Изкуство - Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 10 Elif Shafak
Турската писателка Елиф Шафак – тих глас на разума, който говори за сериозни зверства с грациозността на балерина.

 

Един екземпляр от Копелето на Истанбул, чието червено гръбче надничаше от купчината „За разпродажба“ в книжарница „Оксфорд“ на Парк Стрийт, беше първата ми среща с турската писателка Елиф Шафак – тих глас на разума, който говори за сериозни зверства с грациозността на балерина.

Годината беше 2006; Шафак вече беше спечелила много турски сърца, но пътуването ѝ по световната сцена едва започваше. Главната героиня Армануш потегляше за Истанбул, за да се свърже с корените си, докато около нея се сриваха и отново възстановяваха сложни семейни отношения. И въпреки това нейната история, родена от въображението на Шафак, доведе писателката до съдебен процес за нараняване на турските чувствителности, тъй като беше нарекла клането в Армения „геноцид“. В крайна сметка тя бе оправдана и четири години по-късно последва книгата ѝ 40 правила за любовта, в която Ела Рубенщайн намираше в собствения си живот паралели с онези на [суфитските мистици от 13 в.] Руми и Шамс от Тебриз.

За Шафак последваха още много романи и награди, но в ядрото на всичките ѝ романи си оставаше една постоянна константа – Истанбул. Днес Шафак ни предлага една трогателна приказка за любовта, загубата и спомените с 10 минути и 38 секунди в този странен свят – една книга, чието действие започва в момента на смъртта на главната героиня. Убита и захвърлена на сметището, Текила Лейла – едно момиче, родено от жестокости, които разкъсват сърцето, ни повежда в невъобразимо и вълнуващо пътешествие из живота си – първо в дома на родителите ѝ (дом, в който да се играе хула-хоп е престъпление[1]), през бягството от там, по посока на едно изпълнено с надежди бъдеще, секс-работа и петима приятели, всички от които живеят на ръба на социалните конвенции. Онова, което се получава в крайна сметка е роман, който се занимава с темата за сексуалното насилие, с някаква странна смесица от безразличие и патос, който буквално излъчва непоносимост.

Защото именно това прави Елиф Шафак уникална – един глас, чиято сила се крие в спокойствието. И докато турското правителство продължава да атакува работите ѝ, ние обменяме мисли по електронната поща, където тя успява, с нежни дума на доброта и надежда, да придаде живот на безличното име, което просветва на екрана на компютъра ми. Тя просто е такава!

Ето тук някои откъси:

Като имаме предвид, че ви се наложи да се изправите пред съда заради написаното [в Копелето на Истанбул], как днес възприемате „национализма“?

Като идеология и реторика национализмът винаги се нуждае от „Друг“, от някаква двойственост и напрежение. Но сред някои либерали, демократи и прогресисти в определени части от света цари доста наивно възприятие. Те си мислят: „Е, нашият национализъм е различен, не е като другите“. Те смятат, че „техният национализмът“ е спокоен и доброжелателен, а онзи на други нации е разрушителен. Но историята ни показва отново и отново, че обикновено е необходима само една политическа или икономическа криза, за да се превърне „хубавият национализъм“ в разрушителен и агресивен. Настроена съм силно критично към всички видове национализъм, племенничество, твърди политики на идентичността. Смятам себе си за човек, който вярва в множество привързаности, множество принадлежности. Винаги съм правила разлика между патриотизъм и национализъм. Прекрасно и разбираемо е хората да се чувстват привързани към земята, от която произхождат, да се чувстват свързани с традициите на своите предци, културата, музиката, храната, фолклора… Това е красиво. Проблемът започва в момента, в който разделим човечеството на „нас срещу тях“ и започнем да вярваме, че „нас“ е по-добро от „тях“. В епохата, в която живеем, популисткият национализъм и племенничеството нарастват. Крайно време е да разберем, че демокрацията е крехка екосистема. Тя не може да се приеме за даденост. Трябва да вложим усилия и мисъл в нейното запазване, жива и здрава.

Всевъзможните преследвания на художници и журналисти заради работата им се превръщат в нещо все по-яростно, дори и в големите демокрации. Насърчава ли ви това или ви обезкуражава и изтощава?

