1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Всеки път, когато Айн Ранд срещала нов събеседник – последовател, който е пропътувал половината страна, за да се срещне с нея или издател, надяващ се да публикува следващия й роман – тя започвала разговора с една фраза, чиято съдба изглежда е била да влезе в историята като един от класическите уводи, прдназначени за разбиване на леда: „Кажете ми предпоставките си“. И, след като сте успели да промърморите нещо колебливо относно обичта към семейството, да речем, или Златното правило, Ранд се заемала със систематично представяне на всичките ви логически противоречия, след което ви повеждала към собствените й, ненарушими предпоставки: че човекът е героично същество, че постиженията са целта на живота, че съществуването съществува, че А е А, и т. н. – целият катехизис на Обективизма. А след като вие сте приели която и да е част от тази платформа, играта вече била приключила. Тя започвала да сглобява едни с други частите на своя рационалистки комплект-конструктор, докато мощната рандова сграда се извисявала над вас: един строго логичен небостъргач в стил ар деко, 10-15 метра висок, с дребни индустриалци от пластмаса, надничащи от прозорците – един блестящ паметник на триумфите на индивидуализма, добродетелите на себелюбието и дълбоката моралност на неограничения капитализъм. Отдайте на Айн Ранд една предпоставка – и вие получавате за из път цял стил на живот.


Изказаните предпоставки обаче рядко ни водят чак до основите на философията. Дори и когато си мислим, че сме достигнали здрава скала, то почти винаги под нея се оказва още някакъв таен подземен етаж, взривен някъде по-долу. Уилям Джеймс веднъж беше утвърждавал, че всяка философска система има за цел да прикрие, преди всичко друго, собствения темперамент на философа: пред-рационалният възел от предпочитания, който го кара да се качи на който и да било логически влак, носещ го във вече желаната обща посока. Това създава, както се изразява Джеймс, „една определена несигурност в нашите философски дискусии: най-потентната от собствени ни предпоставки всъщност никога не бива спомената …. Онова, което системата претендира да бъде, е образ на великата вселена на Бога. Но онова, което тя е – и то толкова очебийно! – е разкритието на факта колко интензивно-странен може да бъде личният вкус на някое подобно на нас същество.“

Никой не би бил по-разгневен от това твърдение – и никой не го потвърждава толкова дълбоко – колкото Айн Ранд. Малцина подобни на нас същества са притежавали един толкова интензивно-странен личен вкус; темпераментът й сигурно би могъл да кастрира някой вол от 40 крачки разстояние. Тя е горда, нацупена, злопаметна, склонна към обиди, пренебрежителна и бърза. (Един бивш сътрудник я е наричал „Ивъл Нийвъл[1] на прибързаните заключения“.) Но едновременно с това тя е била и идеалистка, мечтателка, искрена, изпълнена с почит, прецизна и невероятно чаровна. Тя е съчетала всички тези противоречиви елементи в Обективизма, домашно-приготвената философия, спечелила й хиляди последователи от времето на Студената война, които изглежда все още произвеждат някакъв шум и в нашето време на държавно-гарантирани банки и политически групировки. (Глен Бек и Рон Пол[2] са почитатели на Ранд; Алън Грийнспан, някога член на вътрешния й кръг, днес е изгубил вярата си в рационалността на пазара поради финансовата криза).

Лесно е човек да се усмихва самодоволно над Ранд, от сигурното разстояние на последващите десетилетия или от гледната точка на една противоположна идеология, но лице в лице – с черните очи, блестящи в нощта, разпалвани от никотин, кофеин и амфетамини – тя очевидно е била несъкрушима сила, машина за чист разум, един Спок на свободния пазар, покръстващ колебаещите се от ляво, дясно и по средата. Очевидци твърдят, че тя никога не е губила нито един спор. Един от младите й студенти (който скоро става един от младите й любовници), напуснал поредната й целонощна дискусионна сесия, наричайки я с възхищение „госпожа Логика“. И логиката, в ръцете на Ранд, изглежда е разполагала със свръхестествени сили, които не е притежавала при никой друг. Тя е твърдяла например, че е в състояние да обясни рационално която и да е от емоциите, изпитвани от нея когато и да е. „Кажете ми какво един човек намира сексуално привлекателно“, пише тя веднъж, „и аз ще ви разкажа цялата му житейска философия“. Един от последователите й настоява, че „тя ме познава по-добре след пет часа, отколкото психотерапевтът ми ме познава след пет години.“ Единствената опция при нея е била или да се подчините, или да си стоите настрана. (Тук трябва да призная собственото си увлечение: аз бях обективист с карти по джобовете от около 16 до 19 годишна възраст, през което време направих всичко друго, с изключение на това да променя името си на Рандерсън – една фаза от живота ми, от която днес съм дълбоко засрамен, но за която съм и тайно благодарен.)

Ранд настоява, отново и отново, че подробностите на живота й нямат нищо общо с основните положения на философията й. По този въпрос тя винаги цитира несъществуващия архитект Хауърд Роурк, герой на романа Изворът: „Не ме питайте за семейството, детството, приятелите или чувствата ми. Питайте ме за нещата, които мисля.“ Но както се оказва, нещата, които тя е мислила, се оказват доста много зависими от семейството, детството, приятелите и чувствата й – или поне от относителната липса на всичко това в живота й.

Биографичната книга на Ан Хелър Айн Ранд и света, който тя създаде ни позволява, за пръв път, да набутаме глави в горещия подземен етаж от философската сграда на тази руско-американка. След като прочетох подробностите около ранния живот на Ранд, аз намирам доста трудно да мисля за Обективизма като за нещо особено обективно – по-скоро той изглежда като рационална програма, нагласена към една особена чувствителност, един фантастичен свят, създаден за да зачеркне кошмара на едно ужасно детство. Това е комедията, трагедията и мощта на Ранд: тя е построила една велика въображаема империя върху онзи взривен темперамент, след което е посветила всеки грам от волята и интелигентността си, за да докаже, че всичко това е чист разум.

Никой, според портрета на Хелър, не се е борил толкова много с нереалността на Обективизма колкото самата Ранд. През целия си живот тя се е оплаквала от нежеланието на света да приеме идеалната й визия за него. Макар и да е твърдяла, че „човек никога не трябва да се опитва да фалшифицира реалността по какъвто и да е начин“, тя постоянно прикрива или изкривява факти, за да поддържа собствената си митология. (Когато умира през 1982, нито един от последователите й не знае даже истинското й име). Тя поддържа една все по-отровна афера с неин женен последовател, 25 години по-млад; когато самият той има афера с по-млада жена, Ранд го зашлевява, изхвърля от кръга си и фалшиво го обвинява в злоупотреба. Собственият й специален вид на разсъждение я води до някои неразумно грозни заключения – например, че хомосексуалността е „отвратителна“ (нещо, което кара хомосексуалните обективисти да се преструват, че са хетеросексуални); че американските индианци, които в продължение на хилядолетия не са успели да изградят едно героично-продуктивно капиталистическо общество, са заслужавали да бъдат прогонени от земята си; че жените в идеалния случай са „обожатели на герои“, които трябва да се подчиняват, с тяло и душа, на великите мъже. „Мисля, че представлявам точната интеграция на едно завършено човешко същество“, пише Ранд след като завършва своя magnum opus, Атлас изправи рамене[3]. След публикуването на книгата обаче тя изпада в дълбока депресия и се упреква в неспособност да бъде по-подобна на своя идеален човек. „Джон Голт не би изпитвал това“, пише тя. „Той би знаел как да се справи с него. Аз не знам.“ При което всичко това я прави ако не идеална личност, или дори нещо приближаващо се до идеала, то поне идеален обект за една биография.

Айн Ранд е родена като Алиса Розенбаум в Санкт Петерсбург през 1905 г. Баща й, аптекар, е бил достатъчно успешен, за да съумее да изкупи както аптеката, в която работи, така и сградата, в която тя се намира. Майка й, предусещайки бъдещето на дъщеря си, нарича семейните котки с имена на местности от Америка. Семейството има собствен готвач, детегледачка, прислужница и гувернантка. Разбира се, това е много неподходящо време да бъдеш руски евреин, а също и преуспяващ собственик на бизнес. Да бъдеш и двете е буквална гаранция за катастрофа. Семейство Розенбаум е обект на стриктни антисемитски закони, живее под постоянна заплаха от погроми и – точно когато Алиса навлиза в юношеството – Руската революция. На 12 години Ранд наблюдава как болшевишки войници идват и конфискуват аптеката на баща й. Той никога повече няма да намери работа, а тя ще прекара зрелия си живот надсмивайки се, от другата страна на света, над всеки, който използва сила, за да „ограбва и отмъква“ онова, което принадлежи на продуктивните бизнесмени. С нарастването на насилието и имплозията на руската икономика, семейство Розенбаум са принудени да напуснат Санкт Петерсбург и да се преместят в малка неотоплявана къща в един от курортните градове на Черно море.

