От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Глава 12

Earthling

All the clouds are made of glass
And they're slowly sinking
Falling like the shattered past
Were we built to last?

2014 08 Dajnov Bowie

Боуи посреща последните години на 20-ти век като жител на Земята – нещо, което не му се е случвало от средата на 60-те години. Има прилична музикална репутация, станал е художник, направил е успешно издателство за книги по изкуство. Покрай другото, той става един от първите земляни, пълноценно оценил едно ново историческо явление, което изважда хората от обичайната за замляните закрепостеност за време и място – световната интернет мрежа. През 1996 година Боуи е първият музикант, пуснал сингъл (Telling Lies) само в интернет. Към края на годината е третият най-често търсен музикант в мрежата, а всичките му интервюта се занимават повече с интернет, отколкото с музика или изкуство.

За Боуи интернетът е нещо, което той е чакал цял живот – свободна среда, в която човек може да твори едновременно във всички жанрове и форми на изкуството. И не на последно място – в интернет всички са равни. Няма мега-звезди, поп икони и публика. Има само юзъри. Интернетът се оказва истинският рокендрол – мястото, където изчезва разликата между сцената и публиката…

„Ако днес бях на 19“, споделя Боуи пред репортер на списанието The Big Issue (стартирало като вестник на и за бездомни, но бързо станало контракултурно явление) „щях да подмина музиката и направо да хлътна в интернет. Когато бях на 19, музиката беше опасната, комуникативна сила на бъдещето и това ме вкара в нея. Днес тя вече не е това. Стана музика на лайфстайла, а не – на отношението. Заменена е от интернет, където звучи същият саунд на революцията… Мрежата е форма на изкуство, тъй като в нея няма параметри. Има хаос, а в хаоса се чувствам най-добре…“

Не е за учудване, че една от първите големи мрежови страници се оказва BowieNet, стартирала на 1 септември 1998 година. Година по-късно пазарната цена на страницата е оценена на над 400 милиона долара. Водещото специализирано американско списание Computer World класира Боуи в челните места на класацията „най-успешен иноватор на 1999 година“; Боуи единственият артист в класацията.


Small Ad GF 1

Към 2000 година Боуи е вече интернет провайдър, стартира онлайн радио и онлайн банка. Боуи е първият рокаджия (веднага последван от Мик Джагър), който брандира името си и го слага на всякакви стоки, като включително лансира свои кредитни карти. Всеки път като вадиш да плащаш – виждаш физиономията на своя кумир.

Развърта се и на финансовата борса. Не купува и продава петролни акции, а – парчета от бъдещето. Предлага на публиката да закупи „фючърси“ върху неговите бъдещи доходи от преиздадени албуми. И така стига до положението през 2009 година, в разгара на финансовата криза, отговорността да бъде стоварена върху него. Според вестник „Дейли мирър“ от 12 януари 2009 година, след като Боуи е започнал да продава бъдещите си приходи, банкерите са започнали да го имитират, продавайки си един на друг приходите от бъдещите доходи от ипотечни кредити.

Едва ли има по-атрактивна идея от това, Човекът Който Падна на Земята да се окаже автор на глобална финансова криза, породена от залагане върху бъдещето. Едва ли обаче точно този принос на Боуи към световната история трябва да се взема насериозно.

За отбелязване е, че поредното превъплъщение на Боуи – този път далеч от музиката – не изненадва никого. В някаква степен са му свикнали. Списание Mojo, например, пише следното: „Добрите рок звезди просто се нахвърлят върху всяко ново нещо. Боуи не използва името си (т. е. за финансовите си занимания), той е над тези неща. Просто продължава да изненадва хората“. Вестник Обзървър обаче е на друго мнение: „От всички превъплъщения на царя на рок хамелеоните, последното (т. е. финансовото) е най-хитро и най-безопасно. Зиги се върти в гроба си…“

Самият той не след дълго прекратява финансовите операции, както и кредитните „Боуи“ карти, за да се върне към по-обичайните за него занимания. Междувременно излизат няколко негови музикални компилации и се преиздават 17 албума. Това кара публиката да се усъмни, че е спрял да композира музика и е решил да лежи на стари лаври. Това изобщо не се оказва така, когато през октомври 1999 излиза албумът …hours.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За разлика от своите два предшественика, които излъчват яростна енергия (макар по два напълно различни начина) този албум обозначава връщането на композитора към класически, мелодични парчета, мислени не с помощта на компютър, а по класическия начин – с акустична китара и пиано. Песните са предимно продукт на сътрудничеството между Боуи (на пиано) и Рийвс Гейбриълс (на китара).

