Изкуство - Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 03 Nabokov
Лична имиграционна карта на Владимир Набоков, 1940 г. Кредитна служба на САЩ за митниците и имиграцията

 

Насред лудешки пазарлъци от последния момент, под дъжд от картечен огън, Владимир Набоков забягва от Русия, точно преди 100 години, през тази седмица. Семейството му е потърсило убежище от болшевиките на Кримския полуостров; онези сили се спускат сега със зловеща мощ от север. Хаосът на кея в Севастопол не може да се сравнява със сцените, при които са евакуирани някои членове на последната руска императорска фамилия, малко по-рано през същата седмица: в Ялта ужасените семейства са претъпкали кея, осеян с изоставени коли. Но пък и условията, при които пътува Набоков, не са толкова добри. Романови бягат на британски военен кораб. Набокови, напротив, са принудени да се задоволят с тъпканицата в мръсен гръцки товарен кораб.

Претъпкан с бежанци, Константинопол не ги приема. В продължение на няколко дни те се носят наоколо сред бурно море, оцелявайки на кучешки бисквити, докато спят на пейките. Само семейните бижута пътуват удобно, скрити в кутия за пудра. На 20-ия си рожден ден Набоков най-сетне слиза в Атина. Той никога повече няма да види Русия.

По време на евакуацията е прекарал 16 тихи месеца в Крим, последното парче ​от Русия, останало в ръцете на Белите. Болшевиките вече са избили множество безвредни хора. Бащата-юрист на Набоков, както по-късно ще отбележи синът му, е всичко друго, но не и безобиден. През февруари 1917 бунтовете са довели до [буржоазна] революция. Царят абдикира, заменен от либерално правителство, дошло на власт върху вълна от народна подкрепа. Бащата на Набоков, Владимир Дмитриевич, играе важна роля в тази администрация. Няколко месеца по-късно Ленин се връща от изгнание, като слиза на Финландската гара в Санкт Петербург. В рамките само на една година, онова което е започнало като идеалистично, прогресивно въстание, ще приключи – подобно на Иран, подобно на Египет – в тоталитаризъм. С Ленин пристигна и още един съществен елемент от [политическата култура на] ХХ век: еднопартийна система, в която хитреци и палачи ще заменят компетентните и квалифицираните.

Терорът започва веднага. При завземането на властта болшевиките правят от интелектуалците, които са ги предхождали, първите си жертви. В сцена, която изглежда така, сякаш е взета от някой от бъдещите романи на сина му, бащата на Набоков успява да избяга в последния момент. Оказва се, че е бил начело на болшевишкия списък от депутати, които трябва да бъдат разстреляни. През онази година от руските брегове започва едно от големите масови бягства, които ще бележат века. Набоков никога не е жалил за огромното богатство, от което е бил разделен. Единственото, което оплаква, е изгубената либерална глава от руската история, заличена от съветската пропаганда.

Семейството преминава през цяла Европа на път за Англия. Набоков има на своя страна един от дребните подаръци на привилегированото детство: както сам обича да казва, той е възпитан като „напълно нормално триезично дете“. Но в същото време той е избягал без необходимите за приемане в университета документи. По тази причина ще учи в Кеймбридж само благодарение на един заимстван (и без съмнение неразбираем, тъй като е на кирилица) препис. След дипломирането той отново се присъединява към семейството си – и по-голямата част от руската емиграция – в Берлин. Там Набоков се срещна с Вера Слоним, бъдещата му съпруга, която е направила собствено мъчително бягство от Санкт Петербург, усложнено от факта, че е еврейка. През 1919 дори руските либерали са заразени с антисемитизъм, при което евреите – в обичайната им роля сред популистките вълнения – са обвинени в това, че са обърнали страната с главата надолу. Слоним е пътувала през Украйна по време на масови погроми. Също в Берлин Набоков ще загуби баща си, убит от крайно десен фанатик по време на политически митинг. (Темата на митинга е била „Америка и възстановяването на Русия“.)

През 1920-те години Берлин е абсорбирал толкова голяма руска общност, че в града сега има не само руски бакалии, но и руски заложни къщи, футболни отбори и оркестри. Тук са основани осемдесет и шест руски издателства. За някои [местни хора] изглежда, че емигрантите са превзели града. Но пък и никога не е имало нужда да се напуска собствената емигрантска общност, и Набоков не го прави: той никога не научава повече от няколко немски думи. (За щастие Вера е имала напълно нормално четириезично детство.) Във всеки случай тамошното им съществуване изглеждаха напълно временно. Оженени през 1925, двамата живеят с мисълта, че ще се върнат в Русия веднага след падането на болшевиките; в началото на 1930-те години те все още гледат с нетърпение на изток.

А междувременно Набоков пише и пише, в пълен вакуум. Може би [руските] писатели от онова време са в Европа, но читателите са в Русия. Би било по-лесно, отбелязва той по-късно, да се иронизират „всички онези почти неосезаеми хора, които имитираха една мъртва цивилизация в чужди градове.“ Като цяло съществуването им [от този период] е дезориентиращо, смътно и фалшиво; за новодошлите германците изглеждат до голяма степен като някакви призрачни фигурки, „плоски и прозрачни като изрязани от целофан“. Комуникация между тях няма.

Самият той е „полу-фантом в лек чужд костюм“. Набоков преподава английски, бокс и тенис. Превежда на руски Алиса в страната на чудесата. Вера върши редица секретарски дейности. Официално двойката е без гражданство. Издадени са им Нансенови паспорти[1] – един вид документ, който по мнението на Набоков по същество идентифицира притежателя си като „престъпник на условно предсрочно освобождаване“. Тези документи превръщат всяко пътуване в херкулесов подвиг; за набавянето на визи се водят цели кореспонденции. Набоков е пропуснал погребението на майка си в Прага, по липса на виза. Властите изглежда гледат на чужденците сред тях, отбелязва той, „с нелепото неодобрение, с което някои религиозни групи гледат на  децата, родени извън брака.“

Макар че по-късно ще има дебати по въпроса дали бедността на Набокови е била благородна или жестока, финансите им са безспорно деликатни – още повече, след като през 1934 се ражда синът им. По онова време историята отново започва да ги изпреварва. Вера губи работата си когато нацистите заменят еврейските собственици на фирмата, в която е работила. С определена спешност двойката започна да обмисля необходимостта от нов адрес. Вторият най-голям град на руската емиграция, Париж, изглежда като най-очевидното убежище. Ситуацията става още по-мрачна през есента на 1936, когато човекът, убил бащата на Набоков, е назначен в хитлеровото министерство на емиграцията. Задачата му, обяснява Вера, е да регистрира и води на отчет всеки руснак в Берлин.

Набоков започва пълномащабна кампания за търсене на правилния човек, преподавателско място или издателски договор, който ще може да изнесе семейството от Германия. Към ноември той обявява ситуацията им за „отчаяна до крайност“. Търсил е навсякъде. „Не се страхувам да живея в американските пущинаци“, уверява той един познат от Масачузетс, при което и двамата мъже остават слепи за възможното пророчество. Набоков би могъл да се превърне лесно и във велик писател на някой от субконтинентите: дали ще се намери работа, където и да е, моли се той в края на годината. Ако не във Великобритания или САЩ, то тогава може би в Индия или Южна Африка? Двойката остава официално без поданство, в ситуация на пълна културна сирота. Всеки повей на съдбата би могъл да ги запрати в която и да е посока.

„Умираме бавно от глад и на никого не му пука“, споделя Набоков през 1937 с един братовчед от Париж, малко преди усилията им да се увенчаят с успех. И макар че Франция е недоволна от притока на чужденци – тя е по-малко приветлива към чужденците от Берлин – Набоков успява да си осигури работна виза. Вера пристига, посрещната от огромни свастики, веещи се пред павилиона на Алберт Шпеер по време на Международното изложение от същата година. Семейството се разделя и се установява на различни адреси, за да не затруднява щедрите домакини.

Междувременно Набоков е намерил литературна агентка в Ню Йорк. Тя обаче не постига успех с преводите на руските му романи. Последният от тях, информира го тя, е „ослепително блестящ“ – и следователно без каквито и да е изгледи на американския пазар. Тя му предлага да напише нещо по-актуално – идея, която довежда клиента ѝ до пристъпи на задух. „Нищо не ме отегчава повече от политическите романи и литературата на социалните вълнения“, ще изръмжи той по-късно. Самият той не е, просветлява Набоков агентката си, нито Синклер Луис, нито Ъптон Синклер. (В края на краищата той ще захвърли и двамата в един кюп, под названието „Ъптон Луис“.) Няколко седмици по-късно, в банята на един парижки апартамент, той започва да пише на английски – „един шампион по фигурно пързаляне, принуден да се прехвърли на ролкови кънки“, както се оплаква сам, описвайки съдбата на цели множества от разселени професионалисти.

Нo не се намира нито академичен пост, нито издател. Набоков предлага уроци по английски език и през септември 1939, когато [в Париж] вече се раздават противогазови маски и започват да звучат сирените за въздушни нападения. Как е възможно, оплаква се той, никой да не разбира техните трудности? Емигрантските издателства са спрели дейността си напълно. Самият той е почти мобилизиран. През тази зима той пише на руски кратка новела за 40-годишен съблазнител на пред-пубертетни малки момичета. Това не ускорява с нищо достигането на континента, където тази история по-късно ще процъфти, но пък го прави нещо друго: една американска организация за бежанци му обещава поредица от лекции, подразбирани като чисто „метафизични“. Визите са издадени, но семейството все още не разполага с достатъчно средства, за да плати параходните билети. Тук се включват две благотворителни организации. „Имам основания да вярвам, че ще успея да се справя в Америка“, уверява Набоков Американския комитет за християнски бежанци.

На 19 май 1940 – денят, в който Уинстън Чърчил обявява, че германците са пресекли [защитната] линия Мажино, докато обезумели белгийци изпълват улиците на Париж, Набокови отплават за Америка. Пристигат омърляни и измършавели, изглеждат дори малко подозрителни. („‚Непознат‘ винаги се римува с ‚опасност‘“, отбеляза Набоков.) За трети път зад гърбовете им се срутва цял един свят, докато те успяват да избягат в последния миг, през задната врата. Месец след заминаването им германците влизат в Париж. Самите Набокови са прекосили едно невидимо, ако и неизличимо, разграничение. За кратко време евакуирани, в продължение на две десетилетия емигранти, сега вече те са бежанци.

В Ню Йорк Вера намира работа на непълен работен ден. Набоков дава частни уроци за студенти. А след това се заема за основната си работа, обучен от новия си приятел Едмънд Уилсън по какъв точно начин да заобикаля „този човек на име Рос“, който упорито редактира текстовете на хората, публикуващи в [списание] Ню Йоркър. Набоков се заема с усъвършенстването на един вид английски език, която не е съществувал преди него и не е наблюдаван никога след това. В тази сфера той признава тежкото си положение: „Моята лична трагедия“, ще казва той, е в това, че ми се наложи да „изостави естествения си речник, моя необуздан, богат и безкрайно послушен руски език, за да го заменя е един второсортен английски“.

На второсортния си английски той пише няколко от най-великите произведения на 20-ти век, най-популярните от които го връщат обратно в Европа, ако и не в предреволюционния свят, който вече е изчезнал. Набоков не се ангажира с оплаквания по изгубеното, отказва да се обвърже с „нещастната си страна чрез собствените си изкривени сърдечни страдания“. Не дава на руснаците удовлетворението да се блазнят от мисълта, че са му отнели нещо ценно. Нито пък вижда себе си като част от масовата миграция, която в хода на века ще се надигне и да раздуе, заставяйки безброй много хора да четат на децата си вечерни истории на езици, които не са говорили по рождение.

Що се отнася до годините без поданство, те се превръщат, разглеждани откъм едно по-късно време, в „21 години на доброволно изгнание“. Набоков обяснява: „Аз се изстрелях от Русия толкова енергично, с такава възмутена сила, че продължавам да се търкалям, отново и отново, оттогава насам.“ От съществено значение е напускането да се изживява като собствен избор, а лишенията да се четат като самоналожено отказване от нещо. Събитията от 1919 завинаги ще определят бъдещия му начин на живот. Човекът, който е израснал сред пищен, предреволюционен лукс, ще живее винаги под наем, и ще прекара последните години от живота си в швейцарски хотел. Твърди, че чува как лавината се кани да се изсипе отгоре му, всеки път когато обмисля дали да придобие собственост. Както изглежда, комунистите са освободили един изключително богат млад мъж не само от притежанията му, но и от самите навици за притежаване.

Обикновено политиката го оставя безразличен. Той не прави политически изявления. Нито пък гласува. Набоков твърди, че не може да различи републиканци от демократи. В същото време, някои неща са непростими. В класната стая на [колежа] Уелсли той отново и отново подчертава, че комунизмът и тоталитаризмът са парализирали руската литература в продължение на четвърт век. (Сталин току-що е станал американски съюзник. Договорът на Набоков не е подновен.) От Ню Йоркър отхвърлят част от романа му Пнин [1957], смятан за неприемливо антисъветски. Набоков може да се примири с новата страна и новия език, с конфискуваното минало и отнетото бъдеще. Но не може да се примири с твърдението, че „комунизмът е нов и привлекателен революционен експеримент.“ Нито пък ще забрави дори и за минута различните убийствени режими, зверовете, насилниците, фанатиците и лицемерите от всякакъв вид.

За човек, който твърди, че единственото му политическо кредо е да ненавижда всички форми на потисничество – „Аз съм против всяка диктатура, дясна или лява, земна или небесна, бяла, сива или черна, розова, червена или лилава“, – [политическите му] залитания могат да изглеждат силно изненадващи. И те си остават силни, понякога много. Набокови подкрепят маккартизма. „Ние не сме съгласни с вас по въпроса за Виетнам,“ информира Вера някои от приятелите им. Двамата одобряват бомбардировките на Северен Виетнам, разпоредени от президента Линдън Джонсън. Приравняват студентските демонстрации от 1968 с хулиганство. (Руската революция е започнала в университетите.)

Пламенни патриоти, Набокови, не критикуват Америка. Обложката на Пнин, на която се вижда професор Пнин, стъпил върху американско знаме, ще бъде отхвърлена рязко. Звездите и райетата, обяснява Вера на издателя на романа, вече са претърпели достатъчно издевателства от страна на протестиращите. „Ние сме висшият авторитет при преценката на комунистическата утопия“, напомни Вера на близка приятелка, самата тя от малко по-отворен вид висш авторитет. (Тези чувства се четат доста по-различно, написани на руски и в предреволюционен правопис.) Двойката разсъждава също като първите кубински американци или първите виетнамски американци, или – както без съмнение може да се очаква утре – първите венецуелски американци. Никой не може да знае по-добре от тях колко крехка е границата между идеализма и тоталитаризма.

А освен това има и нещо, наречено „Доктор Живаго“. Публикувана четири седмици след Лолита, книгата се присъединява към шедьовъра на Набоков на върха на списъците с бестселъри от 1958 година. Набоков отписва романа на Борис Пастернак като „окаян и посредствен“, или, в по-добри дни, като „жалко нещо – тромаво, тривиално и мелодраматично“. Не може да прости на Пастернак това, че е пропуснал [в романа си] либералната революция, в бързането да опише болшевишкия преврат. Набокови разпознават съветския сюжет, в момента, в който го съзрат: те са убедени, че комунистите сама са се престорили, че са пропуснали изнасянето на романа на Пастернак от Съветския съюз. Американското му публикуване представлява хитър акт на обменна операция. Набоков забранява на издателя си да споменава него и Пастернак в един и същи контекст. Студената война се води ежеседмично в книжарниците на Америка.

Едмънд Уилсън отписва обвиненията на Набоков като приказки за кисело грозде. „Той иска да бъде единственият руски писател, който съществува“, сумти той. Намекът за завист може би не е съвсем неоснователен: Живаго задмина Лолита в списъка на бестселърите, а същата есен Пастернак печели Нобеловата награда. По онова време в Русия не може да се прочете и страничка от Набоков.

Но всъщност Уилсън не разбра стария си приятел. По някаква миграционна магия, въпреки насилниците, зверовете и лицемерите, той е успял да се възстанови. Измамен от историята, Набоков е успял да разчисти всички сметки – въпреки ролковите кънки, през един нечовешки век, , откъм една страна, в която са се насъбрали повече хора от изгубени светове, в сравнение с където и когато и да било другаде. „Аз съм американски писател, роден в Русия“, заявява той.

 

Източник

 

[1] Специални сертификати, издавани от международната служба „Нансен“ [по името на норвежкия пътешественик и откривател на Южния полюс], с чиято помощ хора, живеещи без установена принадлежност към определена държава, могат да влизат и преминават транзитно през други страни. (Бел. пр)

Стейси Шиф

Стейси Шиф е американска писателка и журналистка, сътрудничка на множество от водещите американски издания. Известна е най-вече с многобройните си биографични книги, сред тях и „Вера: Мисис Владимир Набоков“ 1999.

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Gideon писа Още
    Днес съм... преди 1 час
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 3 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 4 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 4 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 5 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 5 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 5 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 5 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 6 дни
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици