Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Истории от автора на „Магазинчето“

Детайли
Посещения: 2020

Че България е изправена пред „цивилизационен избор“ е фраза, която се е превърнала в нещо като модерна мантра, доколкото мога да разбера от разстояние. Но съдържанието на самия избор, онова, което трябва да се избира, рядко става обект на някакъв по-прецизен и ясен разговор. В какво се състоят разликите, кои са алтернативите, между които можем и трябва да избираме?

Детайли
Посещения: 1103

Настоящият текст представлява поредица от размисли, породени от епизода „България и Тристранният пакт“ от предаването „История.bg”, излъчен на 23.02.2015.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 1041

Събуди се с ясното усещане, че току-що е разговарял с нея на френски, при това на вие. Удивлението го застигна малко по-късно, когато постепенно започна да се разсънва, осъзнавайки, че френският не е език, на който може да разговаря, не и когато е буден, във всеки случай. Опита да си припомни за какво беше ставало дума, но в съзнанието му беше останало единствено парцаливото Je vous remercie, Madame, je vous remercie de votre confidence, и след известно усилие, не съвсем приятно, той се отказа. В устата му беше застинал мътен вкус с намеци за импровизираната манджа, която беше приготвил за себе си и малкия на обяд, разчитайки най-вече на глада, който все някога трябваше да заглуши вялите протести на момчето, несвикнало да сяда на масата без майка си. Отърси глава като куче, хвърлено в басейн. Едва сега забеляза, че синът му го гледа отсреща с широко разтворени, изпълнени с уплаха и съчувствие очи.

Детайли
Посещения: 1001

Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се публикува в „Либерален преглед“ – днес, на 3 юли 2021, малко повече от 14 години след началото на това донкихотско начинание – и десет дни преди рождения ден на майка ми, светла ѝ памет, която на 13 юли би навършила 94 години. Добър повод да се направи някаква равносметка, не ще и дума. Нека тогава се озъбим на вечно-киселото усещане за невидимост и незначителност, и се опитаме, може би заедно, да покажем на себе си и света едно малко по-приветливо, по-спокойно, по-доволно, човешки-щастливо лице. Нека, с други думи, се опитаме за момент да променим собствения поглед към това кои сме и откъде идваме. Амин.

Детайли
Посещения: 1217

Миризмата ѝ – остра и възбуждаща, го подлудяваше не на шега, но той не ѝ се поддаваше, държеше юздите здраво, в очакване на момента, когато тя ще бъде готова. Не знаеше кога точно – беше наредил да я държат в отделно помещение, съвсем сама, до второ нареждане. Осем часа дотук, сама със себе си и надвисващата нощ. Сама, убийствено красива. Беше я наблюдавал вече няколко пъти през шпионката, скришом, наслаждавайки се на ерекцията, която всеки път го караше да намества панталона си отново, в малко по-удобна позиция. Никога не би допуснал, че е туркиня, ако не го знаеше предварително. Тя носеше външността си с небрежна грация, дори и тук. Изглеждаше като човек, който знае цената си, който е свикнал да я получава без особена подкана. Никакъв грим, само малко червило по устните, цялата в траур, разбира се, но блузата ѝ беше разкопчана точно толкова, колкото е необходимо, за да се знае кое какво е, а полата – нито къса, нито дълга, разкриваше от краката точно толкова, колкото човек да си представи останалото във всички подробности. Седеше, без да кръстосва крака, но и без да придърпва полата си, очите ѝ бяха зачервени, но не плачеше, не направи нито един опит да попита кога най-после ще я разпитат, ще я пуснат ли да си ходи, какво изобщо ще се случи. Просто седеше и чакаше. Изглеждаше корава на пръв поглед, но миризмата я издаваше. Ловджийският му нос отдавна я беше подушил, вярно и безотказно. Тя нямаше ни най-малък шанс, като животно за отстрел. Което, разбира се, не намаляваше удоволствието ни най-малко. Ловът си е лов дори и когато всичко е предварително решено. И плячката не става по-малко апетитна от това, че е напълно беззащитна. Дори напротив. Дори напротив.

