Ето какви проблеми намирам:

В сегашните учебници няма и намек за разногласия между историци, отклонение от праволинеен разказ, преразглеждане на повтаряно от години. Помня как една съученичка си четеше стари учебници: „Ами това е средновековна история, да не би да се е променила в последните 10 години?“. И си беше права – и сега, и преди в учебниците си пишеше едно и също с малки декоративни промени. Няма и стимул за дискусия между учениците за сметка на наизустения разказ – тяхното мнение не е важно по никаква тема.

Плосък евроцентризъм в учебника по история на света. Е, има епохи, в които Европа не е била център на света. А евроцентризмът на малките държави си е чувство за малоценност.

Като дружка на евроцентризма, липсва регионалност, дори в Европа. Когато се разглежда Европа на Просвещението, говори се предимно за Франция. За индустриалната революция, Англия и Холандия. Тоест центърът на действието за момента е натоварен с ролята на идентичност за целия континент. Но такава „усреднена“ история от компилирани моменти на практика няма. По този начин днес не познаваме нито един регион, а само фрагменти оттук-оттам.

Балканите в историята на света са игнорирани, а в българската история се споменават само когато съответната държава влиза в сблъсък с България – само откъслечни фактчета. А какво движи тези хора, какви са техните колективни представи, кои са събитията формирали тяхната идентичност – това остава неизвестно. А е супер важно, защото нали една национална идентичност (нашата) се определя чрез открояване от другите. Достатъчно стереотипи вече има за тях.

Говори се предимно за войни, сблъсъци и техните герои, а историята на България е само героичен епос. Нима примерно Франция се състои главно от войните си? Такава визия само поддържа живи напреженията, понеже Другите са мисловно представени като опростен военен субект-неприятел. А частици от тези „Други“ живеят и в собствената ни страна – тогава какво? Трябва ли те да се идентифицират с този неприятел? Трябва да се дава същото значение на социалната (Какви имена са си избирали българите през Средновековието?) и икономическата история (Какъв е бил поминъкът тогава?), на историята на идеите (Каква е била Ботевата философска мисъл, от която произлиза освобожденската?), на културата на ежедневието, на историята на малцинствата (Кога са дошли и как са битували евреите по българските земи?), на изкуството (Каква е била украсата на писаните каручки и защо?).

Картите са винаги политически и отразяват само границите. Излиза, че освен тях нищо не е важно. Ами аз твърдя, че примерно една физическа карта на Балканите трябва да бъде включена и обсъждана в учебник по история на България – защото природните обстоятелства могат да обяснят много точки в историята. Или като ще говорим за Възраждането, защо да няма една карта на пътищата за онова време? Как са били свързани различните части на българския етнос?

Илюстрациите са само портрети на исторически личности (съответно може би трябва да интерпретираме личността по портрета? определено валидно), или от картинките наивно се очаква да представят някакъв факт буквално. Примерно за илюстрация на Второто Българско царство има картина от социалистическо време на Царевец в цялото му средновековно величие. Изобщо не се поставя въпроса за това доколко картината отразява някаква реалност или само представите на художника. По-добре да бяха дали карта на крепостта със схема на сградите.  Това щеше наистина да даде простор на въображението вместо да се налагат готови образни клишета. Така може да си представят образно как са се развивали възможните събития на това пространство, може би да напишат разказ основан на този план, да предложат идеи за военни стратегии,  да измислят правила за компютърна игра за тях.

Документите са само един-два параграфа на урок. А идеалният учебник по история трябва да е придружен от два пъти по-дебела христоматия с документи: от грамоти на българските царе през откъси от Паисиевата история, през писма на Неофит Рилски до документи на партията. А урокът в клас да бъде дискусия на документите – каква гледна точка представят и как може да се дешифрират, какво можем да разберем от тях. Тук трябва да има и много визуални документи: графики, снимки на социално значими артефакти („За какво служи този инструмент“?), картини с дискусия за самите тях, карикатури от тогавашните вестници, снимки на хора в ежедневието им. Трябва да има документи и от други близки народи: наред с песен за Крали Марко също и такава за Скандербег (ако я има), откъси от възрожденски истории на други народи в сравнение с Паисиевата, чужди картини за същото историческо събитие.

Други неща, които трябва да има в един учебник по история: хронологична линия с важните събития в началото, връзка със ставащото по света, вградени странички за задълбочаване по някой конкретен въпрос (например градският живот след Освобождението) и подобни.

Един познат перуанец разказва за ученическия си шок, когато баща му бил пратен посланик в Чили. В чилийските учебници по история перуанците винаги били лошите. После в Боливия бил озадачен от друга историческа истина – там чилийците били бандити. Случвало ли ви се е да учите историята на друга страна от-до, в училище или в университетски курс? Мисля, че ни трябва учебник, написан за България все едно написан не за родна страна – не мисля, че това би попречило на формиране на българска идентичност (освен на ура-патриотизъм). Но най-важното, такава гледна точка би позволила много повече любопитство и въображение, по-истинско разбиране и по-малко кандидатстудентски бисери.

Източник