Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Амор Мазович има погледа и преуморения вид на човек, който никога не успява да си отспи. В продължение на почти две десетилетия работата му е била да открива масовите гробове, съдържащи хилядите безследно изчезнали хора по време на Босненската война. Той е много добър в онова, което върши, а умът му е особено остър при работата с цифри. Когато го срещнах за пръв път през лятото на 2012, Мазович пресметна, че той и колегите му от Института за липсващи лица към босненското правителство са намерили повече от 700 масови гроба, съдържащи останките на почти 25,000 души.

„Мисля, че вече сме намерили всички по-големи“, казва ми Мазович докато седим в едно изпълнено с цигарен дим кафене в Сараево. Току-що се е завърнал от поредното пътуване до някакво безименно поле; ботушите му все още са покрити с кал. „Но остават множество други, по-малки“. Колко точно остават зависи от дефиницията за „масов гроб“. Ако човек се придържа към настоящата дефиниция (гроб, съдържащ останките на трима или повече хора), то предположението на Мазович е, че има още около 80 до 100, които тепърва ще се откриват. От тях, смята той, 15 до 20 ще съдържат повече от 50 тела.

За откриването на гробовете той разполага с множество различни методи. Обикновено използва свидетелствата на оцелелите или уговаря жителите на малките босненски села и градове да му посочат места, за чието съществуване знаят. Друг път му помагат просто внезапните промени в ландшафта. „Върша това толкова вече дълго време“, казва той, „че понякога е достатъчно просто да се разхождам или пътувам някъде, и изведнъж виждам някое място и си мисля, хммм, това тук е добро място за гроб. По този начин съм намерил немалко“. Всъщност, думата „гроб“ често е подвеждаща. Мазович е откривал останки от хора в изоставени мини и пещери, както и в пресъхнали езера. „Те са навсякъде“, казва той. „По всички места, които човек може да си представи“.

От всички зверства, извършени в Босна между 1992 и 1995, онова, което вледенява кръвта на Мазович в най-голяма степен е Сребреница. В много отношения това едва ли е изненадващо: Сребреница се е превърнала в символ за неописуемата бруталност на войната в Босна, както и за колосалния провал на международната общност в конфронтацията с нея. Разположена в малка долина в източна Босна и Херцеговина, тя е мястото, на което се е разиграла една от най-отчаяните борби в цялата война – изолиран анклав[1], в който няколко хиляди държавни войници, заедно с около 40,000 мюсюлмански бегълци, удържат в продължение на три години обсадата на сръбските сепаратистки бойци.

През повече от половината от това време Сребреница се намира под международна военна протекция, тя е една от шестте обозначени от ООН като „сигурни области“, създадени в страната през 1993. Този статус се оказва безсмислен когато сърбите започват окончателната офанзива през юли 1995. Вместо да окажат съпротива, Защитните войски на ООН в Сребреница се оттеглят и през следващите няколко дни сърбите преследват и избиват повече от 8,000 мъже и момчета, повечето от които се опитват да избягат от анклава пеша. Това е най-голямото клане и първият официално признат акт на геноцид, случил се в Европа след Втората световна война.


Small Ad GF 1

Life Valey 02

За Мазович клането от Сребреница представлява специално професионално предизвикателство. Само около 1,000 от заловените от сърбите бегълци са били убити на място. Останалите 7,000 са били хваната и отведени за екзекуция до най-различни лобни места, а телата им са заровени в масови гробове. Малко след това обаче сръбските командири заповядват първоначалните гробове да бъдат разкопани, а останките да бъдат преместени в серия от по-малки масови гробове по течението на река Дрина – така наречената Долина на смъртта – с надеждата, че никога няма да бъдат открити. „Това превръща Сребреница в нашето най-голямо предизвикателство“, казва Мазович.

Но има и нещо друго. Клането се случва през последните дни на войната, когато зачестяват признаците, че международната общност скоро ще наложи някакво политическо решение за Босна. Ето защо тези убийства са особено безсмислени, една последна оргия на кръвожадност преди окончателното прекратяване на сраженията.

„Може да се каже, че всичко това ме преследва“, казва Мазович, с очи, вперени в повърхността на масата, докато разсеяно мачка пръстите си. „Свидетелствата ни дават някакъв шанс за постигане на морално удовлетворение. С това ние се опитваме да придадем на случилото се някакъв смисъл, или поне да помогнем на семействата. Ето защо е толкова важно да открием тези мъже“.

Life Valey 01

Мазович започва да размисля върху потенциалните места, където може би се намират оставащите 1,100 мъже, чиято съдба е все още неизвестна. „Това най-вероятно означава, че има гробове, които още не сме открили“, казва той, „или може би много от тях са били просто хвърлени в Дрина“. От време на време той изминава отново пътя, по който обречените мъже са се опитвали да избягат от долината. В ранните години почти винаги е намирал човешки останки, но сега вече това е станало рядкост. „В този момент, мисля, в гората не са останали много [неоткрити гробове]. Може би 50 или 100“.

Мазович е едно от водещите лица в извънредното международно усилие за идентифициране на жертвите и извършителите в Босненската война. През 2012, след години на щателна работа, субсидираният от Норвегия „Център за изследване и документация“ в Сараево публикува „Босненската книга на мъртвите“ – доклад в четири тома, в който се прави опит за изреждане на всеки смъртен случай в конфликта (окончателната цифра е малко повече от 100,000 души, вместо онези 200,000, често цитирани от медиите). Този доклад подчерта и силно едностранчивото естество на конфликта; от 43,000-те хиляди цивилни жертви, 82 процента са мюсюлмани, а 10 процента са сърби.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преброяването е особено щателно в случая със Сребреница. От 1999 насам, Мазович и неговите колеги са прехвърлили всички останки, намерени там, в специална костница в Тузла, построена от международната комисия за изчезнали лица (I. C. M. P.). Разполагайки с ДНК-база на повече от 22,000 живи роднини на изчезналите, Комисията е успяла еднозначно да идентифицира почти 7,000 от убитите – а организацията на Мазович е стигнала до една забележително точна цифра на мъртвите от Сребреница: 8,372. В същото време международните прокурори по военновременни престъпления изследват клането с особена интензивност, при което срещу 21 души са отправени обвинения, вариращи от „актове на безчовечност“ до геноцид. Взети заедно, всички тези усилия правят от Сребреница едно от най-подробно документираните военни престъпления в историята.