Детайли
Посещения: 914

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

Детайли
Посещения: 981

Започвам този текст със сравнително ясното съзнание, че чрез него ще осъществя някаква ултимативна версия на онзи първороден философски грях – contradictio in adjecto, противоречие в определението. Елитността, такава каквато я чувствам – и каквато ще се опитам да я представя по-долу – се състои именно в пълното отрицание на каквото и да е говорене, дори мислене на… м-да, елитността. Да говоря за нея, следователно, не е нищо друго освен акт на осъзнавана, заявявана и директно поддържана анти-елитност, не-елитност. Такова поне е намерението ми. Говорейки за елитността, аз по неизбежност се разграничавам от нея. И това е добре точно така, именно така.

Детайли
Посещения: 985

Защо българите – един народ, който само четиридесет години по-рано беше спасил еврейското си малцинство (с всички уговорки, свързани с най-новите исторически факти, които ни се налага да преглътнем във връзка с този момент от историята ни) – защо българите, един сравнително мирен и без особена ксенофобска диря в историята си народ, най-неочаквано, в края на двадесети век, се поддадоха на една елементарна анти-малцинствена кампания и в резултат на това опетниха себе си с първото в историята на следвоенна Европа масово етническо прочистване, и разрушиха почти непоправимо етническия мир в страната си? Това, според мен, е въпросът, който не може да остане без реален, достоверен и подплатен със солидни изследвания и обществени дебати отговор, ако страната и нацията ни биха желали да намерят път към семейството на европейските народи.

Детайли
Посещения: 1044

Да остаряваш – това означава да ставаш все повече самият/самата себе си. Но дали наистина е така?

Нека да започнем с промените. Те, вече казахме, са очевидни. А може би не съвсем, инак защо би трябвало да е толкова трудно да им се противопоставяме? Всъщност, в какво точно се състоят те – тези капани на остаряването, в които попадаме всички, с неизбежност? И кое е нещото, което ги прави толкова трудно различими, тъй недоловими?

Детайли
Посещения: 1133

Случвало ли ви се е някога да се замислите над смисъла на думата „милост“?

Знам, знам, звучи малко нафукано, един вид, ей сега ще ви просветля, ще ви обясня всичко, нали? И все пак, замисляли ли сте се някога над думичката „милост“? Правило ли ви е впечатление например колко рядко тя се среща в ежедневието, как всички ние я избягваме някак неволно, по инстинкт. Милост? Еййй, а стига, не ме занимавай с глупости! Или в някакъв по-кротък вариант: „Ми де да знам, звучи неудобно някак. Милост? Че кой ти говори такива неща днес, това ми звучи почти като… нещо от Библията или от книжки за деца, знам ли? Хайде, стига, дай да говорим за нещо друго“.

Детайли
Посещения: 1350

Когато я срещнах в кафенето на Червената къща, лицето на моята добра позната беше изпънато от напрежение. Поздрави ме малко нервно и продължи да обсъжда с другата ми добра позната детайлите по домакинството на семинара, който, оказа се, междувременно бил преместен от университета тук. Но защо, не разбирам? „Забраниха ни“, отговори ми тя накратко, после продължи работата си.

Тук вече ме напуши смях – не знам защо, може би е било неразбиране на ситуацията, а може и да е било проста реакция на разтоварване от напрежението, което буквално цвърчеше във въздуха наоколо. Забранили? В 2009 година, в страна-членка на Европейския Съюз, някой е забранил семинар под името „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"? Момент, но нали ректорът е историк, човек, образован на Запад, в Сорбоната, доколкото знам. В кой век живеем, по дяволите?

„Именно той ни забрани“, беше отговорът.

„Но как, по какъв начин? С какво се мотивира?“

Думите му бяха „Семинарът е прекалено политизиран, прекалено едностранчив“.

Аз все още не разбирах. „Но нима е възможно да има съпротива от страна на ректора на Софийския Университет срещу разработването на най-новата ни история? Не мога да повярвам, не мога да разбера.“

Двете дами ме изгледаха със зле прикрито съжаление. Бедничкият, в кой свят живееш?

„Виж какво, всички турски гости идват директно от Турция, това са живи участници в съпротивата от 1989.“

„Е и какво?“

„Как какво? Тия хора са реална опозиция на Доган, макар и да не правят политически капитал от това. Те просто казват, че неговата роля в събитията е била доста по-ограничена, отколкото тя се представя в момента. Става дума за това коя от двете версии ще влезе в историята, как може да не разбираш?“

И тук вече започна да ми просветва. Джордж Оруел – 1984. „Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Нещата внезапно започваха да придобиват един до болка разбираем, уж отдавна забравен смисъл...

Детайли
Посещения: 1465

Не бих се учудил, ако някой ден бъдещите историци счетат за най-удачно описание на нашата съвременност кратичката формула „времената на Големия страх“. Не че страхът като изключително ефективно средство за контрол и манипулация на масите е изобретение на нашето време. Онова, което изглежда ни различава от по-ранните, технологически не толкова изкушени епохи, е гласовитостта.

Тясно сплетената комбинация от голямоформатни, медийно всесилни политически и бизнес интереси, която без видими изключения управлява световните икономики и политики, вече се е превърнала в своеобразен политико-медиен комплекс, наследник на предишния, военнопромишлен такъв. И формулата, която, както изглежда най-ясно описва начина, по който този комплекс функционира, се съдържа в простичкото вестникарско правило: „Добрите новини не са новини!“ Студените войни биват заменени от глобални затопляния, злите империи – от брадати фундаменталисти, препасани с колани от динамит. Онова, което не се променя, е посланието. Страхувайте се – и ще бъдете щастливи! Това е формулата, която ни се предлага от всички страни – и, дали под натиска на някаква еволюционна (и все пак доста перверзна) потребност за приспособяване, или от простичък стаден инстинкт – ние с удоволствие се подчиняваме, превръщайки страха в modus operandi, един вид сив кардинал, който ежедневно управлява съществуването ни.

Детайли
Посещения: 1533

Сеячите на страх. Дребните, но неутолими, неизличими, комай непобедими паразити, които са се впили някъде в командните центрове на нашите с вас нервни и умствени системи, които са ни парализирали, обвили в някаква луда паяжина от страхове и клишета, напълно парализиращи слабите повици на тъй дълбоко вцепенените ни съвести… Ездачите на мътно озъртащия се, омаян, обаян, урочасан гигант, наречен народ. Зомби-майсторите, майсторите на пехливанлъка, познавачите на Фатки и Майсторлъци, овчарите на стадото, свирещи на дудук, омайващ сетивата ни, с ръка скрита под ямурлука, тайничко полегнала върху дръжката на ножа, приготвен за поредното приношение, в което да бъде покосена някоя и друга овчица, за да настъпи след това яката лапачка…

Детайли
Посещения: 1539

Поп Кръстю се изправи като пиян, олюля се един или два пъти, после се стовари на колене пред Апостола, сграби ръцете му и се разрида като дете, дълбоко и жално.

– Апостоле, апостоле, апостоле! Събуди се, човеко, съвземи се! Изкушил те е нечестивият, взел ти е ума заради едно нищо, не мой да си толкова горд, да не видиш сам какво си на път да извършиш. Ако ти паднеш, падаме всинца заедно с тебе, Апостоле! Толкова ли не можеш да видиш? По-добре… – Той пое въздух дълбоко, сякаш нещо го давеше – По-добре мъртъв… отколкото… такъв. По-добре мъртъв. Смертию смерть поправ!

Васил измъкна ръцете си от трескавата хватка на отеца, отдръпна се крачка назад, изгледа го с почуда, после очите му отново се премрежиха и някак потънаха навътре, в себе си.

– Може и да си прав, Кръстьо. Може и да си прав. Знам ли кое е най-добре и за мен, и за вас. Но стига толкова, среднощ стана, време е за лягане. Утре пак път ни чака, знаеш сам.

– Тъй, тъй – разбърза се изведнъж отецът, сякаш споходен от прозрение. – Прав си, прав си, Апостоле. Ама аз още не съм уморен. Ти легни, почивай, а аз ще бдя отвънка. Като се върне Никола, ще взема и аз да наобиколя, да проверя, щото нищо се не знае. Четири очи са по-добре от две. А ти почивай, почивай.

