Истанбул – 14 милионен град – три империи – два континента – един художник – и много котки. Истанбул е град на котките – доста отворени, без въобще да се смущават от човешкото обкръжение, те се разхождат по улиците, парковете, заведенията, ресторантите, магазините, къщите, дворовете и се държат така, сякаш знаят, че имат 9 живота. И като става дума за множество животи, в древен Египет, където котките също са били на почит, безсмъртието е билo висша цел на една единствена Наука, която обединявала цялото древно познание. Символ на този копнеж по вечност е птицата Феникс, която на всеки хиляда години пристига в град Хелиополис, за да изгори и да се прероди от пепелта си. Най-вероятно, вдъхновен от тази легенда, испанският художник-сюрреалист Салвадор Дали измисля думата „фениксология“ – за да опише измислената от него псевдонаука (която се оказва не чак толкова псевдо), чиято единствена цел е победа над смъртта. Херодот казва: „Всички се страхуват от времето, но дори времето се страхува от пирамидите“. Е, има един човек, който не се страхува от времето – и затова го разтопява; един човек, който рисува „персистенцията на паметта“, един човек, който мумифицира духа си и мистифицира личността си, който има мустаци, стърчащи към небето, който умее да естетизира дори лайното и пръднята, който не се колебае да се нарече гений, който не се срамува да признае, че е влюбен в парите и златото, който обожава скандала, който се държи като фараон и който с творбите си задава неразрешимите загадки на сфинкса. Един художник, който от дете иска да бъде крал; и е кралят-слънце на своя свят („Сюрреализмът, това съм аз“). Един фениксолог в Истанбул.
Един сюрреалист в Истанбул – най-голямата изложба на Салвадор Дали
извън родната му Испания включваше 270 произведения на художника, докарани
директно от меката на меките часовници – музея-театър, построен в негова чест в
родния му град Фигерас – 33 маслени платна, графики, рисунки, литографии,
снимки, писма, дневници, издания, изрезки от вестници и други документи бяха
изложени в залата на Sakip Sabanci University Museum на брега на Босфора. С
повече от 90 000 посетители само през първата седмица след откриването й през
септември, изложбата чупи всички рекорди по посещаемост в града.
Ние пристигаме рано сутринта в деня след
Коледа, който минава в предчувствие за Дали и в сблъскване с елементи от
неговия свят. Слизаме от трамвая в центъра в 6 сутринта и ни посреща Синята
джамия, осветена в призрачна оранжева светлина, и грачещите корморани, които
кръжат около минаретата – като оживяла сюрреалистична картина или като кадър от
някой фентъзи филм. Хостелът, където спим, е само на 2 пресечки оттам – над
вратата виси надписът „World peace is inevitable“[1].
И някак усещам, че до края на престоя ни ще се убедим в това.
Първият ден се запознаваме с румънец,
актьор на 32 години – последната пиеса, в която е играл, е „Принцеса Турандот“,
предстои му „Тартюф“ – вечерта очакваме да ни превърне във вампири или поне да
ни вземе бъбреците – и не защото е румънец и вероятно потомък на популярния
граф, а защото е живял 7 години в центъра на Ню Йорк – където, по неговите
думи, всички са много повече вампири, отколкото в Румъния. Румънецът се казва
Стефан и има имен ден в деня, в който се запознаваме. Развежда ни из Истанбул,
разказва ни за живота си в Манхатън, в Букурещ, в родния му град, за Дракула,
колебаем се къде да обядваме – в Европа или в Азия, возим се на кораб по
Босфора, черпи ни дюнери, фрешове от нар и портокал и баклави, говорим си за
изкуство, за театър, за Дали, за Бог. В деня, след като си тръгва, отиваме до
„Свети Стефан“, желязната (единствена в света) българска църква на брега на
Златния рог, където вниманието ми грабват две обезглавени мраморни статуи на
ангели. Едва ли е случайно – Дали е обсебен и от отрязани глави, и от небесни
обитатели. Разпитвам с надежда човека, който продава свещици на входа, но уви –
няма някаква мистична история около обезглавяването им. Главите им просто са се
изтърколили някъде назад по херодотовата линия на историята. Междувременно,
докато хапваме всякакви турски лакомства (които се рекламират с постери на Мона
Лиза, която се тъпче с баклави), зарибени от Стефан, започваме постоянно да си
вземаме фреш от нар – друг повтарящ се елемент в много картини на Дали,
най-известната от които „Сън, предизвикан от полета на пчела около нар секунда
преди събуждането“.
След нашето събуждане на другия ден
най-сетне успяваме да се доберем до изложбата (която между другото се случва по
същото време, когато в София гостуват картини на Пикасо, а в Милано – на
Мaгрит). Музеят се намира на около час път с автобус от центъра. Вали проливен
дъжд, точи се дълга опашка. На вратата ни проверяват далеч по-сериозно,
отколкото на границата или при преминаването ни от Азия в Европа през Босфора.
Оказва се, че затова си има причина – отново триумф за Дали, който обожава
скандала и продължава да го предизвиква дори и след смъртта си. Някакъв
фанатичен 21-годишен мюсюлманин счупил витрините пред две от картините и ги
залял с кръвта си, крещейки: „Защо има картини на голи жени?“. Младежът бил
задържан в психиатрично заведение, а един от организаторите на изложбата
сравнил случая с подобен в Париж, където някой хвърлил яйце (а не баклава) по
Мона Лиза. Дали сигурно ликува.
Както и да е, стените в музея също са в
кървавочервено по подобие на фасадата на музея-театър във Фигерас. Изложбата е
разположена на три етажа, разделени по периоди и теми: ранно творчество във
Фигерас, Мадрид и Академията, Париж и Сюрреалистите, САЩ и славата, Ядрен
мистицизъм, връщане към Класиката. На видеоекрани се прожектират филмовите
проекти, създадени с участието на художника – „Андалуското куче“ и „Златният
век“ на Луис Бунюел и „Destino“ – анимационният филм на Дисни, нарисуван изцяло
от Дали, който съдържа най-любимите мотиви от картините му (включително балетен
танц с търкалящи се глави). Из залите и извън тях са разпръснати копия на
известния диван-устни на Мей Уест, проектиран от Дали (който се появява и в
една от картините му: „Mae West’s Face Which Can Be Used as a Surrealist
Apartment“). На самия вход стои огромна снимка на художника – с палто и куфар в
ръка на палубата на кораб, на спасителния пояс на който пише New York. В очите
му се чете онази увереност, че спасителен пояс няма да му трябва, а напротив –
ще преплува без усилие не само до публиката в САЩ, но и до брега на вечността.
Специално място е отредено на прочутия
портрет на Фройд – човекът, вдъхновил цял един период от творчеството и живота
на Дали, а и повлиял цялото течение на сюрреализма. След срещата си с него Дали
споделя в своята втора автобиография, че той прилича на бургундски охлюв.
„Последствието е очевидно: ако искате да изядете мисълта му, трябва да я
извадите с игла. Само тогава излиза цяла.“ Дали, между другото, е бил обсебен и
от акта на ядене, и от храната като символ – и това се вижда в картините му.
Нар и диня в „Intra-Atomic Equilibrium of a Swan’s Feather“ – толкова истински,
че ти се струва, че можеш да изцедиш сока им. А когато след четири часа на крак
в изложбената зала застанеш пред „Две парчета хляб, изразяващи любовното
чувство“ и устата ти се напълни със слюнка, се сещаш за онази приказка – че
любовта на мъжа минава през стомаха.
Но вместо да отидеш да се наядеш, се
качваш на втория етаж, където са разположени илюстрациите му към най-различни
книги: „Божествена комедия“ на Данте, „Дон Кихот“ на Сервантес, първата му
автобиография „Тайният живот на Салвадор Дали“ и книгата му „10 рецепти за
безсмъртие“, която съдържа възгледите му за вечността и фениксологията. Под
витрини пък са разположени издания, на които Дали е автор – първият му и
единствен роман „Скрити лица“, книгата с поеми „Покоряване на ирационалното“,
Мистичният Манифест (в който описва вижданията си за модерното изкуство), „10
рецепти за безсмъртие“ – все издания, които са му стрували скъпо, не са му
носели никаква печалба и е печатал в малки тиражи за себе си, близки приятели и
богати диви фенове на творчеството му. След като върху него се е изсипал „дъжд
от злато“, както самият той казва, Дали е можел да си позволи да експериментира
и в други области на изкуството – литература, кино, театър, опера – в които се
е хвърлял с хъс и ентусиазъм, но не е имал особени успехи. И все пак, не можеш
да очакваш успеха във всичко, с което се захванеш, дори и да си Дали.
В експозицията има проекти за декори за
операта „Лудият Тристан“ (написана от него по мотиви от легендата за Тристан и
Изолда), много първоначални версии на известни картини – подготовки преди
същинската работа, и множество снимки, които проследяват развитието му от
самото му детство във Фигерас до преклонна възраст в дома му в Порт Лигат. През
цялото това време очите все повече се ококорват, а мустаците постепенно се
изправят и насочват към космоса. Дали като млад: рошава коса (а на една снимка
– след скъсването на всички връзки със семейството си – и с бръсната глава),
разкопчани ризи, развлечени широки ленени панталони и хипарски вид – в
компанията на Федерико Гарсия Лорка, Луис Бунюел, Пол Елюар и жена му (и бъдеща
съпруга на самия Дали) Гала. Някъде сред тези снимки е вмъкнат и текстът на „Ода
за Салвадор Дали“ от Лорка, както и множество портрети на Гала. По-късно, от
периода му в САЩ: Дали в лъскави скъпи костюми със сака и вратовръзки сред Уолт
Дисни, Алфред Хичкок, Грегъри Пек, Ингрид Бергман (и разбира се – Дали на
корицата на „Times Magazine“ – първи стъпки към световна слава). Към финала -
една от последните фотосесии в живота му: Дали с побеляла коса, седнал във
величествен фотьойл, със скиптър в ръка и кралско наметало.
Освен като крал, в късните си периоди,
след като надмогва сюрреализма, Дали се е изживявал и като Спасител на
изкуството от унищожителните тенденции на модерността – като възродител на
класиката и традициите на Ренесанса. Всъщност, Салвадор на испански означава
точно това – Спасител. И това ми напомня за една от най-впечатляващите графики
от изложбата – надраскана върху малко изпокъсано парче пожълтяла хартия –
съдържа запазената далианска марка – мек часовник, а отстрани с криви букви
Дали е написал: „Dalinian. A clock decomposes itself very quickly. Sometimes
the hours bleed like Christ.“[2]
Тези думи така се врязаха в паметта ми, че когато се върнах в България, написах
нещо съвсем кратко за Дали, меките часовници, времето, вечността и Гала:
Царска цитадела с мек часовник
„Силата се състои в това да предизвикаш
срам, а не състрадание“
Гала Дали
отвън съм далианска царска крепост
със зъбери и ров и кули и тъмници
отвътре мекият биологичен часовник на
плътта ми
тиктака в такт със сладострастието на
остаряването
Последната вечер: два часа преди да
потегли автобусът ни, пушим наргиле в типично заведение и сме настанени до
група турски младежи. Говорим си, те ни пеят турски народни песни, разменяме си
всякакви модерни форми на комуникация – сайтове, MySpace, Facebook, Skype и
мейли; накрая за довиждане те ни казват: „God bless you“, което затваря рамката
с надписа над вратата на хостела „World peace is inevitable“. Неизбежно е.
Часовете неусетно изтичат като кръвта на Христос и ние потичаме обратно към България с чувството, че не само в картините, но в цялото пътуване е имало далианска мистерия, интуиция, философия, еротика, егоизъм, хермафро(й)дитизъм, бог, религия, безсмъртие, вечност.
Източник
[1] Световният мир е неизбежен
[2] Далианско. Часовник се
разлага много бързо. Понякога часовете кървят като Христос.