Всъщност, ако трябва да бъда искрен, би трябвало да призная, че Германия присъстваше най-вече чрез отсъствието си. Тя беше онова, за което хората понякога говореха, но никой не познаваше. Затова пък Турция беше навсякъде.
Да се живее в Германия, разбира се, означава преди всичко „да се живее“, и едва след това „в Германия“. Предполагам, че така е – или поне така трябва да бъде – на повечето места по света, макар че много хора сигурно няма да се съгласят ...
Отне ми доста години, докато най-после успях да осъзная, че надеждата, очакването и търсенето на идеалната връзка ме изпълват с повече щастие, отколкото притежаването на стандартната, обичайната, „като-на-всички“ такава.
Всеки познава неприятното чувство на скомина, когато човек се сблъска със собствената си глупост. Единствено приятното в такива моменти е надеждата, че от случилото се ще остане някаква поука.
Ако не беше вторият най-богат човек на света, останалите добре известни атрибути на Уорън Бъфет – адрес в Омаха, петстайно жилище, в което той живее от петдесет и две години насам, годишна заплата от 100 000 долара и телефон, на който той отговаря сам – биха били незабележими.
Недоволни сме от действителността си. Обезнадеждени. Отчаяни, дори. И сме с широко отворени очи към отговорността на политиците за това. И с плътно затворени очи за нашата собствена отговорност.
Мандраджията трябва да е с музикален слух, за да чуе дали питите сирене са узрели“, заявява възрастен мъж, собственик на хижа-мандра с престижния алпийски щемпел „Бофор“.
И така, след
няколко дни на много работа и малко сън, най-лесното
е зад гърба (ни) – сайтът е поставен на нова и, да се надяваме, по-перспективна
основа. Оттук нататък започва тягостната работа по отстраняването на хилядите
дребни проблеми
Според „Трансперънси интернешънъл“
българите са убедени, че корупцията в страната е непобедима. България е
най-корумпираната страна в Европейския съюз. Няма друга страна, в която
доверието към съдебната власт да е толкова ниско.
Вярно е, че на днешно време
всички празници много си приличат. Особено когато става дума за обществени
празници. Трябва да има събиране на хорско множество на едно място – ок. Трябва
да има музика – добре. Трябва да има парад. Наистина ли трябва?
Млада гарга билА много лета на гурбет.
Събрала пари, загладила косъма, решила да се върне по родния край на екскурзия
да види как е там хавата. Четири дена летяла, четири нощи по най-луксозните
хотелски покриви спала, хеле пристигнала най-накрая у нейно царство Гарваноу. И
о чудеса, о гарги – Гарваноу сега станал интернационален резерват, стрелкова
база, сметище и централна алъш-вериш зона на своя регион.
Накъде върви светът 2009 години след
Христа? Все още християнското летоброене е общоприето. (Макар че има еврейски,
ислямски, китайски календар – почти навсякъде по света годината официално е
2009-та.)
Поводът да се захвана с тази толкова сложна и трудна за улавяне тема бяха две неща. Първото: една анкета, озаглавена „Балканските идентичности“, а второто: едно изречение, написано под един от текстовете в „Либерален Преглед“ ...
Искам да ти напиша една моя „малка“, лична история, свързана със зимата на 1985
година, когато ни сменяха имената. Всичко е реално, макар и доста далечно и
вече е като „полузараснала рана“. Спомням си го, с тъга, но не ме боли. Може би
съм го преодолял. Може би...
Ще започна с един образ, който ме
съпътства цял живот, още от мъгливите юношески години, когато го срещнах за
пръв път в опушения малък киносалон на родното си градче. Странен човек беше
този Люк – непокорният Люк, както
бяха превели специалистите далеч по-богатото Cool-HandLuke от оригинала.
На 11 юни преди 26 години съм се родила
аз. Не знам почти нищо за този ден. Знам само, че преди да ме роди майка ми е
изяла 2 килограма ягоди. Знам, че денят е бил сряда, че съм се излюпила малко
преди да започне култовия „Сънчо” и че на излизане от болницата майка ми е била
41 килограма.
Наскоро, за кой ли път, гледах отново Стената на Пинк Флойд и Алън Паркър. Само че този път, за разлика от предишните, заедно със сина си. Опитах се преди това да го предупредя да не ми обръща внимание: общо взето, електрошокът при всяка среща с това чудо е твърдо програмиран някъде вътре в мен, той вероятно е част от операционната ми система, така че скърцането със зъби, пъшкането и въртенето във фотьойла – като пословичния настъпен червей – са неизбежна част от преживяването.
Двадесет години в отдела по убийствата в
нюйоркското полицейско управление и, братко, вече си видял всичко. Като
например: уолстрийтски брокър нарязва на тънко своите малки четирима щото не
можели да се разберат кой да използва дистанционното на телевизора. Или пък:
болен от любов равин решава да сложи край на всичко като напудри брадата си с
антракс и вдишва.