Стана, разцелува Апостола, и си тръгна. В тъмното…

Детайли
Посещения: 1641

Писането е нещо, което се случва (почти) независимо от собствената ми воля. Или така – или не се случва изобщо. Времето и болезнените преживявания за собствена неавтентичност са ме научили да не се подчинявам на празното желание да надвия самотата, отчаянието, скуката, усещането за пълна изолация от този свят – все болезнени и трудни за живеене неща – чрез опити да „пиша, защото трябва“. Не го правя, или поне се надявам, че не. Опитвам се да намирам някакви съответствия между онова, което се случва във и вън от мен, и писането, но, като се изключи прекалено елементарното наблюдение, че има пряка и директна връзка между физическата ми форма и онова, което се появява на екрана, нещо друго няма. Писането е магия, която изисква пълно подчинение, à la Houellebecq ? ?. Писането е нещо, което няма очевидна връзка със съзнанието и мисленето ми, като се изключи – отново очевидния – факт, че се поражда от тях, но не като плод на някаква съзнателна, култиваторска работа, а по-скоро като диво растение: има ли благоприятна, добре наторена почва, има и растения. Изчезне ли хранителната среда, изчезват и растенията.


Тази псевдо-биологическа аналогия е единствената, която мога да предложа. И, забележете, моля: за мен този процес е не само единствено възможният, той е и единствено ефективният, единствено автентичният, единствено обещаващият… Фразите, които се пораждат в моите моменти на късмет, рядко имат гладка, лесна за проследяване и възприемане форма или дори повърхност. Обикновено те са дълги, прекомерно накъдрени и изпъстрени с думи, които текстовият ми редактор безмилостно маркира в червено. Непознато, отново непознато, пак непознато… Абе, човек, ти ще напишеш ли най-после едно изречение, в което да липсват думи, дето липсват в речника?

Детайли
Посещения: 1459

Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на „чуждия“.

Детайли
Посещения: 1459

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 1535

Именно в това твърдение – „гениите са откачени“ (което по принцип не съдържа нищо ново) – се състои живецът на доктрината за „невроразнообразието“, с която започнах разказа си. Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани; те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкия прогрес, без които той едва ли би бил толкова ефективен. Ако всичко това ви звучи несериозно или компенсаторно, то, моля, замислете се върху някои от развитията, които характеризират съвременното разбиране на цялата тази тематика в западния свят: колкото повече се задълбочава осъзнаването и разбирането на проблема сред научните и по-широките публични среди, толкова повече се утвърждава и схващането, че хората с аутистки черти и трудности в развитието демонстрират изключителни склонности към творческо мислене. Дали това е някаква „вродена черта“ на аутисткия спектър, или принудителна компенсация, която хората от този тип са принудени да развиват, за да могат да се ориентират и справят в един принципно „чужд“ свят, може би не е най-важният от всички възможни въпроси. Най-същественото, онова, с което трябва да започнем, е осъзнаването на факта, че „откачалките“ са важна и необходима съставна част от тъканта на човешкото съвместно съществуване. Не „идиоти“, не „инвалиди“, нито дори „нещастни хора“. Да, те са други, но именно поради това ние имаме нужда от тях. Без другостта светът едва ли би се движил напред със същото темпо.


Оттук и простичкото мото, с което бих предложил да започнем обществения разговор по тази тема, днес и сега, в България:


Другият – това съм аз!

Детайли
Посещения: 1417

Бай Ганьо е може би най-остро уловеният образ на една от основните черти в националния ни характер – дълбоката потребност от себе-отричане. „Българското“, още от самото начало на съществуване на Българския национален проект, е било дефинирано преди всичко като набор от отрицания, от негации, свързани с факта – реален или възприеман – че сама по себе си българската култура, през цялото време на следосвобожденското си съществуване, не е била в състояние да посочи някакви glaubwürdige, believable, croyable варианти на нещо сравнимо със Запада – вечния еталон за… хм, да, всъщност за всичко – в националния ни характер и битие. Бидейки принципно догонваща култура, тя винаги е била характеризирана от рязка неудовлетвореност, може да се каже, дори неудовлетворимост. И неспособността за истинска вяра във възможността за предлагане на нещо дори отдалечено сравнимо с високите образци на онова, което у нас винаги е било безусловно приемано като еталон, тоест „Западът“ (и безкритично, поради перманентна липса на близък контакт и досег с него) – тази неспособност е, и до днес, нейна основна характерна черта.

Оттук и силната склонност към едно раздвоение, което граничи с патология, с шизофрения: както изглежда, на неподправено, нераздвоено, невгорчено наслаждение от живота и битието в България, открай време са били способни единствено хората, освободени от тежестта на непосилното, тъй премазващо и отравящо живота, сравнение със Запада. Хората на „чалгата“. Невежите или ония, които сме наплюли като такива – „циганите“, „селяните“, „простаците“, „идиотите“. Всички останали (ако тези, първите, изобщо съществуват още някъде извън теоретизиращото съзнание на автора на това есе – защото, то се знае, в наши дни вече не са останали такива, които да не са имали досег със „Запада“, пък било то и само чрез телевизора)… всички останали, включително и самият той, са перманентни жертви на неспособността за освобождаване от българския, от балканския комплекс за непълноценност.

Детайли
Посещения: 1417

Започнах с Камю, иска ми се да привърша пак с него: „Най-сигурният белег на младостта може би е прекрасната склонност към простото щастие. И най-вече настървението да се живее по-бързо, стигащо до разхищение“. Може би с такива думи, скъпи мои, може да се изрази една друга страна на българския характер. Или българската съдба, кой знае? Във всеки случай, мислейки за родината, аз често затварям очи и си мечтая така: „А какво ще стане, ако изведнъж всички ние – но наистина всички, всички, всички –, изведнъж забравим воплите на телевизия, вестници, радио и само за момент си пожелаем невъзможното (което в нашето объркано време май просто означава да бъдем българи)?“ А после се сещам за онова „може, но ние няма да сме живи“ и отново се завръщам към реалността.


Впрочем, казва ли ти някой? Невъзможното, казват, било просто форма на възможното, разпростряна в отрязък от време, необозрим за нашите очи. Което – и в това е надеждата ми –, тече понякога бавно, а друг път бързо, много по-бързо, отколкото ние можем да си представим. Тъй че, скъпи ми българи, нека бъдем реалисти и мислим по-често за невъзможното. Кой знае, може би точно в това – и единствено в това –, се състои нашия шанс най-сетне да направим от себе си онова, което всъщност сме.

Детайли
Посещения: 1388

Ламята за малко не го цапардоса, та да го размаже като муха, после се усети и се разсмя добродушно. Или поне се престори, че е добродушно. Инак жилото на отровната дума продължи да я боде отвътре, но тя бързо превъзмогна неприятното чувство и добави с неестествено-игрив тон:

– Еее, хвана ме ти, признавам. Да, лоша дума е тая, имаш право.

Онова подсмъркна шумно, после изтри носле в ръкава на фланелката си, без да го е еня за неща като добри маниери. Ламята хем се намуси отвътре, хем го изгледа отново, този път с тежък, преценяващ поглед. Имаше нещо в това хлапе, което я подсичаше отвътре, с някакво странно, почти злокобно усещане. Тя се поразмърда внимателно, после пак застина. Тия неща от приказки не се научават, единствено добрият пример може да научи някого на маниери.

– Не просто е лоша, а си е направо… бръснач – отсече момиченцето. Прерязва те нáпреко и оставя ей такъв белег. – То посочи лакътя си. – До живот. Не можеш да си представиш какво е хората непрекъснато да повтарят „Такова хубаво дете, а такова нещастие. Ама им е хак на Карталовците! Точно на тях да им се роди идиотче! Има справедливост на тоя свят.“ И го правят пред теб, защото си мислят, че не ги разбираш!

– Чакай, чакай! – сепна се изведнъж ламята. – Ти как се казваш, всъщност?

– Леа. От рода Карталови. Това ще рече „Орлови“, ама ти сигурно и без това го знаеш.

Ламята мълчеше, пронизана от предусещането за съдбовност и предопределеност, някъде чак до най-затулените дебри на древната ѝ душа.

Детайли
Посещения: 1592

И тъй, ще ми се тук да ви разкажа с малко повече подробности какво се случи с мен от 1986 година насам. Някои от случките са повече, други – по-малко интересни, но общо взето, какво да си кривя душата, историята ми се вижда не безинтересна. Иначе щях ли да я описвам? Дано и на вас така да ви се стори, а пък ако не – ще ме прощавате. „Всекиму собствените говна най-добре миришат“ беше казал Еразъм и аз, види, се не правя изключение от правилото.

