Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Миналата година, на един литературен фестивал в Сен Мало, Франция, руският писател Захар Прилепин и аз бяхме поканени като говорители на едно обсъждане на войната в Чечения. Публиката беше изпълнена с антируски настроения, след като току-що беше гледала документален филм за разрушенията в Грозни, причинени от руската армия през 2000 г. Прилепин – мускулест, мълчалив – седеше дълбоко в стола си, намръщен, докато експертите продължаваха да дрънкат за неизлекуваните психологически рани на Русия. Накрая предложих да дадем микрофона на Прилепин, тъй като той беше единственият присъстващ, който се е бил в Чечения, като офицер от руската полувоенна полиция. Той претегли думите си. „Всичко, което мога да кажа е, че руският войник притежава естествен талант за борба“, обяви той. „И той е готов да демонстрира тази си способност във всяка европейска страна, която пожелаете.“ Последваха тихи възгласи на галско възмущение.

Да, Захар Прилепин е националист, който не търси извинения. Той е и един от водещите критици на Кремъл, и е бил арестуван повече от 30 пъти. А освен това е и един от най-важните писатели в днешна Русия, чувствителен и интелигентен критик на състоянието, в което се намира страната.

За да се разбере днешна Русия, човек трябва да разбира Прилепин – първо, и най-важно, защото той не се вписва в представите, които повечето външни наблюдатели имат за това място. Той ненавижда премиер-министъра Путин и „крадците“ от Кремъл. Но, за разлика от либералната опозиция, Прилепин ликуваше, когато руските танкове нахлуха в откъсналите се републики Осетия и Абхазия през 2008 г. Той е служил в Чечения, но заедно с това е почитател и колега на Ана Политковская, разследващата журналистка, която беше критикувала злодеянията на неговата собствена военна организация, ОМОН (и която беше убита през 2006). Голяма част от писанията му са мрачни и изпълнени с насилие, но в тях прозира една толстоева вяра в руския народ. „В Русия е разрушено всичко освен хората, с всички техни резерви от сила, любов и търпение“, казва той. И руският народ му отговаря с взаимност: всяка от книгите на Прилепин е бестселър, особено сред младите градски читатели, а наскоро той спечели и една от главните литературни награди за най-добър новопоявил се писател през последните десет години.

Парадоксите нямат край. Едва когато човек види Прилепин и творчеството му в контекста на неговото поколение, картината започва да придобива някакъв смисъл. Роден през 1975, той е израсъл в семейство на провинциални интелигенти в задушаващото време на брежневата стагнация. И тъкмо когато е отраснал, страната се разпадна и сигурностите на съветския живот се разпиляха, превръщайки се в калейдоскоп от идеологии. Едва ли е чудно тогава, че светът на Прилепин изглежда скърпен от толкова много привидно противоречиви източници – малко толстоев мистицизъм, малко германски национализъм, примес от джеферсъновска демокрация.

Прилепин е най-пронизителен когато рисува портрети на младежи, няколко години по-млади от самия него – изгубеното поколение на Русия, израснало в един дистопичен свят, в който бандитите са крале, а политиците – корумпирани крадци. В романа му от 2005 година Патологии, Прилепин пише за млади мъже в Чечения, за интензивното другарство и понякогашна жестокост на деца, които не притежават ролеви модели и почти никакви семейства, освен самите себе си, едни други. В Санькя , втората му творба, Прилепин запрежда историята на младо момче, чийто баща се е пропил до смърт – една метафора за по-обширното „безбащино поколение, търсещо ония, чиито синове те биха могли да станат“. Санькя открива такъв един баща в харизматичната фигура на водача на една ултранационалистка групировка, базирана на реалната Националболшевишка партия – радикална опозиционна групировка, забранена от Кремъл. Санькя и приятелите му са бунтовници, но безнадеждни и неефективни бунтовници, които приключват живота си, разбивайки се на парчета о стените на клетката, която държавата е изградила около тях.


Small Ad GF 1

Там, където Санькя е само осъден на провал бунтовник, Прилепин е литературен революционер – този специфично руски образ, който вярва, че думите и делата му могат да променят страната. Не е случайно това, че Прилепин смята всички велики руски автори от последните 150 години за интензивно политически. Старите проклети въпроси на Русия – Какво да се прави? Кой е виновен? – са днес също толкова важни, колкото винаги. Такива въпроси не позволяват на руските писатели да се мотаят надалеч от политиката, „дори не и Набоков, тичащ наоколо със своята мрежа за пеперуди.“ Не може да се пише за руснаците без да се пише за техните отношения с държавата.

Прилепин е политически писател в смисъла, в който са Максим Горки или Фьодор Достоевски: той показва раними, твърде-човешки герои, борещи се срещу сили, далеч по-могъщи от самите тях. И, също като при Достоевски, писането му е пронизано от неудържима красота и обещание за изкупление: един искам-и-аз терорист-пънк наречен Негатива, който разговаря нежно с цветята си; един войник, който мечтае за простичката любов на приятелката си, като в същото време тероризира цивилното население.

Двата наряда на Прилепин в Чечения са основата на Патологии. Днес той избягва да отговаря на въпроса до каква степен жестокостите, които описва, са реални. „Пиша фикция, не автобиография“, отговаря той любезно – макар и да признава, че шофьорът му е бил застрелян само на метри от него, когато попадат в засада. Той не се срамува да признае и че е правил пари по начина, по който го правят повечето руски полицаи, изнудвайки за подкуп пияни шофьори. Прилепин е интензивно-мъжки писател – също като Ърнест Хемингуей, той се опиянява от ритуалите и връзките на мъжествеността и, като продължение, войната, в която той вижда ултимативния тест на мъжеството. „Мъжете са направени да се справят с войната по същия начин, по който жените са направени, за да се справят с раждането“, казва той.

Очевидно е, че Прилепин е патриот, но такъв, който вижда страната си като фатално болна, и който се чувства задължен да направи нещо против това. Ето защо той е редактор на новгородското издание на либералния вестник Новая газета – работодателят на Политковская – и ръководител на местното отделение на забранената Националболшевишка партия. До известна степен той е защитен от славата си, а може би и от семейните си връзки – братовчедът на жена му е главният идеолог на Кремъл. Но Прилепин не е избегнал напълно гнева на властите. Телефонът му се подслушва постоянно, бил е арестуван десетки пъти, а в момента очаква три дела, повдигнати от държавни служители, обвинени в корупция от неговия вестник.

В края на краищата, онова, което прави Прилепин толкова важна фигура, е фактът, че той е бил в сърцето на мрака на Русия, и че е видял там някаква светлина. Въпреки дистопичните портрети на изгубеното поколение, той твърди, че в реалния живот се е срещал с множество руски младежи, които са „умни, любопитни, интелигентни – деца, които искат да пътуват и да учат езици“. И, за разлика от нихилистичните си герои, на Прилепин действително му пука – което е друг начин да се каже, че той все още има надежда. „Апокалипсисът започва с всеки от нас“, казва той, повтаряйки призива на Александър Солженицин за отхвърляне на пасивността и конформизма, които позволяват на държавата да гази собствения си народ.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В една юнска вечер Прилепин и аз пийвахме коняк на верандата на една баня близо до огромната, бавно движеща се Волга. Седенето и гледането към плъзгащата се пред погледа река е един от повтарящите се образи в книгите му: в една от историите, едно момче казва на баща си, че иска да види кога реката ще пресъхне. „Русия живее на ръба на пропаст, в която може да пропадне всеки момент“, казва Прилепин. „За Русия има два пътя – или да се промени, или да умре.“ И, докато сумракът се сгъстява, той изглежда странно ведър, говорейки за идещата революция. „Хората са свикнали да мислят, че държавата е всемогъща“, казва той. „Но вече не е така… Всички, които мислят и четат, искат промяна.“ В името на Русия, остава ни само да се надяваме, че това няма да бъде революцията на Санькя – една кървава история на линчове, натрошено стъкло и огън.

Написано в сътрудничество с Ана Немцова.

Източник

Оуен Матюс (род. 1971) е британски писател и журналист. Негови статии са се появявали в множество от водещите американски и великобритански медии, като например Spectator, Harper's and Queen and Private Eye, the Times and Sunday Times, the Telegraph and Sunday Telegraph, the Independent and the Independent on Sunday, the Daily Mail and the Times Literary Supplement.

Pin It

Прочетете още...