От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Как започвате да подготвяте романите си?

При Името на розата вече се интересувах от средните векове, имах стотици файлове под ръка и ми отне само две години да го напиша. Махалото на Фуко ми отне осем години на подготовка и писане! И тъй като не разказвам на никого какво правя, точно сега ми става ясно, че съм живял в собствения си свят в продължение на почти едно десетилетие. Излизах на улицата, виждах тази кола или това дърво си казвах, „А, това би могло да има връзка с моята история“. И така историята ми нарастваше ден след ден и всичко, което вършех, всяка частица живот, всеки разговор, ми даваше идеи. А след това посетих реалните места, за които пишех – всички области във Франция и Португалия в които темплиерите са живели. И нещата станаха като видео-игра, в която мога да приема личността на воин и да навляза в един вид вълшебно царство. Само че при видео-игрите вие се оказвате напълно обсебен, докато при писането винаги има един критичен момент, в който скачате от влака, само за да се качите отново на следващата сутрин.

Методичен ли сте в работата си?

Не, ни най-малко. Една идея незабавно води до друга. Една случайна книга ме кара да прочета някоя друга. И от време на време се случва така, че докато чета някакъв напълно безполезен документ, най-внезапно ми идва правилната идея за това как историята може да продължи. Или пък как да вмъкна още една малка кутийка сред колекцията от вече вградени кутийки.

Казвали сте, че при писането на роман първо трябва да създадете свят, след което „на практика думите идват от само себе си“. Твърдите ли с това, че стилът на романа е винаги определян от неговата тема?

Да, защото основният въпрос е да започнете да изграждате свят – манастир от четиринадесети век с отровени монаси, млад човек, който свири на тромпет в някакво гробище, измамник, попаднал точно по средата на завоюването на Константинопол. Изследването в такъв случай означава да се поставят ограниченията на тези светове: Колко стъпала има една спираловидна стълба? Колко точки в списъка на вещи за пране? Колко другари в някаква мисия? Думите ще се увият около тези ограничения. От литературна гледна точка се чувствам така, сякаш често извършвам грешката да вярвам, че стилът е свързан само с неща като синтаксис и речников запас. Но освен това съществува и разказен стил, който диктува начина, по който подреждаме едни до други определени блокове и изграждаме дадена ситуация. Да вземем например завръщането назад в действието. То е структурен елемент на стила, но няма нищо общо с езика. Така че стилът е значително по-сложен от простото писане. За мен той функционира по-скоро като монтажа при филм.

Колко усилия полагате, за да направите гласа да звучи истински?

Пренаписвам една и съща страница десетки пъти. Понякога ми харесва да чета пасажи на глас. Ужасно чувствителен съм към тона на писането си.


Small Ad GF 1

Намирате ли, подобно на Флобер, мъчително да напишете дори едно добро изречение?

Не, за мен това не е мъчително. Преписвам едно и също изречение по няколко пъти, но сега, с компютъра, процесът се промени. Написах Името на розата на ръка и секретарката ми го преписа на машина. Когато пренаписвате едно изречение по десет пъти, става изключително трудно нещата да се преписват. Разбира се, разполагахме с множество индигови копия, но работехме също и с ножици и лепило. С компютъра е много лесно една страница да се преработи десет или двадесет пъти в течение на един ден, коригирайки и пишейки отново. Мисля, че по природа ние сме доволни от нещата, които вършим. Но сега е толкова лесно, може би прекалено лесно, те да се коригират. Ето защо в определен смисъл сме станали по-взискателни.

Образователните романи обикновено включват някакъв набор от чувствено и сексуално възпитание. Във всичките си романи вие сте описали само два сексуални акта– единия в „Името на розата“, а другия в „Баудолино“. Има ли някаква причина за това?

Мисля, че просто предпочитам да правя секс вместо да пиша за него.

Защо Адсо цитира „Песен на песните“ когато прави секс със селското момиче в „Името на розата“?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това беше стилистично развлечение, защото ме интересуваше не толкова самия сексуален акт, колкото това как да опиша начина, по който един млад монах преживява секса през културната си чувствителност. Така че направих колаж от минимум петдесет различни текста на мистици, описващи екстазите си, заедно с откъси от Песен на песните. В цялото съдържание на двете страници, в които се описва сексуалния му акт, едва ли има и една-единствена дума от мен. Адсо може да разбере секса единствено през призмата на културата, която е абсорбирал. Това е пример за стил по начина, по който аз го определям.