Алиса демонстрира силни обективистични черти от самото начало: като дете, тя е самотна, своеволна, със силно чувство за собственост и много интензивна – една самотница със силна воля и брилянтен ум, буквално без каквито и да е приятели. На 9 години тя решава да стане писателка; на 11 вече е написала четири романа, действието на всеки от които се развива около героиня точно на нейните години, но руса, синеока, висока и с дълги крака. (Ранд е – по собствените си стандарти – негероично тъмна, ниска и квадратна). На 13 години тя се обявява за атеистка. Трудно е да не се предполага, въз основа на множество от тези анекдоти от детството й, че Ранд е страдала от някакъв вид психическо смущение. Веднъж, когато един учител я кара да напише есе за радостите на детството, тя написва остра критика, описваща детството като познавателна пустиня – един безрадостен затвор, от който възрастната рационалност тепърва ще трябва да се развие. (Вероятно е добре това, че тя никога не е имала деца). По средата на училищния живот тя се оказва нехарактерно привлечена от друга ученичка, едно доста интелигентно момиче, което при това е и доста популярно – едно противоречие в космологията на Ранд. Надявайки се да разреши мистерията, а може би и да спечели приятелка, Ранд се обръща към нея. „Би ли ми казала кое е най-важното нещо в живота според теб?“, пита тя, демонстрирайки отново усета си за гладки начални фрази. „Майка ми“, отговаря момичето. Ранд си отива, отвратена. Като възрастна, тя нарича този разговор „първото най-важно събитие в живота ми, социално“ и го анализира по следния начин: „Мислех си, че тя е сериозно момиче и че се интересува от сериозни неща, но тя се оказа просто конвенционална и обикновена, една посредственост, която не означаваше нищо като личност.“

Алиса Розенбаум напуска Русия в навечерието на 21-ия си рожден ден. Когато влакът тръгва, тя крещи към семейството си: „Когато се завърна, ще бъда известна.“ Тя никога не се връща обратно. Пристига в Ню Йорк, плаче пред величието на неговите небостъргачи и променя името си. (Произходът му е неясен – макар и да знаем, че „Ранд“ не идва от, както самата тя е твърдяла, пишещата машина Ремингтън-Ранд, тъй като тя започва да бъде произвеждана едва след смяната на името.) „Никой не ми помогна“, ще пише по-късно тя, „нито пък някога съм мислила, че някой е длъжен да ми помогне.“ Всъщност, семейството и някои американски приятели й помагат доста много. Тя се нанася при – и заема пари от – роднини в Чикаго. Един от тях притежава киносалон, където тя гледа стотици филми безплатно. По някое време се премества в Холивуд, среща се със Сесил Б. ДеМил на един паркинг и по някакъв начин, въпреки куцащия си английски, получава работа като коректорка на сценарии. След това успехът идва бавно, но сигурно: първата й пиеса, първият й роман, философията й, култът й. Днес книгите й се продават в повече от половин милион екземпляра годишно.

Ранд обикновено вдъхновява или религиозно почитание или диво отхвърляне – и през последните 40 години за нея са написани достатъчно книги, за да запълнят една средно голяма библиотека: свидетелства, написани от почитатели, хулители, почитатели, превърнали се в хулители, хулители, превърнали се в почитатели. Една истински неутрална биография изглежда просто невъзможна. Всеки, който е достатъчно задълбочен, за да бъде някакъв авторитет, вероятно е или истински последовател, или еретик. Но Хелър успява да намери добър среден път; тя изглежда еднакво доволна когато разкрива и възхитителни, и грозни тайни. Тя открива творчеството на Ранд късно, едва в четиридесетте си години – далеч отвъд обичайната възраст за индоктриниране – и макар да нарича себе си „голям почитател“, тя не получава достъп до официалните архиви на Ранд, защото не е достатъчно изпълнена с почит. Като цяло обаче тя е свършила една чудесна работа, засягаща личност, която е почти осакатяващо сложна – една реална жена, играеща в собствения си пропаганден филм за една пропагандистка, чиято пропаганда в един момент завладява света. Към края на живота си Ранд слуша как един известен психолог чете лекция, в която отхвърля героите на романите й – онези идеализирани барони на стоманата, физици и композитори – като неправдоподобни. Не след дълго тя решава, че се е наслушала достатъчно и се изправя сред зрителите, вбесена.

„А аз нереална ли съм?“, вика тя. „Дали и аз съм героиня, която не може да съществува?“

Вероятно тя е гледала на тези думи като на опровержение. За самия мен това звучи като може би най-задълбочения въпрос, който тя някога е задавала.
 


[1] Ивъл Нийвъл: псевдоним на Робърт Нийвъл, американски каскадьор и мотоциклетист, известен с множеството си опасни за живота скокове с мотоциклет. Бел. пр.
[2] Американски консервативни политически и обществени фигури. Бел. пр.
[3] Моето собствено усещане е, че българският превод на Atlas Shrugged трябва да бъде Атлас сви рамене, но същевременно разбирам напълно анти-героичното звучене на този превод, което вероятно е накарало преводачите да предприемат поредния „рандовски“ трик, героизиращ онова, което не се нуждае от героизиране. Бел. пр.

 

 

Pin It
Сам Андерсън
Сам Андерсън е американски литературен критик и сътрудник на списание New York Magazine.

Посетители

108

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 7 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 ден
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020