Този генезис обяснява подчертано баладичния тон на албума, видим най-вече в парчета като Survive, The Dreamers, Thursday’s Child – веднага разпознати от публиката като класически Боуи композиции. Има, разбира се, и тежки електрически моменти, както в полу-инструментала „1917“ (който развива темата от Кашмир на Лед Цепелин), но повечето парчета са мелодични, интроспективни и меланхолични.

Марк Плати отново е продуцент и споделя разликата в атмосферата между записа на предишния и сегашния албум: „Не го бях виждал от 1998-ма и неговата коса беше много по-дълга и не боядисана. Изглеждаше много по-спокоен… Като резултат, посветихме много повече време на обсъждането на новините и на живота като такъв… Дейвид говореше за книгите, които чете, за филмите, които гледа, за изкуството, което го интересува.“

Резултатът се чува. За разлика от маниакалната енергия в Earthling, Hours … е спокоен, брилянтно построен албум, в който няма нищо случайно или дразнещо. Както пише биографът Дейвъд Бъкли, в албума Боуи показва, „че все още може да пише перфектни поп мелодии“. След което Бъкли обаче затъва в твърдението, че на албума му липсват допълнителни аранжименти, което го оставя един вид „оголен“, звучащ като „демо“.

Не е така. Слушайки албума с музикантско ухо, ние долавяме нещо съвсем друго – прецизни аранжименти, елегантно минаващи между прекаления минимализъм на ерата на „Машината“ и елементите на натруфеност в някои от аранжиментите на Earthling.

Именно титулното парче Thursday’s Child, най-много критикувано от Бъкли за прекалено минималистичен аранжимент, става първият успешен сингъл от албума. В парчето Боуи прави онова, което неговият приятел Джон Ленън е планирал да прави десетилетия по-рано, но не е успял поради ранната си смърт – да погледне в очите драмата с остаряването и мястото на любовта в това приключение:

„В целия си живот полагах толкова усилия / правих, каквото можех с онова, което имах / и все пак нищо особено не се случи / Нещо в мен дразнеше околните / шепот на все неуспяваща надежда / може би съм роден извън времето си / сцепвайки живота си на две.“

В крайна сметка лиричният герой оцелява, защото намира жената на живота си – в случая, разбира се, Иман, макар самият Боуи да отрича, че в парчето се разказва за него и за нея. Сингълът стига до номер 16 в британската класация и е 56-тият на Боуи, който стига до Топ 40.

Впоследствие Боуи обяснява по-подробно, в стил Джон Ленън, за какво иде реч – за опит за обобщение на опита на цяло поколение: „обобщих онова, което знаех за опита на мои връстници и с приятели от детството и на други, с които съм се познавал дълги години, и които може би не са в положението да се чувстват толкова жизнени, колкото се чувствам аз. Аз изкарах невероятен късмет. Голям късмет…“

Тази скромност е може би останала неразбрана за критиците на албума. Скромността на замисъла логично води до прибраност на изпълнението. Защото това не е албум на Боуи-мега-звездата. Това е композиция на един благодарен и затова – смирен човек.