Авторитарният популизъм е по същество антиинтелектуален. Освен това той е против плурализма. Неслучайно в Турция, Унгария, Полша, Бразилия, Венецуела… навсякъде, където има надигане на „нелиберален и националистичен популизъм“, се наблюдават всевъзможни атаки от страна на демагози срещу университети и учени, медии и журналисти, писатели и литературата изобщо… Популистките демагози обичат да заявяват, че „народът“ е нещо монолитно. Те се държат така, сякаш „народът“ има само един глас и един възглед, а самите те са онези, които представляват този възглед. Това е лъжа. Това е илюзия. Защото „народът“ е съставен от много различни възгледи и множество идентичности. Но популистите обичат да претендират, че тази сложност не съществува. Всеки, който говори по различен начин и критично, лесно може да бъде етикетиран като „предател“. Режимът на ПСР на Ердоган прави точно това в Турция. Хиляди учени са загубили работата си, журналисти са вкарани в затвора, писатели са съдени или затваряни … Това е трудна среда за писателите. При това става дума не само за политическите табута. Трудно е да се поставят под въпрос също и неща като сексуалността и пола. В момента моята белетристика се разследва в Турция от прокурор, защото пиша по въпроси като сексуален тормоз, насилие между половете, женитби на деца. Те искат белетристите да мълчат по тези невероятно важни въпроси. Но не можем да мълчим.

Когато се подготвяте за дадена книга, как поддържате политиката на историческия разказ отделно от фактите?

Правя разлика между „информация“, „знание“ и „мъдрост“. Това са напълно различни неща. Не се интересувам от информацията. От нея има толкова много, всички ние сме бомбардирани с информация – но също и с дезинформация. Онова, което ме интересува е увеличаването на знанието и търсенето на мъдрост. Знанието изисква да забавите темпото, не можете да бързате. Трябва да погледнете навътре, а и да видите връзките между нещата. Мъдростта е още по-трудна, защото тя изисква да обедините в едно ума и сърцето, тя изисква емоционална интелигентност. Аз вярвам силно в нуждата от емоционална интелигентност. За това трябва постоянно да четем, да изследваме, да мислим, да анализираме, но и това не е достатъчно. Освен това трябва непрестанно да чувстваме, да поставяме нещата под въпрос, да се свързваме с други хора, да слушаме, да имаме състрадание и съпричастност.

Колко голяма или важна е отговорността на един белетрист когато той или тя се обръща към въпроси като „колективната амнезия“ на едно поколение (нещо, за което често сте говорили), или феминизъм, или промяна на климата?

Ако вие сте писател/ка на белетристика от наранени демокрации, като Нигерия, Турция, Венецуела, Бразилия, Египет … списъкът е много дълъг, а и става все по-дълъг – то не разполагате с лукса да бъдете аполитични. Не можете да кажете: „Просто ще пиша историите си, не искам да мисля или да говоря за това, което се случва вън от прозореца ми“. А мен ме интересува какво се случва вън от прозореца. Освен това, като феминистка знам, че политиката касае не само политически партии или избори. Личното също е политическо. Там където има власт, има и политика. И отново, ако определите политиката по такъв широк начин, не можете да бъдете аполитични. Но тук има една важна подробност: аз не вярвам, че писателите-белетристи трябва да проповядват. Или да поучават. Ни най-малко. Нашата работа е да не се опитваме да даваме отговори. Работата ни е да задаваме въпроси.

Политическите събития очевидно оказват силно влияние върху Вашата белетристика. Как решихте да поставите 10 минути 38 секунди в този странен свят във времето, което сте избрали? Задавам този въпрос, защото изглежда, че никое събитие от национално значение не оказва непосредствено влияние върху героите?

Романът ми разказва историята на една сексуална работничка от Истанбул на име Текила Лейла. Това е история, която се фокусира върху живота на хората, отхвърлени от обществото. Но в същото време тя разказва историята на Турция и Близкия изток през погледа на тези парии. Истанбул, е който живее Лейла, не е онзи Истанбул, който Министерството на туризма в Турция би искало да видят чужденците. Историята и политическите реалности, за които пиша в този роман, не са онзи разказ, за който официалните историци на Турция биха искали да знаете или да говорите.

Любовта, която свързва приятелите от 10 минути 38 секунди в този странен свят, е истински безкористна. С изключение на Саботаж Синан, всеки от тях има минало, с което би искал да не се е сблъсквал. Дали на някакво ниво в съзнанието си не мислите, че само онези, които имат по-малко късмет, са способни на безкористна любов?

Животът е постоянно пътуване. Това важи за всички ни. Ето защо не трябва да бъдем твърде сигурни, прекалено сковани относно собствените си истини. Има причина, поради която всички мистици ни съветват да си оставаме малко объркани. Продавай сигурността си и купувай недоумение, това ни съветва Руми. Романът ми се занимава с тежки и мрачни теми, но това е история, пълна с хумор, живот и енергия. Това е утвърждаваща живота книга, която възхвалява многообразието и приятелството. Всички ние имаме два вида семейства в живота: собственото, „кръвно“ семейство, което е онова, в което сме родени, а след това „водното“ семейство, което е съставено от най-скъпите ни приятели. Броят на тези близки приятели не може да бъде твърде голям, те са само няколко. Понякога именно „водните“ семейства са онези, които ни поддържат силни, помагат ни да продължаваме по пътя си.

Колко точно ви се наложи да изследвате, докато се подготвяхте за 10 минути 38 секунди в този странен свят?

Аз съм любопитен ум и обичам да чета, да изследвам, но рано или късно идва моментът, в който трябва да престанете да престанете с подготовката сте готови да фантазирате. Когато си представям моите истории, го правя с инстинкт и сърце, а не с информация или логика. Обичам да разказвам неразказани истории и обичам да слушам хора. За този роман говорих пред толкова много изгнаници, посетих Гробището на самотните[2], където тъжно погребани лежат много хора, отхвърлени от обществото; Четох и четох история … неофициална история.

Гледайки предисториите на петимата приятели на Лейла, всички те изглеждат като сравнително маловажни фигури. Това нарочно ли беше направено, за да се запази фокуса върху Лейла?

Има различни начини за разказване на истории, докато пътуваме от една култура до друга. Аз съм отгледана от две жени – майка ми и баба ми. Баба не беше много образована жена, но беше много мъдра и ми разказваше истории от Близкия изток. А техниката в тези устни истории винаги е многопластова – истории в рамките на истории. Отваряш врата, а вътре има друга врата. Обичам да свързвам в работата си писмената култура и устната култура. Обичам да обединявам западния канон на романа с анадолски, балкански и близкоизточни техники на устно разказване.

„Дрехите са нещо политическо“ – възможно ли е да се документира историята без модата, и обратно?

Дрехите наистина са нещо политическо. В Турция могат да бъдат силно политически и неща като мустаците, брадите, дори косата. За жените разликите могат да бъдат още по-резки. Забрадката, мини полата, токчетата, фереджето, фризурата и цвета на косата… Аз обръщам сериозно внимание на нюансите и на това как те се възприемат от обществото. Политическата и културна история е тясно свързана с историята на модата.

Когато си представяте най-доброто, кои, мислите, са читателите на книгите ви?

Моите читатели са невероятно разнообразни, аз съм наясно с това. Те произхождат от всевъзможни етнически, културни, социални среди и възрастови групи. Може би хората, които не говорят много помежду си или разчупват хляб заедно, четат един и същ роман – това би ме направило щастлива. Вярвам, че вратите на литературата трябва да бъдат отворени за всички, независимо от расите, племената и социалните рамки. Вярвам, че литературата трябва да защитава един нов, радикален, смел хуманизъм.

Колко важни са наградите и признанието за вас?

Никога не съм бил писателка на елита, за да бъда честна. В Турция съм безмилостно нападана, омаловажавана, превръщана в мишена на политическия и културен елит. Но благодарение на читателите и любителите на художествена литература книгите ми станаха широко четени в моята родина. В Турция книгата не е лично притежание. Ако читателката е приключила с четенето на книга, на която се е радвала, тя не я връща обратно на лавицата, а я предава… споделя я с леля си, а лелята я чете и след това я предава на своя съсед, съседът пък я изпраща на дъщеря си, след като я прочете – и т.н. Хората споделят книгите. Това споделяне от е нещо много ценно, а и затрогващо.

Кой е любимият ви герой сред онези, които сте създали до момента?

Наистина е невъзможно да избера един отделен герой. Всеки от героите в литературата ми е бил близо до сърцето ми, част от душата ми. Дори героите с недостатъци, а може би особено тези. Не обичам съвършенството. А инак не вярвам в герои. Бертолт Брехт казва, „нещастната е страната, която се нуждае от герои“. По същия начин незряла е и литературата, която се нуждае от перфектни герои.