Сред мрачните разкази на Мазович за мен все пак си остава нещо много объркващо. Едно масово клане като това от Сребреница със сигурност е изисквало стотици участници – хора, които да пазят пленниците, да ги транспортират до местата за екзекуция, да ги погребват, а след това и пре-погребват. Поне някои от тях трябва да са споделили преживяното с някой близък – съпруга, брат, свещеник. Като се има пред вид колко голям е този набор от потенциални осведомители, как е възможно да са останали неразкрити толкова много тайни, толкова много гробове, които все още трябва да бъдат издирвани? Попитах Мазович какъв процент от откритията му са били резултат от признания на сърби, страдащи от угризения на съвестта.

„Процент?“ Той се усмихва кисело. С изключение на едно посмъртно писмо, той е получил само още едно-единствено сведение, кратка бележка, подписана с думите „сърбин от Фока“, която го е довела до масов гроб. „Сигурно може да се каже, че този човек е страдал от полу-угризения“, казва Мазович, „защото въпреки това не беше намерил куража да подпише със собственото си име. Но други освен този сърбин? За 17 години, нито един“.

Тази подробност стига до самата сърцевина на борбата, пред която е изправена Босна две десетилетия след войната: как може да се създаде отново едно сплотено общество, когато хората, най-виновни за неговото разкъсване на парчета, не вярват, че са извършили нещо погрешно?

Life Valey 03

Както обикновено при различните бойни полета, топографията на Сребреница е необичайно проста: красива алпийска долина, дълга около десет километра и може би около седемстотин метра широка, по средата на която тече бърза река. Склоновете са зелени пасбища, по които тук-там се виждат малки селски къщи, постепенно преминаващи, с нарастването на височината, в гъста вечнозелена гора. В южната част на долината се намира малкото градче Сребреница. На другия край, където долината се отваря и планинската река се влива в много по-широкия басейн на Дрина, се намира Братунац. Приблизително по средата между тези две селища е селото Потокари, където по време на войната е бил разположен военният контингент на ООН.

Точно от другата страна на пътя срещу бившия военен лагер се намира гробище, запазено за останките на хората, избити през лятото на 1995 – повече от 6,000 гроба, постепенно издигащи се по склона във вълниста поредица от идентични бели каменни колони (традиционният надгробен камък на босненските мюсюлмани) – като само един от тях е маркиран с християнски кръст. Близо до входа на гробището в Потокари се намира малко магазинче за сувенири, където се продават шалове и дребни украшения, изработени от жените-роднини на мъртвите. То се държи от 64-годишна мюсюлманка на име Фазила Ефендич, чиито съпруг и единствен син са погребани на склона над магазинчето ѝ.

Вътре в балканската смесица от конкуриращи се религиозни и етнически групи (така нареченото барутно буре на Европа), на Босна и Херцеговина винаги се е гледало като на особено несигурно място – страна, в която има значителни групи от мюсюлмани, хървати-католици и православни сърби. В хода на вековете религиозните напрежения периодично са водели до взривове на насилие, но съперничествата са изглеждали най-после оставени настрана когато лидерът Йосип Броз Тито консолидира Югославската федерация след Втората световна война.

Life Valey 04Фазила Ефендич си припомня онова време в почти носталгични краски. Прекарах един следобед с нея в гостната стая на приятния ѝ, модерен дом в Потокари, отдалечен само на няколко стотин метра от гробището – старата ѝ къща е била разрушена по време на войната. „По времето на Тито“, разказва Ефендич, „се разбирахме чудесно със сърбите. Нямаше разделение, нямаше разлика, изобщо не мислехме за подобни неща“.

Но вместо да изчезнат, етническите омрази изглежда са преминали в „нелегалност“ по време на титовата ера, и са се завъранли с огромна сила когато Босна обявява независимостта си от разпадащата се югославска федерация през април 1992. В течение само на броени дни сепаратистки полувоенни части, съставени от членове на босненските сръбски и хърватски малцинства, отхвърлят правомощията на централното правителство в Сараево и, чрез сериозна военна и финансова подкрепа от страна на Сърбия и Хърватска, завземат големи части от Босна, където установяват собствени мини-републики.

Сръбските водачи имат свое собствено радикално решение на старата балканска главоблъсканица с конкуриращите се етнически и културни наследства: етническо прочистване. Чрез него те ще утвърдят претенциите си за онова, което сега наричат Сърбия. В течение само на няколко седмици хиляди цивилни мюсюлмани са убити, а други десетки хиляди са прогонени от домовете на предците си чрез организирана кампания на терор, масови изгаряния на домове и изнасилвания.

Никъде другаде това етническо прочистване не е било толкова систематично и брутално, колкото в областта Братунац-Сребреница. През първите дни от войната силите на босненското правителство успяват да поемат контрола над сребренската долина, но скоро са обкръжени от силите на местните сръбски части, подпомагани от войници от съседна Сърбия.

Много бързо регионът Братунац е прочистен от по-голямата част от мюсюлманските си жители. Джамиите са взривени с динамит, а руините им допълнително разнесени с булдозери във всички посоки. Обезлюдените мюсюлмански ферми и селца са разрушени. На много места по течението на Дрина опитите за изличаване обхващат и мюсюлмански исторически забележителности или гробища.

В дома си в Потокари Фазила Ефендич започнала да слуша ужасяващи истории за мъчения и масови екзекуции от бегълците, които скоро почнали да заливат сребренската долина. „Отначало не им вярвах напълно“, казва ми тя, „защото всичко това звучеше като истории от Средновековието“.

Три километра надолу по пътя от дома на Ефендич, в Братунац, се запознах с 48-годишна сръбкиня на име Радойка Филипович, която разказва една напълно различна история. Седяхме в неотопления офис на гражданска група, наречена Асоциация на семействата на пленените и паднали войници и цивилни лица от Република српска, и докато Филипович говореше, се пораждаше объркващото усещане за навлизане в някакъв вид алтернативна вселена, в която всички исторически факти са преобърнати с главата надолу. В тази версия мюсюлманите бяха агресорите, а сърбите жертви. Филипович искаше да разговаряме за „зверствата“, извършени от босненските правителствени сили в Сребреница. На практика откъснати от останалите части на управляваната от правителството територия и претоварени със задачата да защищават десетки хиляди бегълци, настанени в селото, правителствените бойци са предприемали периодични набези през линиите на обсаждащите ги сърби в търсене на храна. По време на тези набези те понякога са убивали сръбски цивилни лица и Филипович изглежда е запаметила датите и точните обстоятелства на всички тези случаи.

„Ние знаем, че на 8 август 1992“, твърди тя, „мюсюлманите са убили един мъж, като са отрязали главата му. След това са я взели със себе си в Сребреница и са я използвали като футболна топка. Всичко това е многократно потвърдено“.

Напълно разбираемо, централната част от разказа на Филипович се концентрира върху смъртта на нейния съпруг Драган и свекъра ѝ в Биеловац, село на няколко километра от Братунац, на 14 декември 1992. „Мюсюлманите го обкръжиха предната нощ“, разказва тя, „а на заранта дойдоха, за да убият всички, които успяха да намерят. Убиха 68 души на този ден в Биеловац“. (Според данните на Центъра за изследвания и документация, болшинството от убитите на този ден в района на Биеловац хора са били военни. От потвърдените 17 случаи на убийства на цивилни лица, петима са жертви на бомби, хвърлени от сръбски правителствен самолет. Освен това центърът може да потвърди само 154 сръбски граждански смърти в региона на Братунац в хода на войната, много от тях жертви на косвени обстоятелства (collateral damage).

„Няма да намерите мюсюлманин, който да признае тези неща“, продължава Филипович. „Ако искаме някога да постигнем мир тук, то трябва да престанем да обвиняваме едната или другата страна и да признаем, че и двете страни пострадаха, и двете извършиха лоши неща“.

Поне в началото този дух на морално приравняване е бил споделян от много от външните сили, които биха могли да помогнат за слагане на край на касапницата. Чак до 1993 продължаващата босненска трагедия предизвикваше усилено извиване на ръце във Вашингтон и западноевропейските столици. Когато в края на краищата самите мащаби на сръбските зверства принудиха международната общност да се задейства, това стана чрез безконечна серия от полумерки, всички те надзиравани от толкова дълга верига от различни командни инстанции, че водеха до парализа.

Но може би именно в това се е състоял и целият смисъл на акциите. Точно както нежеланието да се отправят директни обвинения означаваше, че няма и директен морален императив за решителна реакция, така и нефункциониращият бюрократичен апарат, поставен в ход след намесата на международната общност означаваше, че всички замесени страни можеха да обявят своята ангажираност, без която и да било от тях да бъде държана директно отговорна за безполезността на намесата.

За бегълците, насъбрани в анклава Сребреница, пристигането на умиротворителни сили на ООН през април 1993 означава поне, че им остават някакви шансове за оцеляване. „Ситуацията беше ужасна“, обяснява Фазила Ефендич, „защото трябваше да оцеляваме чрез продоволствията, които ООН можеше да предостави. И все пак им бяхме много благодарни. Поне бяхме защитени, нямаше да бъдем просто прегазени“.

Но през пролетта на 1995 вярата в тази защитеност е поставена на изпитание. В хода на войната президентът на Српска, Радован Караджич, постоянно е пренебрегвал ултиматумите на международната общност и постепенно е започнал да се отнася напълно презрително към тях. Сред все по-зачестяващите признаци, че външните сили, особено администрацията на Клинтън, са решени най-после да наложат политическо решение за Босна, Караджич решава да действа ва банк. Той нарежда на военните си командири да прекратят притока на ООН-продоволствия към Сребреница и още една съседна сигурна зона. Крайната цел, пише Караджич в една директива, е да „се създаде непоносима ситуация на пълна несигурност, без надежда за по-нататъшно оцеляване или живот за тамошните жители“.

В Сребреница сърбите постоянно увеличават натиска върху холандските защитни сили (под егидата на ООН). Те връщат обратно конвоите с хуманитарна помощ, отказват връщане в обсадената област на войници, напуснали в отпуск, обстрелват наблюдателните им постове. А след това започват атаката си. Когато холандските войници се оттеглят, а на 11 юли сърбите започват да прииждат от всички страни, хиляди бежанци, изпаднали в паника, се опитват да избягат по пътя към Потокари, търсейки убежище в бившата фабрика за батерии, която в онзи момент се използва като военен лагер на ООН. Една от тях е и Фазила Ефендич.

„Беше пълна лудост“, припомня си тя. „Хората плачеха, крещяха, наоколо обикаляха изгубени деца. А откъм всички околни хълмове обстрел, експлозии“.

Без особени илюзии относно съдбата, която очаква мъжете и момчетата в анклава, ако попаднат в ръцете на сърбите, около 15,000 от тях започват да бягат от долината пеша. В началото съпругът на Ефендич, Хамед, както и 19-годишният ѝ син Фейзо, се присъединяват към бегълците, но се връщат обратно след като преценяват, че шансовете им за оцеляване са по-големи в холандския военен лагер.