По кое време на деня пишете?

Няма правила. За мен би било невъзможно да имам дневен ред. Може да се случи, че започвам да пиша в седем сутринта и свършвам в три през нощта, спирайки само за да изям един сандвич. А понякога не изпитвам никаква нужда да пиша.

Когато пишете, то какво количество на ден? За това също ли няма правила?

Никакви. Слушайте, писането не означава поставяне на думи върху лист хартия. Можете да напишете някоя глава докато се разхождате или ядете.

Значи всеки ден е различен за вас?

Ако съм на вилата си, горе в планините на Монтефелтро, тогава следвам определена рутина. Включвам компютъра си, преглеждам електронната си поща, започвам да чета нещо, а след това пиша до след обяд. По-късно отивам в селото, където пия по една чаша на бара и чета вестника. Връщам се вкъщи и гледам телевизия или някой филм на DVD, вечерта докъм единадесет, а след това работя още малко, докъм един или два през нощта. Там имам определена рутина, защото не ме безпокоят. Когато съм в Милано или в университета, не разполагам с времето си – винаги има някой друг, който решава какво трябва да правя.

Какви страхове ви измъчват, когато сядате да пишете?

Нямам страхове.

Нямате страхове? Значи сте просто възбуден?

Преди да седна да шиша се чувствам дълбоко щастлив.

Каква е тайната на една толкова изобилна продукция? Написали сте големи количества научни работи, а и петте ви романа не са точно кратки.

Винаги казвам, че съм в състояние да използвам междинните интервали. Между атом и атом има много пространство, а също и между електрон и електрон, така че ако бихме смалили материята във вселената, елиминирайки междинното пространство, цялата тя би се побрала в една топка. Животите ни са пълни с междинни пространства. Тази сутрин вие позвънихте, но трябваше да изчакате асансьора и преди да се появите на вратата изминаха няколко секунди. През тези секунди, докато ви чаках, аз си мислех за новата статия, която пиша. Мога да работя в тоалетната, под дъжда. Докато плувам, създавам множество неща, особено в морето. По-малко във ваната, но и там също.

Има ли изобщо време, в което да не работите?

Не, това не се случва. Е, добре де, имаше един период от два дни, в които бях опериран.

Кои са най-големите ви удоволствия днес?

Да чета романи през нощта. Понякога се питам дали като католик-отстъпник в главата ми все още не звучи онова тънко гласче, нашепващо, че романите са нещо твърде приятно, за да бъдат четени през деня. Денят ми обикновено е запазен за статии и здрава работа.

А какво ще кажете за виновните удоволствия?

Не съм на изповед! Е добре: скоч. Пушенето беше виновно удоволствие докато се отказах преди три години, Стигах до към шестдесет цигари дневно. Но преди това бях пушил лула, така че бях свикнал да не вдъхвам особено много.

Били сте критикуван за ерудицията, която демонстрирате в произведенията си. Един от критиците стигна дотам да каже, че основната привлекателност на творчеството ви се състои в унижението, което читателят изпитва пред собственото си невежество, което се трансформира в наивно възхищение пред вашата пиротехника.

Садист ли съм? Не знам. Ексхибиционист? Може би. Шегувам се. Разбира се, че не! Не съм работил толкова усърдно цял живот, само за да трупам познание пред читателите си. Познанието ми буквално се просмуква в конструкцията на романите ми. След това вече е работа на читателите ми да откриват каквото могат.

Смятате ли, че извънредният ви успех като романист е променил разбирането ви за ролята на читателя?

След като съм бил член на академичните среди в продължение на толкова много време, да започна да пиша романи беше като онова, което би се случило на някой театрален критик, който внезапно излиза на сцената и се излага на погледите на бившите си колеги – критиците. В началото беше доста объркващо.

Но промени ли писането на романи представата ви за това до каква степен сте в състояние да повлияете на читателя като автор?

Винаги изхождам от представата, че една добра книга е по-интелигентна от автора си. Тя може да каже неща, които авторът не осъзнава.

Мислите ли, че статусът ви на бестселъров романист е намалил репутацията ви като сериозен мислител?

Откак започнах да публикувам романи, съм получил тридесет и седем почетни степени от университети по целия свят. От този факт стигам до извода, че отговорът на въпроса ви би трябвало да бъде не. В университетските среди, професорите се интересуват от вибрацията между наратив и теория. Те често откриват връзки между двата аспекта на работата ми, дори още повече, отколкото самият аз съм предполагал. Ако искате, мога да ви покажа лавиците с научни публикации за мен.