 

Детайли
Посещения: 1505

Провалът като теория и провалът като реалност са две доста различни неща, както могат да засвидетелстват куп неща, от размишленията в стил Бекет, та чак до неизличимите белези в душата, примерно. Казано най-общо, принципната неизбежност на провала е единствената му абсолютно сигурна характеристика.

Детайли
Посещения: 1499

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния си живот – историята на раждането и отглеждането на двете ни деца Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно – Паул и майка му Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и – бих казал – с огромна любов. Разведени сме с Дорейн от около петнайсет години и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство на приятелство, разбиране и взаимна подкрепа. Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“...

Детайли
Посещения: 1556

Една собствена история, която би трябвало да говори сама за себе си. История за прекрачване на граници и наказание. Писана с класически образци пред очите, да видим какво е излязло...

Детайли
Посещения: 1527

Интересно, понякога човек установява, с (приятно) удивление, че най-тежките, най-страшните периоди от живота му са били и най-творческите. Поне така се случи с мен – нещо, което неволно ме довежда до една фраза на Майстер Екхарт, големия немски мистик от Средновековието: „Страданието е животно, на чийто гръб човек най-бързо стига до съвършенството“

...към което днес сутринта ми хрумна едно допълнение, надявам се да го приемете без прекомерна критичност: „Преследването на съвършенството е най-опасното занятие на тоя свят: като повечето благородни зверове то просто убива, и то именно в момента, в който решите, че сте го достигнали.

Няма значение дали ще продължите да съществувате и след това.“

Детайли
Посещения: 1398

Кратък разказ от Златко Енев, четен от автора.

– Здравей – каза някой изотзад и той за малко не се подхлъзна от седалката на протрития въртящ се стол, верен съратник в безкрайната битка с думите.

Обърна се бавно, проклинайки болката във врата, която не му позволяваше по-бързи движения. Размазаният образ отсреща му напомни, че е оставил очилата си някъде по работната маса, затърси с ръка зад гърба си, все още парализиран от страх, откри ги, надяна ги на носа си …

И застина.

Отсреща го гледаше най-ангелското, най-красивото лице, което би могъл да си представи някой след Рафаел – безумно, неописуемо хармонично, изваяно с онзи природен замах, който никаква човешка ръка не е в състояние да възпроизведе, с високи скули, огромни, бездънно-сини, малко по детски наивни очи, тясно носле и устни, изпълнени с чувство, но не и чувственост – всичко това обрамчено от нежно-чуплива кестенява грива, най-прекрасна рамка на най-прекрасната картина. Дори светлината падаше върху чертите ѝ по някакъв особен, пастелно-мек начин, до болка познат от професионално филтрираните холивудски филми, но инак напълно несъществуващ в природата. Гледката беше толкова смайваща, че сърцето му се разхлопа и започна да боли – истински, не на шега.

Детайли
Посещения: 1615

Беше тъмно, студено и Незнайният воин беше кисел. Не че го смущаваха студът и тъмнината – за седемдесет години служба беше се научил да не обръща внимание на такива неща – но гълъбите отново бяха цвъкали цял ден по главата му, а, разбира се, никой не обича такива неща, и Незнайният ругаеше тихо, макар и със застинало в сурова тържественост, избръснато от времето гранитно лице – фалшива маска, прикриваща цъкащия отвътре, насъбиран с десетилетия гняв...

Детайли
Посещения: 1485

Да те оставя ли сам? – попита майка му изотзад и се закашля, остро, режещо.

Той не отговори, придърпа с крак една от табуретките и се отпусна тежко върху нея. Ковчегът се заклати застрашително и той го подпря с коляно, гледайки стреснато към мъртвеца, който за малко не се изтърси на пода. Беше евтин, паянтов ковчег, направен от тънки летви и прекалено плитък за все още тежкото тяло на баща му, което стърчеше поне с педя над страничните стени.

Детайли
Посещения: 1250

– Ало …

Даже и в тази най-неутрална от всички възможни фрази гласът й се изхитряваше да звучи някак провлечено и приканващо – или откровено разголено, в зависимост от интерпретиращата фантазия. За момент той се поколеба дали да не й каже какво е правил само допреди пет минути с мисълта за нейния глас в главата, но после се отказа. Някои неща все пак си остават най-свежи, когато не бъдат споделени. Частната сфера, закъде сме всички без частната сфера?

Прочетете още...