Казват, че си жив дотогава, докато има на света някой, който си спомня за теб. Ако е така, значи дядо ми Александър е жив. Да, формално сме го погребали отдавна, още в комунистическо време. Но често в главата ми се завърта, кой знае защо, неговата история. Може би защото и аз като него се оказах емигрант. Разликите са, разбира се, много, но поне две са твърде съществени. Той е тръгнал на изток, а аз – на запад. Той едва е надхвърлял юношеската си възраст, а аз клоня към залеза.

Автор: Станка Николова

Пратиха го в пенсия веднага, не го оставиха и ден повече. Сякаш им беше досадил, сякаш не вършеше работата си с прецизността, с която всяка сутрин се бръснеше, връзваше вратовръзката върху снежнобялата яка на безупречно изгладената си риза, сресваше оредялата сива коса и се намръщваше срещу лицето, което виждаше в огледалото. Не познаваше това лице – с дълбоки прорези от бръчки, с развихрени косми, щръкнали от веждите, носа, ушите, които никаква ножичка не можеше да укроти. После слагаше сакото и накрая обувките – лъснати до блясък. Винаги носеше малко парцалче (за всеки случай) в джоба си, за да ги избърше, ако се накалят или внезапно завали, защото беше есен.

Автор: Силвия Чолева

Прекоси задния двор на пететажния жилищен блок. Седна на ниската метална оградата в най-далечния край. Беше обичайното му място. Тук, скрит от хората в блока зад двете високи тополи, можеше да го намери всеки, на когото беше нужен. Иван стоеше с наведена глава, изглеждаше дори задрямал, а всъщност чакаше търпеливо. Най-вероятно скоро щеше да се появи шефката от големия магазин на ъгъла. Снощи беше му казала, че очаква половин камион с картофи. Били в чували, лесни за пренасяне. Каза ѝ, че знае къде да го намери. Нека се обади пристигнат ли. Но вече се молеше да не се появи точно сега. В двора от страничния вход, който излизаше от двора направо на улицата, бяха се появили двете най–важни за него същества. Маша беше изчезнала за цели четири дни. Иван напразно обикаляше и я търсеше в най-тайните кътчета на двора, където преди беше се случвало да се крие.

Автор: Палми Ранчев

Обикаля известно време по спирката на автобусите, и не защото любопитства, докато разглежда масата на продавачката на преоценени книги или витрините на грозния метален павилион за евтина козметика. Никак не ѝ се чака, а нейният автобус както винаги закъснява. Живее почти до центъра, в стар квартал. Но рейсът обикаля дълго, докато стигне до нейната спирка. Маршрутът му е такъв, и затова с него се пътува доста по-дълго. Може да се прибере пеша, по-бързо е, но не го прави. Или го прави все по-рядко, защото в края на деня е доста уморена. Една жена на висок глас коментира с продавачката и избира лак за нокти. Лаковете са наредени по цвят. Момичето подава глава почти извън прозорчето на павилиона, за да види дали има търсения от жената. Не е ясно защо просто не си го избере сама. Ноктите ѝ са с различна дължина, лошо поддържани, с изгризани кожички отстрани. Косата на продавачката се заплита в наредените шампоани и кремове за ръце и ги събаря. После ядно излиза отпред пред павилиона и подрежда всичко отново както си е било.

Автор: Силвия Чолева

Имаше пистолет. И мразеше хората. Това са фактите в момента, повтаряше си той. Не дължеше обяснение на когото и да било както за едното, така и да другото, дори когато влезе в претъпканото с посетители кафенето. Беше от модните напоследък. Столовете и масите бяха отвратителни. С безброй пластмасови заврънкулки. Навсякъде украшения. Искаха активно да се харесат. Нямаше по-достойно за огромното му презрение. Презираше както столовете и масите, така и хората, които седяха на тези столове и около подобните на столовете маси. Значи имаше допълнителни основания да стреля. Всеки момент щеше да започне. Ще го направи хладнокръвно. Прицелване – изстрел, прицелване – изстрел… Не трябва да изпразва целия пълнител. Ще пусне няколко куршума в самодоволните търбуси наоколо. После ще се застреля в слепоочието. Ръката в джоба на сакото му беше схваната от стискането на пистолета.

