Салман Рушди – едно обобщение
Личен живот
Роден на 19 юни 1947 в Мумбай (Бомбай).
Завършва Кралския колеж в Кеймбридж, специалност история. Женен е четири пъти,
има двама сина – Зафар, с първата си съпруга Клариса Луард, и Милан, с третата
си съпруга Елизабет Уест.
Кариера
1974 Гримус,
първи роман
1981 Среднощни
деца, широко разглеждан
като най-доброто му произведение.Печели наградата Букър за същата година, както и наградата Букър на всички Букъри от 1993.
1983 Срамът,
фиктивен разказ за
пакистанската политика. Почти получи наградата Букър.
1988 Сатанински
строфи, донесла му фетва
(смъртна присъда) от иранския лидер Аятолах Хомейни. Принуден да се крие в
продължение на години.
1995 Последната
въздишка на мавъра,
спечелила наградата Уайтбред.
2005 Шалимар
клоунът номинирана за наградата Уайтбред,
2007 Получава рицарско звание – един акт, който е
осъден от мюсюлманите по целия свят, включително и от правителствата на Иран и
Пакистан.
Като „абсурдно красива, комично красива“ описа той веднъж Падма Лакшми – жената, която стана негова четвърта съпруга. Всъщност, настоява Рушди, той е имал идеята за книгата преди да е срещнал индийско-американската актриса, модел и автор на готварски книги. Но това късче информация едва ли ще попречи на множеството читатели да открият сянката на Лакшми зад стройния и пленителен „банкет за сетивата“, както той нарича Кара Коз, една жена „предназначена за палати и крале“.
За да бъдем честни към Лакшми, тя изглеждаше повече вкъщи по премиери, отколкото в дворци, но пък нали знаменитостта е днешното кралско достойнство. От разстояние, или по-точно казано, през призмата на светската хроника, тя изглеждаше като ядове още от самото начало – като някой, който никога не би могъл да доведе нещата до щастлив край, поне в шаблонния разказвателен смисъл.
Според Рушди иронията се състои в това, че тя не само не го е вдъхновила за книгата, но дори (почти) е станала причина за нейната несвоевременна кончина. „Казано директно“, казва Рушди, „трябваше да пиша въпреки нея. Защото онова, което ми се случи миналата година, когато пишех тази книга, беше едно колосално бедствие.“ С това той има пред вид края на брака си. През януари 2007 Лакшми подаде молба за развод.
„Това беше като атомна бомба пусната във всекидневната ви, когато се опитвате да работите“, казва той. „За известно време в началото на миналата година наистина се страхувах, че съм изгубил книгата. Бях в такова състояние на смут, че не можех да работя. Винаги съм се гордеел с дисциплината си като писател. Върша го като професия. Ставам сутрин и отивам на работната си маса. И се уплаших, защото си помислих, че ако изгубя това, ще изгубя всичко. Честно казано, мисля, че това е най-големия акт на воля, който някога се е изисквал от мен, включително и след фетвата – просто да събера мислите си отново.“
Ние се срещаме в офиса на неговия агент в издателство Блумсбъри, Ендрю Уйали – сред книги на Рот, Егърс, Еймис и, разбира се, Рушди. Трябва да се каже, че той изглежда – мисли и всичко – забележително събран. Облечен е в джинси и обикновена жълта риза, но инак всичко по него изглежда в добро състояние. Харесва книгата си – едно забележително смешение от фикция и история между два континента, макар че критиците му сигурно биха казали, че това не е нищо ново. Заслужено или не, Рушди има дългогодишна репутация на човек, който харесва себе си. В човека от другата страна на масата няма обаче и следа от самодоволство или надменност. Известният мандарин-автор си е отишъл. Онова, което се излъчва от него, е облекчение.
