От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Vian 01На 24 ноември 1948 Върнън Съливан изчезва. Две години преди това той е станал повод за скандал в Париж, когато издателството Editions du Scorpion публикува първия му роман, Ще плюя на гробовете ви. Съливан е чернокож, но минава за бял. Писнало му е да чете в американските романи за „добри чернокожи“ „от онзи вид, който белите възторжено потупват по гърба“ и искал да напише нещо, което описва един по-суров свят – онзи, познат от живота. Книгата му е брутална, сексуално открита и расово-табу. Героят в нея е Ли Андерсън, рус и синеок, но от чернокож произход човек, който пристига в среднозападното градче Бъктън с намерение да отмъсти за линчуването на малолетния си брат. Започва да работи в местната книжарница и се сприятелява с тийнейджърите от околността. По някое време те го запознават с две богати бели момичета – сестри – които той иска да прелъсти, изнасили и убие.

Съливан знае, че не би могъл да публикува Ще плюя на гробовете ви в Америка, „тази избрана страна на пуритани… алкохолици и фалшиви проповедници“, но пък и не би могъл да бъде подготвен за посрещането, което ще получи във Франция. В течение на първите няколко месеца книгата се продава зле. След това една дясна групировка, наречена „Асоциация за социално и морално действие“ нарочва книгата като пример за новия следвоенен декаданс и започва да настоява за забраната й. Ще плюя на гробовете ви става първата книга след Мадам Бовари, преследвана съдебно във Франция за нецензурност. И докато случаят е подготвян за съда, събитията получават мрачно развитие. Една жена е намерена убита в евтин хотел близо до Гар Монпарнас. Любовникът й, женен търговски пътник на средна възраст, я е удушил, но преди самият той да се самоубие е подчертал някои от по-насилствените пасажи от Ще плюя… – включително и онзи, в който Ли описва усещанията, които изпитва при удушаването на своята приятелка. Полицейските следователи откриват книгата до тялото на убитата. Жълтата преса веднага подхваща новината. Продажбите отскачат нагоре.

Книгата на Съливан е хит. Това е единствената книга-бестселър на 1947, далеч напред от Бовоар, преди Сартр, преди Камю. Хората желаят да се срещнат с автора. Пресата желае да разговаря с него. А освен това той е ответник в гражданско дело, което може да доведе до тежки глоби или дори до затворническа присъда. Трябва да се яви в съда, което е доста сложно, тъй като в действителност Върнън Съливан не съществува. Той е изобретение на своя „преводач“, Борис Виан – джаз-тромпетист, автор на песни, поет, инженер и кабаретна звезда.

Vian 02Виан е най-чист представител на сцената от парижкия Ляв бряг[1]. Той се явява на кабаретната сцена заедно с Жулиет Греко, пише за Модерни времена[2] и посреща Дюк Елингтън по времена посещението му в Париж. Запознава Майлс Дейвис с Луи Мал и споделя една и съща любовница със Сартр. Виан страда от слабо сърце; той знае още от детството, че ще умре млад. Любимите му неща са трилъри и джаз. Пише Ще плюя на гробовете ви заради едно предизвикателство. Един от приятелите му е започнал да издава поредица криминални романи и търси нещо, което би могло да се конкурира с изданията на Чандлър и Кейн, представени от прочутата Série Noire. Той е попитал Виан коя книга да преведе, но вместо това Виан решава тайно да напише книгата сам и да се преструва, че я е превел от laméricain. Цялата работа му отнема две седмици.

По времето, в което съдът започва да се занимава с него, Виан вече се е прехвърлил към други неща. През 1946 и 1947 публикува два нови романа, вече под собственото си име, Веркокен и планктона, както и шедьовъра си, Пяната на деня (днес вече и филм на Мишел Гондри). И двете книги са експериментални, рикоширащи, написани в стил УЛИПО лудории, пълни с игри на думи и абсурди. Това е видът книги, с които той би желал да стане известен, в противоположност на творбата, чрез която вече е известен, ако и под чуждо име. Но по това време той вече е впримчен в една идентичност, която не желае. По време на процеса прокурорът му предлага да го освободи от обвиненията, ако успее да покаже, че е гений. Виан отказва. Приема затворническата си присъда от петнадесет дни без оплакване (присъдата е незабавно отменена, но той все пак е принуден да заплати висока глоба) и признава, че Ще плюя на гробовете ви „едва ли заслужава някакво внимание от литературна гледна точка“.


