1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

„В Испания литературните кръгове са много фрагментирани, но човек има възможност да бъде видим, както и да вижда другите“, обяснява с чаша вино в ръка Мариано Пейру – аржентински поет и преводач, живеещ в Мадрид. Докато говори за осъзнато благотворната си самота на литератор в Испания, мечтателно замислен, видимо се наслаждава на нощния въздух на Братислава. Излезли сме за малко пред клуб в градска зона, наречена „А4“. Това е артистичен участък, където се организират изложби, концерти, литературни четения. Тук се провежда и международният поетичен фестивал Ars Poetica 2013. Октомври е и тече последната вечер от събитието. Изплъзващото се време сплотява още повече част от 25-те участници с различна националност. Всеки говори с всеки, някой дава идея да потърсим китара. Хърватският поет Милош Джурджевич запалва цигара. Умерено саркастичен към себе си и другите, Милош не преекспонира поетичната си дейност и като че ли повече говори за професията си на преводач. Човек остава с впечатление, че на литературни събирания той предпочита да се забавлява и само от време на време, воден от утаил се може би от младостта навик, влиза в спорове.

„Честно казано, не знам много за съвременната българска поезия по простата причина, че такава не е превеждана регулярно нито на хърватски, нито на някой от другите бивши югославянски езици. Срещал съм няколко български поети по фестивали и съм слушал много интересната им и стойностна поезия, но това е всичко, поне засега“, ще напише по-късно Милош, вече прибрал се в Загреб.

„От друга страна същото може да бъде казано за съвременната поезия от целия свят. Нашите издатели много рядко публикуват съвременна поезия, дори тя да е западна – поезията не продава. Но от моя гледна точка това, че няма пазар за нея и че тя не е стока, може да е много благотворно и стимулиращо за пишещите хора“.

Фестивалът „Ars Poetica“ е един от големите по рода си в Европа. Българските участници сме трима, заедно с Иван Ланджев и Димана Иванова. Организаторите, поддържащи с упоритост и всеотдайно устойчивата традиция на провеждане на фестивала, са отворени към разнообразни автори, на различна възраст, понякога с контрастиращи идеи, поетика, ниво на творческа зрялост. Тук е признатият поет Тозан Алкан, наричан още поетът на Истанбул, книга на когото излезе на български език през 2013 г. и която не получи нужното внимание у нас. Малко по-късно се обърна много по-голямо внимание на местен литературен скандал.

На фестивала личи идеята на организаторите участниците да бъдат оставени да общуват свободно помежду си и с публиката, вместо да бъдат „присвоявани“, с цел създаване на контакти например. Неголямото население на столицата явно харесва „Ars poetica“ и немалко хора посещават вечерите, в които участниците рецитират стихотворенията си. Из града ни спират случайни хора, разпознали ни от някоя поетична вечер. Нещо още по-хубаво – те нито омаловажават, нито преувеличават значимостта на участието ни.

Освен културната симпатия към поети от други националности, на „Ars Bratislava“ се поражда и една чисто човешка симпатия към другите, дължаща се, разбира се, и на нагласата на самите участници. И тази предразположеност не се стопява магически за дни и дори за часове[1]. Това е така, защото тук не личи, дори да го има, неудовлетворение от постиженията на другите и коментиране на техните слабости.

В размислите си за това добре организирано събитие, с широка публичност и без претенция, човек неизбежно влиза в изкушение да анализира не само него, но да го сравнява с подобни събития у нас. И губейки за момент връзка с приятните разговори и чашата си, той си спомня някои фрагменти от действителността у нас. Наистина, трябва да се уточни предварително – тази действителност не е дотам мрачна. У нас също може да се общува приятно с другите, било то и с литератори (защото наблюдава се този забележителен феномен – литератори да избягват литератори). И все пак, човек не би следвало да си затваря очите, независимо дали от позицията на читател или пишещ, за някои недостатъци не само на литературните ни събития, но и на модела на общуване в тези рамки. И тъй като у нас международни фестивали почти няма, остава сравнението не на ниво формат, а на база съдържание или по-точно – на база общуване . Нека тук направим една уговорка – под общуване се разбира не само културният, но и чисто човешкият контакт, диалогичността (в публичното и частно говорене), основоположният интерес към другия.

В една от вечерите нося яркочервено червило, което прогресивно изяждам с отпиването на вино. Чувствам се добре, непринудена и спокойна (не само поради вътрешното си усещане, но и заради околната обстановка). В този си вид не пораждам бръщолевици или шеги сред непознати и познати литературни доайени, които като че ли приемат женската младост за признак на бездарност. Наистина, независимо от географската локация, женското тяло може да породи отрицание на стойността на литературните опити. Философът Симон Вейл например се е обличала подчертано семпло и мъжествено, за да не „разсейва“ вниманието от интелектуалното си присъствие. Дори Киркегор разсъждава малко предразсъдъчно по въпроса – „От какво се страхува едно младо момиче?“, пита той. „От духа. Защо? Защото духът представлява отрицание на цялото й женско съществувание“. И все пак у нас, като че ли повече от обичайното, се е формирало понятието „женска поезия“, а също и „поетеска“. Това се случва дори когато пишещите жени не демонстрират претенция да бъдат „поети“ – претенция, която е много по-осезаема в други случаи. Поради това и литературното общуване у нас, поне според моето субективно усещане, се превръща все повече в общуване между мъже. Същевременно липсата на автентично общуване, наличието на претенция или претенциозност, както и омаловажаването на другия като човек или пишещ, не са само полово прицелени. Те се роят в литературния ни кошер въз основа на най-разнообразни вътрешни и външни белези.

Преди отпътуването за фестивала имах опасения, че ще се сблъскам с още по-сериозна отчужденост, егоцентризъм и престореност, отколкото срещаните на някои местни литературни събития или формирования. Независимо от формата, нашите мероприятия са в повечето случаи хладни в периферията на присъствието и нагорещени в сърцевината, като най-често авторът и негови поддържници демонстрират истински ентусиазъм.

Тези наблюдения за проблемите в т.нар. литературни кръгове са най-вече натрупани по-отстрани, безстрастно, но в някои случаи – при непосредствена близост. Те са дотолкова продължително напластявани, избродирани от множество отделни впечатления, че изброяването им не би могло да бъде друго, освен донякъде хаотично. Сякаш като потвърждение на тези изводи обаче се е оформило мнението на поета и преводач Пейчо Кънев. Пейчо е натрупал впечатления както у нас, където решава да се завърне от емиграция, така и в международна среда, където постоянно бива публикуван и издаван (многократно повече, отколкото у нас). Той споделя усещането си, че само „косвено“ съществува на българската литературна сцена. Същевременно в Щатите той е добре очертана литературна фигура и бива публикуван както от водещи онлайн и печатни издания, така и от алтернативни платформи.

„Литературният ни пазар е изключително миниатюрен и у нас съществуват клики, кръгове, компанийки, фаворити. Точно те биват изтласквани напред от издателите като много често талантът им не отговаря на литературното качество, което предлагат на читателя. Има някои от тях, които са доста „средни“ в писането, перото и таланта си, но шестват из медиите като Нобелови лауреати“, смята Пейчо.

Освен чисто „племенните“ проблеми на затвореността, той посочва още по-сериозни предизвикателства пред поезията ни – тези, свързани със самото й съществуване навън.

„За жалост, съвременната българска поезия не е разпознаваема за останалия световен поетичен свят. Къде е проблемът? За жалост, не е един, не са и два. Доста са повече. Един от най-важните според мен е този, че не съществува фондация или фонд в Министерството на културата или Министерството на образованието с цел преводи на нови, а и на стари стихосбирки. Всъщност, няма такива за романи, което е комерсиален жанр, какво да говорим тогава за поезия. Има още толкова много причини, които са втръснали на всеки от преповтаряне. Няма периодика, критика, няма вещи редактори в издателствата, а и издателствата издават почти всичко – от поезия на световно ниво, до поредните напъни на поредните графомани“.

Може би е по-добре този в крайна сметка оформил се като полуочерк текст да приключи със спомен за чудесните, почти по детински екзалтирани дни от фестивала в Братислава. Един от тези дни индийският поет Прафул Шиледар показваше многото направени снимки на брави на врати из Братислава. Беше си създал истинска фотографска колекция от всякакви брави – с орнаменти, обикновени, брави на цветни врати, брави на порти. Прафул, който е от Мумбай, проявява интерес към всичко – към моя живот, Европа, Кафка, дори към словашките брави. След приключването на фестивала, той, който живее на хиляди километри от България (не само в чисто географски смисъл), прояви интерес към българската поезия и писа за нея в местния печат. И докато с Прафул говорихме и се смеехме, си мислех следното – за да има общуване, вратата трябва да се отвори по най-обикновения, човешки начин – като натиснеш бравата.



[1] Фрагмент от романа „Дар“ на Набоков гласи:„…в голямата, добре позната на руските берлинчани зала, собственост на Дружеството на зъболекарите, ако се съди от портретите на мастити дентисти, гледащи от стените, се състоя публична литературна вечер, в която участвуваше и Фьодор Константинович. Събраха се малко хора, беше студено, пред вратите пушеха все същите вечни представители на местната руска интелигенция — и както винаги, щом зърнеше едно или друго симпатично лице, Фьодор Константинович се устремяваше към него с искрено удоволствие, заменящо се от скука след началния порив на разговора“.

Pin It
Невена Борисова
Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“.
Други статии от този автор

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 час
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 6 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... Събота, 11 Юли 2020