Той казва, че в продължение на известно време след като Лакшми го е напуснала, е работел по осем или девет часа дневно и е написал „около три страници“. Но в края на тази блокада той отново е намерил историята. „И оттам нататък книгата наистина спаси живота ми. Тя просто се пишеше сама. Бум. Отивах на работното си място всеки ден и там намирах повече удоволствие, отколкото навън. Отново стана много приятно да се пише и аз мисля, че част от това чувство за удоволствие е вътре в текста.“
Действително, едно от удоволствията на книгата е чувството за наслаждение, с което тази проза майстори изкусителни митове върху солидните основи на историята. „Голяма част от това е истина“, казва той за историческите детайли. „Всякакви неща, за които хората ще кажат, че са магически реализъм, всъщност не са.“
Рушди очевидно е направил домашните си работи, ако може да се съди по шестте страници библиография, прибавени към края на книгата.
„О, това не е библиографията, предназначена за перчене“, казва той с усмивка, която намеква, но само намеква, за самоирония. „Има една друга, която е около четири пъти по-дълга, но човек чете най-различни книги и не всички от тях са му полезни. Така че оставих само онези от тях, които наистина помогнаха с нещо.“
Историята разказва за млад европейски пътешественик, който пристига в двора на мугалския император от 16-ти век Акбар и залъгва домакина си с истории за Кара Коз, една легендарна красавица, която омайва мощни мъже. Един от тези мъже, Шахът на Персия, е толкова преизпълнен от самолюбие и суета, че „не се съобразяваше с автономията на нейната велика красота, която никой мъж не би могъл да притежава, която притежаваше самата себе си, и която се носи накъдето пожелае, като вятъра“.
И отново, не е необходимо човек да бъде литературен детектив, за да открие острия аромат на опита в този пасаж. Но забележителното за него, пък и за цялата книга, е впечатляващата липса на горчивина или озлобление. Вместо това тя просто е възхвала на мъжката amour fou.
Другата главна тема на книгата е една от старите теми на Рушди, а именно онази за взаимната подозрителност, недоверие и неразбирателство, която съществува от дълго време между Изтока и Запада. Разбира се, това е въпрос, който рядко някога е бил по-основателен. В началото той не желае да разширява паралелите. „Просто оставям читателя сам да реши какво да мисли за това. Моето гледище е, че не исках да поставям в небето големи неонови надписи, показващи, че всъщност тук се говори за 21-ви век.“
Но докато Рушди борави с материята със забележителна изтънченост, то няма как човек да се измъкне от настоящото значение на теми като чуждестранност, принадлежност и групова преданост. В един определен смисъл той е старомодният хуманист, привлечен от лишените от украси най-общи черти на човека. „Едно от нещата, които започнах да чувствам с по-голяма сила отпреди – и това не е някаква особено сложна истина – е идеята за неизменността на човешката природа. И че начинът, по който се държат човешките същества е точно начина, по който се държим ние, независимо от това в какво време живеем, каква е технологията ни и какви точно са конкретните политически отношения на момента.“
С други думи, нашите прилики, а не нашите разлики са ония, които ни определят по решаващ начин. Но в същото време той е песимист по отношение на бъдещите отношения между Изтока и Запада. „Да, тревожа се от това. Ако имате деца, вие се безпокоите за света, който им оставяте. Надявам се, че греша, но най-оптимистичният аргумент, който мога да предложа по феномена на ислямския тероризъм е, че местата, където той е мразен най-много, са и местата, където той е най-силен.“
В началото на кариерата си той разглеждаше глобалните въпроси от една класическа пост-империалистическа перспектива, която отдаваше отговорността за геополитическите напрежения и културна дискриминация твърдо на богатия Запад.
Когато завърши Кеймбридж през 1968, политическите му възгледи не бяха изключение за неговото поколение и класа. В работите му се откриваше косвена, а често и открита, критика на западната хегемония. В Сатанинските Строфи той пише за Кока-Колонизацията на планетата и за Ню Йорк като за „трансатлантическия нов Рим с неговия нацифициран архитектурен гигантизъм, който използва потисничеството на размерите, за да накара човешките си обитатели да се чувстват като червеи“.