В течение на следващите три дни животът на бегълците в холандския лагер е изпълнен с непрестанен страх. Преди холандските войници да блокират входа на лагера, няколко хиляди от по-щастливите бегълци намират убежище в главната сграда на бившата фабрика, а останалите се разполагат на поляната пред него. А там мародиращите сръбски бойци си избират жени за изнасилване, от време на време и по някой мъж за убиване. И през цялото време холандският командир преговаря с генерал Ратко Младич, военния командир на Српска, за осигуряване на начин за пропускане на бегълците вън от анклава. Но тъй като холандците вече са предали по-голямата част от оръжията и моторните си превозни средства, позициите му при преговорите са слаби. В края на краищата сърбите докарват автобуси и камиони, с които бежанците да бъдат транспортирани до Тузла, на около 70 километра. Но когато евакуацията започва, момчетата „на възраст“ и мъжете, които са останали – повече от хиляда души, започвайки с тийнейджъри и чак до мъже по на 80 години ) са отделени от семействата си и натоварени на отделни превозни средства, уж за да бъдат закарани във „временни лагери“. Сред тях се намират съпругът и синът на Ефендич.

„Когато видяхме, че отделят мъжете“, казва Ефендич, „вече знаехме какво точно ще се случи. Холандските войници също знаеха. Някои от тях плачеха. Други просто се махаха. Не можеха да гледат от срам“.

По причини, които скоро ще станат ясни, Младич задържа холандците в лагера в Потокари в продължение на още една седмица. През това време сръбските бойци провеждат истински лов за 15,000 мъже-бегълци, като убиват на място около 1,000 и задържат други 6,000. Но защо толкова много от тях са се предавали доброволно, след като са знаели каква съдба ги очаква? Това се обяснява отчасти чрез измама: сърбите карат взетите от войските на ООН превозни средства и слагат техните сини каски, с което примамват много бегълци да излязат сами от гората, тъй като мислят, че това са войници на ООН, дошли да ги спасят. Само след няколко дни всички тези пленници, заедно с онези, хванати в лагера в Потокари, са избити по различните места за екзекуции. Сега вече холандските войници могат да бъдат освободени. В един финален акт на подигравка генерал Младич принуждава холандския командир да пие с него тост за сбогуване.

За Радойка Филипович много малко от този разказ звучи като истина. Тя смята, че броят на мюсюлманските жертви е силно преувеличен или че много от тях са били убити в битки или са се самоубили – а може би дори са били отстранени от други мюсюлмани. Що се отнася до шестте хиляди гроба в Потокари, то това е също много подозрително. „Там са погребани и хора, които са умрели след войната“, твърди тя. „А какво да кажем за нашите хора? От тази област все още има повече от хиляда безследно изчезнали сърби. Много хора вярват, че онези, погребани в Потокари, са всъщност наши хора“. Тя изсумтява кратко и презрително. „Това е техен геноцид“.

* * *

Robert Zommer

Роберт Зомер не обича тълпите. И се чувства особено неудобно, застанал заедно с хората, струпали се около входа на склада в старата фабрика за батерии, сутринта на 11 юли 2012.

„Много се отличавам тук“, казва Зомер, посочвайки червеникаво-русата си коса. „Има много хора, които тук имат проблеми с мен“.

Тридесетте хиляди души, които се събраха в Потокари, са дошли тук за ежегодната мемориална церемония в Сребреница, отбелязваща 17-та годишнина от падането на градчето. Зомер е бил един от холандските войници, намиращи се в долината в онзи ден.

Той спира на прага на големия склад, където тогава са се криели хиляди бегълци, поглежда към мрачното, глухо пространство – гол циментов под с размерите на две футболни игрища, затворени между бетонни стени.

„Не можете да си представите какво беше“, казва Зомер. „Навсякъде хора – пищящи, плачещи, повръщащи, някои от тях умиращи. А ние просто не можехме да направим нищо. Страхът можеше буквално да се помирише. Дотогава не знаех, че страхът има миризма“.

Той поема към северната част на помещението, докато стига до малка дупка, груб отвор на канализация, който вероятно води навън. Той посочва мястото точно отляво до дупката.

„Тук седеше една млада жена, сама“, казва той. „Плачеше истерично, а аз се опитвах да я успокоя. И така седнах до нея и я прегърнах. Не знам дали ме разбра, но ѝ казвах, че всичко ще бъде наред, че всичко ще се оправи, когато изведнъж от тази дупка излезе малко котенце“. Зомер се усмихва. „Беше толкова странно! Но хванах котето и го сложих в ръцете на жената – накарах я да го вземе – и ѝ казах, ‚Ето, сега има нещо, което зависи от теб, сега си длъжна да останеш жива‘.“ За миг той изглежда изгубен в мисли, после свива рамене. „Хм“, казва той, „какви странни неща запомняме понякога“.

След като службата му в Босна приключва през 1995, Зомер се завръща в Холандия, напуска армията и се опитва да започне нормален живот. Оженва се, има дъщеря, но му е трудно да контролира гнева си и изгубва първата си цивилна работа след като удря шефа си. В края на краищата става майстор-ключар. „Това е работа, която се върши сам, и това ми харесва“, казва той. През 2011 семейството му се разпада и на следващата година той се връща обратно в Босна, където е купил няколко декара гора по склоновете над Потокари, на по-малко от километър разстояние от бившия главен холандски лагер.

„Много по-евтино е от Холандия“, казва той когато го питам за пръв път защо се е върнал тук. „А и времето е по-добро“. Направил е добра сделка с имота, защото по-голямата част от него се намира в старата ничия земя между босненските и сръбски фронтови линии, и много хора се страхуват от мини. Но той знае кои места да избягва и през повечето дни взема двете си кучета на дълги разходки през гората, или отива надолу по склона към старата фабрика за батерии. Открил е дупка в оградата и обича да се разхожда сам из двора, който е безлюден през по-голямата част от годината, с изключение на 11 юли.

Почти от самия момент, в който частта на Зомер е пристигнала тук през януари 1995, най-упоритият въпрос в съзнанието му е бил какво всъщност се очаква от тях. „Да се грижим за бегълците, добре“, казва той, „но от военна гледна точка това няма смисъл. Дадоха ни само по двадесет куршума на човек и заповедите ни бяха да не стреляме по никого, никога“.

Основното му назначение е било на някакъв изгубен наблюдателен пункт в далечния южен край на анклава и в главата му са се запазили ярки спомени от придвижването към Потокари, докато анкалавът е падал.

