Изкуство - Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 01 Proust 2

Марсел Пруст
„Против Сент Бьов и други есета“
Изд. „Ерго", София, 2012
Превод от френски:
Юлиан Жилиев 

2013_01_Proust

Един от поетите, когото наполовина обичаш и за когото твърде близкият му Сент Бьов е дал, както е прието да се смята, доказателство за най-ясновидското и проницателно възхищение, това е Бодлер. Впрочем, ако и Сент Бьов да е бил трогнат от възхищението, почитта и любезността на Бодлер, който му е изпращал било стихове, било медена питка, който е писал за Жозеф Дьолорм, за Утешения, за Понеделници-те му най-възторжените редове и му е изпращал сърдечни писма, той никога не е отговорил на многократните молби на Бодлер да напише поне една статия за него. Най-големият поет на ХІХ век, при това негов приятел, не фигурира в Понеделници, където толкова графове Дарю, Д’Алтон Ше и други имат място. Всъщност фигурира само като допълнение. Веднъж, по време на процеса срещу Бодлер, той моли Сент Бьов за писмо в своя защита: Сент Бьов намира, че връзките му с императорския режим не му позволяват и се задоволява анонимно[1] да състави план за защита, с който адвокатът е оторизиран да си послужи, но без да споменава Сент Бьов, и в който казва, че Беранже е бил също толкова дързък, колкото Бодлер, като добавя: „Далеч съм от намерението да накърня с нещо славата на един знаменит поет (това не е Бодлер, това е Беранже), на един национален поет, скъп на всички, когото императорът е оценил като достоен за държавно погребение, и т.н.“

Но той е изпратил на Бодлер писмо за Цветя на злото, публикувано в Понеделнишки беседи, изтъквайки, явно за да намали значението на похвалата, че това писмо е било написано с мисълта да подпомогне защитата. Започва с благодарности към Бодлер за посвещението му, не се решава да изрече и една похвална дума, казва, че тези работи, които вече бил чел, събрани имат „съвсем друго въздействие“, което очевидно е тъжно, отчайващо, но това Бодлер добре го знае; така продължава на цяла страница, без нито едно прилагателно да подскаже дали Сент Бьов намира книгата за добра. Той единствено ни уведомява, че Бодлер много обича Сент Бьов и че Сент Бьов познава качествата на Бодлеровото сърце. Но вече, към средата на втората страница, той се засилва: най-сетне преценка (и то в писмо с благодарности и до човек, който се е отнасял към него с толкова нежност и уважение!): „Правейки това с финес (първо преценяване, ала което може да се възприеме и в добър, и в лош смисъл), с изтънченост, със странен талант (това е първата похвала, ако е такава; впрочем не ще да е било трудно, но ще остане кажи-речи единствената) и с една почти прециозна непринуденост на израза, говорейки (подчертано от Сент Бьов) или подражавайки на Петрарка върху ужасното...“, и бащински: „Трябва много да сте страдали, скъпо мое дете.“ Следват няколко критики, после големи комплименти само за две работи: сонета Скърбите на луната, „който изглежда като да е от англичанин, съвременник на Шекспировата младост“, и На твърде веселата[2], за която казва: „Защо тази творба не е на латински или, по-добре, на гръцки?“ Забравих, че малко преди това му е говорил за неговото „изящно изпълнение“. И тъй като обича свързаните метафори, завършва така: „И още един път, не става въпрос за комплименти към някого, когото обичам...“ – и който току-що е изпратил Цветя на злото на онзи, който цял живот е правил комплименти на толкова писатели без талант...

Но това не е всичко; след като е научил, че ще публикуват писмото, Сент Бьов го е изискал обратно, вероятно за да види дали не се е впуснал в твърде много хвалби (впрочем това е само мое предположение). Във всеки случай, помествайки го в Понеделнишки беседи, е решил, че то трябва да бъде предшествано, ще кажа направо – да бъде обезсилено с още един малък преамбюл, в който казва, че това писмо е било написано „с мисълта да подпомогне защитата“. И ето как говори в този преамбюл за Цветя на злото, макар че този път не се обръща вече към „моя приятел“ поета, няма за какво да го мъмри вече и би могло да става въпрос за комплименти: „Поетът Бодлер... посвети години да извлича от всеки сюжет и от всяко цвете (това ще рече – да напише Цветя на злото) един отровен сок и дори, трябва да го кажа, много приятно отровен. Впрочем той е (винаги същото!) остроумен човек (!), много приятен в свободното си време (наистина, той му е писал: „Имам нужда да ви видя, така както Антей да докосне земята“) и способен на силни чувства (в действителност това е всичко, което има да каже за автора на Цветя на злото. Сент Бьов вече ни е казал по същия начин, че Стендал е скромен и Флобер добро момче). Когато вече публикува тази сбирка, озаглавена: Цветя на злото („Знам, че пишете стихове, не сте ли се изкушавали някога да издадете една малка сбирка?“ – е казал един светски човек на г-жа Дьо Ноай), тревогите му не бяха свързани само с критиката; намеси се и правосъдието, сякаш наистина е имало опасност в тези лукавства, прикривани и внушавани в елегантни рими...“ По-нататък редовете дават вид, че се извиняват (поне според впечатлението ми) с довода да послужат да се отдадат на обвиняемия литературните похвали. Да отбележим мимоходом, че „прикриваните лукавства“ не се връзват особено с „Трябва много да сте страдали, скъпо мое дете.“ Покрай Сент Бьов колко пъти му идва на човек да извика: какво старо говедо или какъв стар негодник...

