От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Всяка година аз изпращам на обмен в Ангиля част от италианските си студенти, участващи в магистърската програма по превод в университета IULM, Милано. Преди години те участваха в общи курсове по английска и американска литература; по-късно това беше пост-колониална литература; днес вече те учат „световна литература“. Ако се разглеждат реалните лекционни списъци, които варират надлъж и нашир хронологически и географски – от Епоса за Гилгамеш до Ърнест Хемингуей, от Сказанието за Генджи до Хорхе Луис Борхес, то вече е трудно да се каже как изобщо е възможно да се изгради някакво усещане за контекст около отделните произведения. Или по-скоро, че единствено релевантният контекст тук е цялото човечество, планетата Земя, някъде около 5000 години след началото на историята. Акцентът ще бъде върху същественото и универсалното, а не толкова върху местното и случайното; подтекстът, както настоява Дейвид Шийлдс в една скорошна полемика върху съвременната литература в Little Star е, че „всеки човек съдържа в себе си цялото човешко състояние“.

Но дали той наистина го прави? Или пък тя?

Моето участие в споменатия по-горе обмен е да обучавам студенти от Англия, изучаващи или практикуващи творческо писане. Те също се движат в един интернационален свят, както свидетелства идването им в Италия, за да работят с мен. Те също са слушали курсове по световна литература, или поне по пост-колониална литература. Познати са им големите международни имена – Кундера, Памук, Еко, Варгас Льоса, Рот, Мураками; те знаят кой е спечелил Нобел, кой международната награда Ман Букър, кой Пулицър. Но колкото и вълнуващо да е всичко това, никое от тези четива не е особено полезно за тях. Памук например може и да предлага силно усещане за място, но то е все повече адресирано към хората извън Турция, отколкото към самите турци; трябва ли младият английски автор също да говори за Англия на една чужда аудитория? Рот, напротив, е дълбоко ангажиран в американския свят; той приканва младия писател към вече обичайния втори живот, който днес имат повечето граждани на света – като пасивни наблюдатели на американската култура: един свят, който често има само малко или изобщо нищо общо с ежедневието по други места. В Европа днес човек чете все по- и по-малко за непосредственото обкръжение, в което живее. Помагайки на младите писатели в борбата им за намиране на глас, който да чувстват като свой собствен, на стил, който може да напои писането им с усещане за необходимост и неотложност, аз непрекъснато съм подложен на напомнянето за това що е, или е бил, литературният канон, и на какви цели служи той.

За повечето от нас, наборът от поведенчески стереотипи, които ние наричаме личност или Аз, се оформя първоначално в семейство, състоящо се от трима, четирима или пет души, които се развиват в него, докато бъдат изложени на влиянието на по-големи светове – училището и, може би на тийнейджърска възраст, нашето градче, нашата страна. Богатството на нашите отделни индивидуалности е мярка за сложността на отношенията, които ни поддържат. Някоя дума, произнесена у дома или в училище, може да бъде наситена с нюанси и споделено познание по начини, за които е малко вероятно да се получат при случайна размяна на думи на някоя гара или летище, колкото и пленително и привлекателно да изглежда инак срещата с някой компаньон по време на пътешествие. Това не е аргумент в полза на стоенето в къщи, а само в полза на притежаването на такова „в къщи“, от което човек да потегля.

Една от функциите на канона или националната традиция винаги е била да предоставят някаква позната група от текстове, простиращи се от миналото до настоящето, основополагащи за собствената общност, вътре в които писателят да може да утвърди собствената си позиция, обозначавайки приликите и разликите между него и авторите около и преди него. Нюансите са по-изразителни от абсолютното новаторство; колкото повече са приликите, толкова по-важни ще бъдат разликите, които са налице. Следователно, за един млад английски писател ще бъде по-полезно да си изгради познание за, да речем, Ивлин Уо, Елизабет Бауън, Антъни Пауъл, Барабра Пим, заедно с авторите, от които те са черпили, и със следващите поколения, които пък на свой ред те са вдъхновявали, отколкото да смесва примерно Чинуа Ачебе с Примо Леви. Това, разбира се, не е някакъв вид разсъждение върху значимостта на тези автори – то просто е наблюдение, констатиращо, че голяма част от моите студенти са чели толкова разпиляно, че имат само слаба представа за корпуса от текстове, съставящи собствената им култура, в която да могат да поставят писането си.

Не е вярно, както се твърди от мнозина, че всички хора, изучаващи творческо писане, създават подобни едни на други или еднакво безвкусни текстове. Това изобщо не отговаря на собствения ми опит. Но при цялото разнообразие все пак са налице две широки тенденции; позволете ми да ви дам примери за две крайности. Един от моите студенти пише исторически литературен трилър, поставен в Монголската империя от 13-ти век. Той е талантлив и извършва проучванията си добре; знае как да създава разказен ритъм, как да смесва диалог и описание, да поддържа историята в движение и да затяга напрежението. И все пак единствено в моментите, в които той описва как неговият воин-герой е унижаван от съпругата си или изпитва влечение към вдовицата на сина си, аз внезапно чувствам, че тук ще се случи нещо истински интересно, нещо, което има значение за автора. Този измъчена и второстепенна сюжетна линия съществува напълно независимо от всякаква амбиция или историческо изследване, заложени при планирането на книгата, и би могла да оформи ядрото на някаква напълно различна книга, от вид, за който английската традиция предлага няколко различни модели. Но при разказа на моя студент тя рискува да дерайлира по-важния локомотив на голямата сага. Той следователно я изхвърля и се придържа към плана си, описвайки величави актове, изпълнени с разрушения и ярки битки. Аз съм доста сигурен, че от него ще стане добър издател.