Друго парче – What’s Really Happening – е първото, в правенето на което авторът работи в съавторсво със своите фенове. Боуи пуска в интернет покана за текст на парчето и получава над 80 000 отговора от феновете. Дори групата Кюър се пробва, без успех, обаче. И слава Богу, защото крайният вариант на текста е просто кристален:

„Израснали в пластмасова кутия / с микро-мисли и катинари / сърцата стават изоставащи часовници / цъкащи в умовете ви.“

Парчетата Survive и Something In The Air са великолепни балади, като в края на второто Боуи постига най-голямото си вокално постижение на десетилетието. В парчето The Pretty Things Are Going To Hell, издържано в естетиката на 70-те, китаристът Гейбриълс постига върховната си форма, стъпил върху здравата музикална подложка на Боуи. А текстът елегантно осмива опитите на „юпитата“ да изживяват пълноценен живот:

„Какво да правя? / Какво да кажа? / Какво да облека? / На кого да се обадя? / С кого да се сбия? / С кого да танцувам в неделя вечер?“

Обложката на албума е доста тревожна. На нея младият Боуи, издокаран като ангел, държи в скута си главата на възрастния Боуи, който лежи в безпомощна зародишна позиция. Дали пък, питат се всички, Боуи не навлиза в някакъв death trip – в някакво спускане към смъртта? Самият Боуи отказва да се обяснява по въпроса, като с лека ръка отхвърля всички съмнения: „Абе просто мразя щастливите албуми. Когато съм щастлив, не искам да слушам щастливи албуми. И когато съм тъжен, пак не искам да слушам щастливи албуми… Гравитирам към самотно звучащи неща…“

След всички тези обяснения обаче Боуи не се сдържа да покаже среден пръст на музикалния истаблишмент. На 21 септември 1999 година в BowieNet се появява следната обява: „За пръв път в историята на музикалния бизнес, голям артист… предлага пълен албум на своите фенове посредством даунлоуд от Интернет“.

Боуи отново е пионер, цели обиколки преди останалитре. И веднага си навлича гнева на най0големия в Англия дистрибутор на музика, веригата HMV, основана в зората на звукозаписната индустрия столетие по-рано. „Ако артисти“, ръмжи HMV в нарочно съобщение до медиите „пускат албуми по Интернет, преди останалите хора да могат да си ги закупят в магазините, това няма да е честна игра. Албумите трябва да са достъпни за всички едновременно, защото не всеки има тостъп до Интернет. Що се отнася до нас, ние едва ли ще разпространяваме музиката на този артист…“

Боуи не се впечатлява и подпира новия си албум с турне на малки зали. Според критиката, качеството на музиката е много високо – всички парчета звучат по-изчистено, отколкото в студийния си вариант. Въпреки камерния подход не се сбъдват опасенията, че междувременно Боуи вече няма публика. Напротив, огромни тълпи фенове да се опитват да нахлуят в помещения за 100-200 човека и ефектът е по-скоро обратен – не става дума за това, Боуи да търси със свещ из клубовете последните си почитатели, а за това, че милионната му публика се чувства леко обидена от неговия скромен промоционен подход.

Навръх новото хилядолетие Боуи се оказва във върховете на класациите за „най-велик музикант на последните 100 години“ в повечето британски и американски медии. Доста зад него се класират Бийтълс и Елвис. Списание GQ го обявява за най-стилно облеченият мъж на годината.

За него обаче е по-важно, че на 13 февруари 2000 година Иман се оказва бременна. На 15 август се ражда Александра Зара Джоунс. С напредването на бременността на Иман напредва и поредната Боуи истерия. Двоен албум на негови записи за БиБиСи от периода 1968-1972 продава огромни количества и стига до номер 7 в британските класации. В ккласация на Ню Мюзикъл Експрес за „най-влиятелен музикант на епохата“ Боуи е отново най-отпред, оставяйки Бийтълс на трето място.

В края на столетието се правят всякакви равносметки и връщане назад към емблематични събития. В продължение на няколко месеца Боуи е завъртян от тази вълна и съвършено сериозно смята, по повод наближаващата 30-та годишнина на „Зиги“, да „допише“ първоначалния албум с нови парчета и така да го направи двоен. Споделя плановете си с китариста Рийвс Гейбриълс, който обаче възстава срещу идеята: „Това беше все едно да се върнеш назад и да дописваш „Тъмната страна на луната“ 30 години по-късно… изключително опасна идея“.