Автор: Палми Ранчев

Кристо обединява хората, чувам. Едър мъж леко залита върху мен клатейки се с моряшка походка върху понтона и се извинява с „Чудо, чудо“ на всички езици, които знае. Няколко дечица край мен писукат и правят цигански колела. Срещам приятели и познати с обувки в ръце. Поклащат се леко заради „понтонната“ походка, но и заради еуфорията, която ги обзема. За първи път съм част от един съвременен, добронамерен и благодарен световен Вавилон. Съпричастна съм, не защото Кристо е българин, а защото е гражданин на света с твърд български акцент, както казват американските журналисти.

Автор: Бисера Виденова

Най-лошото в това да си търсен от полицията в град като Барселона е, че всички кафенета отварят толкова късно. Когато си принуден да спиш без покрив над главата, обикновено се будиш по зазоряване, а никое от кафенетата в Барселона не отваря преди девет часа. Затова трябваше да чакам с часове, преди да мога да изпия чаша кафе или да се избръсна. Чувствах се странно, когато виждах анархистките лозунги по стените на бръснарниците, според които даването на бакшиш е забранено. „Революцията разкъса оковите ни“, гласеше надписа на едно от окачените по стената парчета хартия. Искаше ми се да кажа на бръснаря, че скоро отново ще му надянат веригите, ако не внимава поне малко повече.

Автор: Джордж Оруел

Долу на „Аксаков „ни чакаше кола, натовариха ме в нея и ме закараха в Дирекция на милицията до „Лъвов мост“. Там ме свалиха по едни стълби до приземния етаж и ме заключиха в килия. Цял ден ме държаха жаден и гладен. Вътре нямаше нито легло, нито стол – само един влажен циментов под. До вечерта клетките около моята се позапълниха. Някъде към полунощ се чу глас:

– Всички да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете!

Взеха да извеждат един по един съкилийниците ми, а после се разнесоха стонове, които кънтяха като в пещера. Дойде и моят ред. Клетката ми отключи дребно човече, тънко като тръстика и не по-високо от метър и шейсет. Беше облечено в униформена риза с навити ръкави. Погледна ме криво и каза:

– Идвай тука!

Автор: Костадин Костадинов

Втория си ауреус открих през октомври 1943 г. Изкопах си го с тези две ръце. Точно бях навършил 17.

След като бомбата уби родителите ми и бутна къщата ни на Дунава, една наша леля от Чепеларе взе да гледа сестричката ми, а мене дядо Захари ме прибра да живея в Тополка. Тогава баба вече беше починала и той въртеше сам хана. Имаше нужда от помощник, защото много народ се извървяваше оттук. Нашите войски бяха завзели земите в Беломорието и търговците, които купуваха стока от ония краища, изкарваха добри пари, а щом дойдеха в хана, се разпущаха и харчеха на воля.

Захари ми е дядо по мъжка линия. Татко го беше зарязал, за да се ожени на другия край на България за рускиня – за майка ми. Нейните родители също бяха покойници – само знаех, че баща и е бил офицер от армията на Врангел.

По цял ден работех в хана – или сервирах в кръчмата, или оправях стаите за гости. Вечер заспивах като пребит, сутрин се вдигах по тъмно. Оставаше ми още една година учене в гимназията, но с дядо се разбрахме да прекъсна, докато свърши войната.

Автор: Костадин Костадинов

С Васил Странджев, по-известен с прякора си Императора, се запознах през есента на 1995-а. Той живееше в родопското село Тополка, а на мене ми се наложи да се заселя там с жената и децата, за да се грижим за болнавата ми тъща.

За първи път го видях един неделен следобед в селската кръчма. Заради горещото циганско лято бяха изкарали масите на площада. Императора играеше шах с магазинера, а четирима кибици наблюдаваха фигурите на дъската и вяло коментираха поредния ход. Пред всеки от групата стоеше запотена чаша с облак (коктейл от мастика и ментовка). Електрическите жици на главната улица приличаха на гирлянди – бяха натежали от безброй лястовици, които се събираха за пътя си на юг.