Освен това продължавам да пиша теоретични есета. Продължавам да живея като професор, който пише романи през уикендите, вместо да живея като писател, който преподава в университета. Посещавам научни колоквиуми по-често, отколкото конференции на PEN. Всъщност, може да се каже обратното: академичната ми работа пречи на разглеждането ми като писател в популярната преса.

Католическата църква със сигурност ви е създала трудности. Вестникът на Ватикана нарече Махалото на Фуко „пълен с профанации, богохулства, палячовщини и мръсотия, поддържани на място от арогантност и цинизъм“.

Странното тук е, че тъкмо бях получил почетни степни от два католически университета, Лувен и Лойола.

Вярвате ли в Бога?

Защо човек обича някого, само за да открие на следващия ден, че любовта си е отишла? Чувствата, за жалост, изчезват без обяснения, и понякога без следа.

Но ако не вярвате в Бога, то защо тогава пишете толкова много за религията?

Защото вярвам в религията. Човешките същества са религиозни животни и такава една характеристика на човешкото поведение не може да бъде игнорирана или отхвърлена.

Освен учения и романиста, има и една трета личност, бореща се за позиция вътре във вас – преводачът. Вие сте широко превеждан автор, който е писал обширно по различните аспекти на превода.

Редактирал съм безброй много преводи, превел съм две произведения сам, а романите ми са преведени на десетки езици. И стигнах до извода, че всеки превод е един вид договаряне. Ако ми продавате нещо, а аз го купувам, ние преговаряме – вие ще изгубите нещо, аз ще изгубя нещо, но в края на краищата и двамата сме повече или по-малко доволни. При превода стилът е не толкова лексика, която може да бъде преведена от уебсайта Алтависта, колкото ритъм. Изследователите са правили тестове върху честотата на думите в Годениците на Манцони, шедьовъра на италианската литература от 19 век. Манцони има абсолютно беден речник, не е измислил никакви новаторски метафори и използва прилагателното „добър“ в плашещо количество случаи. Но стилът му е изключителен, чист и прост. За да го преведете, както е при всички големи преводи, ще трябва да представите душата на неговия свят, неговата широчина, точното му темпо.

Колко голямо участие вземате в преводите на произведенията си?

Чета преводите във всички езици, които мога да следвам. Обикновено съм доволен, тъй като преводачите и аз работим заедно, а имах и късмета да работя с едни и същи преводачи цял живот. Сега вече работим заедно с един вид взаимно разбиране. Понякога работя и с преводачи на езици, които не познавам – като японски, руски и унгарски – защото те са толкова интелигентни, че са в състояние да ми обяснят какъв е реалния проблем на техния език, така че сме в състояние да го дискутираме и решим.

Прави ли някой добър преводач предложения, откриващи възможности, които не сте видели в оригиналния текст?

Да, това може да се случи. Отново, текстът е по-интелигентен от автора си. Понякога текстът може да предложи идеи, които авторът не е имал пред вид. Преводачът, пренасяйки текста на друг език, открива нови идеи и ги разкрива пред вас.

Имате ли време да четете романите на съвременниците си?

Не чак толкова много. Откак станах романист започнах да откривам, че съм предубеден. Или мисля, че някой нов роман е по-лош от моя и не го харесвам, или подозирам, че е по-добър от моя и не го харесвам.

Какво мислите за състоянието на днешната италианска литература? Има ли в Италия велики автори, за които тепърва ще чуваме в Америка?

Не знам дали има велики автори, но ние сме подобрили нивото на средните автори. Силата на американската литература, виждате ли, е не само в притежанието на Фокнър или Хемингуей или Белоу, но и в това, че тя има добра армия от средни писатели, които произвеждат прилична комерсиална литература. Тази литература изисква добро умение, особено в плодотворното поле на детективския роман, който за мен е барометър на литературната продукция във всяка страна. Армията от средни писатели означава също и че Америка може да произведе достатъчно материал, за да задоволи нуждите на американския читател. Това е причината, поради която те превеждат толкова малко. В Италия този вид литература отсъстваше в продължение на много дълго време, но сега най-после има група млади автори, които пишат такива книги. Не съм интелектуален сноб и наистина разбирам, че този вид литература е част от литературната култура на страната.

