на конгрес на БАН „Мегалитите на Балканите“.

Pin It

Прочетете още...