В крайна сметка Боуи се отказва от идеята, макар междувременно да е успял да композира половин дузина парчета, които остават неиздадени и до днес. В това някои виждат многозначителна метафора: Боуи няма нови идеи… за Боуи музиката вече не е най-главното нещо в живота и е просто едно от многото неща, с които се занимава… ерата на „големите“ в музиката е в края си.

Че епохата се е променила е ясно дори от пръв поглед. След десетилетия неистови усилия да сведе света на рокендрола до „танцова мода“, звукозаписната индустрия е постигнала успех. Няма нова музика, няма звезди, младежите танцуват на фона на ритмични, но анономни парчета, които умират за ден-два. А когато няма звезди, няма нито развитие, нито лоялност на публиката – нито проблеми за компаниите. Анонимната музика дава цялата власт на костюмарите. Просто няма как поредната неизвестна еднодневка да им противостои по начина, по който могат да го направят Ролинг стоунс, Лед Цепелин или Боуи.

Музиката се превръща в бизнес и… престава да бъде музика. На компаниите не им трябват музиканти, които цял живот са се учили да свирят и композират. За това си има компютри…

Тази победа на компаниите – този разгром, който през 90-те години те нанасят върху музикантите – е началото на техния, на костюмарите, край. Самите компании убиха музиката и днес си носят последствията. Даунлоудването от интернет тук няма нищо общо. И когато днес чуете воплите на костюмарите, че „интернет пиратството“ ги е оставило без хляб, не им обръщайте внимание. Ако бяха искрени, щяха да се опитват да възстановят музиката – а не да се стремят да я доубият чрез опити да вкарат цензура в интернет, като епопеята с АСТА, например.

Големите групи, разбира се, не се предават, а обръщат играта. Докато през 70-те са правили турнета, на които губят пари но промоцират продажбите на албумите си, от 90-те насетне правят печеливши турнета, на които да продават новите си произведения, заобикаляйки компаниите. Ролинг стоунс стават емблематични в това отношение и помагат за макар ограниченото оцеляване на музиката, променила света.

На този фон Боуи е отново в уникална позиция. За него музиката вече наистина е едно от многото занимания и нейното замиране не го лишава нито от статут, нито от препитание. Той е един от малкото, който е стигнал до позицията на независимост и буквално може да прави, каквото си иска. И ако се заема с музика, това да е защото иска, а не – защото трябва.

През януари 2000 година той демонстрира този си статут, като свири рекордно дълъг двучасов сет на фестивала в Гластънбъри, където не се е появявал от 27 години. Изпява всичките си исторически парчета (не непременно популярните хитове) и покорява съвършено непознатата му публика. А минималистичното му сценично присъствие – облечен е в стил, предхождащ дори епохата на „Зиги“ – му донася титлата на списание GQ „Най-стилният мъж в Англия“

Поредното музикално завръщане му харесва и през 2001 година Боуи записва албума Toy, съдържащ, според посветените, цял куп жизнерадостни парчета и откровени хитове. Мълвата тръгва и публиката с нетърпение чака албума, а критиците разсъждават, че това ще е най-големият търговски успех на Боуи от години.

Но по неизвестни причини звукозаписната компания Върджин започва да клати топката и в крайна сметка не го издава. Обяснение няма, но не е трудно да се стигне до извода, че костюмарите са превзели и Върджин, последния бастион на хипитата в този бизнес. Едва през 2012 година части от албума с появяват в интернет.

Боуи е разярен от поведението на компанията, но не е особено разстроен, защото музата трайно се е върнала при него и той пише нови песни всекидневно. Резултатът ще бъде подобен на взрив от атомна бомба.

 

Глава 13

Heathen

I, I will be king

За разлика от 80-те години Боуи пише музика всеки ден и много бързо е почти готов с нов албум. За да го запише се събира с продуцента си от 70-те години Тони Висконти (с когото не са си говорили в продължение на десетилетие и половина) и работата тръгва бързо в Алер студиос в Ню Йорк. Междувременно се е разделил с Върджин и е създал собствена звукозаписна компания, която да се грижи за неговата музика.

Докато обмислят албума, двамата стават свидетели на забиването на отвлечените от терористи самолети в двете кули на Световния търговски център. Изпитаният от тях потрес („беше като Лондон след войната“, спомня си Боуи) навлиза в доработката на албума. Резултатът е албумът Heathen (Езичник) – според доста критици и фенове (включително вашият покорен слуга) най-великото музикално творение на Боуи.

Албумът излиза, когато и „индъстриал“, и „денс“ стигат до своя завършек и отварят място за други неща. Докато в предишните две десетилетия Боуи се е опитвал да сглобява оригинална музика на основата и на двете течения, и публиката го е следвала, в Heathen, както пише критиката „не чуваш нито бръмчене на флексове, нито дори едно електронно писукане“. В албума има закачки с техно и с пънк, но основната канава е просто чиста, по Боуи-евски гениална музика.

За записване на музиката Боуи мобилизира плеяда от звезди, като китариста Пийт Таунзенд от Ху, фронтмена на Фу Файтърс Дейв Грол, пианиста на Дрийм тиътър Джордан Рудес и басиста на Кинг Кримсън Тони Левин.

Вестник „Гардиън“ обобщава: „албумът е претъпкан с фантастични песни, подправени с елементите на гениалността… звукът на мъж, който е разбрал, как да остарява с подобаващ стил. Като се има предвид как правят това неговите известни съвременници, дори само това е уникално постижение“. Известният английски критик Дейв Томсън пише: „Всички, които гледаха (т. е. забиването на самолетите в Световния търговски център), дори да не са били никога в Америка, месеци след това продължаваха да преживяват тези ужасни 102 минути. През всичките тези месеци на страх и неувереност нуждата от възстановяване на съпричастността беше огромна. Heathen звучеше, все едно знаеше, как се чувстват хората. И хората почувстваха нуждата да разберат Heathen. От всички албуми на Боуи именно Heathen се оказа най-добрият, защото беше най-пряко свързан с хората… Албумът се оказа симфонията на времето.“

Интервю на Боуи за албума му „Heathen“

Албумът стига до номер 5 в Англия и номер 14 в САЩ и продава повече екземпляри от всеки негов албум от предходните десет години. Художественото оформление (портрет на Боуи със зловещо-празни очи, на фона на обърнат наопаки надпис Heathen) е фрапиращо добро и заслужено получава артистични награди през следващите години.

Видеоклип обаче няма. И едва ли е възможно да има, като се има предвид, за какво иде реч в албума, макар Боуи по типичен за него начин да омаловажава въпроса с репликата: „Е, аз съм реалист. Навлизам във възрастта, в която вече няма да ме дават по телевизията…“

Heathen е класическо, спокойно и дълбоко музикално – наистина симфонично по структура – произведение, дадено на света от най-големия негов жив композитор. Феновете са в захлас, а критиката пише за албума в приглушените тонове на истинския експертен възторг. Албумът е и първото произведение на западната цивилизация, което предупреждава, че 21-ви век няма да бъде някаква шарена детска градина, пълна с нови технически джаджи и забавления. Докато в последните години на 20-ти век Боуи гледа на идващото хилядолетие с оптимизъм (който отчетливо се чува в Earthling, например), Heathen е предупреждение.

Посланието е: хора, помислете пак – най-вероятно не става дума за Ерата на Водолея, нито за нови начини на купонясване; може би става дума за пропадане на цивилизацията в ново варварство, в технологично подплатено езичество. Днес, след „войната против терора“, след голямата финансова криза, след гражданские войни в арабския свят и в разгара на кризата на еврото (и поставени пред риска от разпад на ЕС) – днес виждаме онова, за което предупреждава Heathen.

