Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Die ZEIT: Вернер Херцог, преди няколко години вие дадохте в Лос Анжелис телевизионно интервю, по време на което по вас стреляха. При гледането на тази сцена човек придобива усещането, че нищо не може да ви разтърси.


Вернер Херцог: Аз бях обаче доста изненадан. По време на интервюто чух експлозия и помислих, че камерата е експлодирала, защото усещането беше такова, сякаш някъде под кръста ме улучи горящо, килограми тежко парче желязо. Камерата обаче беше напълно невредима. Някъде назад видях тогава един човек с пушка, който се криеше зад една веранда. Беше стрелял по мен с въздушна пушка, за удоволствие.

Тогава продължихте интервюто след кратко прекъсване.

Ами това не беше тежко нараняване. Хората от BBC
обаче бяха напълнили гащите. Доста смешно беше.

С удоволствие ли живеете тук в Лос Анжелис?

Да. За мен Лос Анжелис е американският град с най-голяма субстанция. Имам пред вид разбира се не просто повърхността, блясъкът и славата на Холивуд. Но най-важните тенденции на миналия век идват от Калифорния: колективните мечти в киното по цял свят. Фактът, че хомосексуалните биват приети като неразделна част от обществото. Компютърната технология. Големите нововъведения на Интернет. А между другото и глупостите като хипи и Ню Ейдж
[1]. Има само две изключения. Зеленото движение идва от Скандинавия. Също и ислямският фундаментализъм идва не от Калифорния.

По-рано казвахте, че светът се открива само за пешеходеца. Това май е отминало тук.

Лос Анжелис е град, в който не може да се ходи пеша. С това ставате подозрителен. Полицията кара бавно до вас и пита какво правите. Само ако водите куче или бягате, не се набивате на око. Но всъщност аз ходя пеша само когато имам екзистенциални причини за това.

През 1974 изминахте 700 километра от Мюнхен до Париж пеша. От грандомания, симпатия, или и двете, вие искахте да предотвратите смъртта на тежко болната кино-историчка Лоте Айснер.

Не приемах като правилно това, че тя лежеше на смъртно легло, та ние все още се нуждаехме от нея. Защото срещу немското кино цареше голяма резервираност, по нас още лепнеше репутацията на нацисткото варварство. Лоте Айснер беше написала книги за Мурнау и Фриц Ланг, тя беше еврейска емигрантка и шефка на архивния отдел на парижката филмотека. Тя притежаваше авторитета да ни легитимира. И с ангажимента си за новото немско кино през 60-те и 70-те години тя беше направила нещо много решаващо. За мен тя беше един вид менторка. Беше пратила например копие от първия ми филм Признаци на живот на Фриц Ланг, който беше казал, че от Германия никога повече няма да дойде някакъв филм.

Чрез вашата пешеходна жертва тогава тя оцеля.

Това не беше жертва, а отказ за разрешение. На Айснерката беше отнето чрез физически натиск разрешението да умре.

Когато през 1970, по време на снимките за вашия филм „Джуджетата също за започнали на дребно“, отново и отново се случваха нещастни случаи с участници в снимките, вие се заклехте да скочите в кактус, ако всички преживеят края на снимачните работи невредими. Имате ли склонност към самоналожени изпитания?

Това беше за развлечение на народа, така да се каже, защото актьорите преживяха тези нещастни случаи без големи последствия. Най-дребният от лилипутите например веднъж стоеше в пламъци, а ние го гледахме като коледно дърво, докато най-после го угасих. И тогава си помислих, че и аз трябва да подаря на актьорите нещо за семейния албум: едно добро дело. Така както хлапетата скачат със сноубордовете си, а след това правят във въздуха красива поза.

Но страдахте половин година от нараняванията.

Не беше чак толкова тежко. Просто не бях преценил кактусите правилно.

В дневника си, озаглавен „Завладяването на безполезното“, възникнал по време на работите над „Фитцкаралдо“, вие пишете, че задачата ви е станала идентична с онази на главния герой. Да се пренесе кораб през една планина, това жертва в името на изкуството ли е, в края на краищата?

Също и това там е едно добро дело, да се пренесе кораб през планината. В това също се крие жертва. Но със сигурност и нещо, което обяснява изкуството, макар че самият аз нямам определено понятие за изкуство. Това е тази културна изненада. Нали днес всеки писател идва запъхтян, с раница, пълна с културни позовавания.

С или без понятие за изкуството: защо правите филми?

Нямам представа.

Какво ви свързваше с другите режисьори от Новото немско кино. С Фасбиндер, Клуге, Вендерс?

Нямаше нито съдържателни паралели, нито пък някакво общо стилистично направление, по-скоро една прагматична солидарност. Ние искахме да изградим собствен производствен апарат, да поставим на крака един закон за подпомагане на киното, основахме собствени кинофестивали. Имахме усещането, че трябва да направим наново онова, което не беше правилно в немската култура.

Вие бяхте първото режисьорско поколение след войната, което не беше замесено в нацисткото време. Имаше ли някакво чувство за общност?

Всъщност не. В края на шестдесетте години киното се разбираше единствено като инструмент на световната революция. Тогава просто се бърбореше, че ние трябвало сега да се бием на страната на пролетариата. А аз си мислех: кой от вас е всъщност пролетарий? Аз обаче бях работил в една фабрика като точков заварчик, за да печеля пари за първите си филми. Имах значи понятие от това какво значи да се върши фабрична работа.

Чувствахте ли се и чрез далечните си снимачни места като аутсайдер вътре в немското кино? Режисьорския си дебют „Признаци на живот“ заснехте на 25 години в Гърция. Филмите с Кински, „Агире, гневът Божи“ и „Фитцкаралдо“ възникнаха в джунглите на латинска Америка.

Аз и преди тези филми имах един съвсем различен житейски опит, защото много отрано бях започнал да пътешествам, например в Африка. Чрез този опит се получи едно доста силно отчуждение от другите.

Вашата филмография е поредица от снимачни места, екстремни работни условия, физически ексцеси. Дали правите кино, за да предизвиквате самия себе си?

Не, със сигурност не. Разбира се, имаше проекти, при които си мислех: „това вече е наистина трудно, как може да се доведе до край тази история?“ Както например, когато по време на снимачните работи по Фитцкаралдо внезапно настана продължителен дъжд, който превърна рампата, с която теглехме кораба, в планина от кал. Или при Фата Моргана, който снемахме в южна Сахара. Това беше може би най-трудният от всички филми.

По време на снимките през 1969 вие и вашият екип бяхте хвърлени в затвора, защото ви смятаха за военни наемници.

Не се отнесоха особено меко към нас, но добре, такова нещо може да се случи. Нали виждате, аз се опитвам да избягвам въпроса за предизвикателството, защото не искам да се мисли, че правя нещата, за да опозная външните си граници. Не съм по пътя на тези Райнхолд-Меснер-фигури.

Но може би сте търсили психологически или психически граници. Например в съвместната работа с Клаус Кински.

С психология изобщо не искам да се занимавам.

Защо не?

Защото по принцип смятам, че самоанализът е ужасна грешка на сегашната наша цивилизация. Защото всяко тъмно ъгълче на нашата душа трябва непременно да бъде осветено. Но едно жилище, което е осветено до последния ъгъл, става необитаемо. А хората, които са изследвани до последното ъгълче чрез психоанализа, стават необитаеми хора. Не мога да общувам повече с тях, не искам да общувам повече с тях. По мащаба си катастрофата на психоанализата е сравнима с онази на испанската инквизиция. Инквизицията е искала обяснения за верските съдържания, осветени до последното ъгълче. Също и мюсюлманските елементи, които все още са бръмчали наоколо в Испания, тях също са искали да оплевят. Психоанализата е също такова зло.

Не исках да кажа, че е трябвало да се опъне Клаус Кински на някоя аналитическа кушетка.

При това вероятно не би се появило нищо кой знае колко интересно. Той също носеше много баналност в себе си. И преди всичко страшно много естествена глупост, чак до ръба. Смешно, но от 20 години насам към мен се обръщат жени, които са имали връзки с него, и ми разказват ужасни неща за Кински. Странно, но сега все по-често. Без да знаят една за друга, жените търсят при мен място, където могат да трупат отвратителни неща за него. Неизказуеми неща. Изчакайте само докато някой ден дъщерите нарушат мълчанието си.

Когато Кински иска да напусне снимачните работи по „Фитцкаралдо“, вие го заплашвате, че ще го застреляте. Щяхте ли да го направите?

Нека да кажем така: Кински притежаваше достатъчно инстинкт, за да знае, че това не беше шега. По принцип неговата грандомания се основаваше на една тотална егомания. Той винаги беше дълбоко убеден, че е много по-добър режисьор от това говедо Херцог.

Но не се ли нуждае всеки човек на изкуството от известна порция грандомания? Вие заснехте например филм за един скачач на ски, „Великият екстаз на дърворезбаря Щайнер“. Мечтата да се надвие силата на притеглянето, не е ли това и една художествена мечта: да се надминат всички и всичко?

Като съвсем млад хлапак наистина имах мечтата да стана световен шампион по ски скокове. Това беше разбира се абсурдно. И тогава се отказах от спорта чак когато един приятел получи тежка контузия. Но е хубаво, разбира се, че човек има подобни мечти, че се лети и че винаги може да се лети, по-далеч от другите.

Да се надвие силата на притеглянето, във вашето кино това означава и да се обезсмислят границите между факти и фикция. По този повод вие често използвате понятието „екстатична истина“.

На първо място това е просто едно голо понятие. Но в игралното и документално кино са възможни моменти, при които се извършва отдръпване от чисто фактичното. Защото фактичното само по себе си не конституира истина. По правило фактите не съдържат и нищо само по себе си просветляващо. Аз казвам винаги, че истината – една определена, по-дълбока степен на истината – може да се достигне единствено чрез инсценировка и изобретателност.

Екстатичната истина религиозно понятие ли е в края на краищата?

Да, там има и такова нещо, например при късно-средновековните мистици. Аз обаче искам да избягам от религиозното, от мистичното, защото тогава човек много бързо попада в мътната вода на Ню Ейдж, което е върхът на отвратителността, която човек може да си представи в сферата на духовното. Между другото това се открива и във филма Аватар.

Това просто е кино-приказка в стил Ню Ейдж.

Онова, което ме смущава в него е романтизирането или идолизирането на природата, към което филмът подтиква. Това, което се възпява там, е едно ново езичничество, при което стомахът ми се свива на възли, само като си помисля за него.

Но 3
-D-ефектите са впечатляващи.

Аз съм голям привърженик на дигитални ефекти, защото внезапно може да се осъществи всичко, което човек може да си представи. В Аватар има ефекти, които са много хубави. Тези малки летящи и светещи медузи, които се спускат по раменете. Тогава си помислих: „Боже, това е наистина добре направено, ние изобщо нямаме нужда от тия огромни боздугани, които ни пердашат с ефекти.“

За разлика от колегите си Роланд Емерих и Волфганг Петерсен, вие не дойдохте в Холивуд, за да правите блокбастъри.

Не, никога не съм желал това. Това си е тяхна мечта, още от детство. Двамата винаги искаха да правят филми вътре в дефиницията на американския студиофилм. Но пък е ясно, че заради това те трябваше да напуснат културата си. Човек не може да стои в Холивуд само с единия крак. Той трябва да е или напълно вътре, или изобщо не принадлежи към него. Двамата осъществиха мечтата си. Правят го наистина добре.

А вашите филми? Това филми на един космополитен баварец ли са?

Те са просто баварски филми. Това се вижда във всичко, чак до един от последните ми филми,
Bad
Lieutenantченге без съвест. Тази история за един полицай-наркоман, нея не може никога да я направи един прусашки режисьор, така разбъркано и с такова пресищане от живота.

Във филма халюцинативният ландшафт на полицая, който се играе от Никълъс Кейдж, се размива с катастрофалния ландшафт на Ню Орлийнс. Какво ви заинтересува в това?

Първоначално сценарият беше написан за Ню Йорк. След това по различни причини много бързо беше избран Ню Орлийнс. Веднага ми стана ясно, че трябва да се снима възможно най-скоро след урагана Катрина. Исках да покажа един град, който е разрушен не само отвън, но и отвътре. И, разбира се, ме интересуваше паралелът между вътрешен и външен ландшафт.

Беше ли предизвикателство да се снима след наводнението?

От логистична гледна точка не беше чак толкова катастрофално. Имахме много подкрепа и от тамошната полиция. Полицаите казаха, че просто се радват когато там се снимат филми, когато особеният дух на Ню Орлийнс се преживява отново чрез такива филми.

Bad Lieutenantченге без съвест“ е по-голяма студийна продукция. Вашите документални филми се показват успешно по телевизията в САЩ, имат успех и като DVD; американски независими режисьори като Хармъни Корайн ви поставят като актьор. Може ли да се каже, че сте направили втора кариера в САЩ?

Тук винаги са ме ценели. През последните дванадесет години заснех 15 филма, които всички се показваха в САЩ и други страни, но не и в Германия. Мнозина в Германия даже не знаят, че аз все още правя филми. М-да, може би това ще се промени сега, когато развявам знамето като председател на журито на Берлинския фестивал.

В Америка вие нещо като поп-стар ли сте?

Всъщност не. Тук в Лос Анжелис никога не съм видим, за десет години бях на две партита и два пъти на червения килим. Но пък има много млади режисьори, които виждат в мен един вид надежда. Затова и открих сега „Бандитското киноучилище“
– The Rogue film school.

На уебсайта са посочени между другото и следните учебни съдържания: изкуството на събиране на дърва, удоволствието да са стреляли по теб неуспешно, пътешествия пеша, атлетичната страна на киноизкуството, партизански тактики.

Това е написано за провокация. Става дума не за техническата страна на кинопроизводството, която се учи в едно нормално филмово училище. В известен смисъл става дума и за една форма на живот. За принципно поведение. Как изглежда един живот, в който човек иска да прави филми или да пише?

И що за форма на живот е това?

Това не може да се опише отвън. Да се правят филми, и то така, както го правя аз, ми се струва най-естественото нещо на света. Пък и аз нямам ни най-малък избор. Защото, едва съм завършил един проект, а там вече напират нови проекти, като разбойници през нощта. И аз трябва да се боря и бия с тях, да гледам как да ги прогоня от къщата. Или като филмови проекти на екрана.

Бихте ли бил щастлив, ако някой ден не биха идвали повече демони или разбойници?

Въпросът изобщо не се задава. В себе си имам достатъчно истински добри истории поне за следващите 104 години. При това тук не преувеличавам. Впрочем, може би. Но всъщност не съвсем.

 
Интервюто води Катя Никодемус.


[1] Философско и спиритуалистично направление с особен акцент върху източните философии. Бел. пр.

 

Вернер Херцог (род. 1942) е немски филмов режисьор, продуцент, сценарист и актьор.

Pin It

Прочетете още...