От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
(Интервюто се води от унгарската журналистка Естер Радаи)

Естер Радаи: Искате ли първо да говорим за формата? Защо написахте роман в диалози? И защо едно разпитване на самия себе си, вместо да отговаряте на въпросите на Золтан Хафнер, вашия първоначален партньор в разговора?

Имре Кертес: След Нобеловата награда за мен бяха написани толкова глупости; бяха публикувани биографии, в които нямаше нищо вярно, цялата картина беше толкова фалшива, че моят унгарски издател, Геза Морчани и аз решихме да изправим грешките чрез един том с интервюта. Золтан Хафнер, един мой приятел, ме интервюира в продължение на една година. Когато получих дебелия ръкопис някъде по време на едно пътуване, в някаква хотелска стая, и прочетох първия си отговор – но на кого ли разправям какви глупости говорят интервюираните – отхвърлих цялата книга и веднага започнах да пиша Досието К. Работата започна много добре, което почти никога не беше се случвало при по-ранните ми творби: въпросите следваха един след друг, от отговорите следваха винаги нови въпроси.

И вие наистина не сте чели ръкописа?

Не.

Значи всички въпроси са ваши собствени.

Персонажът, който задава въпросите, изобщо не прилича на Золи Хафнер. Който познава него, кроткия литературовед, знае това. Необходим ми беше един по-нервен, „дързък“ Золи, който да изчовърква отговорите от мен.

Написали сте собствената противоположност от самия себе си?

Той възникна по собствена воля, под моя молив, респ. на моята клавиатура.


Small Ad GF 1

И кой е той? Един свръх-Аз?

Дали е свръх-Аз не знам. Изведнъж се появи в компютъра ми, внезапно играта можеше да започне, този пинг-понг на въпросите и отговорите. „Аз“-ът спокойно можеше да се оттегли от масата, трябваше само да внимавам за протичането на играта, да не ни липсват нови топки, ракети и желание за игра …

Отново едно ново „Аз“: третото, ако не греша. Има ли сред тях едно истинско „Аз“?

Никое от тях не е истинско. Казано по-точно, и трите са истински. Точно това трябваше да предотвратя – едното от тях да доминира, да „спечели“. Тогава играта щеше да свърши.

Но в края на краищата това роман ли е или автобиография? Как се отнасят една към друга фикцията и реалността? В „Досието К.“ вие пишете, но това е вече известно, че не обичате да разграничавате рязко тези неща.

Това просто не е възможно. Дори когато човек се опитва да направи „точно“ възпроизвеждане на действителността, тя бива променена точно когато започне разказа. Ние придаваме форма на спомените и преживяванията, които бродят хаотично или са скрити някъде из ъглите на съзнанието ни – и колкото по-точно бихме искали „да ги възпроизведем“, толкова повече трябва да ги променяме. Всичко е фикция, животът, преди всичко самият човек, от момента, в който той започне да се изнамира. В един определен смисъл този момент решава всичко в живота. С мен това се случи някъде към 1955, когато реших да стана писател. Фикцията започна, защото бях се изнамерил като писател. По онова време това нямаше никакъв смисъл, това беше едно определено неразумно решение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Имаше ли това някаква предистория?

Не, никаква.

И вие започнахте да пишете собствения си живот …

… да живея и да пиша. Да превръщам живота в собствения си живот. Като барон Мюнхаузен да се измъквам за собствените коси от блатото на историята, на масовата участ. По-късно открих, че този път, процесът, фикцията, ме интересува най-много, затова я избрах като тема.

Правилно ли ви разбирам? Вие сте си написали роля в собствената драма? След решението да станете писател, вие сте започнали една история, вашата собствена история, и сте изнамерили една фигура – самия себе си – която пише творбите ви?