Друг един път (и може би защото Сент Бьов е бил публично атакуван от приятелите на Бодлер, че не е имал кураж да свидетелства в негова полза по същото време, когато това са направили Д’Орвийи и др. пред наказателния съд), по повод на изборите в Академията, Сент Бьов е написал статия върху различните кандидатури. Бодлер е кандидат. Сент Бьов, който между другото е обичал да дава уроци по литература на колегите си от Академията, както е обичал да дава уроци по либерализъм на колегите си от Сената, тъй като ако остане в своята среда, би изпитал превъзходството й, и понеже е имал прищевки, напъни, мераци за ново изкуство, антиклерикализъм и революция, се изказва с чаровни и къси фрази за Цветя на злото, „този малък павилион, който поетът си е построил на края на литературната Камчатка, аз наричам „Бодлерова лудост“ (все „думи“, думи, които духовитите хора могат да цитират, подсмихвайки се: той нарича това „Бодлерова лудост“. Само че такива хора, разговарящи на вечеря, са могли да цитират това, ако е ставало дума за Шатобриан или за Роайе-Колар. Те не са знаели кой е Бодлер). И завършва с тези нечувани думи: това, което е сигурно, е, че г-н Бодлер „печели с външния си вид, защото там, където очаквате да влезе някакъв странен човек, ексцентричен, се озовавате в присъствието на един кандидат мил, почтителен, образец на възпитан младеж, с изящен език и напълно изряден в обноските. Мога да повярвам, само пишейки думите мил младеж, печели, като бъде опознат, изряден в обноските; Сент Бьов не е устоял на този вид езикова истерия, която на моменти го въвлича в едно непреодолимо удоволствие да говори като буржоа, който не знае да пише, и казва за Мадам Бовари: „Началото е нежно изпипано.“

Но начинът на постъпване е винаги един и същ: да отправи няколко „приятелски“ похвали към Флобер, Гонкур, Бодлер и да каже, че в частния живот всъщност са най-приятните хора и най-верните приятели. В ретроспективната статия за Стендал отново същото („по-сигурен в своя подход“). И след като е посъветвал Бодлер да оттегли кандидатурата си и Бодлер го е послушал и написал писмо за отказването си, Сент Бьов го поздравява за това и го утешава по следния начин: „Когато са прочели (на заседание на Академията) последното ви изречение за благодарност, изразена с толкова скромни и любезни думи, са казали на висок глас: Много добре. Така сте оставили добро впечатление за себе си. Това нищо ли е?“ Нищо ли е да си направил добро впечатление като скромен човек, „мил младеж“ на г-н Дьо Саси и на Виене? Нищо ли е от страна на Сент Бьов, голям приятел на Бодлер, да даде съвети на адвоката му, при условие да не се цитира името му, да отказва каквато и да е статия за Цветя на злото, дори за преводите на По, и накрая да каже, че „Бодлеровата лудост“ е един чаровен павилион и т.н.

Сент Бьов е намирал, че всичко това е много. И което е по-ужасно – и което идва да подкрепи това, което казах, – колкото и фантастично да изглежда, Бодлер е бил на същото мнение. Когато приятелите му се възмущават от оттеглянето на Сент Бьов по време на процеса и изказват недоволството си в пресата, Бодлер е изпаднал в паника, пише писмо след писмо до Сент Бьов, за да го убеди, че няма нищо общо с тези атаки; той пише на Маласи и Аслино: „Виждате колко неприятна може да бъде за мен тази работа... Бабу знае добре, че съм много привързан към чичо Бьов, че държа извънредно много на приятелството му и че правя усилия да скривам собственото си мнение, когато то е противоположно на неговото, и т.н. Бабу дава вид, че иска да ме защити от човека, който ми е направил маса услуги.“ (?) Той пише на Сент Бьов, че макар съвсем да не е инспирирал тази статия, е убедил автора, че „вие (Сент Бьов) винаги бихте направили всичко, което трябва и което зависи от вас. Не много отдавна говорих на Маласи за това голямо приятелство, което ми прави чест, и т.н.“

Ако допуснем, че Бодлер не е бил искрен тогава, че от интерес е държал да запази отношенията си със Сент Бьов и да го остави да вярва, че намира за добро онова, което е направил, пак се стига до същото и това доказва значението, което Бодлер е отдавал на една статия от Сент Бьов (която така и не може да получи), тоест по липса на статия с няколко похвални фрази, които накрая му биват отпуснати. И ти видя какви! Но колкото и нищожни да ни изглеждат, те очароват Бодлер. След статията „печели, като бъде опознат, мил младеж, Бодлерова лудост, и т.н“ той пише на Сент Бьов: „Още една услуга, за която съм ви задължен! Ще свърши ли някога това? И как да ви благодаря? Няколко думи, скъпи приятелю, за да ви опиша особения вид удоволствие, което ми доставихте. Колкото до това, което наричате моя Камчатка, ако получавах често толкова силни насърчения като това, мисля, че бих имал силата да направя един огромен Сибир, и т.н. Като виждам вашата активност, вашата виталност, се чувствам съвсем засрамен (от своята литературна немощ!). Трябва ли сега аз, влюбеният непоправимо в Жълти лъчи и Сладострастие на Сент Бьов поета и романиста, да правя комплименти на журналиста? Как постигате тази извисеност на формата, и т.н., аз отново намирам там цялото ваше красноречие в разговора, и т.н.“, и като завършек: „Пуле-Маласи изгаря от нетърпение да издаде една брошура с възхитителната ви статия.“ Той не ограничава признателността си до едно писмо, той дава статия без подпис в Ревю анекдотик за статията на Сент Бьов: „Цялата статия е един шедьовър на доброто настроение, на веселието, на мъдростта, на здравия разум и иронията. Всички тези, които имат честта да познават отблизо автора на Жозеф Дьолорм, и т.н.“ Сент Бьов благодари на директора, казвайки накрая, винаги с неговия маниер да измества смисъла на думите: „Поздравявам и уважавам анонимния доброжелател.“ Но Бодлер, след като не е бил сигурен, че Сент Бьов ще го познае, му пише, за да му каже, че статията е от него.