Автор: Костадин Костадинов

Привечер се появяваха по-големите. Те бяха по-сдържани, но и по-опасни. Превръщаха стискането на ръцете, прегръдките и удряне на дланите в сложна церемония. Опитваше се да разбере какво замисляха. От всичко най-отвратителни бяха постоянните кражби. Във всеки турист момчетата и момичетата виждаха само своя бъдеща плячка. От всички надебелелия напоследък Едуардо беше най-безмилостен. Вероятно само така му изглеждаше. Не правеше нищо различно от останалите гамени. И той дърпаше чантите на жените или фотоапаратите от ръцете на разсеяни или разглеждащи старините японци. После с голяма скорост се спускаше по някоя от съседните улички. Само дето беше доста по-арогантен.

Автор: Палми Ранчев

Идваха откъм насипа над железопътната линия. Единият държеше топка под мишницата. Ръкомахаше със свободната ръка, а другата всеки момент сякаш щеше да изпусне топката. Тя обаче така и не падна до края. Другият изглеждаше видимо по-голям с две-три години и с превъзходство разсеяно подритваше истински и въображаеми камъчета, или каквото имаше по земята. Не бързаха, говореше единият, другият се съгласяваше или просто отговаряше лаконично. Гласовете се губеха, разтваряха се в обедната мараня, а момчетата повишиха тон само докато влаковата композиция преминаваше с оглушителен шум, скърцане и трясък.

Автор: Силвия Чолева

Бях се зачела в летните повърхностни анализи и прогнози, когато се сетих, че закъснявам за часа за масаж. Скочих от шезлонга. Омотах набързо прозрачното тюркоазено парео около тялото си и хукнах. Подскачах по стълбите. По пътеката срещу мен вървяха двама мъже, нови лица в хотела. По-ниският се закова на място. Забавих малко крачката си – не отива на петдесетгодишна жена да топурка като малко момиченце. Минах покрай вкаменилите се непознати фигури, нахълтах във фоайето и ги забравих.

Автор: Мими Михайлова

Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма дърводелска работилница, в която произвеждаше фалшиви антични мебели. Плащаше мизерни надници на двайсетина нелегални работници – поляци, румънци и българи. Бизнесът му беше прост и доходоносен. Обикаляше цяла Германия и Холандия и изкупуваше старите греди на обявени за разрушаване средновековни сгради. От тях дърводелците черноработници правеха пред очите ми гардероби, бюфети и спални. После се включвах и аз, като резбовах върху мебелите прочутите „ахенски лилии“ или фризове с така наречените „кучешки опашчици“. Накрая колекционери от цял свят плащаха луди пари за „античните“ мебели.

Когато отиваше да декларира доходите си в данъчното, а и на срещите с потенциални клиенти, Фриц обличаше дрипави дрехи и се представяше за прост вехтошар. Всъщност, печалбите му бяха космически. Задържах се при него, защото освен заплатата получавах правото да обитавам един прашен ъгъл в огромното му хале. Там през свободното време можех да си правя моите дървени скулптури.

Автор: Костадин Костадинов

Бях забравил, че с жена ми решихме да предоставим известна самостоятелност на дъщеричката ни. До днес винаги я придружавахме – по-често жената, но и аз, поне два пъти седмично – и до училище, и на английски, и когато ходи на плуване. Най-накрая решихме, че не само не можем, а и не трябва винаги да сме около нея. Причината да забравя за съвместното ни решение е съвсем банална. Преди три дни приех нова поръчка и вече работех по нея. Тази сутрин попитах жена си защо още не е облечена.

Автор: Палми Ранчев

На път съм да сбъдна трафаретната мечта на всяка средностатистическа мечтателка на средна възраст, захласната по телевизионните сериални сюжети. Венеция през зимата. Най-романтичният град в света в най-неочакваното за посещения време – точно след карнавала и преди пролетта. Преди настъпване на жаркото лято с убийствени влажни температурни изпитания в малката, разпръсната из лагуната суша, сред милионните туристически порои с щракащи фотоапарати и смартфони. Светлината от светкавиците допънително загрява въздуха, и, съюзявайки се със слънчевите лъчи, работи за глобалното затопляне. Нивото на водата се покачва и градът подгизва, дави се и ври; къщите тръгват към лагуната, църковните кули се поклащат застрашително наляво-надясно, толкова неустойчиво, че не успяват да съберат достатъчно сили и да се сгромолясат. Всичко танцува и се движи в този град и то не само по време на карнавала. Само на Рич и Брук не им пука в гондолата – тя с годежен диамантен пръстен, увита в скъпи кожи, той размекнат в умилителен захлас… Дързост и Красота. Гондолиерът подвиква „О, соле мио“, а в джоба на автентичната му жилетка шумолят стотачки.

