От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 09 vutimski„Светът не е толкова добър, за да бъде красотата неговото спасение“, пише Александър Вутимски в есето „Войнственият век“, където говори за помрачената от катастрофи епоха – вече случилите се, както и тези, които предстоят. На 23 септември се навършват 71 години от смъртта на поета, който успява да спаси света в поезията си. Датата е пореден повод да се обърнем към творчеството му – в смисловата си дълбочина безкрайно като хоризонт, което дава естетическа широта и етически ориентири.

„Светът е болница за филантропи“, пише Т.С. Елиът и човек може да асоциира тези думи с мрачната участ на Ал. Вутимски, която е в силен контраст със светещата му със собствена светлина съдба на поет. Въпреки малкото му отредено време (той умира на 24 години в санаториума за туберкулозно болни в Сурдулица), Вутимски успява да изгради себе си като завършен поет с характерен стил, философска мисъл и богата образност. Нещо повече, той отстоява трайни ценностни позиции. Поетът има болезнено провиденческо усещане за съдбата на индивидуалиста в едно общество на „умници“ и „реформатори“, които ще унищожат естествения морал и ще го заместят с изкуствени предписания.

Вутимски е от поколението поети на 40-те години, като присъствието му сред тях е осезаемо още приживе (талантът на младия мъж буди тихо и ясно изказано възхищение). Както знаем, в една или друга степен някои от тях ще се приспособят към по-нататъшната политическа реалност, други ще ѝ се противопоставят с творчество или поведение. Вутимски още в началото предусеща колективистичния морал, който постепенно излиза на преден план. Той си дава сметка за по-нататъшните последици от „реформаторския“ дух на времето си, които много от съвременниците му, замаяни от катастрофата на Втората световна война, не могат да предвидят. Сам притежаващ силна индивидуалност, Вутимски неотклонно защитава ценността на индивидуализма. За него изкуственият морал е сам по себе си неморален. Известна е мисълта на Вутимски, че бъдещото общество ще убие личността. Проумял същината на крайно догматичното мислене, той дори с ирония предвижда какво ще се случи след 1944-а година.

За лишен път не ще пропуснат случая
да поприказват за надстройки, бази.
Ще продължават да спорят за Хитлера.
Ще си живуват в своята възвишена
естетика на уличния позив.

(„Европа-хищница“)

Бунтът на Вутимски е лишен от моралната злоба, която се наблюдава по негово време като впрягана в името на обновлението. Това е мисловен, ценностен бунт, а не първично, извлечено от тъмни инстинкти противопоставяне. „Смутихме се от всички реформатори“, гласи стихотворението „Кафе-бар“, в което се изразява резервираност към „ропота“ на „реформаторски“ настроените хора. Времето на поета съвпада с историческото време, в което различните не са удобни. Констатацията „Ние загиваме“ на един от героите в повестта „Очите плачат“ е знак за осъзната смърт в смисъла на заличаването, което ще дойде след 1944 г.


Small Ad GF 1

Обичай вятъра, водата –
върви, свири и пей с дъжда.
И през безкрая на света
танцувай сам във здрачината.

(„Весели небеса“)

Мрачната визия за бъдещето на Вутимски е в противовес с надеждата му, че отделният човек все пак е способен да изпита щастие, да реализира себе си в красотата на мига („Ние трябва да умеем да ценим момента. Момента преди всичко…“), чрез простора на въображението си. Младият мъж впрочем мечтае за живот с пътувания и непознати градове и тайнствени хотели, за Париж, който като блян свети на страниците на поезията му. Вутимски изпитва обич към „болезнените търсачи“ на красота, схваната като единствено възможна победа над битието. Човекът със „силно съзнание“, който ще реализира подобен жизнен модус, Вутимски нарича „естествен човек“ (тези му идеи са различни от концепцията на Ницше за свръхчовека).

Вутимски преди всичко притежава чувствителност, безпогрешен усет за болката на Другия, включително на онези, които са отхвърлени от обществото, белязани от самота. Съпричастността към човешкото страдание може да бъде открита навсякъде в поезията и прозата му, достигайки на места болезнени измерения. Цикълът „De Profundis“, обединяващ стихотворенията „Мълчаливецът“, „Самотникът“, „Пияницата“, „Извратеният“, „Лудият“, е художествена кулминация на проявата на този „човешки талант“ – така Чехов говори за писателите, които умеят да съпреживеят страданието на Другия. Тази чувствителност за социалните събития и индивидуалното страдание е подстъп към разбиране на самата личност на Вутимски.