Small Ad GF 1

В отсрещната противоположност, един друг мой студент се опитва да пише за това какво означава да бъдеш част от конкретно семейство и група от приятели, в конкретно място от днешна Англия. Той има сюжет; младият герой се заразява от СПИН по време на случайна пиянска изневяра към жената, която изглежда избрана от съдбата да стане негова съпруга. Романът очертава пренареждането на мрежа от връзки и отношения, докато героят и хората около него много бавно се научават да приемат и живеят с неговата изменена реалност. Изключително конкретните начини на говорене сред приятелите и семейството са решаващи при установяването на общността, нейната жизненост и съпротива срещу промяната. Тук една промяна в начина, по който двама души се обръщат един към друг, придобива голямо значение и острота. В резултат на това книгата, ако изобщо някога бъде публикувана, ще има много по-голямо значение за хора, които са в състояние да разпознаят тези разговорни навици и да се чувстват у дома си при тях. Проблемът на този млад автор е, че въпреки отличния слух и изтънчената памет за особеностите на речта, той не осъзнава диапазона от възможни модели, които биха могли да му помогнат да структурира материала си и да разпредели темпото по-добре. Прекарвам много време с него, предлагайки му за четене различни книги и пиеси, стари и нови, и най-често английски, в които са описани подобни представяния и драми.

В полемиката си срещу традиционния роман, или по-скоро срещу ония, които продължават да го пишат (самият той вярва, че този роман е изгубил валидността си), Дейвид Шийлдс често обръща вниманието ни към фрагментарния характер и ускореното темпо на модерния живот, както и към видимостта на съвременните медии – особено блоговете, Фейсбук и т. н. Той свързва всичко това с една обща нетърпеливост да се чете най-вече онова, което е непосредствено настоящо и „вярно“ или поне „документално“, в предпочитание пред традиционната литература. „Най-важното нещо, с което трябва да се справи един интелектуално взискателен автор“, казва ни той, „е маргинализацията на литературата от технологически по-изтънчени, а следователно и по-вътрешни, форми“.

Самият аз намирам трудно да схвана по какъв начин технологическата изтънченост е нещо по необходимост по-вътрешно, по-съществено. Вътрешностите са вътрешни, те са старото примитивно лоно: тази болка, това удоволствие, сега. В същото време аз споделям умората на Шийлдс от романи, които, колкото и елегантни и интелигентни да са, изглеждат така, сякаш се опитват преди всичко друго да извършат необходимата подготовка, да оформят пакета, който ще ги изведе до видимост на световната сцена, или поне до комерсиален успех (двете неща са почти едно и също).

Ако съществува някакъв проблем с романа изобщо – а аз съм съгласен със Шийлдс, че такъв проблем съществува – той е не в това, че романът не участва в модерните технологии, не може да говори за тях или не е обвързан с тях; само за секунди аз мога да снема на Киндъла си роман, изграден изцяло от е-мейли и СМС-и. Може би проблемът е по-скоро в бавното отслабване на собственото ни чувство за принадлежност към едно общество със съотнасящи се и конкуриращи се едни с други визии за света, към който ние добавяме собствените си разказни приноси; всичко това бива заменено от автора, който посещава курсове, в които да се научи как да изгражда продукт с универсална привлекателност, нещо, което може да се носи из световния микс, а не да се влее в непосредствения опит на хората от собствената му култура. Този пакет може и да функционира за някои хора (аз вярвам, че разказът на моя студент за драматичните поврати в Монголската империя ще проработи за множество читатели); пакетът си има свои собствени интелектуални идеи и универсални въпроси. Но той не ни ангажира дълбоко, както според мен работата на другия ми студент би могла, ако само той успее да я свърши добре. И това е въпрос не просто на поставяне на действието в книгата у дома или в чужбина, а на това тя да произлиза от въпроси, които са истински важни за писателя и културата, в която той работи.

Когато след шест месеца моите италиански студенти се завърнат от Англия, те ще трябва да подготвят курсовите си работи – обикновено превод на някой съвременен английски роман, плюс съпровождащ го анализ. И за всичко това – така ще им кажа аз – световната литература не може да им бъде много от помощ. Сега те трябва да четат колкото се може повече съвременни италиански произведения – художествена литература или документалистика, журналистика или есеистика, каквото и да е; защото те трябва да преведат и въведат романа, над който работят, именно в матрицата на тази непосредствена местна и настояща реалност, с нейните идеи, истории и дебати. Защото именно в тази ограничена национална среда, в днешна Италия, творбата трябва да намери мястото и смисъла си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Източник

Тим Паркс (род. 1954) е британски писател. Образован в Кеймбридж и Харвард, той е автор на 16 романа и множество статии и критически текстове за издания като The New Yorker и New York Review of Books. Тим Паркс живее във Верона, Италия.

Pin It

Прочетете още...

Holly Christmas

Зузане Майер 14 Фев, 2009 Hits: 15268
В търсене на Холи Голайтли, Труман Капоти и…

И без това

Пенка Ангелова 21 Фев, 2013 Hits: 8295
Как се живее в едно мултикултурно общество,…