Small Ad GF 1

Но дали това е вярно? На пръв поглед, да. Като белетристика, Ще плюя на гробовете ви е доста второстепенно произведение, поредица от зле оформени скици, тласкани напред от детинска жажда за секс и хаос. Прозата е аматьорска, сексът едновременно и свенлив, и груб, а общата нагласа – женомразка. Героите са или нищожества, или шаблони, движещи се сред някакъв картонено-сценичен Среден запад, скърпен набързо от евтини трилъри и филмови пози. Неподходящи детайли показват незапознатостта на Виан с Америка, като например сцената, в която младите приятелки на Ли се тъпчат с консерви от желирано пилешко (аспик?!) след една оргия: „Бил, Дик и Никълъс бяха само по ризи, оплескани със сос. По роклята на Лу се виждаше огромно петно от майонеза.“ Понякога собствените мании на Виан внезапно се появяват на преден план, както когато Ли изнася на приятеля си лекции върху произхода на афро-американските популярни песни или когато се оплаква пред читателя от трудностите при писането на литературни бестселъри.

Ще плюя на гробовете ви е провокация и пакостлива шега, а публиката го поглъща нацяло. Погледнат повърхностно, романът не функционира като литература. Етиката му е, хм, въпросителна. И макар че Виан стои твърдо на позициите на расовата справедливост, политиката на един бял французин, пишещ под прикритието на черен американец, описващ чернокож човек, представящ себе си за бял, е очевидно проблематична, откриваща възможността за един вид шеметна, двойно-преобърната чернокожа персонификация. Но именно множеството дефекти на книгата са онова, което я прави трудна за игнориране. Тя се излива във вас като глътка уиски, с една грапавост, която ви кара да четете с настървение, а и с горчивина, оставяща следи по езика.

Напук на самия себе си, Виан е успял да кристализира нещо, което се намира в парижкия въздух през 1946. Филмовият историк Джеймс Нармор определя романа като едно от рождените места на нещото, което малко по-късно ще получи названието noir. За него това е същината на новата, мрачна чувствителност и символ на нейната заплененост от сексуалното насилие и расовата другост. Двадесет години по-късно Джеймс Болдуин вижда един роман, който е дълбоко дефектен и дори порнографски в начина, по който третира черната сексуалност, но също и такъв, който съдържа нещо реално, що се отнася до френските чувства след войната, тяхното „ужасено удивление от американците“ и неловкост пред объркващата главоблъсканица на чернокожите войници. За Болдуин Ще плюя… не е експлоатация; той идва от едно автентично усещане за страдание и успява да предаде „яростта и болката“, които „Виан (и почти само той) беше в състояние да долови“.

Виан получава идеята за написването на книгата след като е прочел една статия от Хърбърт Асбъри, криминалният репортер и драстичен фантаст, който е написал Бандите на Ню Йорк (и вдъхновил борхесовата Всеобща история на безчестието). В статията става дума за преструването, за скриването на чернокожа идентичност под някаква бяла фасада. Очевидно е как статията е повлияла върху създаването на Ли Андерсън. Може би, създавайки Върнън Андерсън, Виан е искал да създаде фиктивен автор, който би могъл да мине за реален.

Геният на Виан е в създаването на писателя; самият роман е по-скоро допълнение. Харесва ми представата за Съливан, скитащ из Париж в продължение на няколко години , получил живот благодарение на една литературна измама. Съществуването на Съливан между фикцията и факта е истински завладяващото в книгата на Виан. Въпреки че е измама, той е най-реалното нещо в нея. В продължение на две или три години, що се отнася до всички засегнати, той наистина е жив.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Vian 03

Улис Алдрованди, „Historia serpentum et draconum“, 1640

Някак естествено е, че французите притежават дума за този вид недействително съществуване между фиктивното и реалното. Върнън Съливан е pataphor, „разширена метафора, създаваща свой собствен контекст“ или, както изразява нещата нейният създател Пабло Лопес, „онова, което се случва, когато опашката на един гущер е станала толкова голяма, че се откъсва и на свой ред създава нов гущер“. Полемиката около Ще плюя на гробовете ви отваря вратите за цял набор от въпроси, заобикалящи расата, представянето, мимикрията и измамата, но именно онзи нов гущер – реалността, катапултирана до съществуване чрез дълбочината на поддържащата я белетристика – която наистина кара сърцето ми да подскача. Отчасти защото има нещо силно вълнуващо при всички измами, но особено при измамите, които заплашват да преобърнат с главата надолу и съкрушат създателите си. И най-вече защото придаването реалност на Върнън Съливан, дори и ако това е само ограничената реалност на един квази-фиктивен Голем или пара-литературно чудовище на Франкенщайн, улучва право в сърцето онова, което обикновено възприемаме като подобаващо отношение между литературата и света.

В течение на последните няколко години дебатите около подобаващите роли на фикцията и документалистиката бяха доминирани от нещо, което може да се нарече „войните за реалността“.  От една страна тук се намира големият Джеймс Ууд[3], който стои зад августейшата позиция на реалистичната белетристика. Реализмът, твърди Ууд, е не жанр, а съществен, подлежащ под всичко останало модус. Това е начинът, по който белетристиката изпълнява истинското си предназначение: използването на ловкост в служба на истината, а тази истина е нещо, което Ууд нарича живост (заемайки понятието от Вирджиния Улф). Именно в това се състои истинският улов на литературата: хипостазираното, одарено със самостоятелно битие, изписано в курсив, Реално.

От другата страна на дебата се намира Дейвид Шийлдс[4]. В Гладът за реалност той се застъпва за едно продължаващо размиване на границата между реалното и измисленото, между фиктивното и документалното. Нека да оставим мемоарното и фрагментарното да съществуват редом в разказа и комюникето. Нека се откажем от категориите, да отменим фалшивите разграничения и изчакаме взривното появяване на сто нови форми от блестящия пашкул, който се създава когато се забрави за разликата между Аза и света. Това е красива, освобождаваща мисъл, която носи със себе си обещанието за сваляне на романа от незаслужения му трон и слагане край на литературната критика като един вид дегустационно познавачество, с нейното безкрайно възхваляване на фино разработени сравнения и старателно оформени характери. Но всъщност това не е основното, което той казва. Онова, което Шийлдс изглежда наистина си желае, не е някакъв нов начин, по който белетристиката да се отнася към реалността, а повече начини, по които тя да заговаря директно неговия личен опит. Накратко, онова, което той търси, са не нови видове книги, а повече книги за самия него и за хората като него.

И така, ето какъв е изборът в сегашния момент – между ниския път на прагматично-интимния, натоварен с мъдрост, бликащ с афоризми, леко-фикционализиран, но в по-голямата си част реален мемоар, и високия път на литературния роман, който все още продължава многовековния си опит да сграбчи „живостта… живота, [представен] на страницата“, да го бутилира, подобно на парфюм, в контейнер от изтънчена проза. Но какво би станло, ако има и друг път? Ами ако белетристиката е използвала всички оръжия на свое разположение, за да ни мами, прилъгва, заблуждава и убеждава, че неща, които са фалшиви, всъщност са реални? Ами ако тя е третирала реалността като цел на някаква партизанска война, поле на действие за подривна дейност, с все двойни агенти, вълчи ями и дълбоко законспирирани ядки?

Какво би станало тогава? Би ли изгубила белетристиката етическото си ядро? Би ли се разпаднала бавно реалността, подобно на проядена от термити къща? Би ли могла изобщо да функционира?

Vian 04

Тапробана[5], „География на Птолемей“, 1492

Преди много години ми се случи да попадна в един антикварен магазин на книга със заглавие Чудатият холандец. Това е дневникът на Ян Свилт, моряк на служба във флотата на холандската Източноиндийска компания , в началото на 18 век. В хода на едно от пътешествията той е обявен за виновен в содомия и за наказание изоставен на самотен остров по средата на Атлантика. В хода на книгата Свилт пътува около нос Добра надежда, припомня си бруталното детство в Холандия и идиличните дни в Джакарта, и описва борбата си за оцеляване на негостоприемната скала, на която е бил изоставен, преди да стане жертва на глада и жаждата. Цялата история е много жива и силно трогателна, особено частите, в които Свилт описва спомените за любовника си, красив индонезийски младеж на име Бандино, който го учи на суфистка поезия докато двамата водят красивата си, но обречена любовна афера.

Само дето всичко това не е вярно. Или поне неговите най-добри части. Имало е наистина моряк, който е бил изоставен на остров Възнесение, и той наистина е писал дневник, открит от английски екипаж след като е умрял. По-късно той е публикуван в съкратена, преводна и вероятно изкривена форма. Но книгата, която прочетох аз, не е това. Чудатият холандец е историческа белетристика, написана от Питър Ейгнъс (псевдоним на Сай Адлър), хитро прикрита под формата на научна препечатка чрез добавянето на различни научни притурки, посветени на островната геология и мореплаването от 18 век.

Това е много убедителна измама. Била е достатъчно убедителна, за да си пробие път в няколко научни статии, но пък и достатъчно неизвестна, така че почти никой не я е забелязал. И при всички случаи тя измами мен. Разкрита е едва от един изследовател на холандската морска история, който осъзнава, че датите на пътешествията не съответстват на официалните документи от 18 век. Когато открих истината, аз бях подразнен от това, че съм бил подхлъзнат, и повече от само малко озадачен. В края на краищата, тук изглежда липсва мотивът. Защо Ейгнъс си е дал труда да фалшифицира тази слабо известна, ако и забележителна история, особено при такива незначителни изгледи за печалба в смисъл на признание или лична слава? Цялата история е озадачаваща. Освен, може би, ако е била част от някаква по-голяма схема за фалшифициране на историческото познание по хиляди микроскопични начини, за да бъде историята крадешком наситена с разкази за забранена любов.

Vian 05Това е обезпокояващо усещане, да се изпадне в капан като този. Има един разказ от Хорхе Луис Борхес на име Тльон, Укбар, Орбис Терциус, който улавя по-добре от всичко друго, което познавам, ободрителността и тайнствеността на всичко това. В него, някакъв измислен свят, наречен Тльон, постепенно нахлува в нашата реалност и я подменя. Историята започва просто. Борхес и неговият приятел Биой Касарес седят в някакъв апартамент в Буенос Айрес, разговаряйки за огледала и наративи (както си го правят хората най-обичайно), когато Касарес си спомня за някакво древно царство на име Укбар. Но когато се опитват да го намерят в енциклопедията, то не е там, само че когато Касарес си отива вкъщи, той открива статия за него в собственото си копие на същата енциклопедия. Тя обяснява, сред други неща, „че литературата на Укбар е литература на фантазията, и че нейните епоси и легенди никога не са се отнасяли до реалността, а до двете измислени царства Мле‘хнас и Тльон.“ Двамата приятели отиват в библиотеката, за да намерят нещо повече за реалната страна Укбар, както и фалшивите й близнаци, Мле‘хнас и Тльон, но се връщат с празни ръце.

Кратко време след това един английски приятел на Борхес почива. Сред личните му вещи е открит единичен том от цяла енциклопедия, посветена на Тльон, неговата география, митология, лингвистика и странна идеалистическа философия. Накрая тайната е разкрита: Тльон е работа на някакво тайно общество, което е работило в продължение на столетия, за да измисли една страна. В Америка те са намерили богат покровител, който се е надсмял над скромността на тяхната амбиция и им е казал, че вместо това трябва да измислят цяла планета. Томът бил първата стъпка по пътя към откриването на Тльон. По-късно обаче странните обекти, описвани в енциклопедията, започват да се появяват в реалния свят – тук един компас, там причудлив метален конус. В някаква складова сграда в Мемфис се открива пълно техническо описание на въображаемата страна. В този момент реалността започва да се огъва. Хората започват да изучават биологията и математиката на Тльон.  Тльонската история се преподава в училищата, а тльонските езици започват да заместват земните. В края на историята целият свят е омагьосан от Тльон и е на път да бъде разложен от него.

