От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Тоя път ми се ще да говоря за нещо по-различно. Гледах преди доста време един филм, който ми се стори безкрайно важен – не само защото в него играе една от най-противоречивите личности в музикалната сцена от последните години, но и защото … хм, защо ли да го увъртам: защото ме накара да му повярвам. Става дума за „Осмата миля“ на режисьора Къртис Хенсън с Еминем в главната роля. Трябва да призная, че отидох на кино вече „затоплен“, тъй като музиката на Еминем ме интересува не от вчера. Но даже и така изненадата ми беше доста голяма.

И така:

За Еминем, страданията на младия Вертер и изкуството да се продава непокорство

Че Еминем – „грозното пате“ на музикалния бизнес, през последните години изведнъж успя да се представи в напълно нова светлина, също като лебеда от приказката, вече е повтаряно неведнъж. И не само това – за всеобщо удивление в Америка очевидно вече му вярват не само най-младите, но и хората от по-предните поколения, ония, които до преди една-две години и дума не биха дали да се спомене за това „детройтското чудовище“ да се поставя на едно ниво, да речем, с Брус Спрингстийн (както стана преди година-две в предварителната класация на „Грами“, където двамата се считаха за основни кандидати за най-престижната награда – албум на годината, съответно с „The Rising“ и „The Eminem Show“).

Но не за това искам да говоря. Защото не мога да си представя, че Еминем като по чудо се е превърнал в нещо съвсем ново, нещо, което преди не е бил. Прекалено истински ми се вижда младежът за такива метаморфози, пък и песните му, ако и по-малко бесни от преди, все още никому басма не цепят, нищо, че той вече е супер-звезда.

Не, онова, което ме занимава, е много по-трудно за улавяне и определяне, та ще трябва да се понапрегна, за да не се изгубя в многословие. Става дума за следното: колкото и да се мъча, аз не мога еднозначно да си отговоря на въпроса „а какво всъщност толкова ми харесва в музиката на това копеле?“ (като говорим за Еминем, нека използваме съответния речник). Дали е взривната енергия, която ми напомня за ранните Stones, или текстовете, които при целия си ужасяващ ексхибиционизъм са толкова истински, че човек неволно му прощава и най-жестоките, почти нечовешки безчинства? Или може би и двете, плюс няколко десетки други аспекта, които не мога да уловя или изразя? Не знам, но факт е, че настръхвам не само от ужас когато слушам дервишките изстъпления от Kim или абсурдния, убийствен хумор от 97’ Bonnie & Clyde. Види се, насъбрало е момчето ярост колкото едно стадо луди крави, пък и не само това; дал му Господ способността да изрази тази ярост по начин, който при някой друг сигурно би довел до лудница или затвор (не че Еминем е имунизиран срещу тия за­плахи, но засега поне успява да се измъкне).

Но тия въпроси ми се виждат почти прекалено лесни когато стигна до следващия, главен въпрос: „а доколко е истинско това, което прави Еминем?“ (прощавайте, но аз обичам да се залъгвам с мисълта, че нещата, които ме занимават, ще надживеят поне малко мимолетността на сегашния момент). И ще остане ли от него някаква следа след, да речем, двайсет години, когато той вече няма да е момче? А след петдесет, сто? Няма съмнение, той добре владее изкуството да се продава, при това по всички правила на бранша. Името му е непрекъснато свързано със скандали – днес набил някого си, утре майка му го осъдила, в други ден не знам какво … И все пак аз искрено се надявам, че при него има нещо повече от евтина скандалност. Разбира се, вероятно ще трябва да почакаме някоя и друга година преди този въпрос да получи що-годе сносен отговор (та даже и така съмненията ми едва ли ще изчезнат напълно – като се има пред вид колко скучен и несвоевременен ми се вижда един от най-класическите примери на тема младост и бунт, какъвто е гьотевият „Вертер“, – ако и да оцелява вече повече от двеста години). Но нейсе … Нека оставим излишните въпроси настрана и да послушаме малко музика.


Small Ad GF 1

Искрено ваш,

Златко Енев

 („Ким“ и „97' Бони и Клайд“)

 
 

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...