Гогов, специално ти пиша днешното пред-коледно писмо. Разбери, брате, голям
джумбуш тъкмя: до година време основите на цялата световна налудничава система
ще разклатя – и на източната, и на западната, но главно на източната.
Предупреждавам те – ето и в печатан вид ти съобщавам, после да не кажеш: „Ей,
бе, Стефане, по бели гащи ни сгащи с тая твоя парижка акция.“
Вярно, Гогов, тъмно стадо е народа, безпросветно. Да вземе народната власт
да построи с безкористна братска помощ завод-красавец
край Козлодуй, а чворовете като вдигали главния кумин с крановете, да вземат да
нашарят по него с двуметрови букви: „От хуй на хуй, та в Козлодуй.“ ... Как можа, Гогов, лумпенизираният козлодуйски пролетариат така да оскверни
рожбата?
Като се
има пред вид колко време и усилия влагат кураторите, колекционерите,
търговците, учените и критиците, за да формулират остроумни съждения, отнасящи
се до живописта, изглежда малко странно, че толкова малко хора са готови да
използват някои от същите умения, за да изследват произведения на изкуството
(някои от тях много изящни), които стимулират едно друго сетиво: обонянието.
Спомняте ли си онези халюцинативни сцени
от Ах този джаз,в които Джо Гидеон, главният герой на филма, преминава през петте
фази на скръбта (по Кюблър-Рос), крещейки отчаяно финалното и необратимо Iaceeeept?
Така се случи,
че трябваше да остана две седмици в столицата. София си е София – режисиран хаос, трамваен звън, безумни задръствания по улиците, лъскави
витрини и лъснали боклуци къде ли не, надпревара с времето и старостта,
усмихнато есенно спокойствие в Борисовата градина, неонови климатизирани
кътчета за деца из моловете и приказно осветена от слънцето Витоша...
Искаше
ми се днес да поумувам за онова странно нещо, което вероятно малцина от нас
могат да уловят в думи, но всички могат да разпознаят за броени мигове –
нещото, което ни държи изправени над водите и ни позволява да ходим дори когато
всяко движение изглежда напълно, абсолютно невъзможно: уважението.
Тя е най-невероятната жена, която познавам.
Странен белег или непонятен знак на съдбата са двете й различни очи – едно
пъстро и едно кафяво. Не носи очила, винаги може да извади от джоба си най-дръзкия
женски поглед и от упор да те впримчи в него.
Милан Кундера, студент, роден на 1 април
1929 в Бърно, жител на Прага VII, студентски общежития, Крал Иржих VI, дойде днес в местното
полицейско управление и направи твърдение по отношение на Ива Милитка, студентка
живееща в същата сграда …
Странно, как функционират тия най-човешки страсти, симпатиите и антипатиите. Виждаш един човек на телевизионния екран – симпатичен, привлекателен, преливащ от самочувствие, ентусиазъм и енергия, но нещо в теб се противи да купи красивата картинка, упорито търси в нея някакъв дефект и те кара да се чувстваш като онзи стар мизантроп, Шейлок, надхитрен от собствената си неспособност да прояви малко щедрост, да види в противниците си нещо повече от … м-да, противници.
Да ти разкажа първо, Гогов, с няколко думи как съм се наредил тука в
Градце-граде. Намерих един Бруно, който държи конюшна. Рина му на конете, зобец
им давам, сенце – Бруно ми дава покрив, обяда и млякото, за закуска. Справям му
също и бостана, а там я домат, я краставичка, я тикве винаги ще се намери.
Прочетох, че мълчанието бива най-различно – мълчание по
рождение, по необходимост, по желание, по принуда, от безразличие, мълчание
заради нечия тайна. Кармата да мълчиш по рождение е страшна в света, в който
говоренето е начало и край. Да мълчиш по собствено желание е повече от
изкуство ...
Онзи ден малкият ми син
се прибира у дома и размахва знаменце на НАТО. Раздавали им ги в училище.
Гледам го – и той ходи бодро. Може би това да е смисълът на образованието,
казвам си. Да ходим бодри и изпъчени.
Днес, четейки Ню
Йорк Таймс, попаднах на нещо, което ме впечатли много силно. Разглеждах
кратката биография (в картинки) на Сара Пейлин, избраната от сенатор Маккейн за
вицепрезидентския пост губернаторка на Аляска ...
Др. Председател, Нашето епистоларно общуване идва към своя край. Скоро ще почна да набирам „Изыди,
Сатана!“, а значи и потокът от моите писма до Вас ще седне. В днешния
меркантилен век кой седи и дращи залудо? Стига. Слагам и аз точка.
За онези от вас, които не са жени: нещата
изглеждат малко трудни за разбиране докато човек не се е сблъскал сам със
стената от безразличие и непризнаване на положените усилия, от която е
заобиколена така наречената „женска работа“ ...
RSS 