Рушди все още има своите критики към Америка, където той живее през по-голямата част от времето сред архитектурния гигантизъм на Ню Йорк, но сега те са смекчени от едно по-точно преценяване на свободите и предимствата на западната демокрация. Той си остава убеден мултикултуралист. „Не бих могъл да съществувам, ако не беше това междукултурно движение. Така че аз очевидно съм предубеден. Наистина мисля, все още мисля, че има много неща в тази смесица, които заслужават възхвала. Ако живеете в град като Ню Йорк, то едва ли е възможно да си го представите като монокултурен. Така че в определен смисъл това наистина е едно обогатяване на нашия живот.“
Но сега вече той има резерви по отношение на посоката, по която е поело това културно разнообразие. „Това, за което се тревожа и не харесвам“, казва той, „е начина, по който идеологията на мултикултурализма е западнала до културен релативизъм. Мисля, че това е нещо много опасно. Когато архиепископът на Кентърбъри казва, за Бога, че не може да имате един и същ закон за всички … това е глупост.“
Рушди твърди, с известни основания, че той никога не е бил привърженик на културния релативизъм. И все пак събитието, което го направи явен противник, беше фетвата срещу живота му, произнесена от Аятолах Хомейни на деня на Валънтайн, 1989. Това беше един от определящите моменти в културните войни, които станаха драматично по-политически през последните години. Двеста години след Просвещението, един автор се намираше под смъртна присъда за това, че е писал белетристика. Внезапно всички ония убеждения, като свободата на израза, които изглеждаха толкова базисни за литературния и либерален живот, че никой не си правеше труда да ги споменава, бяха поставени на окончателен тест на живот и смърт.
И някои автори, сред тях Джърмейн Гриър, Джон Бъргър и Джон льо Каре, застанаха на релативистката страна на спора. Тяхното мнение беше, че след като не е демонстрирал достатъчно културна чувствителност, Рушди сам си е виновен за неприятностите. Междувременно Рушди се оказа в странната ситуация да трябва да разчита на поддръжката на премиер-министърката, Маргарет Тачър, както и на агенции на истеблишмънта – разузнавателните и полицейски служби – които често преди това беше критикувал. Повлияло ли е това чувствата му относно истеблишмънта?
„Да“, казва той. „Донякъде. Срещнах се с Маргарет Тачър само на два пъти. Онова, което си мислех за нея след тези срещи е колко изключително интелигентна е тя. Човек наистина трябва да внимава много добре, инак те ви прави на кайма.“
Той разви не само възхищение, но и привързаност към много от хората, с които се запозна в службите по сигурност и разузнаване. „Срещал съм се с мнозина офицери от специалните служби, както на ежедневно, така и на по-високо ниво – и с едно-две изключения ги харесвах всички. Невероятно, но все още имам много приятели сред британските специални служби.“
Единствените му думи на неприязън са запазени за външното министерство, което той намира ненадеждно. „Винаги съм бил в състояние да приемам всичко, докато хората се държат по директен начин. Но не мога да приема заобикалки. Това не е по вкуса ми.“
Той казва, че достъпа до този потаен свят, както и до президенти, министър-председатели и външни министри, го кара – кара част от него – да иска да напише шпионски трилър. Ако напише нещо такова, предупреждавам го аз, то книгата със сигурност ще бъде рецензирана от Джон льо Каре (някои от наблюдателите смятат, че несимпатичната позиция на льо Каре към Сатанинските строфи е била предизвикана от лошата рецензия, която Рушди беше дал на една от книгите му).
„Мисля, че това е наред сега“, смее се Рушди. „Истината е, че мразя литературни разправии. Животът е толкова кратък. Възхищавам се от толкова много негови творби ... Не искам да се боря с него. Имахме несъгласие. Добре, аз не изпитвам неприятни чувства.“
Той обяснява склонността си към прошка с изминалото време, и особено с това, че присъдата е била отменена. Измина десетилетие, откак иранското правителство отдръпна поддръжката си за фетвата, по същество разрешавайки на Рушди да се завърне обратно към цивилен живот. Той, казва, че всичко това в момента изглежда като нещо, което му се е случило в миналото.
Миналата година имаше кратко пробуждане на омразата, когато Рушди бе удостоен с рицарско звание. Някои опортюнисти в Пакистан и клоуни като Лорд Ахмед се опитаха да пробудят буря от протести, но от това не се получи нищо.
И все пак това създаде една златна винетка сред Въпросите на нашето време, когато Шърли Уилямс каза, че рицарството не било много умна крачка, защото Рушди „е оскърбил дълбоко мюсюлманите“ и е „бил защищаван от британската полиция в продължение на много години, за сметка на данъкоплатците“. Баронесата-либерална-демократка беше разкъсана тогава от приятеля на Рушди, Кристофър Хитченс.
Други пък бяха удивени, че Рушди е приел една награда, която изглежда неотделима от британското класово и дори колониално минало. Той казва, че просто е бил зарадван да „бъде почетен по същия начин като Уилям Голдинг, В. С. Наипол, Кингсли Еймис и В. С. Притчет. Нямам нищо против да бъда в този клуб.“
Но хората гледат на вас като на човек, идещ отляво …
„Да“, прекъсва ме той. „Да ви кажа честно, не ми дреме от това.“
От 2001 насам, мнозина други автори се присъединиха към него на политическата арена, като някои от тях заеха по-забележими и понякога по-противоречиви позиции от неговата.
„Добре, нека е така“, казва Рушди. „Това е голяма тема, за която мислят всички. Не съм съгласен с всички гледища на Кристофър Хитченс, но това не ни пречи да бъдем приятели. Не съм съгласен и с всичко, което каза Мартин (Еймис), но той има пълно право да каже нещо такова, без да бъде разкъсван по начина, по който стана това.“
В. С. Наипол може би ще намери този коментар малко прекалено богат. В една статия, атакуваща кланетата на мюсюлмани в Индия, Рушди каза, че с подкрепата си за индийския национализъм, Наипол „прави от себе си спътник на фашизма и обезчестява Нобеловата награда“.
Мнението не Рушди обаче е, че той и неговите приятели си остават от прогресивната страна на спора. „Инстинктите ми са напълно либерални, но мисля, че ние живеем в много объркан свят и трябва да разберем, че той се е променил. И в който Мартин, Айън (Макюън) и аз биват наричани консерватори. Но ние не сме консерватори.“
Това е единственият момент на раздразнение, който той си позволява. Голяма част от интервюто преминава в политически дискусии, всичко от дебата за засилването на британските анти-терористически закони („Аз съм някъде по средата“) до авторитарните акции на правителството на Буш, но Рушди настоява, че иска да сменим темата. Той не обича да бъде притискан до позиции, които не поддържа – едно наследство от фетвата, както счита сам.
„Винаги съм бил писател, който се е интересувал от политика – и след това получих свръхдоза от нея – човек трябва да внимава с това, което си желае. И една от последиците е, че искам да се отдръпна от обществените дискусии. Просто искам да си седя вкъщи и да пиша истории и да ги пращам навън всеки няколко години. Именно затова съм в тази игра, а не за да бъда някакъв голям обществен говорител по политически въпроси.“
Следващата книга, която иска да напише, ще бъде детска, един вид продължение на Харун и морето на историите. „Когато написах Харун“, обяснява той, „тогавашният ми единствен син беше на 10 години. Сега имаме друг 10-годишен, който непрекъснато пита ‚А къде е моята книга?‘“
Той размисля за момент и, демонстрирайки новооткритото си хладнокръвие, добавя с усмивка: „Това ми се струва справедлив въпрос.“