Но защо не чуваме нищо за италиански автори? Вие сте вероятно единственият италиански автор за момента, който се чете по цял свят, поне в голям мащаб.

Проблемът е в превода. В Италия повече от двадесет процента от пазара се състои от преводни творби. В Америка това са два процента.

Набоков е казал веднъж, „разделям литературата на две категории – книгите, които бих искал да съм написал и онези, които съм написал“.

Ами добре, в първата категория бих поставил книги от Кърт Вонегът, Дон ДеЛило, Филип Рот и Пол Остър. Казано най-общо обаче, аз харесвам съвременните американци далеч повече от французите, макар че собствената ми култура е в основата си френска, по географски причини. Роден съм близо до границата и френският е първият език, който учих. Може би дори познавам френската литература по-добре от италианската.

И ако би трябвало да посочите хората, които са ви повлияли?

Обикновено казвам Джойс и Борхес, за да накарам интервюиращия да ме остави на мира, но това не е напълно вярно. Почти всички са ми влияли. Джойс и Борхес със сигурност, но също и Аристотел, Тома Аквински, Джон Лок – кой ли не.

Библиотеката ви тук в Милано е легендарна сама по себе си. Какви видове книги обичате да колекционирате?

Притежавам общо около петдесет хиляди книги. Но като колекционер на редки книги съм запленен от човешката способност за разнопосочно мислене. Така че колекционирам книги по теми, в които не вярвам, като кабала, алхимия, магия, измислени езици. Книги, които лъжат, ако и непреднамерено. Имам Птолемей, не Галилео, защото Галилео е казал истината. Предпочитам откачената наука.

При толкова много томове, когато се изправите пред рафтовете, как решавате коя книга да вземете и прочетете?

Не отивам при рафтовете, за да избера книга за четене. Отивам при тях, за да избера книга, от която имам нужда в момента. Това е друга тема. Например, ако бихте ме попитали за съвременни автори, бих прегледал колекциите си от Рот и ДеЛило, за да си припомня какво точно харесвам. Аз съм учен. Мога да кажа, че никога не избирам свободно. Следвам нуждите на работата, която върша във всеки определен момент.

Подарявате ли понякога книги?

Получавам огромно количество книги всеки ден – романи, нови издания на книги, които вече имам – така че всяка седмица пълня по няколко кашона и ги изпращам в моя университет, където има голяма маса, над която пише „вземи си книга и бягай“.

Вие сте един от най-известните публични интелектуалци в целия свят. Как бихте определили понятието интелектуалец? Има ли то все още някакво конкретно значение?

Ако под „интелектуалец“ разбирате някой, който работи само с главата, а не с ръцете си, то тогава банковият чиновник е интелектуалец, а Микеланджело – не. А днес, с компютъра, вече всеки е интелектуалец. Така че не смятам, че това има нещо общо с нечия професия или социална класа. Според мен интелектуалец е всеки, който създава по творчески начин ново познание. Един селянин, който разбира, че даден нов вид присадка може да създаде нов вид ябълки, произвежда в този момент интелектуална дейност. Докато професорът по философия, който през целия си живот повтаря една и съща лекция върху Хайдегер, не се издига до нивото на интелектуалец. Критичното творчество – да се критикува онова, което вършим или да се измислят нови начини за вършенето му – е единственият признак на интелектуална функция.

Дали днешните интелектуалци са също толкова обвързани с идеята за политически дълг, колкото са били по времената на Сартр и Фуко?

Не смятам, че, за да бъде политически обвързан, един интелектуалец трябва да бъде член на партия или, още по-лошо, да пише изключително за съвременните социални проблеми. Интелектуалците трябва да са толкова политически ангажирани, колкото и всеки друг гражданин. В най-добрия случай един интелектуалец може да използва репутацията си, за да поддържа дадена кауза. Ако има някакъв манифест по въпроси на околната среда например, то тогава моят подпис може и да помогне, така че бих използвал репутацията си в единичен пример на общ ангажимент. Проблемът е в това, че интелектуалецът е истински полезен само по отношение на бъдещето, а не на настоящето. Ако сте в театъра и възникне пожар, поетът не може да се качи на някоя седалка и да изрецитира поема. Той трябва да вика пожарната, като всеки друг. Функцията на интелектуалеца е да каже предварително, „внимавайте с този театър, защото той е стар и опасен!“ Така че думите му могат да имат пророческата функция на апел. Функцията на интелектуалеца е да каже „трябва да направим това“, а не „трябва да го направим сега!“. Последното е работа на политика. Ако утопията на Томас Мор би била някога реализирана, у мен има само малко съмнение, че това би било едно сталинистко общество.

Кои са предимствата, които ви предоставиха познанието и културата в живота?

Един необразован човек, който умира, да речем на моята възраст, е живял един живот, докато аз съм живял животите на Наполеон, Цезар, Дартанян. Така че винаги насърчавам младите хора да четат книги, защото това е идеален начин да се развие добра памет и ненаситна многостранна личност. А освен това към края на живота си сте преживели безброй много животи, което е невероятна привилегия.

Но една гигантска памет може да бъде също и гигантско бреме. Като паметта на Фюне, един от любимите ви герои на Борхес, от историята „Фюне паметливият“.

Харесва ми идеята за упорито не-любопитство. За да си създадете упорито не-любопитство, трябва да ограничите себе си до определени области на познанието. Не можете да бъдете абсолютно ненаситен. Трябва да се задължите да не учите всичко. Или в противен случай няма да научите нищо. Културата в този смисъл касае знанието как да се забравя. В противен случай човек наистина става като Фюне, който си спомня всички листа на дървото, което е видял преди тридесет години. Разграничаването на онова, което искате да научите и запомните е критично от познавателна гледна точка.

Но не е ли самата култура, в един по-общ смисъл, вече филтър?

Да, частната ни култура вече е вторична операция, така да се каже, защото културата в общия смисъл вече разграничава. В определен смисъл културата е механизмът, чрез който общността ни внушава какво трябва да се запомни и какво – забрави. Културата е решила, например – погледнете в която и да е енциклопедия – че онова, което се е случило с Калпурния след смъртта на съпруга й, Юлий Цезар, няма значение. Най-вероятно не й се е случило нищо интересно. Докато Клара Шуман е станала по-значима след смъртта на Роберт Шуман. Говорело се е, че е любовница на Брамс, а и самата тя е станала известна пианистка. И всичко това си остава вярно до момента, в който някой историк открие непознат документ, който показва, че нещо, което сме игнорирали, всъщност е било важно.

Ако културата не би филтрирала, тя би била безсъдържателна – също толкова безсъдържателна, колкото и безформеният, безграничен Интернет сам по себе си. И ако всички ние бихме притежавали безграничното познание на Мрежата, то бихме били идиоти! Културата е система за създаване на йерархична система от интелектуалния труд. За вас и мен е достатъчно да знаем, че Айнщайн е предложил теорията на относителността. Но абсолютното разбиране на теорията ние оставяме на специалистите. Реалният проблем се състои в това, че прекалено много хора получават гарантирано право да станат специалисти.

Какво мислите за онези, които оповестяват смъртта на романа, смъртта на книгите, смъртта на четенето?

Да се вярва в края на нещо е типична културна поза. О времето на гърците и римляните насам ние упорито вярваме в това, че предшествениците ни са били по-добри от нас. Винаги се чувствам развеселен и заинтересуван от този вид спорт, който масовите медии практикуват с все по-увеличаваща се свирепост. Всеки сезон се появява поне по една статия за края на романа, края на литературата, края на грамотността в Америка. Хората не четат повече! Тийнейджърите играят единствено видео-игри! А всъщност нещата са такива, че по целия свят има хиляди магазини, пълни с книги и пълни с млади хора. Никога в историята на човечеството не е имало толкова много книги, толкова много места, продаващи книги, толкова много млади хора, посещаващи тези места и купуващи книги.

А какво бихте казали за хората, разпространяващи паника?

Културата постоянно се адаптира към нови ситуации. Вероятно следващата култура ще бъде различна, но култура ще има. След падането на Римската империя е имало векове на дълбоки трансформации – езикови, политически, религиозни, културни. Тези видове промени днес се случват десет пъти по-бързо. Но ще продължават да се появяват вълнуващи нови форми и литературата ще оцелее.

Казвали сте в миналото, че бихте искали да ви запомнят повече като човек на академичните среди, отколкото като писател. Наистина ли?

Не си спомням да съм казвал такова нещо, защото това е вид чувство, което се променя в зависимост от контекста, в който ми се задава този въпрос. Но в този момент опитът ми подсказва, че работата на хората от академичните среди оцелява с големи трудности, защото теориите се променят. Аристотел оцелява, но безброй много научни текстове само отпреди един век не се публикуват отново. Така че, говорейки технически, има повече шансове човек да бъде запомнен като писател, отколкото като учен и аз премислям тези свидетелства без оглед на собствените си желания.

Колко важна е за вас идеята, че творчеството ви ще оцелее? Често ли мислите за наследството си?

Не смятам, че човек пише само за себе си. Мисля, че писането е акт на любов – вие пишете, за да дадете нещо на някой друг. За да комуникирате нещо. Да споделите чувствата си с други хора. Този проблем, за това колко дълго ще оцелее творчеството ви, е фундаментален за всеки автор, а не само за романиста или поета. Истината е, че философът пише книгата си, за да убеди множество хора в теориите си, и се надява, че през следващите три хиляди години хората все още ще четат тази книга. Това е същото като да се надявате, че децата ви ще ви надживеят и че, ако имате внуци, те ще надживеят децата ви. Човек се надява на някакъв вид приемственост. Когато някой писател каже „не ме интересува съдбата на моята книга“, той просто лъже. Казва това, за да се хареса на интервюиращия.

Съжалявате ли за нещо в този момент от живота си?

Съжалявам за всичко, защото съм правил много, много грешки, по най-различни начини. Но ако би трябвало да започна отново, мисля честно, че сигурно бих направил същите грешки. Говоря сериозно. Прекарах живота си в изследване на поведението и идеите си, критикувайки себе си. Толкова съм суров, че не бих ви казал никога коя е най-сериозната ми самокритика, дори и за милион долари.

Има ли книга, която никога не сте написали, но страстно желаете да бяхте?

Да, само една. До петдесет годишна възраст и през цялата си младост мечтаех да напиша книга по теория на комедията. Защо? Защото всяка книга по тази тема е била неуспешна, или поне всички ония, които успях да прочета. Всеки теоретик на комедията, от Фройд до Бергсон, обяснява някакъв аспект на феномена, но не всичко. Този феномен е толкова сложен, че никоя теория не е била, поне досега, в състояние да го обясни напълно. Така че си мислех, че бих искал да напиша истинската теория на комедията. Но тази задача се оказа безнадеждно трудна. Ако бих знаел защо точно е толкова трудна, бих знаел отговора и бих бил в състояние да напиша книгата.

Но вие сте писали книги за красотата и, в по-скоро време, за грозотата. Не са ли тези идеи също толкова необхватни?

В сравнение с красотата и грозотата комедията е ужасяваща. Не говоря за смеха, имайте пред вид. Не, при комичното има една тайнствена сантименталност, която е толкова комплексна, че – не мога да го обясня съвсем. И това, за жалост, е причината, поради която аз не написах книгата.

Комедията специално човешко откритие ли е, както вече казахте за лъжата?

Да, тъй като изглежда, че животните са лишени от хумор. Ние знаем, че те имат усещане за игра, че могат да съжаляват, плачат, страдат. Имаме доказателства за това, че са щастливи, когато играят с нас, но не и че имат комични чувства. Това е типично човешко преживяване, което се състои от – не, не мога да кажа точно от какво.

Защо не?

Е добре. Подозирам, че то е свързано с факта, че ние сме единствените животни, които знаят, че трябва да умрат. Останалите животни не го знаят. Те го разбират единствено в мига, в момента, в който умират. Неспособни са да артикулират нещо подобно на твърдението: всички хора са смъртни. Ние сме способни да го направим, и това вероятно е причината поради която има религии, ритуали и какво ли не още. Мисля, че комедията е най-чистата човешка реакция пред лицето на страха от смъртта. Ако ме попитате за нещо повече, няма да мога да ви кажа. Но може би сега ще създам една празна тайна и нека всички си мислят, че работя над теория на комедията,така че, когато умра, те ще изгубят много време в търсене на тайната ми книга.

Всъщност онова, което се случи с желанието ми да напиша книга за комедията е, че вместо нея написах Името на розата. Написах, в разказна форма, един вид теория на комичното. Комичното като критичен начин за противопоставяне на фанатизма. Едно сатанинско подозрение зад всяко заявяване на истината.

Лятото на 2008

Източник

Умберто Еко (род. 1932) е италиански медиевист, семиотик, философ, литературен критик и романист, най-добре познат с романа си „Името на розата (1980).

Pin It

Прочетете още...