„Движението се точеше до безкрайност. При мен постоянно идваха майки, които бутаха бебетата си в ръцете ми, ‚Моля ви, спасете бебето ми‘. И така аз вземах тези бебета и ги носех известно време, а след това ги слагах в някоя от колите, които се опитваха да се придвижат напред по главния път“.

Life Valey 05

Планът на Зомер е да направи от дома си на хълма един вид почивна станция за бившите си военни другари, които идват, за да посетят Сребреница. „Мнозина от тях се безпокоят, че тук ще бъдат нападнати“, казва той. „Питат ме, ‚Ама не ни ли мразят?‘ Като оставам тук аз мога да им покажа, че всичко е наред“.

Макар и да разбира, че страда от Пост-травматично стресово разстройство (PTSD), Зомер изглежда почти своенравен в усилията си да не осъзнава връзката между симптомите си и събитията, които са се случили тук. По време на ужасната безизходна ситуация в лагера, множество бегълци разказват как са наблюдавали жени да бъдат изнасилвани, а няколко холандски войници са видели как мъже са извличани до една от съседните сгради, последвани от звуците на изстрели. „Бях вътре в лагера, така че не знаех какво се е случвало отвън“, казва Зомер. Що се отнася до разделянето на мъже от жени, това било просто стандартна процедура. „Така се прави при всяко извънредно положение“, обяснява Зомер, „първо жените и децата“.

Връхната си точка церемониите на 11 юли достигат при обреда за погребване на мъртвите. Предната вечер останките се превозват тук от централната морга в Сараево, с дълъг конвой от камиони. След това ковчезите се поставят в правилни редици в по-малка складова зала, която някога е служела като казарма на холандците. През лятото, в което аз бях там, имаше 520 ковчега, всички направени от тънко дърво и обвити в една и съща зелена ислямска погребална тъкан. Тук там правилните редици са нарушени от много по-малки ковчези, някои от тях не по-големи от сандъчета.

Когато влиза в това помещение Зомер спира на прага, след това се обляга на стената и се втренчва в ковчезите. „За това не знаехме нищо“, казва той. „Започнахме да чуваме за него чак когато се прибрахме в Холандия и хората казваха, ‚Не сте си свършили работата, позволили сте да се случи това ужасно нещо‘. Но как бихме могли да очакваме нещо такова?“ Той прокарва ръка през ниско подстриганата си коса. „Докато разберете какво трябва да се прави, вече е прекалено късно“.

В ранния следобед няколкостотин мъже започват да пренасят ковчезите в гробището. Няколко от тях почти се препъват при повдигането, тъй като носачите са очевидно изненадани от лекотата на товара си. Постепенно мъжете намират ритъм докато носят товарите си през пътя. Други оплаквачи се подреждат, за да докоснат всеки от ковчезите, докато те преминават покрай тях, и да измърморят тиха молитва. Когато церемонията започва, Роберт Зомер намира пролуката в оградата, за която беше говорил и се връща обратно в дома си на хълма.

* * *

Life Valey 06

Съдейки по външния изглед, общината Сребреница изглежда започва малко по малко да се поправя. Няколко малки джамии са построени отново, в замяна на разрушените по време на войната. Дупките от куршуми и снаряди, които някога са маркирали почти всяка сграда, вече са до голяма степен измазани. Онова, което не може да се види лесно, е радикалната демографска промяна, която се е случила. Мюсюлманите, които са били две трети от населението преди войната, днес са малцинство. Тази промяна се обяснява най-вече чрез факта, че общината днес е част от Република српска, на която е позволено да продължи да съществува след договорения край на войната.

Сред мюсюлманите, които са се завърнали, разговорливата Фазила Ефендич е изключение. Далеч по-обичаен е случаят със Сюлейман Мехмедович, 31-годишен работник, който живее с жена си и двете им деца в малко апартаментче на края на Сребреница. Тъй като през 1995 е бил само на 12, той е успял да напусне анклава заедно с майка си, но баща му е загинал; съпругата му пък е изгубила баща си и всичките си петима братя. „Просто се държим настрана“, разказва Сюлейман за живота си днес. „Работя заедно със сърби и това е нормално. Просто никога не говорим за онова, което се случи“.

За Милош Миланович, сръбски член на Градския съвет на Сребреница, това е най-доброто, за което може да се мисли. „За тези неща никога не може да има разумна дискусия, само караници“, казва ми той. По време на войната Миланович, днес на 50, е бил член на въоръжените сили на Српска и е присъствал при обсадата на Сребреница. „Това е най-вече пропаганда“, казва той по повод броя на убитите по време на юлското клане. „Мюсюлманите представят дори и нашите жертви като техни. Трябва да държат бройката високо, за да могат да представят сърбите като единствените престъпници и да прикрият собствените си престъпления“.

Ежегодната церемония от 11 юли е особено дразнеща за Миланович и като градски съветник той е предложил всякакви местни средства, похарчени за това събитие, да бъдат балансирани от също такива средства, влагани във фонд за възпоменание на сръбските жертви. „Мисля, че това е единственият начин, по който можем да започнем да преодоляваме мюсюлманските манипулации“, казва той.

Този исторически ревизионизъм е очевиден навсякъде по течението на Дрина. Може би най-важната му проява е осемметровият християнски кръст в Кравица, село на около 15 километра на запад от Братунац, издигнат в чест на „3,267 сръбски мъченици“ от областта, които са били убити през войната. И макар че тази цифра не съответства на никакви цифри от авторитетната „Босненска книга на мъртвите“, издигането на кръста в Кравица изглежда преднамерено провокативно: само на няколкостотин метра от това място, надолу по пътя, се намира стар склад, в който вечерта на 13 юли 1995 най-малко 1,000 от сребренските жертви са били екзекутирани с автоматични оръжия и гранати. Няма никакъв знак, който да указва какво се е случило тук, а сградата отново изпълнява старата си функция като складово помещение за селскостопанско оборудване.

От следвоенна Босна не се е очаквало да изглежда така – и в продължение на дълго време тя не е била такава. През есента на 1995 специалният пратеник за Балканите на президента Клинтън, Ричард Холбрук, най-после принуждава воюващите страни и техните местни съюзници да седнат на масата за преговори. Но понеже никоя от страните не победена, споразуменията от Дейтън водят до едно напълно ново решение: правителството на Босна и Херцеговина ще бъде част от конфедерация заедно с онова на Република Српска, като всяко от тях ще запази отделния си статус чрез „вътрешно-държавна разделителна линия“.

Що се отнася до начините, по които трябва да се постигне тази неинтегрираща интеграция, в Дейтън се начертава подробен план, включващ създаването на съвместен парламент, съвместно президентство и смесена съдебна система. В същото време се очаква да се направи подробен преглед на извършените военни престъпления, а обвинените да бъдат изправени пред съда. И тъй като пътят е улеснен от щедрата реакция на международната общност – под формата на външна помощ се заделят милиарди долари за развитие и възстановяване – има реална надежда, че двете общности постепенно ще започнат да гледат на идеята за паралелни правителства в една толкова малка страна като на един вид неудобен анахронизъм и ще се придвижат по посока на пълно обединение.

Ключовият момент в целия план е създаването на така наречената „Служба на висшия представител“ (O. H. R.). Този висш представител се превръща в един вид настоящ вицекрал, с широки пълномощия да назначава или подкрепя всеки босненски официоз, когото той или тя счита полезен за умиротворителния процес – или, по същия начин, да уволни всеки, който се изпречи на пътя му/ѝ.

„И това проработи“, казва един международен дипломат, служещ в Сараево, който, поради естеството на поста си, предпочита да говори анонимно. „Беше огромно предизвикателство, тъй като войната беше приключена по изкуствен начин, без еднозначни печелещи или губещи, така че как да се накарат тия юнаци, които до вчера са се избивали едни други, да се обърнат и да започнат да работят заедно? Службата на висшия представител беше ключова, ако погледнете как тя функционираше през ранните години: местните хора много бързо осъзнаха, че или трябва да се съобразяват с нея, или да бъдат изхвърлени навън“.

Life Valey 07

Със сигурност най-важното развитие е било постигането на известен дух на разкаяние сред босненската сръбска общност. През 2004 г. правителството на Српска издава свой собствен доклад за Сребреница, в който се признават напълно както мащаба на клането, така и сръбската вина, при което тогавашният президент стига чак до там да поднесе официално извинение пред семействата на убитите. И макар че в други области помирението е бавно – завръщането на бегълците в бившите им домове протича със скоростта на глетчер, докато най-тежките сред обвинените военнопрестъпници, включително и архитектите на клането от Сребреница, си остават на свобода – именно чрез такива жестове разделението в босненската общност изглежда започва да намалява малко по малко.

Но Дейтън е изграден върху някои рисковани предположения. Тъй като няма вътрешен механизъм, който да наложи помирение, то това означава, че международната общност трябва да бъде постоянно нащрек и да го налага решително. Но ако Босненската война е разкрила нещо, то това е фактът, че нито бдителността, нито пък решителността, са сред най-силните страни на тази общност. Накъде около 2006-та, когато администрацията на Буш е заета с далеч по-наложителни външнополитически въпроси, Европейският съюз по същество поема управлението на Службата, като заедно с това демонстрира слабо желание за упражняване на „мека сила“ за налагане на реформи. За съжаление всичко това съвпада със завръщането на власт в Република српска на Милорад Додик – бивш баскетболист, който междувременно е станал политик.

Като премиер-министър на Српска през късните 1990 г., Додик се позиционира като умерена и помирителна фигура, но впоследствие се предефинира като сръбски ултранационалист, за целите на политическото си завръщане през 2006. Додик многократно се е опитвал да подкопава всякакви системи за споделяне на властта, постигнати междувременно – и да представя сърбите като реалните жертви на войната.

Но защо тази промяна на профила? В хода на годините Додик многократно е бил разследван от централното правителство по обвинения в корупция, като винаги е настоявал, че е мишена на поредния лов на вещици, организиран от политическите му врагове. „За един умерен политик възможностите за действие в политиката на Српска са много ограничени“, казва дипломатът от Сараево. „Така че от момента, в който започна да изпада в трудности, Додик се обърна към расовата карта“. И единственото нещо, което е стояло на пътя му, е била Службата на висшия представител. „Но в хода на последните осем години Додик непрестанно проверява границите на позволеното – и посланието, което очевидно получава от Службата е, че му е позволено всичко“.

Малко преди президентските избори в Република српска през 2010, правителството на Додик издава нов доклад за Сребреница, в който се отхвърля помирителния доклад на предшественика му от 2004. Не само Сребреница не е била акт на геноцид, обявява Додик, но и броят на жертвите е бил многократно преувеличен.

Вместо да цензурира Додик, Службата на висшия представител боязливо приканва правителството му да „премисли заключенията си“. Вместо това Додик избира да проведе мемориална [заупокойна] служба в Братунац на деня след 15-та годишнина от Сребреница, на която прави изказването, „Ако тук се е случил геноцид, то той е бил извършен против сръбските жители от този регион, в който жени, деца и възрастни хора са били масово убивани“.

Life Valey 08Ефикасността на това извъртане е очевидна. Когато се е кандидатирал като умерен политик през 1998, Додик е станал премиер-министър само чрез оформянето на коалиция с други политически партии. Кандидатирайки се като ултранационалист през 2010, той получава повече гласове от деветимата останали кандидати, взети заедно.

* * *

В тихата трапезария на втория етаж на един ресторант в Подгорица, столицата на Черна Гора, аз се срещам с набит, широкоплещест мъж на име Ненад. Той прилича удивително силно на младия Джо Пеши – същият маслинов тен и интензивен, черноок поглед. Днес той ръководи, по собствения му израз, „международна фирма за охрана“ – нещо, което изисква от него постоянни пътувания между Сърбия, Кипър и Ливан – но по време на Босненската война е бил член на елитните специални части на армията на Српска, така наречените Червени барети. Това е отличие, с което той продължава да се гордее; само минути след като сме се запознали, той вече е извадил телефона си, за да ми покаже снимките на старата си червена барета, внимателно поставена на възглавничка на пода в колата му. „Нося я навсякъде със себе си“, казва той. „Това е част от нещата, които ме дефинират като мъж“.

Тази гордост изглежда малко странна на фона онова, за което той се е съгласил да разговаря с мен – военновременните му преживявания в Сребреница. „Когато стане дума за Сребреница“, обяснява той, „сръбската страна никога не може да признае напълно какво се случи там наистина – ‚Оо, цифрите са преувеличени. Имаше убийства и от двете страни‘ – защото тогава трябва да признаят какво е било извършено от тяхно име. Но аз мисля, че е важно да се каже истината за войната“.

Въпреки готовността на Ненад да говори, едно от предварителните условия за нашето интервю е да не употребявам фамилното му име – „Безпокои ме мисълта, че могат да ме привикат в Хага“, казва той, имайки пред вид международния трибунал за военни престъпления. Другото условие е да не се правят никакви фотографии.

Когато войната е започнала, Ненад е бил на 19 години и е живеел в Горажде, източна Босна. Оставяйки настрана плановете да стане инженер, той незабавно отговаря на призива за мобилизация, издаден от президента на Српска, Радован Караджич („Като сърбин, бях щастлив да го направя“) – след което е изпратен в Братунац за военна подготовка. Следващите три години прекарва в патрулиране на обсадната линия около Сребреница.

„Това беше почти като игра“, Казва Ненад. „Игра на котка и мишка. Разбира се, ние многократно надвишавахме по численост мюсюлманите, така че в почти всички случаи ние бяхме ловците, а те – плячката“. А ловът е естественo изкушение. „Трябваше да ги накараме да се признаят за победени, но как да накараш някого да се предаде в една такава война? Просто ги довеждаш до гладна смърт. Така ние разбрахме много бързо, че основната ни грижа са не оръжията, вкарвани контрабандно в Сребреница, а храната. Те наистина измираха от глад там, така че изпращаха хора навън да крадат добитък или да събират реколта, а нашата работа беше да ги хващаме и убиваме“.

И понеже именно тези набези навън са били случаите, при които понякога са били убивани сръбски цивилни граждани, Ненад и другарите му имали само една-единствена политика: „Никакви пленници. Е, разбира се, ако смятахме, че те имат някаква полезна информация, можеше и да ги подържим по няколко дни, докато я измъкнем от тях, но накрая пак беше същото: никакви пленници“.

Всъщност от време на време имало и изключения от това правило. При политиката „без пленници“ на войските на Српска, местните сърби, които също искали отмъщение за набезите на босненските войници, нямали възможност за това. „Местните хора започнаха да негодуват“, обяснява Ненад, „така че понякога запазвахме по някой и друг пленник, когото им предавахме, за да ги държим доволни“. След което бързо добавя: „Самият аз не вършех такива неща по време на патрулите си – всъщност бях високо професионален – но знам, че това се случваше много често“.

Към момента на клането от юли 1995, казва Ненад, той вече не участвал в полеви операции, а работел в генералния щаб като асистент на един от офицерите, намиращи се близко до генерал Ратко Младич. И ако този пост е позволил на Ненад да избегне директно участие в екзекуциите, както сам твърди, той го е поставил и в близост до вътрешния кръг, където е взето решението за клането.

„Само за два дни ние вече имахме огромен проблем, с който да се оправяме“, казва той, „защото имаше толкова много пленници – общо около 7,000 – и какво би станало, ако просто ги оставехме живи? Щяхме да си набутаме таралеж в гащите – още 7,000 мъже в разцвета на силите си, които да воюват срещу нас. Така че това беше решението. Всеки мъж от 15 години нагоре трябваше да бъде убит. Заповедта, която дойде, беше ясна: от 15 нагоре. Тя дойде от политическата страна“.

Когато го запитвам какво има пред вид под „политическа страна“, Ненад отговаря, че това е бил президентът на Српска, Радован Караджич, заедно със сръбското правителство на Слободан Милошевич. „Всяко решение се координираше с тях, постоянно“.

През нощта на 13 юли Ненад посещава малкото градче Кравица, където само часове преди това колегите му са избили повече от 1,000 пленници, задържани в местния селскостопански склад. „И понеже бяха използвали гранати, беше истинска касапница, навсякъде парчета от тела и кървища. Сега пък имаше проблем как да се отървем от всички тези тела“. Той свива рамене и подсмърква презрително, „Е, това беше проблем на инженерните части“.

Life Valey 09

Колкото по-дълго разговаряме, толкова по-неразбираем започва да ми се струва Ненад. Той не изглежда да изпитва каквото и да било разкаяние за действията си по време на войната и описва дори ужасяващата сцена от Кравица с гладък, делови тон. Казва, че никога преди това не е разговарял за тези неща с когото и да било, но когато го запитвам дали има някаква друга причина да го прави точно сега, в тона му започва да се прокрадва горчивина и усещане за това, че е бил измамен.

„Знаете ли, отдадох три години от живота си за това“, казва той, „ а накрая нямах нищо. Направо бях гладен. Наистина гладен, понякога на ръба на гладната смърт. И онова, което виждам е, че всичко е било само за хората по върховете и за техните джобове. Знаех за всички фирми, които Караджич и хората около него контролираха. Всички останали изгубиха. Но генералите и политиците, те всички направиха милиони от войната“.

Ненад изразява това последно чувство с такава страст, че изпивам само малко съмнения относно очаквания отговор, когато задавам следващия си въпрос: дали, ако би знаел тогава нещата, които знае днес, би извършил всичко отново. Оказва се, че съм грешил. „Разбира се“, отговаря той без колебание. „Ако Сърбия бъде отново нападната, разбира се, че ще се бия“.