Всяко едно от тези неща идва в подкрепа на това, което съм ти казвал – че човекът, който живее в едно и също тяло с всеки голям гений, има малка връзка с него, този, когото познават близките му, и ето защо е абсурдно да се оценява поетът, както прави Сент Бьов, чрез човека или чрез думите на приятелите му. Колкото до самия човек, той е просто човек и може спокойно да пренебрегне това, което желае поетът, който живее в него. И може би така е по-добре.[3] Защото разсъдъкът ни е този, който, отделяйки от произведението на поета неговото величие, казва: той е принц, вижда го като принц и би искал той да се държи като принц. Но поетът съвсем не е длъжен да се вижда така, понеже реалността, която изобразява, е обективна и той не мисли за себе си. А може да се вижда и като беден човек, който би бил много поласкан да бъде поканен от един херцог и да има награди от Академията. И ако това смирение е условието за неговата искреност и за неговото творчество, нека да е благословено.

В това отношение Бодлер заблуждавал ли се е за себе си? Може би не, на теория. Но ако скромността му, сговорчивостта му са били хитрост, той не по-малко се е заблуждавал за себе си на практика, защото той, който е написал Балконът, Пътешествието, Седемте старци, се е виждал в среда, където едно кресло в Академията и една статия от Сент Бьов са били много за него. И можем да кажем, че това са най-добрите, най-интелигентните, които така бързо са слезли от сферата, в която са писали Цветя на злото, Червено и черно, Възпитание на чувствата и за която можем да си дадем сметка, ние, които познаваме само книгите, тоест гениите, които не могат да бъдат смутени от фалшивия образ на автора, на каква висота е била тя над тази, в която са написани Понеделници, Кармен и Индиана, – за да приемат с уважение, от пресметливост, от изтънченост на характера или от приятелство фалшивото превъзходство на един Сент Бьов, на един Мериме, на една Жорж Санд. В този толкова естествен дуализъм има нещо смущаващо. Да виждаш Бодлер безплътен, уважаващ Сент Бьов, и други да интригантстват за кръста, Вини, който току-що е написал Съдби и просещ реклама в един вестник (не си спомням точно, но не мисля, че се лъжа).

Както небето в католическата теология се състои от много небеса едно над друго, нашата личност, чийто външен вид й дава тялото ни, с неговата глава, която включва в малко кълбо мисълта ни, духовната ни личност се състои от много личности една над друга. Това е може би още по-забележимо у поетите, които имат едно небе в повече, едно междинно небе между небето на техния гений и небето на тяхната интелигентност, на тяхната доброта, на тяхната ежедневна изисканост; това е тяхната проза. Когато Мюсе пише своите Приказки, все още се чувства на моменти някакво потрепване, фино, готово да литне с криле, които няма да се разперят. Това всъщност е казано много по-добре:

Дори когато птицата върви, се усеща, че има криле.[4]

Поет, който пише в проза (като изключим естествено случаите, когато от нея създава поезия като Бодлер в своите Малки поеми и Мюсе в своя театър), Мюсе, когато пише своите Приказки, критически есета, речи за Академията, сякаш е оставил настрана своя гений, престанал е да извлича от него форми, които взима от някакъв свръхестествен и изключително персонален свой свят и за които все пак си спомня и ни ги предава като спомен. На моменти, в хода на изложението, мислим за знаменитите стихове, невидими, отсъстващи, но чиято замъглена, неясна форма като че ли прозира зад думи, които междувременно всеки би могъл да изрече, и им придава един вид чар и величие, една вълнуваща алюзивност. Поетът вече е изчезнал, но зад облаците още се забелязва неговият отблясък. У човека, у човека от живота, от вечèрите, от амбициите не остава повече нищо и точно към това се обръща Сент Бьов с претенцията да търси същността на другия, от която нищо не е задържал.

*

Разбирам, че обичаш само наполовина Бодлер. Срещнала си в писмата му, както в писмата на Стендал, жестоки неща за семейството. Жесток е той и в поезията си, жесток, с едно безкрайно състрадание, толкова по-учудващ в твърдостта си, тъй като страданията, с които се шегува, които представя с такова равнодушие, показват, че ги е преживял до дъно със сетивата си. Сигурно е, че в една възхитителна поема като Малките старици нито едно от техните страдания не го е отминало. Огромната им болка не е единствено тяхна:

Ces yeux sont des puits faits d’un millier des larmes…
(Тези очи са кладенци, пълни с милион[5] сълзи…)

Toutes auraient pu faire un fleuve avec leurs pleurs,
(Всички биха могли да направят река от сълзите си,)

тя е в телата им, трепти с нервите им, трепери със слабостта им:

Flagellés par les bises iniques,
Frémissant au fracas roulant des omnibus...
Se traînent, comme font les animaux blessés...
(Шибани от несправедливите ветрове,
Треперещи пред громолящите омнибуси...
Се влачат като ранени животни...)

Но описателната и характеристична красота на картината не го принуждава да отстъпи пред нито един жесток детайл[6]:

Ou dansent, sans vouloir danser, pauvres sonnettes...
Celle-là, droite encore, fière et sentant la règle...
(Или танцуват, без да желаят да танцуват, жалки камбанки...
Тази там, изправена още, горда и усещаща, че така трябва...)

Avez-vous observé que maints cercueils de vieilles
Sont presque aussi petits que celui d’un enfant?
La Mort savante met dans ces bières pareilles
Un symbole d’un goût bizarre et captivant…
Навярно сте видели – ковчезите им леки
напомнят много често ковчега на дете.
Смъртта! Ах, тя e веща и справедлива с всеки –
Какъв примамлив символ, че са невинни те.#[7]

A moins que méditant sur la géométrie
Je ne cherche, à l’aspect de ces membres discords,
Combien de fois il faut que l’ouvrier varie
La forme de la boîte où l’on met tous ces corps
И мисля, и пресмятам – това при мен черта е! –
щом толкова различни са техните тегла,
работникът веднъж ли ще мери и чертае,
за да скове кутии за жалките тела?#

Но най-вече:

Mais moi, moi qui de loin tendrement vous surveille,
L’œil inquiet, fixé sur vos pas incertains,
Tout comme si j’était votre père, ô merveille!
Je goûte à votre insu des plaisirs clandestins.
Но аз – аз дълго скитам в кварталите метежни
и плахите ви стъпки следя с тревога аз,
като че ли на всички съм ви баща. О, нежни!
Наслади тайни пия сред този мой екстаз...#

И това е, което кара човек да обича Бодлер – както би казал Сент Бьов, от когото си забранявам да заимствам тази формула, както често съм се изкушавал, за да отнема на този проект за статия всяка игра на ума, но това тук не е пастиш, а ремарка, която правя, в която имената ми идват в паметта или на устните и която си налагам в този момент, – да обичаш Бодлер, разбирам да го обичаш дори безумно в тези толкова жалостиви и човечни поеми, не е непременно знак за голяма чувствителност. Той е създал от тези гледки, които всъщност са му причинили мъка, сигурен съм в това, една толкова силно въздействаща картина, но в която до такава степен липсва всяко изразяване на чувствителност, че чисто ироничните и влюбени в колорита умове, истински коравите сърца могат да изпитат наслада от нея. Стихът за тези Малки старици:

Débris d’humanité pour l’éternité mûrs
(Отломки от човечеството за вечността узрели)

е един възвишен стих, който големи умове и големи сърца обичат да цитират. Но колко пъти съм чувал да бъде цитиран и напълно одобряван от една жена с изключителна интелигентност, но най-безчовечната, най-лишената от доброта и морал, каквато съм срещал, и която се забавляваше да го съчетава с остроумни и жестоки оскърбления, за да го подхвърли като предсказание за близка смърт при минаването на такива стари жени, каквито тя презираше. Да изпиташ всички страдания, но да бъдеш в достатъчна степен господар на себе си, за да не се отвърнеш, като ги гледаш, да можеш да понесеш болката, която една преднамерена злоба изкуствено провокира (дори да забравиш, цитирайки го, колко е жесток този възхитителен стих:

Le violon frémit comme un coeur qu’on afflige,
(Цигулката трепти като сърце, което наскърбяват)[8]

о, това трептене на едно сърце, на което причиняват мъка – преди малко беше само уплашеното треперене на стариците пред громолящите омнибуси).
Може би това подчиняване на чувствителността на истината, на експресията всъщност е белег за гениалност, за силата на изкуството, по-висше от индивидуалната жалост. Но има нещо по-странно от това в случая с Бодлер. В най-вдъхновените изрази, които е дал на някои чувства, изглежда, че е направил едно изображение, външно на формата им, без да им симпатизира. Един от най-възхитителните стихове за християнската любов, един от тези безпределни и разгърнати стихове на Бодлер е този:

Pour que tu puisses faire à Jésus, quand il passe,
Un tapis triomphal avec ta charité.
за да разстелеш под нозете на Исуса
един килим тържествен, от милост изтъкан.#

Но има ли нещо по-малко милосърдно (доброволно или не, няма значение) от чувството, с което е казано това:

Un Ange furieux fond du ciel comme un aigle,
De mécréant saisit à plein poing les cheveux,
Et dit, le secouant: „Tu connaîtras la règle!
(Car je suis ton bon Ange, entende-tu?) Je le veux!
Sache qu’il faut aimer, sans faire la grimace,
Le pauvre, le méchant, le tortu, l’hébété,
Pour que tu puisses faire à Jésus, quand il passe,
Un tapis triomphal avec ta charité.“
Неистов ангел, зъл, слетя от небосклона
като орел и сграбчи неверника, и с бяс
го скубе и крещи: „Това е власт изконна!
(Не съм ли твоят Ангел-хранител?) Искам аз –
помни го! – всички да обичаш без погнуса:
и гърбав, и нещастен, и злобен, и профан,
за да разстелеш под нозете на Исуса
един килим тържествен, от милост изтъкан.#

Несъмнено той разбира всичко, което се съдържа в тези добродетели, но като че ли прогонва същността им от стиховете си. Единствено предаността е останала в тези стихове от Малките старици:

Tout m’enivrent! Mais parmi ces êtres frêles
Il en est qui, faisant de la douleur un mile,
On dit au Dévouement qui leur prêter ses ailes:
„Hippogriphe puissant, mène-moi jusqu’au ciel!“
опивате ме всички! Но знам сред нищетата
и други – от скръбта си изцеждат сладък мед
и молят се на свойта Привързаност крилата:
„О, хипогриф безстрашен, да литнем пак напред!“#

Сякаш увековечава чрез необикновената, нечувана сила на словото (сто пъти по-силно, каквото и да казват, от това на Юго) едно чувство, което се старае да не изпитва в момента, когато го назовава, което по-скоро рисува, отколкото изразява. Той намира за всички болки, за всички сладости, тези небивали форми, грабнати от лично неговия духовен свят, които няма да се намерят никога у никого друг, форми от една планета, която той сам е обитавал и която не прилича на нищо от онова, което познаваме. На всяка категория лица той придава съвсем топло и изящно, пълно със сок и аромат, едно от тези редки изражения, от тези опаковки, които биха могли да съдържат бутилка или шунка, но ако го изкрещи, човек би си помислил, че се опитва да го изкаже само с устните си, макар че се усеща, че той всичко е изпитал, всичко е разбрал, че той е най-трептящата чувствителност, най-дълбоката интелигентност.

L’une, par sa patrie au malheur exercée,
L’autre, que son époux surchargea de douleurs,
L’autre, par son enfant Madona transpercée,
Toutes auraient pu faire un fleuve avec leurs pleurs!
(Една от своята родина на нещастие приучена,
друга съпругът й я претовари с мъки,
трета от детето си, Мадона пронизана,
всички биха могли да направят река от сълзите си!)

Приучена е превъзходно, претовари е превъзходно, пронизана е превъзходно. Всяко едно дава на идеята една от тези красиви мрачни форми, красноречиви, насищащи.

L’une, par sa patrie au malheur exercée…

От тези красиви художествени форми, намерени от него, за които ти говорех и които налагат своите редки, топли и колоритни изражения върху фактите, които изрежда, известен брой всъщност са художествени форми, препращащи към родината на древните.

L’une, par sa patrie au malheur exercée...
(Една, от своята родина на нещастие приучена...)
L’uns joyeux de fuir une patrie infâme...
(Едни с радост бягат от безчестна родина...)[9]
C’est la bourse du pauvre et sa patrie antique.
Смъртта – за бедните хазна и прародина.[10]#

Колко хубави изрази за семейството: „за други ужас от люлката им“, които бързо влизат в категорията на библейските форми и на всички тези образи, които създават пламенната сила на една творба като Благословение, в която всичко е извисено чрез това достойнство на изкуството:

Dans le pain et le vin destinés à sa bouche
Ils mêlent de la cendre avec d’impurs crachats;
Avec hypocrisie ils jettent ce qu’il touche,
Ils s’accusent d’avoir mis leurs pieds dans ses pas.
И в хляба пепел, и във виното му храчки
примесват – дар нечестен за чистата уста;
където мине то – избързват с нервни крачки,
каквото да докосне – захвърлят го прахта.#

Sa femme va criant sur les places publiques…
Жена му вдига глас над уличната врява...
Je ferai le métier des idoles antiques…
приемам участта с кумир да ме сравнява...#

Ah! que n’ai-je mis bas tout un nœud de vipères,
Plutôt que de nourrir cette dérision!
„О, по-добре да бях родила змии в ада,
отколкото да кърмя достойното за смях!“#

Покрай стихове в духа на Расин, толкова чести у Бодлер:

Tous ceux qu’il veut aimer l’observent avec crainte.
Обича всички то, но гледат го с боязън...#

тези силни, пламенни стихове, които са славата на поезията му:

Elle-même prépare au fond de la Géhenne
Les bûchers consacrés aux crimes maternels.
сама разпали тя в бездънната Геена
една свещена клада за майчиния грях.#

и всички други елементи на Бодлеровия гений, които с такова удоволствие бих ти изброил, ако имаше време. Но това са вече най-хубавите образи от католическата теология, които надделяват в тази творба.

Des trônes, des vertus, des Dominations.

Je sais que la douleur est la noblesse unique
Où ne mordront jamais la terre et les enfers,
Et qu’il faut pour tresser ma couronne mystique
Imposer tous les temps et tous les univers.

от твоите Престоли, Господства, Начала.

Знам, благородството е в болката прикрита –
ни този свят, ни адът не ще го окове;
и знам – венецът ми мистичен се изплита
от всичките епохи, от всички светове.#

(Този образ на болката, не ироничен, каквито бяха на предаността и милосърдието, които цитирах, но все още доста безстрастен, по-хубав по форма, с алюзия за художествените произведения на католическите Средни векове, по живописен, отколкото емоционален!)
Не говоря за стиховете за Мадоната, защото точно там се вижда играта да се овладеят всички посочени католически форми. Но ето тези чудесни образи:

Je traîne des serpents qui mordent mes souliers
(Влача змии, които хапят обувките ми...)[11]

тази дума „обувки“, която толкова обича:

Que tu est belle dans tes pieds sans souliers, ô fille de prince.
(Колко си хубава с тези твои нозе без обувки, о, дъще именита!)[12]

Невярващият оставя обувките си пред прага на църквата „и тези змии под нозете като под нозете на Исус“, incalcabis aspidem („върху аспида ще вървиш“).[13] Но малко по малко, пренебрегвайки онези, които са прекалено познати (и които може би са най-характерните), струва ми се, че бих могъл да започна, картина по картина, да ти представям този свят на Бодлеровата мисъл, тази земя на неговия гений, в която всяка поема е един фрагмент, който, след като бъде прочетен, се присъединява към други фрагменти, които познаваме като че от изложбена зала, в рамка, която още не сме видели, някаква антична планина, над която вечерта аленее и където минава един поет с лице на жена, следван от две или три Музи, тоест една картина от античния живот, познат в естествения му вид, с тези Музи като лица, които са съществували, които са се разхождали вечер по две по три с един поет, и т.н., всичко това в един момент, в някакъв час, в ефимерното, което придава нещо реално на безсмъртната легенда, вие долавяте един фрагмент от страната на Гюстав Моро. За това ще са ти нужни всички тези пристанища, не само едно пристанище, пълно с платна и мачти, и тези, в които корабите плават в злато и коприна, разтварят широки обятия, за да прегърнат славата на едно чисто небе, „в което трепти вечният зной“, но и тези, които не са друго, а портици

Que les soleils marins baignaient de mille feux
(Които морските слънца оцветяваха с хиляди зари)[14]

„Портикът, отворен към непознати небеса.“[15] Кокосовите палми на Африка, видени бледи като химери.

Les cocotiers absents de la superbe Afrique
Derrière la muraille immense du brouillard…
(отсъстващите кокосови палми на превъзходната Африка
зад огромната стена на мъглата.)[16]
Des cocotiers absents les fantômes épars.
(Отсъстващите палми, химерите разпръснати.)[17]

Вечерта, още щом пламне, когато слънцето хвърля

Ses beaux reflets de cierge
Sur la nappe frugale et les rideaux de serge
...отсвети като от дълги свещи
върху масата и по пердетата горещи...[18]

до часа, в който се оцвети в „розово и мистично синьо“[19] и с тези остатъци от музика, които винаги я следват и й позволяват да създаде тази може би най-прелестна екзалтация след Героична симфония на Бетовен:

...сes concerts riches de cuivre
Dont nos soldats parfois inondent nos jardins
Et qui par ces soirs d’or où l’on se sent revivre
Versent quelque héroïsme au coeur des citadins.
(...тези концерти на големия духов оркестър,
с които войниците понякога изпълват градините ни
и които в тези златни вечери, когато човек се чувства съживен,
вливат малко героизъм в сърцата на гражданите.)[20]

Le son de la trompette est si délicieux
Dans ces soirs de célestes vendanges…
И този тръбен звук тъй сладко възвестява
на гроздобера звезден тържествения час...[21]#

Виното, не само във всички тези божествени откъси, в които е възпято от момента на узряването

…sur la colline en flame
на хълма (...) опален от летния пожар[22]#

до момента, в който „топлата гръд“ на труженика му стане „сладък гроб“, но навсякъде, където то, и всеки елексир, всяка растителна амброзия (друг един от неговите лични и прекрасни ескизи), влиза незабележимо в създаването на образа, както когато казва за смъртта, че тя

… nous monte et nous enivre,
Et nous donne le cœur de marcher jusqu’au soir.
със своя елексир опива и подклажда
в сърцата жар – да крачим към гаснещия ден... #

Сините хоризонти, където с бели платна

Brick ou frégate dont les formes au loin
Frissonnent dans l’azur
...бриг, тартан или фрегата
трепти в далечините на синия простор.[23]#

И негърката, и котката, като в картина на Мане. ... Всъщност нищо ли не е нарисувал той? Минах през тропиците, като една твърде позната страна на неговия гений, твърде позната поне на нас двамата, тъй като достатъчно те измъчих, докато свикнеш с Косата, но не е ли нарисувал слънцето в своя полярен ад като „блок червен и леден“?[24] Ако е написал за лунната светлина стихове, които са като този камък, който, като под стъкло, в кремъчна обвивка съдържа скъпоценната материя, от която се извлича опалът, който е като лунна светлина над морето и в сърцевината на който една нишка като от друго вещество, виолетово или златно, прецежда разноцветна светлина, подобна на лъчите у Бодлер, той е нарисувал съвсем различна луната, като един нов медал; и ако пропускам да кажа повече за есента, от която ти, както и аз, знаем наизуст всички стихове, той има за пролетта стихове съвсем различни и божествени:

Le printemps vaporeux fuira vers l’horizon
(Насладите ефирни ще отлетят към хоризонта...)[25]
Le printemps adorable a perdu son odeur…
И пролетта изгуби божествен дъх и чар.[26]#

Могат ли впрочем да се изброят тези форми, когато той никога нищо не е говорил (а е говорил от цялата си душа), освен показвайки чрез един символ и винаги толкова материален, толкова поразяващ, толкова малко абстрактен, с най-силните думи, най-обичайните, най-достойните?

Bâton des exilés, lampe des inventeurs,…
Тояга за изгнаник, пред учен – лъч пламтящ...#
Toi qui fais au proscrit ce regard calme et haut
Qui damne tout un peuple autour d’un échafaud…
Ти, дал на всеки смъртник, качен на ешафод,
смел поглед – да презира стълпения народ...[27]#

И за смъртта:

C’est l’auberge fameuse, inscrite sur le livre
Où l’on pourra manger, et dormir, et s’asseoir;
Смъртта – приютът странен, за всички отреден –
съгрява бързо и засища глад и жажда.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Et qui refait le lit des gens pauvres et nus;
легло застила за голтаците безлични...

C’est la gloire des dieux, c’est le grenier mystique,
Смъртта – божествен химн и житница старинна,
C’est le portique ouvert sur les Cieux inconnus!...
Смъртта – врата към всички незнайни небеса[28]!#

За лулата:

Je fume comme la chaumine…
димя – колиба сред полето...[29]#

И всички негови жени, и неговите пролети с уханието им, и неговите утрини с прахта от пътищата, и неговите градове, проядени като мравуняци, и неговите „гласове“, обещаващи светове, тези, които говорят в библиотеката, и тези, които говорят, приближавайки кораба, тези, които казват, че земята е пита, пълна със сладост, и тези, които казват, че тук се берат

Les fruits miraculeux dont votre coeur a faim.
(Приказните плодове, които сърцето ви жадува.)

Припомни си, че всички тези истински, модерни, поетични цветове именно той ги е намерил, не много поривисти, но прелестни, особено розовите, със синьо, златно или зелено:

Vous êtes un beau ciel d’automne, clair et rose…
О, ти си есенна зора – заруменяла![30]#
Et les soirs au balcon, voiles de vapeurs roses
балконът в здрачините на розовите пари...#

и всички вечери, в които има розово.

И в тази вселена – една друга, още по-вътрешна, се съдържа в уханията, но няма да завършим с нея; и ако вземем което и да е негово произведение (не говоря за големите и сюблимните му, които обичаш, както и аз – Балконът, Пътешествието), а за по-второстепенните, би била удивена да видиш там на всеки три или четири стиха един знаменит стих, не абсолютно бодлеровски, за който не си знаела къде е бил (може би до по-бодлеровските и божествени):

Beaux écrins sans joyaux, médaillons sans relique,
(красиви кутийки без бижута, медальони без реликви,)[31]

един стих матрица, сякаш е толкова обобщаващ и нов, подобен на хиляди други стихове, но които никога не са толкова добре направени, а и във всички жанрове; стихове като:

Et les grands ciels qui font rêver d’éternité
(и небесните простори, що будят блян по вечността,)[32]

който би могла да помислиш, че е от Юго, или:

Et tes yeux attirants comme ceux d’un portrait
и грабват ме очите ти като от стар портрет,[33]#

който би могла да помислиш, че е от Готие, или:

Ô toi que j’eusse aimé, ô toi qui le savais
а бих те с жар обичал – и ти разбра това[34]#

който би могла да помислиш, че е от Сюли Прюдом, или:

Tous ceux qu’il veut aimer l’observent avec crainte.
Обича всички то, но гледат го с боязън#

който би могла да помислиш, че е от Расин, или:

Ô charme du néant follement attifé
О, как небитието ни смайва с трескав чар![35]#

който би могла да помислиш, че е от Маларме, както много други, за които би помислила, че са от Сент Бьов, от Жерар дьо Нервал, който има толкова общо с него, но е по-нежен, който също има неприятности със семейството (о, Стендал, Бодлер, Жерар!), но към което е толкова мил, който също е невротик като него и като него е създал най-хубавите стихове, за които ще се заговори по-късно, и ленив като него, сигурен в изпълнението на детайла и несигурен в плана. Толкова интересно е да се наблюдава как в тези поеми на Бодлер, с тези великолепни стихове, геният му, понесен в предходното полустишие, се подготвя с цялата си мощ да осъществи всичките им гигантски заложби, и които по този начин дават най-извисената идея за богатството, красноречието и безкрайността на един дух:

Et dont les yeux auraient fait pleuvoir les aumônes (tournant[36])
Sans la méchanceté qui brillait dans leurs yeux...

...Ce petit fleuve,
Triste et pauvre miroir où jadis resplendit (промяна)
L’immense majesté de vos douleurs de veuve...[37]

и още сто примера. Понякога, без следващият стих да е възвишен, се усеща все пак това възхитително забавяне в полустишието, което ще тласне напред колесницата на следващия стих, това издигане на трапеца още и още нагоре, бавно, без особена цел, просто за да продължи по-добре:

Nul oeil ne distinguait (за да тласне по-силно мисълта си напред)
De même enfer venu (промяна)[38]

И финалът на тези стихотворения, внезапно прекъснати, пречупени криле, като че ли не е имал сили да продължи, този, който преди последния стих летеше с колесницата си сред огромната арена.
Краят на Андромаха:

Au captifs, aux vaincus, à bien d’autres encor…
(за пленените, за победените, за много други още...)[39]

Краят на Пътешествието:

Au fond de l’Inconnu pour trouver du nouveau…
хвърли се в неизвестното и новото открий![40]#

Краят на Седемте старци:

Et mon âme dansait, dansait, vieille gabare
Sans mâts, sur une mer monstrueuse et sans (bords).
и – кораб стар – духът ми тресеше се, тресеше
без мачти сред безбрежно чудовищно море!#

Истина е, че някои повторения у Бодлер показват вкус и не могат да се приемат за излишни думи.

*

Уви, трябвало е да дойде ден, когато с него се случва това, което бе нарекъл „наказание за гордостта“.

Sa raison s’en alla.
L’éclat de ce soleil d’un crêpe se voila.
Tout le chaos roula dans cette intelligence,
Temple autrefois vivant, plein d’ordre et d’opulence,
Sous les plafonds duquel tant de pompe avait lui.
Le silence et la nuit s’installèrent en lui,
Comme dans un caveau dont la clef est perdue.
Dès lors il fut semblable aux bêtes de la rue
Et quand il s’en allait sans rien voir, à travers
Les champs, sans distinguer les étés des hivers,
Sale, inutile et laid comme une chose usée,
Il faisait des enfants la joie et la risée.
Тъй казал и веднага от ужас полудял.
И слънцето пламтящо се скрило в чер воал,
и хаосът нахълтал в ума му – да разклати
основите на храма, от дарове богати
препълнен, пълен с блясък и ред; о, жалък храм –
нощта и тишината се възцарили там,
тъй както в склеп заключен, обречен на забрава.
Той като звяр бездомен се скитал оттогава
и вече сляп за всичко, вървял като насън
в света, не виждал лято ли, зима ли е вън,
ненужен, мръсен, грозен – захвърлена играчка, –
децата да разсмива и всеки да го мачка.#

Тогава повече не е могъл, той, който само няколко дни преди това моментално е овладявал най-силните слова, блестели някога върху човешки уста, да произнесе нищо освен тези единствени думи „nom, crénom“[41], след като се е видял в едно огледало, което една приятелка (една от тези жестоки приятелки, които вярват, че ви правят добро, като ви насилват да „се погрижите за себе си“, и не се страхуват да подадат огледало на едно агонизиращо лице, което не може да се познае и с почти склопените си вече очи си представя едно живо лице) му е донесла, за да се среши; не разпознавайки се, той поздравява!

*

Мисля за всички тези неща и, както той казва, за много други още, и не мога да не мисля, че при все това е бил голям критик, този, който, след като така обстойно е говорил за толкова глупаци, пък и благоразположен впрочем към Бодлер, с ум непрестанно привличан от творчеството му, за което дори претендира, че е близко до неговото (Жозеф Дьолорм – това са Цветя на злото преди създаването им), е написал за него само няколко реда, в които освен духовитостите („литературна Камчатка“ и „Бодлерова лудост“) няма нищо, което да не може също толкова добре да се отнесе до много водачи на котильони: „Мил младеж, печели, като бъде опознат, възпитан, прави добро впечатление.“

И още, не е ли един от тези, които все пак поради прекрасната си интелигентност най-добре са го разбирали. Него, който цял живот се е борил с низостта и клеветата, когато умира, така го представят пред майка му като луд и перверзен, че тя е смаяна и очарована от едно писмо на Сент Бьов, в което говори за сина й като за интелигентен и добър човек. Бедният Бодлер, трябвало е цял живот да се бори срещу презрението на всички. Но

Les vastes éclairs de son esprit lucide
Lui dérobaient l’aspect des peoples furieux.
...светлият му дух с отблясъка безкраен
от него скрива ада на яростната гмеж.#

Яростна до края: когато е парализиран, прикован към това легло на страданията, където негърката, която е била единствената му страст, е идвала да го тормози с постоянните си молби за пари, оскъдните му от нетърпимост към болестта думи, зле изговаряни от афазичната му уста, са изглеждали нечестиви и богохулни на игуменката на манастира, в който е лекуван и който е трябвало да напусне. Но като Жерар е играел с вятъра, разговарял е с облака, опиянявал се е, пейки за пътя на кръста. Като Жерар, който е искал да кажат на родителите му, че е интелигентен.[42] По това време на живота си Бодлер е имал тези дълги бели коси, които му придавали, казва той, вид на „академик (в чужбина!)“. Особено на този последен портрет се вижда една невероятна прилика с Юго, Вини и Льоконт дьо Лил, сякаш и четиримата, с малки отлики, са били само отпечатъци на едно и също лице, лицето на този голям поет, който всъщност е един от началото на света, чийто периодично прекъсван живот, дълъг колкото този на човечеството, е имал през този век своите мъчителни и жестоки часове, които наричаме живот на Бодлер, своите работливи и ведри часове, които наричаме живот на Юго, своите скитнически и невинни часове, които наричаме живот на Жерар и може би на Франсис Жам, своите заблуди и падения, свързани с амбициозни и чужди на истината цели, които наричаме живот на Шатобриан и на Балзак, своите заблуди и извисявания над истината, които наричаме втора половина от живота на Толстой, както на Расин, на Паскал, на Ръскин, може би на Метерлинк.

Превод от френски Юлиан Жилиев
(Публикува се със съгласие на издателството)


[1] „Сент Бьов, щастлив, че може да се притече на помощ на приятеля си, без да се компрометира“ – както наивно казва г-н Крепе, смятайки, че хвали поведението на Сент Бьов. – Б. а.

[2] Заглавието A celle qui est trop sage, посочено от автора, е неточно. – Б. пр.

[3] Последните редове от този параграф са извадени от друга тетрадка, където са предшествани от следната бележка: „Да се прибави към Бодлер, когато говоря за поета, който иска да бъде в Академията, и т.н. Върховна ирония, Бергсон и академичните визити.“ – Б. фр. изд.

[4] Стих от Антоан-Марен Льомиер (1733-1793). – Б. пр.

[5] У Бодлер: „... million des larmes“. – Б. пр.

[6] Творбата му за Слепците започва така: Contemple-les, mon âme; ils sont vraiment affreux! („Погледай ги, моя душа; те наистина са ужасни!“) – Б. а.

[7] Тук и по-нататък с този знак (#) ще бъдат отбелязвани стиховете на Бодлер в превод на Кирил Кадийски: Шарл Бодлер, „Цветя на злото. Малки поеми в проза“, изд. „Нов Златорог“, С., 1998. – Б. пр.

[8] Из „Вечерна хармония“. – Б. пр.

[9] Из „Пътешествието“. – Б. пр.

[10] Из „Смъртта на бедняците“. – Б. пр.

[11] Из „Гласът“. – Б. пр.

[12] Парафраза на стих от „Песен на песните“, 7:2, срв. „О, как са хубави нозете ти в сандали, дъще именита!“. – Б. пр.

[13] Пс. 90:13, „аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш“. – Б. пр.

[14] Из „Предишният живот“; при Пруст „baignaient“ (къпеха), вместо „teignaient“, както е у Бодлер. – Б. пр.

[15] Последният стих от сонета „Смъртта на бедняците“. – Б. пр.

[16] Из „Лебедът“. – Б. пр.

[17] Из „На една малабарка“. – Б. пр.

[18] Из „Парижки картини“, ХСІХ. – Б. пр.

[19] Стих от „Смъртта на любовниците“. – Б. пр.

[20] Из „Малките старици“, с леки промени в цитата. – Б. пр.

[21] Из „Непредвидимото“. – Б. пр.

[22] Из „Душата на виното“. – Б. пр.

[23] Из „Лесбос“. – Б. пр.

[24] „...и както слънцето сред своя ад арктичен, / сърцето ще мълчи – червена буца лед“; „Есенна песен“, прев. К. Кадийски. – Б. пр.

[25] (като силфида към дъното на кулисите...), из „Часовникът“; стихът на Бодлер започва с „Le Plaisir…“ („Удоволствието...“), Пруст, напълно в духа на стихотворението, „цитира“ идеята за пролетта като сезон на младостта и удоволствията. – Б. пр.

[26] Из „Жажда за небитието“. – Б. пр.

[27] Из „Литаниите на Сатаната“. – Б. пр.

[28] Из „Смъртта на бедняците“. – Б. пр.

[29] Из „Лулата“. – Б. пр.

[30] Из „Разговор“. – Б. пр.

[31] Из „Любовта към измамното“. – Б. пр.

[32] Из „Пейзаж“. – Б. пр.

[33] Из „Любовта към измамното“. – Б. пр.

[34] Из „На една минувачка“. – Б. пр.

[35] Из „Танцът на смъртта“. – Б. пр.

[36] С „tournant“ Пруст означава момент на преход, „издигане на идеята“; за да се почувства по-осезаемо тази интонационна и смислова „промяна“, подчертаваме полустишията: „И чиито очи биха направили // да завалят милостини, (промяна) без злобата, // блестяща в техните очи...“; из „Седемте старци“, тук неточно са цитирани стиховете: „Et dont l’aspect aurait fait pleuvoir les aumônes, / Sans la méchanceté qui luisait dans ses yeux...“. – Б. пр.

[37] „...Малката речица, // тъжно и бедно огледало, // в което някога проблестя // огромното величие // на болките ви на вдовица...“; из „Лебедът“, вторият стих у Бодлер е: „Pauvre et triste...“ – Б. пр.

[38] Из „Седемте старци“; в текста на Пруст полустишията са разположени едно под друго; у Бодлер: „Nul trait ne distinguait…“ Тук възстановяваме полустишието след знака за „промяна“: „С нищо неразличим, // от същия ад дошъл // този стогодишен двойник...“ – Б. пр.

[39] Т.е. краят на „Лебедът“, у Бодлер: „Au captifs, aux vaincus!... à bien d’autres encor!“. – Б. пр.

[40] У Бодлер: „…nouveau!“. – Б. пр.

[41] Съкр. от „sacré nom de Dieu!“, ругатня, богохулство. – Б. пр.

[42] Да се провери. – Б. а.

Марсел Пруст
Марсел Пруст (н1871-1922) е френски писател-романист, критик и есеист. Виден представител на модернизма в литературата от началото на 20 век, той е най-известен със своя монументален многотомен роман „По следите на изгубеното време“, публикуван между 1913 и 1927 година.
Други статии от този автор
Посетители: 108

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018