Как предпочитате да пишете – на турски или на английски?

Ако пиша за неща скръб, меланхолия, копнеж, ми е по-лесно да ги изразя на турски. Ако пиша за хумор, сатира, ирония, определено ми е по-лесно на английски. И може би предизвикателството е в писането ми да присъстват силно и двата елемента – скръбта и хумора. Обичам да пътувам между езиците. Това е истински трудна работа. Пиша на английски, след това романите ми се превеждат на турски от професионален преводач, а накрая вземам този превод и го прекроявам със собствен речник и чувство за ритъм. Това е малко безумно. Но аз обичам езиците. Обичам думите.

Въздействат ли социалните медии и технологиите върху издателския свят?

Социалните медии са като луната, те със сигурност имат ярка, но също и тъмна страна. Много дълго време хората се фокусираха единствено върху ярката им страна. Крайно време е да осъзнаем тъмната им страна и да поговорим за това, да направим нещо по въпроса. Авторите са хора, които с особена упоритост плуват срещу течението, и в това време на бързо потребление, информация, дефицит на вниманието и апатия, романистите защитават неща като бавната интроспекция, знанието, мъдростта и съпричастността. Това е борба.

Кой е любимият ви автор?

Чета както художествена литература, така и документалистика – история, философия, неврология … Вярвам, че писателите трябва да бъдат добри читатели през целия си живот. Освен това не харесвам онези изкуствени дуалности на „висока срещу ниска литература“. Мога да чета всичко – готварски книги, поезия, мистика, политическа философия, женски списания, детективски романи… Не омаловажавам никоя област, нито някой жанр. Това според мен е ключът – вярвам, че трябва да си позволим да бъдем предизвикани, интелектуално и духовно. Затова е по-добре да четем между различните култури, жанрове и стилове. Мисля, че е по-добре, когато един белетрист чете неврология, учен чете стихове, някой поет се интересува от физика или архитект – от музика. Това са разговорите, които ще ни движат напред. В противен случай всички си оставаме в собствените зони на комфорт.

Какъв е вашият режим на писане?

Струва ми се, че писателите, които се гордеят особено много с точните си и непокътнати графици, ден след ден, са хора на определена възраст и с определени привилегии. Понякога пиша през деня, друг път през нощта, в зависимост от хода на ежедневието. Аз съм майка, имам много отговорности. Така че жонглирам с много неща, като всички жени. Не обичам мълчанието. Когато пиша, наоколо трябва да е шумно. Слушам на слушалки шумна и динамична музика. Слушам обикновено готически, индустриален, симфоничен метъл и метълкор. Колкото по-шумна е музиката, толкова по-спокойно е писането ми.

Какво да очакваме в скоро време от бюрото ви?

Мисля, че винаги съм имала вътрешно махало. Когато съм по средата на някой роман, аз оставам във въображаемата си зона, заобиколена от измислените си герои и дори не искам да излизам. Подстригвам косата си сама и се опитвам да избягвам обществото, доколкото мога. Така или иначе съм безнадежден интроверт. Но когато книгата свърши, след толкова месеци, то, предполагам, тогава ставам по-нормално и социално човешко същество. Правя много литературни четения, говоря. Вярвам в трансформативната сила на думите – писмено и говоримо. В момента правя няколко литературни фестивала, говоря, слушам различни хора, но и слушам вселената. Докато не се върна във въображаемия си пашкул.

https://www.telegraphindia.com/culture/books/in-elif-shafak-s-world/cid/1694868

 

[1] Тъй като въртенето на кръста навява определени еротични асоциации. Бел. пр.

[2] Реално място в Истанбул, където свършват всички „нежелани“: хора, починали от СПИН, жертви на убийства на честта, самоубийци, алкохолици, наркомани, членове на ЛГБТ общността, както и стотици бежанци, които са се удавили при опит да преминат до Европа. Бел. пр.

 

Елиф Шафак
Елиф Шафак (род. 1971) е една от най-успешните и най-известни съвременни турски писателки. Авторка е на девет книги, като повечето от тях са бестселъри в Турция. На български език е преведен романът й Любов (изд. Егмонт, 2011).
Други статии от този автор

Посетители

2
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 4 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 5 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 6 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 6 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 6 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 6 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 6 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици