Изкуство - Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2014 10 CronenbИзглежда се намирам по средата на някакъв по-дребен „кроненбъргов момент“. Неотдавна приклещих пръста си във вратата на една кола, толкова здраво, че ми се наложи да отворя вратата отново, за да го измъкна. Дни по-късно болката беше отминала, но нокътят беше почернял. След няколко седмици растеж откъм кожичката му беше започнала да се прокрадва нагоре тънка разделителна линия, докато мъртвият нокът беше започнал да пълзи навън, за да бъде заменен… от какво всъщност? Нов нокът, надявам се. (Очаквайте продължения).

Но нещото, което прави това преживяване кроненбъргово, не е просто неговата противност. То е обсебеността. Всяка сутрин аз проверявам напредващия нокът сякаш търся самия себе си в Гугъл или натискам бутона за обновяване на страницата в някой сайт. Въпреки че нокът № 2 може и да се окаже разочарование („Една от пет звезди; подражание на предишния нокът; не си заслужава чакането“), аз въпреки това съм колкото запленен, толкова и погнусен от дребната алегория за смърт и възраждане, която тялото ми изпълнява. Казано по-точно: от механичната дистанция между моето усещане за самия себе си и една нова ориентация към палеца ми като чуждо тяло, като страдаща машина, прикрепена към ръката ми.

Настоящето ни е изпълнено от омайващи, но бързо изтляващи медийни протези: новият ви Айфон е жесток, разбира се, но това се дължи отчасти на факта, че той умира. В поредица от около 20 игрални филма, сред които „Мухата“, „Голият обяд“ и „История на насилието“, специалността на Дейвид Кроненбърг винаги се е състояла в педантично изследване на онази допирна точка, в която сходството между болестта и сексуалността се превръща в метафора за нашето отношение към технологиите ни – включително и към изкуствата. И макар че по правило ние сме привлечени от едното и отблъснати от другото, но и сексът, и болестта усилват осъзнаването на механичната природа на телата ни, преходността на техните императиви по отношение на деликатните ни индивидуалности. И фактът, че преработваме всичко това чрез средствата-заместители, с които разполагаме, включително филми и романи, не помага с нищо.

Сега, ако моят черен нокът не е точно вашия вид питие, то вероятно ще поискате да си спестите дори и остатъка от тази рецензия. От друга страна, ако сте се уловили, че неволно се навеждате на напред, аз имам за вас една книга – и моля не ми казвайте, че не сте били предупредени. Натан и Наоми, в първия роман на Кроненбърг, „Консумирана“, са много съвременна двойка. Те са медийни наркомани, които сами разпространяват дрогата, като припечелват хляба си от Интернет-журналистика, с която задоволяват своите собствени и онези на други хора, неистови апетити за сексуални скандали или признания на реални престъпници, представени в интимни и зловещи детайли. Неистовите им занимавки са рамкирани от интелектуални позовавания към мислители, сред които са Маркс, Бекет и Сатр, и преподнесени с помощта най-пресните електронни сензори, обективи на камери и компютърни приложения.

Въпреки това, както може да се очаква, такива изследвания ги запокитват в извънвремевите и първични въпроси на секса, смъртта и смъртоносната болест. По-специално, книгата представя един вид загадка на затвореното помещение: възможно ли е жена, която е заявила, че умира от рак, и чийто съпруг-философ-канибал е оставил описание на начина, по който я е разчленил, да е все още жива? Или тя е била доброволен съучастник в собственото си убийство? Този основен сюжет е разработен по високо традиционен (и добър) начин: двойни разследвания, привидно несвързани едно с друго, които постепенно се преплитат. Аматьори-детективи, които стават съучастници – разбира се, също и сексуално – на заподозрените. Както в повечето му филми, подходът на Кроненбърг към повествованието е решителен и директен, обратното на авангарда. Оригиналността му се състои в онова, което той обсебено се опитва да ви покаже, в яростната скулптурна интензивност на детайлите и готовността да се втренчва в тях дълго време. Картините от „Консумирана“ запазват същото ниво. Да вземем за пример само една – триизмерен принтер конструира модел на пенис, ужасяващо изкривен във формата на бумеранг вследствие от болестта на Пейрони (която съществува в действителност; леченията, които Кроненбърг представя, са наполовина реални и наполовина измислени).

Независимо дали е по ваш вкус или не, всичко това не би трябвало да ви звучи шокиращо. В действителност подобни подробности най-вероятно са редовно достигани, ако не и надминавани, в работите на писателите на съспенса и ужаса в нашата пост-Томас-Харисова ера, когато чудовищата или трябва да надминат Ханибал Лектър, или да се прибират у дома. Зашеметяващото в книгата на Кроненбърг е, че подобни неща се представят при отсъствие на каквато и да било надеждна буржоазна морална рамка. Вместо това той ги описва с клинично любопитство. Опитайте например това: „Когато в кадъра се появи млад човек с тесен ханш, Наоми незабавно го разпозна като Ервè, още преди да е заобиколил масата, за да постави изкривения си пенис в спокойно-услужливата уста на Селестин. Той донесе нещо метално, наподобяващо лъчев пистолет от фантастичен филм от 1950-те, бледосиньо и сребристо, с влачещ се подире му черен кабел… Голата млада жена, която се появи от кадъра вдясно, тя обаче не успя да разпознае веднага, даже и след като онази беше коленичила до далечния край на масата, за да целува и ближе белега, останал от хирургически отстранената гръд на Селестин“. Или пък това: „Натан увеличи фокуса на снимката, която разглеждаха. Онова, което се четеше по лицето ѝ, докато тя се режеше, беше екстаз, а не самосъжаление, не мазохистично удоволствие… Натан оформяше статията в съответствие с най-първите си реакции. Би му се искало да запише тези мисли, просто да ги нахвърля в GarageBand[1], за да не ги забрави, но все още не се чувстваше достатъчно комфортно с Ройф, за да работи заедно с него по този интимен начин, да се остави уязвим за сарказма и иронията на възрастния мъж.“

Тези пасажи са типични за описателната точност и категоричност на книгата, за начина, по който тя използва банални индикатори като „GarageBand“, както и постоянни уместни цитати от психоаналитически или философски класики. Книгата изглежда десублимира самата себе си за вас: едва читателят си е помислил нещо от рода на „Това е като случая с Луи Алтюсер и убийството на жена му“, и някой от героите вече прави сравнението вместо вас. Резултатът е провокативно-комичен, но и сюрреален по начина, по който е някой колаж на Макс Ернст. Както наскоро писа Зейди Смит в коментар към „Crash“ на Дж. Г. Балард (книга, филмирана от Кроненбърг, както и несъмнено влияние при писането на „Консумирана“): „Някои от убийствените разказни похвати на порнографията действително могат да бъдат открити… но със сигурност тази директност е преднамерена; онова, от което се интересува Балард, е нашата психопатология.“

Този тон доминира, освен когато е осветен от собствените реакции на героите, а Натан и Наоми са само случайни водачи в този пейзаж на Бош. Отношението им е разсеяно, малодушно, наивно и от време на време възторжено. Те рядко са уловени в акт на осъждане на самите себе си или някой друг. Една флашка, пълна с улики от местопрестъплението, както и наскоро придобитата венерическа болест, се изследват еднакво внимателно с оглед на евентуалната им полезност: могат ли тези нови неща да ми спечелят последователи в Туитър? Дали има шанс да ме възбудят или да направят любовницата ми услужливо-ревнива?

Във всичко това Натан и Наоми са светски, медийно-сръчни невинни младенци, а невинните винаги очакват да бъдат поучени. В последните глави, съвсем неочаквано, „Консумирана“ отстъпва място на монолог-изповед на Аристид Аростегю, застаряващия философ-канибал-заподозрян от разследването на Наоми. Свидетелските му показания се превръщат, сред всичко останало, в нежен химн на романтичната любов, на нейната упоритост, приспособимост, нейната необходимост пред лицето на смъртта. Разбира се, при Кроненбърг бидейки самия себе си, всичко това изисква нежен химн и към една друга тема: сексът между възрастни хора (неговата упоритост, неговата приспособимост и т. н.), особено възрастният секс от неподсладен вид. Това може и да е, за читатели на възрастта на Наоми и Натан, едно още по-обезпокояващо и от канибализма табу. Със сигурност то се случва в домовете на далеч по-голям брой от вашите съседи. В края на краищата, не само и единствено младите и технологически-фетишизираните сред нас са осъдени някой ден да придобият кибернетични интерфейсове. Размисляли ли сте някога над перверзния еротичен потенциал на слуховите апарати? „Консумирана“ със сигурност го е правила.

 

Източник

 


[1] Софтуерна програма за устройства на фирмата Епъл, с чиято помощ може да се пише рок-музика. Бел. пр.

Джонатан Лийтъм
Джонатан Лийтъм, роден през 1964, е един от утвърдените по-млади американски писатели. За книгата си Motherless Brooklin получава наградата на националната критика (2000), както и наградата „Златен кинжал“. Последните му по-големи романи, Крепостта на самотата (2003) Хроничният град (2009) и Дисидентски градини (2013) също се радват на голям успех.
Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици