От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2014 03 v prirodata

 

Не „захвърлен в природата“, ами захвърлен в добрата литература се оказах, когато преди два дни отворих втория роман на Милен Русков. Обстоятелствата се наредиха така, че започнах с „Възвишение“ и сега карам назад, като естествено очакванията ми бяха нивото на писане да пада. Какво се оказа обаче. Книгата не само по нищо не отстъпва на последната, ами изпъква със съвсем самостоятелни качества. Рецензията се получи малко по-дълга от обикновено, за което ще простите, но толкова рядко се случва нещо наистина да ми се хареса, че не успях да сдържа пороя от думи. Накрая можете да прочетете и кратко интервю с автора, който беше много любезен да отговори изчерпателно на няколко мои въпроса, свързани с процеса на работа.   

Историята в „Захвърлен в природата“ се разказва от Гимараеш да Силва – фикционален герой, помощник и ученик на действителния севилски доктор Монардес, който през 1574 публикува своя трактат „Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales“, чрез който популяризира използването на тютюн за медицински цели. Гимараеш започва книгата, като обяснява, че целта му е да опише лечебното въздействие на тютюна върху над повече от 30 болести. Чрез своя герой, Русков ни отвежда на пътешествие до Англия, среща ни със Сервантес и бръснаря Фигаро, и ни разкрива света и нравите през онази епоха, които може би ще ви се сторят доста познати. 

Първото нещо, което ви прави впечатление в книгата е стилът. Той е непринуден, изреченията се редят леко, а объркания и хаотичен глас на наивния разказвач придава онова чувство за хумор, което грабна повечето хора във „Възвишение“. Интересното е, че Русков така си е подредил нещата, че неговия глас тотално изчезва. Вие не четете книгата на Русков, а тази на Гимараеш. Влизате в неговата глава, ставате свидетели на спонтанните му реакции към всичко, което се случва, а понеже той е младо момче, повечето от тези реакции са непохватни и напушват на смях. 

Гимараеш е ученик, той попива всичко, което неговият ментор – доктор Монардес прави и говори. Когато обаче той попие дадена информация, вие виждате и неговото тълкование, което е базирано предимно върху сбор от средновековен мистицизъм и недоразбрана наука. Всъщност Гимараеш е един чудесен пример за средния европеец от тази епоха. Дори самият доктор Монардес, нищо че е учен човек, споделя същите слабости, макар и в по-малка степен. През XVI век Ренесансът е бил ренесанс за малка група от хора, предимно творци и интелектуалци, докато масите са тънели в мизерия и незнание, сходни с тези от Средновековието. Разбира се, научният метод започва да се оформя, но той ще бъде систематизиран и обяснен от Ф. Бейкън години по-късно. 

Типичното за епохата, която Русков е избрал, са географските открития и внасяните от Америка подправки и билки. Всичко екзотично се е приемало с любопитство и/или боязън, а на някои билки са се приписвали направо чудотворни свойства. Забележително е, как д-р Монардес е вярвал, че е открил панацея в лицето на тютюна, и до края на живота си е застъпвал неговите огромни лечебни свойства. На нас ни се струва абсурдно, но такива са били пътищата по които човечеството бавно е преминавало. Русков чудесно се възползва от тези абсурди.


Small Ad GF 1

Природата не случайно е спомената в заглавието. Тя е основен персонаж в книгата – хаотична, жестока и неукротима, разполагаща с човешките животи, както сметне за добре. Ако искаш да опишеш тази страна на живота, какъв би бил най-добрият начин да го направиш? Кои хора са най-близо до бруталната природа, опитващи се да я разберат и насочат в определена посока, ако не учените, и още по-специално лекарите. Русков е писал книгата си след тежко прекарано заболяване, което без съмнение е оказало влияние и върху творбата. Лекарите днес не разбират огромна част от заболяванията и действията на предписаните от тях лекарства, а си представете какво е било преди 4 века. 

„И ти някак си се въртиш в тоя широк и бавен вихър. Захвърлен в природата, би казал Пелетие. Тя е можела да те направи и иначе. И самовлюбените същества наоколко – тя е можела да ги направи и иначе. Но не е пожелала. В нея е коренът на всички неща, първата и последната точка, тайният курс на нещата, тайният им смисъл, и всичко, което действително има значение. Или може би не, все пак? Може би има и още нещо? Едва ли. Но пък, от друга страна, кой действително разбира природата? Кой може наистина да каже какво има в нея? Какво я мъчи, какво я радва, какво става в главата й и къде изобщо е тя? Дори медиците не я разбират. Никой не я познава докрай. Не я познават и до средата. Бутат се, умуват нещо в подножието и, мерят планината с два пръста.“

Неравнопоставеност,  бедност, мизерия, болести, корупция, бюрократично безсилие – това също са теми, засегнати в книгата. На места Испания напомня подозрително много на България. Вижте простото обяснение на Гимараеш, защо испанците тачат повече кравите, отколкото жените си. 

„Ако жената на един селянин умре, той все още може да яде кравите си. Но ако кравите му умрат, той не може да яде жена си. Не и в Испания, във всеки случай. И тогава той изпада в глад, грози го най-тежка бедност. Бедността прави с човека чудовищни неща. Тя го превръща във върколак, във вампир, той губи човешкия си облик и изпада обратно в робството на природата, от което с всички сили се мъчи да се откопчи. Но не можеш да се откопчиш, ако си беден. А никой не иска да бъде върколак или вампир. И не само заради вечния живот, че ще погуби душата си и пр. Най-малко заради това. А защото тези неща правят живота много по-труден. Ужасно трудно е да си беден. Аз дори се съмнявам, че животът изобщо си заслужава да се живее, ако си беден.“ 

Или пък когато лекарите и общината се облагодетелстват, преувеличавайки опасността от чума.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„И най-сетне най-критичното звено във веригата, самите севилски граждани, също бяха доволни. Обикновено те са стиснати като къртичи задници, но сега бяха много уплашени и поради това не пестяха парите. Майката му е да ги уплашиш. Ще ходят с насрани от страх задници и с празни джобове, но благодарни, че са живи и здрави, че някой се грижи за тях. Ето защо сега те бяха много доволни да видят, че се вземат енергични и конкретни мерки за тяхната защита. Тък наречената публика, Пелетие. Тя е най-голямата златна мина от всички. Дори в Америките няма толкова злато.“

Прекалих с цитатите, този е последен.

„Разбира се, бедните в Севиля не са като тези на много други места. А са далеч по-добре – Сервантес е прав. Но са бедни все пак. Парите не им достигаат и те живеят в нещо като полуробство. Защо? Защото се съгласяват да живеят така – това е главната причина. Ако, както казваше д-р Монардес, престанат да се кръстят и вземат една тояга, нещата ще започнат бързо да се променят. Но те са се оставили да бъдат поробени от парите така, сякаш те са част от природата, неизбежни като нея. Каква глупост! Природата може да е всякаква, но поне е всемогъща – о, наистина!, – огромна, всесилна и несломима, а парите са жалки лайна, жалка човешка измислица, рехава отвътре като всички останали. Но и хората са жалки, затова и дават такава власт. Щом толкова много хора се съгласяват да живеят така, явно си попаднал на някакво сметище. Те може би си мислят, че рези неща стават с добро. Но на тоя пропаднал свят нищо не става с добро, абсолютно нищо, не и от важните неща. Важните неща стават със сила или измама, или и двете, но не с добро. Добротата само умножава  лайната. И така, сред доброта и много мъдруване, си минава обикновеният живот на обикновените хора, те го преживяват в бедност и лишения, радват се на туй-онуй, а после най-обикновено умират, и с това всичко свършва. Нищо особено.“

Има още един абзац, който много харесах, но ще ви го спестя. Той е за необходимостта от силна воля, ако искаш да бъдеш наистина добър в нещо, ако искаш да не тънеш в посредственост, както повечето хора. Разбира се, това звучи адски клиширано и преексплоатирано, но Русков го е написал оригинално и живо. А и самата книга е свидетелство за силата на тази проста истина. Разберете, личи си, страшно много си личи, когато един писател се е подготвил сериозно и е хвърлил много усилия в работата си. Личи си от километри, както и обратното. 

На много места се сещах за Умберто Еко. Е, Русков не задълбава чак толкова, а и в българските условията ми се вижда трудна работа един писател да си позволи 5-6 години проучване и писане на роман. Но все пак, ако трябва да посоча най-добрият ни писател в момента, това без съмнение ще бъде Милен Русков. 2/3 от книгите му вече са в раздел „любими“, остава и „Джобната енциклопедия“ да не ме разочарова, и това ще се превърне в 100% любим автор. Надявам се да продължава да пише и да ни дари с още много романи, като аз лично, може би бих искал да прочета една по-конвенционално разказана история.

* * *

Тъй като г-н Русков беше много любезен да отговори изчерпателно на няколкото въпроса, които му зададох свързани с процеса на работа, реших, че ще е полезно и приятно за всички, да публикувам цялото интервю тук. 

Как точно се спря на д-р Монардес?  

Аз си спомням с голяма любов за тази книга, може би защото съм я писал с такова чисто удоволствие и лекота. Започнах да пиша книгата вследствие на една статия за тютюна в Енциклопедия Британика, която четях нелегално благодарение на един backport, през който се влизаше в нея от сайта answers.com – този backport впрочем е отдавна затворен. Говоря за пълния текст на Британика, а не за студентската версия. Там бяха пуснали като куриози няколко статии от първото издание на Британика от втората половина на XVIII в. и една от тях, редом със статията „Когато Калифорния беше остров“ (понеже там се твърди, че Калифорния е остров!!!), една от тях беше и статията за тютюна, където се възхваляваха неговите лечебни качества. Не можах да повярвам на очите си, когато четях тази статия! Там пишеше точно обратното на това, което нас са ни учили дълги години! Без съмнение онези хора са били в грешка, но тази грешка беше много забавна и точно този абсурд породи у мен интереса към тютюна. Историята се оказа грамадна, това е велика история! Не знам дали си даваш сметка, че тютюнът е най-популярното растение в света. Той е по-популярен от чушките, доматите, картофите, боба, ориза и пшеницата. Някъде може да не употребяват чушки и домати, но употребяват тютюн. Това ми се видя страшно многозначително. То е грандиозен символ на нещо, което ми е трудно да формулирам, защото всяка формулировка би обеднила многостранното му, сложно значение, но във всеки случай това е нещо мрачно и невесело, нещо абсурдно, което не говори никак добре за човешкия род, за човешкия ум. Що за свят и що за раса е тази, при която тютюнът може да стане най-популярното растение?! В самото начало, в самия корен на тази грандиозна абсурдна история стои д-р Монардес, испанският лекар от Севиля, живял през XVI в., който на практика вкарва тютюна в Европа, популяризира го чрез своя трактат за неговите вълшебни лечебни свойства (както той е смятал), публикуван през 1574 г. в Испания и след това много бързо преведен на водещите европейски културни езици. Така тютюнът става част от лечебния арсенал на лекарите, които започват да лекуват с него 36 болести, предписват го на най-различни хора и по този начин го разпространяват сред всички слоеве на населението в Европа. Не можех да пропусна такъв човек като д-р Монардес, аз обичам този тип двусмислени герои, за които накрая се чудиш какво да кажеш. Д-р Монардес, напълно забравен днес – с изключение на една малка улица в Севиля, на която е живял преди 500 години, – всъщност е сложил началото на тази грандиозна история на тютюна. Само с индианците и европейските моряци нищо нямаше да стане. Докторът е нейният същински баща, основоположник и първодвигател. 

Как се подготви за книгата? Търсил ли си примерно неща от самия Монардес?   

Да, чел съм част от трактата на д-р Монардес за тютюна, преведена на английски (всъщност целият трактат е преведен на английски още през 1577 г. от Джон Фрамптън, който също е герой на тази книга) и публикувана на сайта на една голяма тютюнева компания, заедно с много други факти от историята на тютюна.

Героите и темите доста се приближават до тези от „Възвишение“, където те сякаш придобиват по-завършен и пълен вид. Чувството за хумор и стилистиката също са подобни. По-лесно ли е за теб да разказваш по този начин? Защото някои от засегнатите въпроси са доста болезнени и дори трагични.

Има известна прилика между героите на двете книги, но не бих казал това за темите. Темите са много различни. Разбира се, има неща, които преминават от книга н книга, просто защото и двете книги съм ги написал аз, а човекът е стилът, както казват. Но разликите между двете книги са не по-малко от приликите. По-скоро са повече. Общото между тях е в общия дух и стил на трагикомедията. И двете книги са трагикомични. Трагикомедията, както показва и името й, но понякога е нужно да се изтъква очевидното, не е просто вид смешка, а съчетание на трагедията и комедията. То се изразява в умението да разказваш по смешен начин трагични неща. Аз харесвам много трагикомедията, смятам това за най-високия жанр в литературата, за най-сложното умение. То и се среща много рядко, тъкмо защото е толкова сложно, а е сложно, понеже представлява умение да се разказва едновременно на два плана, на два пласта, които при това са противоположни – комедията и трагедията. Трябва да си добър и в двете тези стилистични тоналности – много рядка работа. Аз винаги съм харесвал най-много точно този тип рядко умение, той съвпада с моя естетически идеал и поради това аз самият винаги съм се опитвал да пиша такива книги. Оттам и чувството ти, че героите и темите в двете книги доста си приличат. Всъщност, обратно, те са доста различни. Но трагикомедията обединява и двете книги, тя е общият им стилистичен ключ, който в един по-конкретен план минава през иронията – понеже тъкмо иронията е конкретното проявление на това умение да се казват две неща наведнъж: едно, което се изказва пряко, и друго, което се подразбира и много често е тъкмо обратното. Иронията и трагикомедията са общата тъкан на двете книги. Иронията е частното, конкретно проявление на тази двусмисленост, трагикомедията е нейната дълбоко залегнала протяжност; трагикомедията е нещо като протяжна ирония. Бих сравнил това с планинска верига под повърхността на океана, която отвреме-навреме избива отгоре като острови. Тези острови са иронията, дълбокият им носещ масив е трагикомедията. Така е поне при мен, такъв е моят стил. И той е еднакъв и в двете книги.

Страница на блога във Фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

Мартин Касабов е роден през1991 г. в Пловдив. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“, специалност мениджмънт. В момента се занимава с литературна дейност, резултатите от която могат да се проследят в блога му, на име „Изумен“.

Pin It

Прочетете още...