Автор: Евдокия Борисова

Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози хероин и съвсем друго за няколкостотин хиляди лева, мислеше Тръпчо, докато прекосяваше площада към ъгъла на хотела. Беше размисъл за възможностите, които представя живота на различните хора, а също и за смисъла му. Имаше ли значение разликата, поне за него, продължаваше разсъжденията си Тръпчо. След като беше много по-вероятно да попадне – където и да е – за някоя доза херо, отколкото да спечели стотици хиляди. Такова беше положението. И нямаше да се промени. Въпреки сравненията и отрезвяващата оценката на евентуалните си възможности Тръпчо се чувстваше сравнително добре. Слънцето беше се появило в дъното на улицата и го чакаше да застане срещу него, за да стопли лицето му. Трябваше само да промени посоката, в която се движеше. Вече не вървеше към хотела, а се отправи към дъното на улицата. В такива моменти на почти безпричинно доволство Тръпчо притваряше очи и спираше, а заедно с него спираше и времето. Тогава мигът на блаженство ставаше продължителен. И за дълго непокътнат.

Автор: Палми Ранчев

– По време на вечеря с американския президент в Белия дом, Наполеон казал:
– Ако притежавах оръжията, които вие имате, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
По-късно пак по време на вечеря, този път в Кремъл, Наполеон казал на руския президент:
– Ако имах вашите служби за разузнаване, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
След време Наполеон посетил България и по време на вечеря с министър-председателя казал:
– Ако вашите съвършени медии бяха мои, никой нямаш да разбере, че съм загубил битката при Ватерлоо.

Автор: Мюмюн Тахир

По времето, за което разказвам, санкциите срещу бивша Югославия бяха в разцвета си. И контрабандата през границата не спираше. Принципно бях наясно какво се върши. Кой го прави, как го прави и срещу какви пари. От известно време търсех своето място. Не исках да съм един от стотиците измекяри. Чакаха рано сутрин с коли, и дори с мотори, да прекарат един пълен резервоар. Продаваха го и бързо се връщаха, за да минат поне още веднъж. Исках да направя истински удар. Организиран от мен, с мои финанси и акъл. Без да ставам войник или какъвто и да било на мутрите, които работеха в същия бизнес, но на едро, с цистерни и големи хора зад гърба си.

Автор: Палми Ранчев

Хубаво е да имаш при кого да отидеш в центъра на София. Вървиш с всички останали, които бързат по някаква работа, или си позволяваш да бездействаш на някое място, създадено точно за това, да се бездейства – кафене, градина с пейки, скъп магазина, в който повечето влизат да разглеждат, – зяпаш и бездействаш. Нямаш ли работа, подобни занимания могат да продължат доста време. Накрая, поне за мен, идва момент, когато ми писва. Тогава, както казах, е хубаво, ако имаш при кого да се отбиеш. Сега, накъдето и да се обърна, както и да погледна, съм близо до сергията за стари книги на Пламен Тушков. Всъщност сергията е на друго момче, което също познавам, а Пламен само продава. Без значение. Зад отрупаната маса с книги по това време мога да видя само него.

Автор: Палми Ранчев

Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гърбовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдавна не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разперени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

 

Автор: Мюмюн Тахир

Сега на някой, който ме познава от предишните години и още смята, че съм бизнесмен, ще му се стори смешно, дори жалко, че се търкалям в калта. Пробягвам на кратки спринтове между възвишенията, крия се зад стволовете на високите дървета и оттам преценявам дали пазачите са ме забелязали. Понякога си мисля, че не трябваше толкова дълго да се съпротивлявам. И по-рано да им дам парите. Щях да се спася поне от мъченията. Но онези, които са си залагали апартамента, за да имат първоначален капитал, и са печелили с труд всеки лев, ще ме разберат. Признавам, че в началото също имах свой номер. Дълго време се преструвах, че съм човек на Генерала. Няколко пъти го засякох в офисите на двете групировки, с които търгувах. Поздравявах го, той питаше за майка ми, с която са от едно село, и аз съответно му отговарях. Този контакт със сигурност ми е помогнал. И в продължение на две-три години работех почти необезпокояван.