Приживе, въпреки надеждите за първа книга и разработването на варианти за съдържанието ѝ, стихосбирка на Вутимски не бива отпечатана. Същевременно негови стихотворения редовно се печатат в литературни сборници и периодични издания като „Златорог“. В продължение на няколко години в списанието излизат 29 творби – честота, която сама по себе си говори за тогавашното признание на поетическото му присъствие. Редакторът Владимир Василев, един от най-значимите ни литературни критици, демонстрира подчертано доверие в таланта на Вутимски. Василев е този, който измисля псевдонима Вутимски (истинското име на поета е Александър Коцев Вутов), както и този на Багряна.

Нелека е посмъртната участ на Вутимски. Той дълго време няма да бъде издаван, а ранните му стихотворения, които самият той не харесва в сравнение с късното си творчество, биват изтъквани на преден план и посочвани като „правилни“. Признат като поет преди и след смъртта си от своето поколение творчеството на Вутимски излиза извън осветеното литературно пространство след ’44 г., до 60-те и 80-те години на миналия век. Част от причините за това могат да бъдат открити именно в казаните от Вутимски неудобни истини за времето, за идеологическите „бесове“ на епохата (критичния поглед към завишените очаквания за бъдещето би могъл да е особено болезнен за някои). Тези послания са недвусмислено отправени в творби като „Европа хищница“, есетата и повестта. Съзерцателната му нагласа дълго време ще бъде тълкувана като равнозначна на липса на борбеност и съпричастност към социалните проблеми. В резултат на това той дълго време няма да е издаван[1]. Малкото написано за него по това време е дело на критици с недоктринерско мислене до момента, в който цялостното творчество започва да придобива публичност. „Онези, които искаха с една мрачна робска омраза да завладеят човешкия свят, за да ограничат в постоянния страх човешкото съзнание, ще загинат; защото тъкмо те са безнадеждно болни, без съмнение“, пише Вутимски в есето „Ограничението“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А той
бездомен, незатоплен ще се скита
в студа; докато в някой ранен час
с изцъклени очи не го намерят
стражарите от близкия участък…

(„Есен в равнината“), Ал. Вутимски

Атанас Свиленов разказва за тежък момент от живота на Вутимски (има и такъв период, в който изтънченият и чувствителен Вутимски остава без подслон) следното: „…събираше топлина в кръчмите и кафенетата. Чакаше да стане полунощ и тогава влизаше във входа на някоя богаташка кооперация. Събираше изтривалките пред вратите, качваше ги на най-горната площадка, подлагаше ги за постеля и се завиваше с тях. И с първите лъчи на слънцето скачаше, за да ги върне отново по старите им места…“.

Подобни документални свидетелства за живота на поета показват безпощадно действителността такава, каквато неговото съзнание е възприемало по-философски от предполагаемо обичайното. Споменавайки в писмо за материалните си затруднения, Вутимски бърза да утеши сам себе си (това „в края на краищата не е голяма беда“). Усещането за самота и житейска безизходица произлизат от непосредствен опит, но в творчеството му те излизат извън тези рамки и придобиват универсалност. Вутимски успява да ги осмисли и изрази художествено, помирявайки сътресенията на реалността с претворяване чрез думите и образите, с потапяне в силно гравитационното поле на духовното. Там физическият свят губи очертания и придобива една красива метафоричност и имагинерност. Това именно прави поета неуязвим.

Вутимски не е забравен от хората от поколението му, които го надживяват и бива преоткрит и от следващите поколения. Текстовете му сами надделяват над идеологията, физическата смърт и литературното изгнание. Вутимски, който е средоточие на модерната българска поезия, постоянно ни напомня, че силата на личността и на поета в крайна сметка властва над посредствеността и превратностите. Поради това, заради него, а и заради нас самите сме призовани да изследваме поезията и личността му. Защото Александър Вутимски винаги има какво да ни каже.


[1] Първо издание на стихотворенията ще бъде публикувано 17 години след смъртта му. Повестта „Очите, които плачат“ излиза едва в първите години на XXI век.

Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“.

Pin It

Прочетете още...