* * *

През един студен ден миналия февруари отново посетих Роберт Зомер в дома му на хълма над Потокари. Той е извършил голяма работа в къщата през онези година и половина, откак се срещнахме за пръв път и наскоро е започнал да отглежда кози; две козлета са били родени на сутринта, в която се появих аз.

При първата ни среща бях силно впечатлен от това колко решително Зомер беше обяснявал ужасите от Сребреница. Но сега защитната фасада вече е паднала. През миналата година той е изпаднал в дълбока депресия – нещо, което го е принудило да се върне обратно в Холандия и да постъпи във военна болница за два месеца. Докато е бил там той е бил подложен на терапия и е бил обучен на различни техники за разпускане, но лечението му не е включвало особено много разговори за събитията от Сребреница. Оставен до голяма степен на самия себе си, Зомер е стигнал до едно доста новаторско обяснение за причините на стресовото си разстройство. „Не е от онова, което се случи тук“, казва той. „Причината е онова, което се случи когато се прибрахме в Холандия и всички започнаха да ни обвиняват, че не сме си свършили работата“.

В един малко по-оптимистичен план, 14-годишната му дъщеря го е посетила в Босна миналото лято, а освен това на гости са му били около 50 холандски ветерани от Сребреница. „Отначало винаги са много нервни“, разказва той. „Но отсядат при мен и аз ги развеждам по местата, където бяха предните ни постове, и след ден-два те започват да се отпускат“.

През повечето дни той прекарва по няколко часа в комуникация с други ветерани на специална затворена страница във Фейсбук. Изглежда това му въздейства като терапия и Зомер вярва, че помага на много от бившите другари да се оправят със сложните си чувства, свързани с Босна. Когато го запитах дали смята, че някои от тях също имат психологически проблеми като резултат от Сребреница, той отговаря: „Всичките. Някои все още не го осъзнават, но всички ги имат“.

В края на срещата ни Зомер ме съпровожда нагоре по калния хълм до мястото, където е паркирана колата ми. Той има ново и изключително мило кученце, така че го питам какво е станало с двете кучета, които си спомням. „Свършиха“, казва той, свивайки рамене. „Едното го блъсна кола, а другото беше отровено. Кучетата не оцеляват дълго време по тия места“.

* * *

Малко по-късно отново се срещам с Амор Мазович, ловеца на масови гробове – този път в кафето на хотел Европа в Сараево. Той има новини за мен. Когато го видях за последен път, през лятото на 2012, той беше споменал сърбина, който действал от „полу-угризения“ и разкрил мястото на един масов гроб, но сега вече имало и друг. Мазович описва няколко потайни срещи, които е имал през 2013 с един сърбин в северна Босна, в резултат на които е открил масов гроб в Томасица.

„Беше на място, което бяхме разкопавали на два пъти преди това“, казва той. „И бяхме намерили около 30 трупа, но информантът ми каза, ‚Върнете се и разгледайте отново‘.“

Life Valey 10И сега са били изкопани стотици нови тела. Понеже гробът е толкова дълбок, на места до девет метра, а почвата е предимно глинеста, телата почти не са се разложили, представяйки пред очите на наблюдателя ужасяваща картина.

Мазович предполага, че в Томасица най-вероятно е намерил последния голям масов гроб в Босна. Мислех си, че това може би му носи някакво мрачно удовлетворение, но той ми каза, че се чувства все по-обезкуражен, както от собствената си работа, така и от бавния ход на правосъдието в Босна. През 18-те месеца, откак се срещнахме за пръв път, цяла поредица от осъдени сръбски военнопрестъпници са били освободени по различни законови тънкости, докато присъдите на други са били намалени. В Хага, съдебните процеси на принципните архитекти на Сребреница, Радован Караджич и Ратко Младич, продължават по хаотичен начин, макар че и двамата се намират под арест, съответно от шест и три години насам. Не се очаква присъда по-рано от 2015 година. (За сравнение, съдебните процеси от Нюрнберг продължават 11 месеца).

„Понякога се питам за какво е всичко това“, казва Мазович, който изглежда дори още по-уморен, отколкото го помня, „ако само толкова малко хора получават наказание“.

По една случайност, на същия ден, в който се срещнах с Мазович, помещенията за конференции на долния етаж в хотела бяха наети от Агенцията за международно развитие на САЩ – за церемония по подписването на документи за по-голямо икономическо сътрудничество между двете общности в Босна. Тази церемония идва непосредствено след онова, което Агенцията нарича „най-голямата програма за помирение, изпитвана някога в Босна и Херцеговина“, включваща нова серия от инициативи и добавяща помощ от още 4,2 милиона долара към големите количества помощи, които Агенцията е разпределила в Босна след края на войната.

За съжаление духът на церемонията беше донякъде помрачен от един епизод, случил се само дни преди това в град Вишеград в източна Босна. Една от първите области, подложени на сръбската кампания за етническо прочистване, вишеградската околия е била напълно изпразнена от мюсюлманското си население по време на войната, но някои от завърналите се по-късно оцелели са издигнали паметник в градското гробище в знак на почит към „жертвите на геноцида“. Но в края на януари 2014 местните власти решили, че паметникът е подстрекателски (по думите на кмета „няма доказателство или присъда за геноцид във Вишеград“) и дразнещият надпис бил отстранен. Под защитата на 150 служители на полицейските сили на Српска, облечени в специално снаряжение за борба с демонстранти, служител на общината, снабден със съответно оборудване, методично изличил думата „геноцид“ от камъка.


Източник



[1] Територия, обкръжена изцяло от чужди територии. Бел. пр.

Скот Андерсън е американски романист, журналист и военен кореспондент. Той е автор на романите „Сортиране“, „Хотел Лунна светлина“, „Човекът, който се опитваше да спаси света“ и „Военни зони“. Чест сътрудник на някои от водещите американски вестници и списания като New York Times Magazine, GQ, Esquire, Men’s Journal, Vanity Fair и други.

Pin It

Прочетете още...

Четейки Украйна

Мааря Кангро 07 Юли, 2022 Hits: 3526
Беше ми любопитно да разбера какво мислят…