Борхес си представя превземането на реалността като кошмар. След като е видял как светът е погълнат от „упояващите симетрии“ на Идеологията през тридесетте и четиридесетте, той има всякакво право да го върши. Но какво би било, ако започнем да разглеждаме Тльон като пътеводител вместо предупреждение? Все повече и повече мемоари оставят усещането за немощност, а романи – за изтощение. Защо да не потърсим трети път? Наречете го Тльон, по името на борхесовата въображаема планета. Тльон не е точно жанр, а по-скоро набор от стратегии. Те могат да бъдат много трудни за улавяне. Ще ни бъде от помощ първо да си начертаем малка пътна карта. Завийте наляво към реалистичния роман. Преминете покрай фантазията и научната фантастика, както и всяка форма на фиктивно изграждане на светове отляво (не че има нещо лошо в изграждането на светове – прекарал съм прекалено много време в мислене за хобитската архитектура или политиката на Вестерос, за да мисля нещо такова). Съсредоточете се вместо това върху произведения, които се отказват от описването на реалността в полза на нейното подкопаване.

Това могат да бъдат книги, вземащи формата на енциклопедии, подобно на Нацистката литература на Америките на Роберто Боланьо и Всеобща история на безчестието на Борхес; или такива, които използват като рамка подробни истории за изгубени и отново намерени ръкописи, като Ръкопис, намерен в Сарагоса на Ян Потоцки, Дон Кихот на Сервантес, или Блед огън на Набоков. Историческите фантазии всъщност не функционират, но алтернативните истории – да. Като например книгите на Лутър Блисет/Ву Минг, видеоклиповете на Яел Бартана за еврейското завръщане в Полша или откачените преписи на европейската антична история, направени от Антонио да Витербо. Тайни истории, като онези на Прокопий, Йожен Сю или Следи от червило на Грейл Маркъс са дори още по-добри. Някои лудории също са добри – Кенсингътнския рунически камък, поемите на Осиан, Война на световете[6]. Същото важи и за мокументални[7] произведения, особено когато се изиграват истински открито, като „И“ означава измама[8] или Водопадите на Питър Грийнуей.

Можете да стигнете до Тльон и като третирате белетристиката така сякаш е реалност и й придадете последователността на историческия факт. Дейвид Томсън прави това във великолепния си, до голяма степен забравен роман Заподозрените. Същото се отнася и за голяма част от нещата на Питър Кери, особено Моят живот като измамник и Джак Магс. Струва ми се, че също и инсталацията на Крисчън Маркли, Часовникът, би могла да се причисли към тази група. Тя е направена от изображения на часовници във филми, по един за всяка минута от денонощието. Развиваща се в реално време, творбата на Маркли изглежда предлага внушението, че филмите оформят свой собствен свят, функциониращ редом с нашия собствен; часовникът тук е всъщност прозорец.

Някои измислени творби също функционират, но само ако създателите им вярват в тях. Вземете например портретите на феи от Ричард Дад, нарисувани в приют за душевноболни, или монументалната история на въстанието на децата-роби от Хенри Даргър. За произведенията на Тльон умопомрачението не е пречка, а мегаломанията – само предимство.

Определени видове религиозни откровения също могат да се причислят, особено когато касаят изгубени континенти или изчезнали раси – вижте например Иганций Донъли, Константин Рафинеск и Огъстъс льо Планжон. Псевдо-епиграфията, писането, извършвано от името и личността на религиозни фигури – Свети Павел, разговарящ със Сенека; Исус, водещ въздушни дуели с Юда (който печели) – си е направо подходящо. Това се отнася и до цели серии от мистификации: Псалманазар от Формоза[9], един французин, който е убедил Самуел Джонсън и останала Европа, че е тайванец; Едмънд Бакхаус, който, между другото, е създал и фиктивен дневник на един евнух, за да подкрепи вулгарната си история на последните дни от управлението на династията Манчу в Китай. Лора Албърт, представяща се като Дж. Т. Лерой. Фалшификациите също функционират, доколкото не са извършвани заради личен интерес или злонамереност (така че никакви Дневници на Хитлер или Протоколи на ционските мъдреци, но може би  Иди и питай Елис от Беатрис Спаркс и със сигурност измислените мемоари от 1929 на актрисата Джоан Лоуъл, описващи живота й по море, Люлката на дълбините.)

Всъщност, липсата на личен интерес и его ми изглежда като общо правило за изкуството на Тльон. Творбите на Тльон може и да не са етични, но те притежават етика: колкото и да мамят или объркват, те трябва да служат на самата творба, а не на създателя й. Авторът не може да бъде главният герой. Лъжите са позволени, но те не трябва да бъдат разказвани с цел себеиздигане или разкрасяване (никакви Дженифър Лаук, Джона Лерър или Джейсън Блеър). Целта, в идеалния случай, е да се създаде нещо и да се остави то да се разпространи в кръвообращението на културата подобно на вирус, но да го направи без признание или компенсация. Подчинявате се на едно творение, след което се отстранявате от пътя му.

Виан е правил много неща след разкриването на измамата му. Писал е книги под собственото си име, свирил е в групи, играл е в кабарета, поставял е пиеси, развел се е, оженил се е отново. Но Върнън Съливан никога не го напуска. Съливан лишава пиесите му от публика, а останалите му романи от читатели. В продължение на известно време той се опитва да използва Съливан като псевдоним и да пише романи от негово име, но това не се получава. Нито пък става с някой от останалите му псевдоними (имал е поне тридесет и седем). През 1959, противно на собственото му желание и без негово участие, някой прави филм по Ще плюя на гробовете ви. Филмът е грубо преиначаване, очевидно заснето в местни условия и с френски актьор в главната роля. Виан отива на премиерата. След десет минути става и изкрещява: „И тия хора трябвало да бъдат американци? Ебати!“ След това си сяда обратно и умира от сърдечен удар. Изправен лице в лице със собственото си създание, като истински син на Тльон, Виан потъва заедно с кораба.

Vian 08

Гробът на Виан във Вил д‘Аврей. В съгласие с желанието му, нищо по гроба не го идентифицира.


Източник



[1] Има се пред вид левия бряг на Сена, който в Париж служи като общо обозначение на артистичната, бохемска и, по правило, силно бунтарска сцена. Бел. пр.

[2] Френско ляво списание, основано и ръководено от Сартр. Бел. пр.

[3] Американски литературен критик от британски произход. Счита се за един от водещите литературни критици на съвременността. Бел. пр.

[4] Модерен американски автори, чиито творби обикновено не се вписват в обичайните разграничения на литературните жанрове. Бел. пр.

[5] Историческо название на остров в Индийския океан (според Птолемей). Предполага се, че става дума или за Шри Ланка (Цейлон), или остров Суматра. Бел. пр.

[6]  В случая се има пред вид известното радиопредаване на Орсън Уелс, предизвикало масова паника в Америка от 1938, а не романа на Хърбърт Уелс, разбира се. Бел. пр.

[7] „Мокументален“ (mockumentary) е специфична американска дума, състояща се от компонентите „mock“ (подигравам се) и „documentary“ (документален), обозначаваща един от съвременните под-жанрове на пародията, в който се имитира някакъв „сериозен“ документален материал. Списък на някои от по-известните представители на жанра може да бъде намерен в Уикипедия. Бел. пр.

[8]F is for Fake е последният филм на Орсън Уелс, в който се описва историята на един от най-известните фалшификатори в живописта. Бел. пр.

[9] Средновековното название на остров Тайван. Бел. пр.

Джейкъб Микановски е млад американски културолог и литературовед, сътрудник на множество американски културни издания, сред които LA Review of Books, Newyorker, The Point, The Awl и HiLoBrow.com.


Pin It

Прочетете още...