Така казано това звучи доста сложно. За този процес писах в Дневник от галерата „Винаги съм имал таен живот, който беше истинският.“ Например, за да мога да напиша Роман на човек без съдба, първо трябваше да живея заедно с него в продължение на 13 години, от 1960 до 1973. В продължение на тринайсет години не написах този роман. Преди да започна да го пиша трябваше да науча уроците, които ми поднасяше животът с него. Трябваше например да вземам решения относно три принципни въпроса на модерния роман – език, време и история. Едва след като бях създал езика беше ясно, че като форма на историята е подходящ не „разказът“, а постоянното, интензивно случване. Историята си представях като един вид драма за страстите христови със задължителни места и събития: арест, затваряне в гетото, депортация за Аушвиц, преминаване през обичайния подбор, попадане в лагер. Това са общи съдби, истории на страдание. На всички жертви се случва едно и също. Историята не биваше да бъде изопачавана от случайни, единични, индивидуални преживявания …

В „Досието К.“ пишете, че това е кич. Защо?

Защото липсата на съдба е не само заглавие, но и тема на романа. Всяка индивидуална история е кичова, защото тя се откъсва от закономерността. Всеки оцелял е свидетелство за единична производствена авария. Исках да напиша един обективен, не равнодушен, но изглеждащ равнодушен роман. Това се отнася до всички мои романи: те разглеждат темата си от една определена дистанция. Те са добра фикция, маскирана като „автобиография“.

Цитирам едно от вашите обективни, поддържащи дистанция изявления за еврейството и детството, които за вас са били „голяма мизерия“: „Аз станах евреин по заповед, нямах нищо, на чиято страна да се обявя, чувството за отговорност ми беше ограбено“…

… да, великолепното чувство да бъдеш отговорен сам. Не беше ясно какво поема човек. Налице беше само ежедневната практика – и човек възприемаше всяка изстрадана, непоносима неправда като баналност, като естествен страничен ефект на живота, като задача, която трябваше да се решава ден след ден. В началното училище трябваше да бъда най-добър в класа, да нося вкъщи отлично свидетелство, „инак няма да можеш да учиш в гимназия“, така ми казваха. Както знаете, поради тогава вече отдавна валидния „еврейски закон“ за еврейски ученици беше много трудно да получат място в университет. Само най-добрите ученици можеха да се подготвят за следване в един „Б-клас“. Тази за евреите задължителна норма аз бях научил, респ. наизустил, но не и разбрал – отчасти защото родителите ми не бяха религиозни евреи. Ако бях израснал в едно ортодоксално или поне религиозно семейство, може би бих могъл да придам на безсмислената си ситуация някакъв смисъл от самото начало. Ако бях циник, сега бих казал: всичко на тоя свят е въпрос на перспектива.

В „Кадиш[1] за едно неродено дете“ прочетох, че за вас думата „евреин“ дълго време е означавала: плешива жена пред огледалото в червен пеньоар.

Бях на гости при роднини в провинцията и една сутрин се втурнах в стаята на леля си. Тогава не знаех, че ортодоксалните жени бръснат главите си и носят перуки. Гледката ме шокира, беше нещо като разобличение. Тъй като не знаех какво е било разобличено, дълго време запазих гледката за себе си, като тайна, като плакативна метафора за тайнствената дума „евреин“. За мен това беше нещо странно, то нямаше, така да се каже, субстанция.

В „Досието К.“ вие пишете: „Холокостът ме направи евреин“. Много хора чувстват това по един подобен начин, вече често съм чувала: „аз съм евреин, защото баба ми и дядо ми са убити в Аушвиц.“ Вие също казвате, че сте „един евреин, който преди Аушвиц не е имал нищо общо с еврейските форми на живот: нито с архаичните, нито с асимилираните евреи, нито пък с ционистите или с Израел.“ Бихте ли казали нещо повече за това?

Това не е просто. За да мога да видя и опиша ясно ситуацията си, първо трябваше да си извоювам вътрешната свобода, чрез която мисленето за самия мен стана не само възможно, но и неизбежно. Аз се считам за човек с европейско възпитание, ако мога да кажа така: с европейско убеждение, който изпитва дълбока солидарност с еврейството. Говорейки с Жан Амери: „Аз съм евреин само в смисъла, че не съм … такъв, но познавам и разпознавам преценката на света за евреите, бидейки съпричастен на историческия процес на призвание – едва тогава аз мога да произнеса думата ‚свобода‘“. Аз разбрах сравнително рано, че не мога да бъда свободен, ако отричам еврейския си произход, че това би било огромна лъжа. Да компенсирам преживяванията си в Аушвиц с крайно религиозни или ционистки възгледи е за мен неприемливо. Имаше множество задни вратички и пътища за бягство, които не биха ме довели до свободата. Известно време очевидно най-добрият път ми изглеждаше да е свързан с изчакване като член на работническото движение, докато еврейството изчезне в „безкласовото“ общество. Човек може да изпробва множество пътища, но най-простият е да се приеме отговорността и последствията от собствения произход.

Искате да кажете, че винаги ще има антисемитизъм? Вие не храните надежда, че този проблем ще изчезне някой ден от света?

Докато бъде разглеждан като проблем, той няма да изчезне. Лагерите на фашистите за унищожаване на европейските евреи, основаването на Израел, бяха нови феномени – респ. нови проблеми – в историята на евреите и антисемитизма. За Аушвиц няма антисемитски отговор освен отричането на Холокоста. В началото отричането на Холокоста изглеждаше почти смешно абсурдно; днес то вече се възприема като „сериозен клон на науката“. Ако в една страна антисемитизмът бива обявен за държавна програма, то тогава се прилага една официална, институционализирана фалшификация на историята като в еднопартийните диктатури на 20-ти век. В демократичните държави критиката срещу Израел предлага една нова и ефективна възможност за антисемитизъм – преди всичко, когато самият Израел дава основания за критика, което между другото вършат и други държави, които не трябва да се борят за съществуването си. Беше развит един език, който аз наричам Евро-антисемитизъм. За един Евро-антисемит не е никакво противоречие да възпоменава жертвите на Холокоста в дълбока печал и в следващото изречение, под претекста на критиката срещу Израел, да произнася антисемитски фрази.Това е вече толкова често повтаряно, че се е превърнало в клише: споменът за Холокоста е необходим, за да не може той да се случи никога повече. Но след Аушвиц не се е случило нищо, което да направи един нов Аушвиц невъзможен. Напротив. Преди Аушвиц самият той беше непредставим, днес това изобщо не е така. Тъй като Аушвиц се случи в действителност, той вече е проникнал в нашата фантазия, той е постоянна част от самите нас. Онова, което можем да си представим, защото се е случило в действителност, може да се случи отново.

Един цитат от „Досието К.“ беше много важен за мен, той се отнася до всички диктатури: „Там където започва Аушвиц, свършва логиката. На преден план излиза принудителното мислене, което много прилича на логика, защото то води хората, но не по пътя на логиката … Абсурдността изглежда като логика: в случая с Аушвиц не ни остава никакъв друг избор. Това мислене вече е внушено предварително, ние активно участваме в учебния процес.“

Да се следва тази абсурдна „логика“ при определени ситуации изглежда е предпоставка за оцеляване. Човек не го забелязва повече, защото абсурдността вече е минавала за логика – вчера, онзи ден, вече от много дълго време насам; днешната абсурдност следва логически от абсурдността от вчера. Човек сътрудничи, в гранични ситуации изобщо не може да се върши нищо друго, но по-късно не иска да си спомня за това, по-късно, по разбираеми психологически причини, това бива разглеждано не като сътрудничество. В Аушвиц например най-често беше невъзможно да не се сътрудничи. Човек иска да живее и се надява, макар че бъдещето е неясно – и докато се надява, той върви по единствения път, който му обещава някакъв шанс за оцеляване. Това са въпроси, които и днес си остават предизвикателни.

Във „Фиаско“ вие се занимавате не само с жертвите, но и с извършителите…

И двете групи ме занимават едновременно.

… и цитирате Бодлер: „Бих бил щастлив не само като жертва; да играя палача не би ме изпълнило с недоволство.“ Във „Фиаско“ един човек получава работа като надзирател. В затвора той удря в лицето един беззащитен затворник: това фикция ли е или действителност?

Това е фикция, която се основава на действителност. През 1951 бях призован на военна служба. След „общото основно обучение“ нашата част беше изпратена за охрана на военната прокуратура. Трябваше да водим обвинените затворници от затвора до съда или до работното място, сутрин да ги извеждаме, а вечер да ги връщаме обратно и т. н. В действителност успях да се измъкна оттам като симулирах нервна криза, бях изпратен в болница, а оттам във „филмовия институт“ на армията, където трябваше да приготвям диафилми за обучението на войниците. Десетилетия по-късно, когато във „Фиаско“ се занимавах с „естетическата представимост на насилието“ и се интересувах не само от психологията на жертвата, но и от тази на извършителя, на „палача“, действието в романа изискваше от мен да подложа главния си герой на една екстремна ситуация. Трябваше да опиша предисторията на първото деяние на един масов убиец, да си представя началото на един житейски път, който – в една тоталитарна държава, в една диктатура – води към убийството на тридесет хиляди души. Този човек не е чудовище, не е роден садистичен убиец, напротив: той е възпитан в хуманистичната традиция на европейската култура, но в една определена ситуация той се противопоставя на вътрешното си усещане, отрича самия себе си и извършва нещо, което никога не би извършил като свободен човек, от собствено убеждение. В една ситуация, в която той вече не може да се ориентира, в която естествената последователност на живота му се прекъсва, той отдава своята превърнала се в бреме личност на тоталитарната власт.

И това вие наричате състояние на милост?

Да, в състоянието на милост човек се намира отвъд отговорността, която носи за собствената си личност. Като част от една затворена система на власт не е необходимо повече да интерпретирате своите действия, своя живот. Това се нуждае от по-дълъг анализ, тук мога да кажа само следното: падането на социализма показа, че затворените общества притежават една определена притегателна сила. Широтата на свободата предизвиква в първия момент панически страх.

В „Досието К.“ вие пишете: „Не знам дали натиска, под който трябваше да живея и пиша, е бил полезен за творчеството ми. Книги като „Роман на човек без съдба“ или „Фиаско“ може би изобщо не биха могли да бъдат написани при нормални обстоятелства.“ За да цитираме познатия израз от „Роман на човек без съдба“: изпитвате ли понякога носталгия?

Носталгия не изпитвам в никакъв случай. Но окончателен отговор на този неимоверно труден въпрос – колко дължа на тиранията – аз все още не знам. Това беше свободата на лудницата, но това беше свобода, в един определен смисъл, по един перверзен начин; това беше свободата на потиснатите и изоставените, едно състояние, в което човек правеше съвсем други, непредставими и невъзможни при истинската свобода, наблюдения и преживявания. Това изискваше едно специфично представяне на действителността, в която човек беше изоставен на себе си, която никога не би могъл да промени, а само да понася. Огромното напрежение даваше на фантазията и езика свобода, то позволяваше да възникне един друг поглед към нещата, който там, в лудницата, изглеждаше истинен и автентичен. Но какво се случва когато натискът престане, когато вече не сте обградени от стени? Трябваше да предприема опита, да проверя дали мога да съществувам и без натиск, тоест: дали съм се разболял от диктатурите, дали съм бил деформиран от тях, дали способността ми за свободно дишане е изчезнала или напротив: може би точно тези системи на терора са ми помогнали, защото те са ме принудили да разгърна творческата си сила, стила си, желанието да пиша. Беше важно да разбера дали съм в състояние да пиша романи и като свободен човек.

Преди три години ми казахте за живота на писателя: „Човек все пак трябва да бъде малко изгубен.“

Не можете да се справите, ако не сте малко изгубен. В последните ми два романа има много повече радост от живота, хумор и игра, отколкото бях си го позволявал при диктатурата. Беше много важно да открия докъде стигат корените на изкуството ми, в какво се задържат те. Тази доста скрупульозна равносметка ми беше необходима, за да мога изобщо да седна на работната маса. С тези две последни книги, Ликвидация и Досието К., доказах поне на себе си, че – говорейки с Лорънс Стърн – „съм се възползвал от страданията си.“

 

Източник



[1] Еврейска молитва, Бел. пр.

Имре Кертес (род. 1929) е унгарски писател и носител на Нобелова награда (2002 г.).През 1944 той е депортиран в Аушвиц, а по-късно в Бухенвалд, където доживява освобождението през 1945. По-късно той работи като журналист, писател и преводач на немскоезични автори като Ницше, Хофманстал, Шнитцлер, Фройд, Рот, Витгенщайн и Канети. Всички те имат значително влияние върху неговото творчество.

Pin It

Прочетете още...