От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2010 01 Rammstein

Дълбоко в себе си подозирам, че днес ще се опитам да наруша първото правило на всеки пишещ човек – да се мълчи за онова, за което не може да се пише. Но изкушението е прекалено голямо. Изкушението, както се казва, е единствено по рода си. Защото да се мълчи за пробивната сила на камъка, наречен Rammstein, е също толкова невъзможно, колкото и да се говори за нея. Човек се вижда принуден, в края на краищата, да се задоволи с един вид трептене, подобно на писеца в някакъв чувствителен апарат (сеизмограф? детектор на лъжата?), надявайки се, че следите върху хартията ще отразят нещо, идещо издълбоко, нещо по-различно от напъните на съзнанието, което всуе се опитва да подреди в някаква разбираема последователност калейдоскопичните, пулсиращи, изригващи, еякулационни възприятия, също толкова неподатливи на описание, колкото и всяко друго екзистенциално преживяване (кажете ми, вярвате ли наистина във възможността да се опише един любовен акт? Аз не).

Чудото на Рамщайн е абсолютно неразделимо от немския език – до такава степен, че аз дълбоко се съмнявам дали е възможно да се предаде нещо от неговото преживяване на някакъв друг език. Самите те признават охотно, че всеки път, когато са опитвали да пеят на английски, са се сблъсквали с пълно равнодушие, дори съпротива. Никой не желае един елегантен, удобен за носене камък. Всички искат истината. Всички искат Сизиф.

И така, нека се опитаме да извървим пътечката заедно. Но първо няколко помощни информации. В немския език думата „мощ“ е идентична с онази за „насилие“ – Gewalt. После, както всеки знае, това е един гърлен език – и макар че, като всеки друг, и той може да звучи неимоверно нежно и галещо, все пак по-обичайното, по-познатото му от ежедневието амплоа, е свързано с едно звучене, което повечето от нас вероятно асоциират по-скоро с нежността на банциг, отколкото с онази, да речем, на малко пролетно поточе. Кройцвортретзел. Румпелщилцхен. Рамщайн.

Но – и в това е голямата тайна на този език, тази култура, този начин на преживяване на света – те си остават сурови, заплашителни, дори авторитарни – само и единствено докато човек им се съпротивява, докато търси начини да противопостави на привидната им твърдост и непосилност някаква друга, реална или въображаема твърдост, мъжественост, отпор. Защото тази врата се отваря едва в момента, в който престанете да я натискате. Преустановите ли напъните, тя се открехва от само себе си и ви показва неща, чието съществуване вероятно никога преди това не сте подозирали. Като тези тук:

 

Und der Haifisch, der hat Tränen
а акулата, тя има сълзи
und die laufen vom Gesicht
и те текат по лицето й
doch der Haifisch lebt im Wasser
но акулата живее във водата
so die Tränen sieht man nicht.
така че сълзите не се виждат.
 
 
Опитвах се да намеря точната дума за преживяването през цялото време, докато стоях като ударен от този камък посред беснуващата тълпа, неподвижно, очевидно със странно изкривени черти (синът ми по едно време ме попита малко загрижено дали се чувствам добре, та ми се наложи да напусна за момент Валхала и да го успокоя – да, да, не се безпокой – ама харесва ли ти? – да, да – ами тогава защо стоиш така тихо? – като дойдеш на моите години, ще видиш; уф, извинявай, не мога да говоря сега). И, разбира се, тя се появи едва тогава, когато престанах да я търся (немска дума, няма как): Passionsspiel. Пасионсшпийл. Игра на страстта. Драма. История за живот и смърт. Приказка за възкресението.

Вижте, думите наистина не помагат особено тук, така че съм принуден да премина към образи. Най-близкото до това преживяване нещо, което мога да ви предложа, е
Екстазът на Света Тереза на Бернини. Същата неописуема смесица от болка и екстаз, същото усещане за пронизаност и изпълненост от нещо огромно, необятно, разкъсващо и едновременно изпълващо с някаква непостижима необхватност. Екстаз, свършване. Ритмично пулсиране. Насилие и мощ, неразделими едно от друго. Тласъци, които ви изпълват с невъобразимо блаженство. Усещането, че за миг разбирате какво е да си жена. Приемане. Преизпълненост. Липса на страх пред края, дори желание за достигането му. Бухщабю. Фрюлингсблут. Юберлебен.

И една акула, която плаче, невидимо, макар и повече от осезателно:

В дълбокото е самотно.
Затова и потича по някоя сълза.
И така става, че водата в морето е солена …
 

 

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...