Според самия Боуи, той е писал текста на титулното парче „на автопилот“ – текстът сам е излизал от него, докато той е плакал за жертвите на „9/11“ и за края на света, който познаваме. Ето резултата:

„Стомана в небето / небе от стъкло / направено за реален свят / всички неща си отиват / Чакаме нещо / търсим нещо / наистина ли няма смисъл? / Да не би да съм гледал прекалено дълго? / Казваш, че ще ме напуснеш / и когато слънцето падне ниско долу / и когато лъчите са високо / знам, че е така / виждам как умира.“

Още в предишния албум Боуи има текстове, които се занимават с идеята за изгубения дом – и правят това в стила на най-първия му албум от 1967 година. Очевидно е чувството за необходимостта от някакво завръщане към по-прост свят, което обаче е невъзможно. Темата продължава и в Heathen, съответно поднесена по още по-минорен начин, като в парчето Everyone Says Hi:

„Ако парите са малко / винаги можеш да се върнеш у дома / ще си правим старите неща / ще си правим лошите неща / И ако храната е гадна / винаги можеш да се върнеш у дома / ще си правим всичките хубави неща / ние можем, ние можем / ние можем да го направим / Не стой там в лошото място / където на никой не му пука кой си.“

Разбира се, връщане не е възможно, не и след „9/11“ и последвалата световна поредица от „локални“ войни. Бъдещето също не изглежда особено добре, както чуваме от текста на парчето A Better Future:

„Моля ви, не разцепвайте този свят / моля ви, вземете си обратно / този страх, в който живеем / Настоявам за по-добро бъдеще / или ще престана да ви искам / просто ще престана да ви искам / Цялата тази болка и цялата тази тъга / настоявам за по-добро бъдеще … / Дайте на децата му слънчеви усмивки / дайте им луна и безоблачно небе…“

За разлика от 60-те и 70-те години, когато в своята фантазия човечеството си представяше, как в краен случай ще може да избяга (от себе си) на други планети, след „9/11“ и това вече не е възможно, както личи от текста на I Took A Trip On A Gemini Spacecraft (космическите кораби от серията „Джемини“ са качвали астронавти на лунате през 60-те години):

„Разходих се / с космическия кораб „Джемини“ / и си мислих за теб / гръмнах с космическата си пушка / и си мислих за теб… / погледнах през цепнатината / и гледах назад / към звездната пътека / водеща обратно към теб / какво направих / какво можех да направя / да, какво направих…“

Някакъв плах опит за изход, на фона на апокалипсиса, се предлага в първото парче на албума, наречено невинно Sunday“

„Нищо не остана / можем да избягаме / когато дъждът премине / да търсим коли или признаци на живот … в страха си, търси само мир / в страха си / търси само любов… / в страха си, в страха си… / всичките ми страдания, Господи / ще се запомнят / Всичко се промени.“

В крайна сметка, разбира се, точно Боуи, започнал кариерата си с осмиването на хипи-програмата „прави любов“, не си вярва на рецептата, която дава. И заковава безизходността отново в парчета като Slow Burn, например, предричайки света на тотално следене, в който живеем днес покрай „войната срещу тероризма“:

„Тук ще живеем в този ужасен град / където цената за умовете ни / ще ги смаже като в юмрук / и стените ще имат очи / и вратите ще имат уши / и ние ще танцуваме в тяхната тъмнина / и ще играем с живота си.“

Промоцията на албума е отново съсредоточена в малки зали и пестеливи телевизионни прояви. Критиката одобрява и турнето, като вестник Таймс пише: „изглеждайки, на 55, като малко по-големия – и много по-стилен – брат на Дейвид Бекъм, Боуи излезе на сцената в бяла риза и черно сетре, като самото олицетворение на елегантен, вечен куул“. От музикална гледна точка, забелязват критиците, пеенето на Боуи е станало непостижимо добро – нещо, което се приписва на факта, че най-сетне е спрял цигарите, след като около четири десетилетия е бил на 4-5 кутии дневно.

След турнето Боуи се връща в Ню Йорк – вече отново смята този град за своя дом – и веднага се потапя в композирането на нов албум, който ще нарече „Reality“ (заглавието отново е поставено в иронични кавички, както „Heroes“).

Идеята на албума е, че действителността се е разпаднала и, за да избегнат драмата от съответните изводи, хората са се скрили в „риалити“ – в Биг брадъри, Американ айдъли и подобни. Боуи обяснява: „…светът е счупен. От време на време си мислиш, че наистина вече няма смисъл… всичко бива разглобявано, абсолютите са изчезнали и онова, с което оставаме са някакви парчета и отломъци от онова, което беше нашата култура.“

Всеки постмодерен философ от предното десетилетие би обяснил същото. Но нещата стават действителни едва тогава, когато преминат през изкуството.

Боуи се затваря в студиото с Тони Висконти и работата започва. Резултатът е албум, който е по-лек, по-рокаджийски и по-игрив от своя тежък предшественик. Всеки внимателен слушател би чул препратки към „Зиги“ и „Аладин“ отпреди повече от 30 години – когато Боуи беше млад…

Великолепно и крайно модерно оформената цветна книжка, с която се продава дискът също дава ясни препратки към важна тема – че Боуи намира остаряването за проблемно занимание. На трета страница от книжката думата Old е зачеркната с кръст, а на следващата страница виждаме думата New. Явно идеята не е да бъдем вечно млади – а да можем да започваме отново. Резултатът е истински освежаващ.

Албумът започва с New Killer Star, където виждаме как хората, запушени от безперспективността описана в Heathen, бягат в „риалити“ дори когато голямата война вече е започнала:

„Погледни голямата бяла звезда / над Парка на батареите / и сигналната ракета минаваща отгоре / но аз няма да гледам този белег / О, мое ядрено момиче / о, мой идиотски транс / да чуем музиката и да танцуваме.“

Че според Боуи хората са станали пълни тъпанари личи от следващата закачка, в парчето „Пабло Пикасо“:

„Той можеше да тръгне по твоята улица / и момичетата не можеха да издържат на погледа му / и така никой не нарече Пабло Пикасо гъз / за разлика от теб / ехе…“

Програмата „спасение чрез любов“, предложена толкова неуверено в Heathen, тук е разгърната като програма за лично – поединично – спасение от остаряването. В парчето Never Get Old всичко отново е лично, тъй като за Боуи хората са престанали да бъдат спасяеми в своята маса:

„Луната се разливав до границите на света заради теб / отново и отново / и аз съм буден в ерата на светлината, изживявайки я заради теб / да внимаваме / гледам към бъдещето твърд като камък заради теб / отново и отново.“

В доста по-безнадежден вид посланието продължава и в парчето Looking For Water, където единственото, което лиричният герой може да предложи на половинката си е да се хванат за ръце, докато потъват:

„Вземи ме за ръката докато потъваме надолу и надолу / остави всичко зад себе си и нищо няма да бъде намерено / търся вода / търся вода…“

Абсурдът да се криеш от разпадая се свят в някакво „риалити“ е осмян, с краен сарказъм, в абсурдисткото парче Fall Dog Bombs The Moon:

„Най-черните години / те нямат звук / нито очертания, нито дълбочина / нито подземие / какво куче / Падналото куче е жестоко и умно / модерните времена счупват сърцата / падналото куче бомбардира луната.“

В титулното парче на албума Боуи описва как опитът са скриване в „риалити“ води до изчезването на личността:

„Още не помня, как стана всичко / още не разбирам защо и как / търся смисъл но намирам едно нищо / ей, момче, добре дошъл в риалити / ха ха ха.“

Последното парче от албума – последното изобщо Боуи парче до днес – може да бъде схващано като венец на творчеството му за всички времена. Октровен джаз, с минималистичен аранжимент, състоящ се предимно от барабан и пиано, Bring Me The Disco King звучи като прощаване с живота. Въпросът е – кой точно се прощава? Според препратките, разхвърляни из текста, може би с нас се прощава Боуи от 70-те. Но той вече нееднократно е правил това. Дали не е самият Боуи, както можем да заключим от двустишието: „Скоро от мен няма да остане нищо / нищо няма да остане за предлагане“? И дали е прощаване, или просто – изчезване от радарния екран, както може да се тълкува посланието: „Не ми давай да знам / че сме невидими“?

Решете сами от следната подборка от текста:

„Обеща ми, че краят ще е близо / обеща ми, че ще ми кажеш, когато времето е сега / не ми давай да знам, кога отваряш вратата / намушкай ме в тъмнината, позволи ми да изчезна… / Танцувай, танцувай, танцувай през огъня / танцувай, танцувай, танцувай през огъня / не ме храни с лъжи… / дишай през годините / доведи ми краля на диското / жив или мъртъв, доведи ми краля на диското…“

Този път възторгът на критиците стига до истинска истерия; биографът на Боуи, Дейвъд Бъклей дори твърди, че рецензиите са по-добри от самия албум. Публиката обаче, все още потънала в мрачната гениалност на Heathen, не остава особено очарована. Албумът се представя прилично в Англия, стигайки до номер 3, но е пълен провал на амерканския пазар.

Боуи обаче се забавлява. Изглежда по-свеж отвсякога и, за пръв път в живота си – истински, класически, по мъжки красив. Няма и намек за прощаване с живота или с творчеството. Отказал цигарите, сменил убийственото нощно живеене със страване в 5 и занимание с дъщеря си, артистът е пълен с енергия и нови идеи. Стартира турнето за промоция на албума в залата Хамърсмит одеон – там, където преди много, много време е шокирал публиката със заявлението, че повече никога няма да свири на живо. Качва се на сцената и изкарва целия нов албум, а концертът се предава на живо в 68 киносалона в 22 страни по света. Има и обратна интернет връзка, в реално време, с публиката от всички киносалони.

На живо, албумът наистина заживява, защото по принцип е мислен като лайв музика. За да го представи в целия му блясък, на 7 октомври 2003 година Боуи стартира световно турне, този път – истинско, на големите сцени на Европа. Подготвеният репертоар е около 50 парчета, представящи всички периоди в музиката на Боуи, а концертите никога не са по-кратки от два часа и половина.

Този път и феновете, и критиката са във възторг. Боуи също се радва на живота и не прекъсва турнето дори когато, в средата на юни 2004 година, пада на сцената и е откаран до болница с линейка. Продължава турнето три дни по-късно, но отново колабира и е принуден, въпреки огромното си нежелание, да отмени последните десетина концерта от турнето. Не е добре със сърцето – блокирала артерия – и макар операцията за оправяне на положението да е една от най-леките възможни, тичането по сцената е временно забранено.

Макр и прекъснато, турнето събира над 45 милиона долара приходи и се оказва най-печелившото музикално турне за годината.

Под влияние на турнето Дейвъд Бъкли обобщава онова, което е Боуи в света на музиката: „Когато е наистина добър, той реално постига невъзможното: той възпроизвежда със звук онова, което не може да бъде нито изразено, нито – обяснено; той влиза в емоции, за които няма измислени думи – и ги прави възможни. Неговото влияние няма аналог – той е проникнал в повече животи, и е променил повече животи, отколкото който и да е негов колега.“

Светът, общо взето, е съгласен. Към онзи момент Боуи е продал 136 милиона албума, член е на Rock and Roll Hall of Fame, получил е две награди „Грами“ и две – „БРИТ“, има и награда за най-добър актьор. Според БиБиСи е на 29-то място в класацията „най-велики британци за всички времена“. Има титлата „Командир на Ордена на изкуствата (връчена му от правителството на Франция) и – за разлика от Мик Джагър и Елтън Джон – е отказал на британската кралица титлата „Сър“.

След всичко това, най-сетне върналият се на земята, подмладен и пълен с енергия, признат като най-големия композитор на съвремието, Боуи… изчезва.

Откъс от едноименната книга (София 2013, изд. „Милениум“)
Публикува се със съгласие на автора.

Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е на 11 май 1958 г. в Пловдив, възпитаник на университета Оксфорд. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).

Pin It

Прочетете още...

Сладко от перли

Златко Енев 16 Авг, 2009 Hits: 15503
Духът на Кърт Кобейн със сигурност е витаел…