Автор: Палми Ранчев

– Пицария google, добър ден, слушам ви.

– Пицария какво?

– Пицария google, какво искате да поръчате?

– Но… това не е ли пицария „Дон Домат“?

– Уви, беше. Наскоро google я купи и сега предлагаме куп допълнителни иновативни услуги, от които можете да се възползвате.

– Добре. Да видим какво толкова ново ще ми предложите!

Автор: Красимир Йорданов

Преди половин час Войчех беше напуснал дома ѝ, но тя все още усещаше вълнението от присъствието му. Бавно отпиваше от чашата. Беше я подала, за да ѝ налее още от виното. С него се чувстваше сигурна, доверяваше се на професионалния му нюх и на преценките му…, а той ѝ се беше посветил изцяло. Пареше я дъхът му: „Искам да…“. И двамата знаеха, че повече от това нямаше да позволят да се случи. Беше омъжена, имаше дъщеря, която я копираше, а и позицията ѝ изискваше точно премерени думи и поведение… Вече бяха изморени от разиграването на сценарии, от предвиждането на ходове, от страха да не сгрешат.

Автор: Мими Михайлова

Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще кажете. Баба ти все във Виена е ходила. Е, ходила е. Което си е така, така си е. Средата на 70-те е, дядо ми Радослав купува билети за кораб по Дунава и отплават, въпреки бурните протести на съпругата Евдокия. „Ти полудя ли, бе, Славко, вместо да си купим холова гарнитура, ще ходим във Виена? Виена, на стари години!…“ (Годините им са към шейсетте и по моему, днес, не са никак стари, ама хайде). Връщат се след три седмици подмладени и сияещи, баба ми носи армагани. Получаваме с братовчедката Деси най-красивите кукли, които соцлагерът някога е виждал, а средното поколение в лицето на майка, вуйна и леля се сдобива с три различни десена релефна лилава тревира, последния писък на модата. Костюмите тайор са ушити собственоръчно и светкавично от баба ми (тя е модистка) и дамите блясват в образователното общество на Добрич през Шумен та чак до Пловдив по най-виенския начин. В майчината ми фамилия никога не е стоял въпросът „защо Виена“ и „какво ще ѝ гледаш на Виената“. Напротив, колкото повече – толкова повече. Леля ми обаче, от другата страна на баща ми, вечно въздишаше: „Ах, Евдокия, мечтата ми е да отида във Виена, на новогодишния бал в операта, свако ти така и не ме заведе, ще си умра с отворени очи. Ама то е култура, то са обноски! Ей го, на и наш Джими (братовчедът) не е излизал от България, а е вече на четирийсет!“ Ами отидете бе, хора, софиянци сте, ей я де е Виената наблизичко. Социализъм било, не пускали. Превземки. Е, от двайсет и пет години вече пускат. Светът е широк и красив и познание дебне отвсякъде.

Автор: Евдокия Борисова

Едно, две три. Начало. Когато слагаше костюм, свиреше на пианото. Малко се беше разакордирало, но в този момент не можеше да си позволи да плаща на акордьор. Не и преди да получи пенсията. Иначе парите от сина си събираше във влог. Тях не искаше да докосва, освен в екстрени ситуации. Или – мечтаеше си понякога – ако получи покана от някоя филхармония в чужбина. Да дирижира „Реквиема“ на Моцарт. Тогава щеше спокойно да си купи – дори и най-скъпия – билет за самолет и да замине, както подобава на световноизвестен диригент. Не беше успял да стане чак световноизвестен, но пък синът му, като е сега в Аржентина, току-виж уредил едно гостуване. Много добре знаеше, че е невъзможно, и все пак…

Автор: Силвия Чолева

Целувката не я зашемети, обикновена целувка, страстна, но не замая главата ѝ. Не успя да измъкне веднага ръцете си изпод чаршафа и остана известно време така неподвижна, докато той продължаваше да я целува не само по устата, езикът му беше пъргав, но и по бузите, носа, очите, косата, после пак очите, устата, врата, да, тогава усети, че се предава на този целуващошептящ мили думи мъж, на пръв поглед мекушав, податлив, колеблив. На втори… похотлив? Откъде се взе тази категоричност, агресивност, насилие, ребрата я боляха от стискането му преди малко, а сега я ухапа. Тя успя да извади едната си ръка и го перна по гърба. Той се изправи на ръце над нея и започна да целува надолу тялото ѝ през чаршафа.

Автор: Силвия Чолева

Оригиналните принадлежности за провеждането на лотарията бяха се изгубили преди много време, а черната кутия, която сега лежеше върху столчето, беше поставена в употреба даже още преди Старецът Уорнър, най-старият човек в градчето, да е бил роден. Мистър Съмърс разговаряше често с жителите за нуждата от правене на нова кутия, но никой не харесваше идеята да се промени дори такава миниатюрна частица от традицията, каквато представляваше черната кутия. Носеше се история, според която настоящата кутия била направена с някои от частите на предишната черна кутия – онази, която била измайсторена по времето, когато първите заселници се установили, за да създадат селище тук. Всяка година, след лотарията, мистър Съмърс започваше отново да говори за нова кутия, но всяка година темата се оставяше да заглъхне без да бъде направено нищо. Черната кутия ставаше все по-опърпана с всяка отминаваща година; в момента вече съвсем не беше изцяло черна, а грозно цепната от едната страна, където се виждаше първоначалния цвят на дървото, а на някои места поизбледняла или оплескана.

Автор: Шърли Джаксън

Всеки път Картал говореше така неразбираемо и непостижимо за детския ум, но онази сутрин Шахин запомни недоволството му от човешкото прахосничество и беше съгласен с него. Всъщност, винаги взимаше страната на любимия си чичо Картал, най-малкият брат на баща му, който беше студент в София. След всеки негов монолог се опитваше да вникне в казаното, но бързо се уморяваше. Вечер сядаше в ъгъла на кухничката и вадеше подарената му от Картал тетрадка. Тя беше голяма, с твърди корици на ситни като незабравка сини цветенца – на предната имаше изрисуван етикет и там с едри черни букви беше написано: „Тетрадка-речник“. Момчето прехапа долната си устна и занарежда килнатите неравни букви: „Чичо Картал пак така хубаво говори за животът…“  изобщо не се подвоуми между живота и животът, защото на тоя свят нямаше нищо по-важно от него.

Автор: Мюмюн Тахир

Петър, наричан в тесни кръгове още Брадата, а пред мащабните държавни институции с незабележимо презиме, завършващо на „ов“, загърна халата си и стана да отвори. Позвъняването беше еднократно, изчакващо. Ако беше малко по-кратко, той би го определил като „плахо“, ако беше малко по-продължително, щеше да прекрачи в нахалното. Дебилите заспиваха с пръст върху звънеца, но те пък не бяха интересни. Петър обичаше да гадае по звъна характера на посетителите си. Преди да отвори, лапна две ментолови дражета и огледа зъбите си в огледалото. Не че имаше нужда.

На прага стоеше момче с ватирана качулка, високо около метър и петдесет. Носът му беше загубил детската си миловидност и една строга гърбица напираше да израсте на хребета му. Бузите му бяха мургави или мръсни, или и двете. Изпод сянката на качулката гледаха долните половинка на две големи, черни очи.

Автор: Кристин Димитрова

Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло от паметта ми. На австрийска територия. Лято. Мога да изчакам със същия билет два часа до влака в същата посока и да разгледам градчето. От пероните се слиза в подлез. Блестящ в чистотата на плочите си, с магазинчета за вестници, дребни подаръци, каквито могат да се видят по повечето гари, и в края – щанд със сладкиши, кравайчета, хлебчета, кроасани, бухти и какво ли още не. Уханният уют на печиво. Среща с австрийско-немските кравайчетата. Виждала съм ги единствено в илюстрациите към приказки. „Хензел и Гретел“. Има масички, кафе, купувам кравайче, опипвам твърдата, кафеникава, полирана коричка, посипана с едри кристали сол, разглеждам крайчетата, кръстосани и разделящи вътрешния кръг на четири. Колко ли пъти съм вървяла в смрачаващата се гора по стъпките на изоставените от родителите си Хензел и Гретел, ослушвала съм се с омъчнено и разтуптяно сърце за вълчи вой, стигала съм до полянката с къщичката от шоколад, със стрехи, украсени с кравайчета, поглеждала съм повдигната на пръсти през прозорчето от карамелизирана захар.

Автор: Фани Цуракова

През една слънчева априлска утрин, на малка улица в квартал „Хараджуку“ се разминах със 100% идеалното момиче.

Ако трябва да съм честен, не беше особено хубава. У нея нямаше нищо, което да я откроява. Дрехите ѝ също не бяха нищо особено. Отзад в косата ѝ упорито стърчаха сплъстени от съня кичури, а и не беше съвсем млада – май около трийсетте. Трудно можеше да се нарече момиче, ако трябва да сме съвсем точни. Въпреки това, макар и от петдесетина метра аз вече знаех – тя е 100% идеалното момиче за мен. В мига, в който я видях, усетих силен земен тътен, разтреперих се, устата ми пресъхна като пустиня.

Автор: Харуки Мураками

– Е, това вече не мога да го разбера! – По челото на Дерменджиев бяха избили ситни капчици пот; както винаги в моменти на възбуда той започваше леко да заеква и да опъва шия сякаш преглъща големичък залък. Рамката на очилата му, тук-там лепена с тиксо, се местеше насам-натам в унисон с оживените жестове, аха-аха да се разпадне. Брадата, подстригана à la Ботев, се беше напъхала в яката на ризата му, та леко кирливите ръбове се провиждаха още по-ясно на черния фон. Даскалчето се притесняваше и това го караше да се разпалва още повече. Младо момче, емоционално…

– Какво точно не разбираш, Дерменджиев? – Председателят Домусчиев, грамаден мъж с все още импозантна фигура, бивш шампион и любимец на дамите от Съвета на обезпокоените граждани, беше както винаги олицетворение на спокойствие, ред и надеждност посред окото на урагана. – Не си ли съгласен, че е крайно време да се подаде ясен и недвусмислен сигнал? Или трябва да чакаме, докато ни превземат отвътре? Ако сами не се погрижим за бъдещето на децата си, кой ще го направи? Американците ли? Или други някои – печалбари разни диви, дай им само пари да трупат, народа да грабят, а за българщина и традиция никой не му пука, дай сега да захвърлим всичко и да станем и ний американци!

Автор: Златко Енев

Наблюдавам внимателно лицето ѝ, докато тя свършва. Опитвам се да го правя по ненатрапчив начин, повече с ъгълчетата на очите, макар че от това едва ли има нужда – нейните собствени, при все и широко отворени, в този миг не виждат нищо, разбира се. Точно това се крие зад фразата Eyes wide shut, ако досега не ви го е обяснявал никой. Така май е с всички – или поне с повечето – от тяхната половина на човечеството. При мен е друго. Аз не мога да си позволя такъв безумен миг на забрава. Трябва да го запазя, на всяка цена да го запечатам в цялата му пулсираща спазматичност. Това е важно. Бих казал, дори решаващо. Без архивирането, без щателното запазване  – някъде из най-потайните ми чекмеджета – на колкото се може повече такива мигове, съществуването ми би се превърнало начаса в нещо напълно недоказуемо. По неизвестни за мен причини, моето собствено доказателство е не толкова старото, омръзнало до скомина cogito, колкото далеч по-старото, но невъзможно за омръзване coito. Хардуер. В него е единствената надежда.

Автор: Златко Енев

Дичо Лесов беше пенсионер и живееше във Фейсбук. Преди осем години, когато на пестеливо учрежденско тържество колективът му поднесе китайски часовник и ножичка за пури, Лесов въздъхна, просълзи се, благодари им за дългите години на колегиално сътрудничество и за пръв път разбра, че ще му е приятно да се раздели завинаги с тези гадове. Лесов никога не беше пушил нещо друго освен цигари, а напоследък и тях ги беше оставил. Какво тогава означаваха тези талисмани на изпроводяк?

Автор: Кристин Димитрова

Посетители

49

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 19 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 20 часа
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 ден
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 ден
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 3 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 6 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 6 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 6 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 6 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 6 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици