Любимата ми игра, когато бях дете, беше „Мумията и Изследователя“. Баща ми и аз си разменяхме ролите: един от двама ни трябваше да лежи напълно неподвижно, с кръстосани на гърдите ръце, а другият трябваше да мърмори: „Вече толкова години ги търся тия пирамиди. Кога най-после ще открия гробницата на Тутанкамон?“ (Беше през късните седемдесет години, когато Тут беше в [музея] Мет[рополитен], и ние често ходехме от предградията дотам). Кулминацията на играта беше когато Изследователят по случайност откриваше Мумията и тя – о, ужас! – отваряше очи и се съживяваше. Изследователят трябваше първо да изрази уплаха, след което да попита, „Е, какво ново?“. На което мумията отговаряше, „Ти“.

Автор: Ариел Леви

Опрял гръб на ореховия ствол, Мурат наблюдаваше света. Преди много време тук седеше дядо Йосиф, дългогодишен учител по тези маста, примижал, облегнал гръб на огромния дънер пред набръчканата къща, пълна до покрива с аромат от цветя. Галеше бялата си пухкава брада, покрила гърдите му и гледаше дневните предизвикани звездопади. Когато задрямваше от зачестеното му дишане брадата потреперваше. В дрямката му без предупреждение нахлуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен в пълзящата върволица безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; виждаше ги като животни и хора, рисуваше различни картини – как дракони водят кървави битки, войници се нападат и убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали, се връщат в родните си краища…

Автор: Мюмюн Тахир

Адвокатката попи устните си със салфетка. Започна от крайчетата им към средата и не излезе от външния им контур. Кракът ѝ пропълзя под масата. Беше без червената си обувка и полупрозрачният чорап просъска при допира с коляното му. Направи малък, опипващ кръг и се плъзна по вътрешния шев на панталона му като питон, който вече е хипнотизирал жертвата си.

Автор: Кристин Димитрова

Аз и Марийка сме две трипер диплококи, водещи жалко, но гордо съществувание във влагалището на четиридесет и пет годишната чистачка кака Сийка. Това старо, уютно жилище било заселено от семейството ни от незапомнени времена, когато нашият пра-прадядо се отправил на експедиция от пикочния канал на любвеобилния, но непридирчив към половите си контакти, студент Стоянчо. Именно тази непридирчивост, а също и голямата доза алкохолно опиянение дали възможност на ненаситния за жени студент да яхне кака Сийка. Тя още на 17 била стопроцентна, железобетонна, куршумонепробиваема грозотия. От тогава друг толкова смел човек като Стоян на жизнения път на кака Сийка не е попадал. От което страда не само тя, но и ние с Марийка, две потомствени диплококи във влагалището ѝ. Ние също като дядо мечтаехме за пътешествие.

Автор: Даниела Великова

Църквата е бяла пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отварям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на Свети Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава светецът сбъдвал молитвата на човека.

Автор: Здравка Евтимова

Дедо Войно пушеше с луличка. Мъничка, тантурестка, с късо сакче отстрани, за което я държеше с три пръста по неподражаем начин. Сам си я беше направил. Удивително приличаше на него. При дръпване примижаваше и в следващия миг се замисляше – дълбокомудрено, потъваше през три дъна навътре в себе си. Всеки път така, каквото и да прави, където и да е.

Автор: Бойка Асиова

Режещото слънце го прониза с милион наноскопични остриета, устата му се изпълни с горчиво-сладък привкус, замириса му на буря и дъжд, замириса на детство. Неочаквано го подгони жажда, той забърза сред потока от хора, идещ насреща по вечерния булевард – приведен, прикрит, с лице, забито в тротоара, по неизвестно каква привичка. Тълпата се беше сгъстила пред лъскавите витрини на магазин за електроника, той се побута малко, после спря, впримчен от общия транс, вгледа се в лицето, което го зяпаше от стотина различно големи екрани отсреща. Пергаментово лице на фона на пергаментов залез. Безизразни, неподвижни очи с форма и цвят на космически дупки. Какво толкова му зяпат, помисли си той, после прочете надписите, схвана. Тазгодишният шампион по масови убийства. Нам си колко жертви, голяма преднина пред следващия. Жива легенда. Все още…

Автор: Златко Енев

Разхождах се из битпазара и попивах невъобразимите му мириси и звуци. Може ли нещо на света да се сравни с одеския битак!

Плувах сред потната и креслива навалица, бутах се в рокли, сака, рединготи, гърбове и по-съществени ценности – като кефал, дето е тръгнал да си хвърля хайвера. Плувах и от време на време помирисвах пурпурното цвете, което носех в дясната си ръка. Нали все някъде трябваше да си пъхам носа.

Обемистата лелка, която тук околните наричаха Стела, се появи пред мен ненадейно. То не е за чудене. Всяко нещо на този свят се появява ненадейно. Защото преди да се появи, го е нямало. Нямало го е… после внезапно го има. Колко объркан е животът…

Автор: Исак Бабел

Разводът не мина лесно. Петър нае адвокат и направи всичко възможно да я спре – беше прекарал със Силвия 40 години. Въпреки загърбените 63 зими, бившата учителка издържа на натиска и след 10 месеца вече беше свободна. Чувстваше се по-млада, отколкото повеляваше въздухът в столицата, и по-жизнена дори от най-малката си внучка.

Автор: Александра Джандева

Константин беше черноризецът, негова беше първата стъпка. Разполагаше априори с един ход повече според координатната мрежа от 19 линии по 19. За Конкурента имаше 361 възможности, а за него – Белия – 360. Опита се да мисли за тези 129 960 хода, но спираше още на началните позиции. Конкурента беше неговата dial-up връзка. За да прескочи блокадата стартираше отново със 123. Дървото на възможните позиции го караше да окастря разклоненията, да идентифицира ефективните ходове, да разиграва нужния сценарий… Търсеше нулев ход.

Автор: Мими Михайлова

 Осми Апрел. Аааа! Туй не е живот! Много е топло! Дърво и камък ся разтича. Искам да ви река, че таз история, дето ви я разказвам е твърде повлияна от една много добра книга на Миленча, дето не само е толко добра, че му донесе известност за радост на майка му и други хора, ами и мене силно ме промени, не точно мене, ама изказа ми повлия и не мога да са оправя, но то разумее ся е за добро. Та да ви кажа, как бе на едно много далечно място, дето е заобиколено само от вода, та се стига само с лодка, ако се не обърне. Викат му Тиоман и е в Малаазия, ако сте чули. За отиването няма да ви казвам, че ние само спахме и нищо не видяхме, викаха нещо за тескерето – дай, вземи, дай, вземи и така дотам, а то бе около пет часа. От сабахлем до обед все то. А щом се понастанихме и детето виде телевизор, а то гаче не е видело и преди, та са лепна на него, а татко му се лепна за банята, че и той ще речеш не е бил у баня таз година, та кат невидели. И аз не може каза с какво точно ми пречи, ма на, дразни ма кат се лепнат за телевизора или нещо таквоз та си викам – я да ида аз на задния чардак, балкон по английскому, та да изпуша един тютюн, белким са разсъня. И как са настаних, така нещо не ми е удобно, тревожно мий. Аз имам тая особеност...

Автор: Елена Мечка

Тя се страхува. Не, тя е в паника. И това се случва винаги, когато го види. Усмихва се, гушва го, не казва здрасти. Целува го. Някак небрежно, разсеяно. А как ѝ се иска да е иначе – да е жадно, да е горещо. Даже диво, а не така стреснато. Но не може. Всеки път го поглежда и усеща как на върха на езика ѝ се покатерват старите буквички, току виж се изплъзнали като отпасани. Не, не бива да го допуска. Търкулнат ли се веднъж тя си знае – това ще е краят.

Автор: Александра Джандева

Лика никак не хареса новите си тапи за уши. Почувства се неудобно още когато ги видя в аптеката за първи път. Електриковото зелено я блъсна от упор, а с връхчето на езика си усети смътен, скърцащ звук, преди дори да ги докосне.
След час се върна вкъщи и занесе на обущаря в съседния блок чифт летни обувки за поправка. Стелките им бяха целите в бабуни, но още излъчваха някаква възбуждаща топлина с дъх на лятна буря. За миг Лика се усмихна, така сякаш искаше нечия прошка. По смутените ѝ очи подскочиха добре пазени сенки на спомени. Такситата на зазоряване, злобната котка в чуждото легло, внезапно отворената врата… Кратки мигове на щастие, които после я караха да се чувства като напъхана в чужд живот. Нейният беше далеч по-кротък, срамежлив и наплашен.

Автор: Александра Джандева

Моля хората, които не са вечеряли да не четат!!! Историята е толкова потресаваща, че за да остане в тайна единствените свидетели – двама столични полицаи, решиха да доживеят дните си праведно и смирено в Рилския манастир.

Автор: Александра Джандева

И този ден на народните будители ще отмине. Будителите ще бъдат разбудени за един ден от съня на забвението и пак ще са оставени спокойно да си легнат в историческите постели – смъртта ги уважава повече от живия ни живот, миналото ги зарежда с повече надежни енергии, с ехо от незбравими закани: „И ний сме дали нещо на света!“, „Къде си вярност, ти любов, народна?“, „Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!“…

Автор: Румен Леонидов

Никой не помнеше истинското му име. Знаеха го като Майстора на късия разказ, или за по-кратко – Майстора. Не че това не беше обичайно за малкия градец, където хората си общуваха тъй, на прозвища. То другите имена, по акт за раждане, се появяваха чак на края, под снимката на некролога с прякора в скоби...

Автор: Мими Михайлова

Хората не живеят добре, разправя ЕМП, защото ги мързи да живеят и я карат по инерция. Доброто и злото са заложени във всеки човек, твърди той. У едни хора доброто – с шепи да го гребеш, у други – със свещ да го търсиш, не можеш да го намериш. Човекът е невъобразим коктейл от добро и лошо, любов и омраза, завист и великодушие, скъперничество и щедрост, всичко, което си помислиш. И за всеки човек този коктейл е различен, за едни – твърде кисел и горчив, защото злото е в повече, за други – уханен и приятно тръпчив от превъзходния житейски вкус на доброто.

Атанас Стойчев

Лила е щатната курва на блока.

Курва, защото винаги има за всички. От всичко. Щатна, защото в нашия квартал такъв е законът – блок без собствена курва не може.

В живота на Лила нямаше нищо интересно – мъж пияница и женкар, синът – дребен далавераджия. Цялата тази идилия обаче се изпари само за седмица.

Първо, кола прегази мъжа ѝ. Изскочил внезапно на улицата и само по гащи. Шофьорът се шашардисал и докато удари спирачки Жоро вече сънувал завинаги последната си изневяра.

След два дена Лила го погреба, а синът им Митко го окошариха. Бил млад, но изпечен, казаха полицаите и понеже беше пак предизборно време по бързата процедура му лепнаха две години. Колкото за отскок.

Така една сутрин Лила се събуди сама.

И безработна.

Автор: Александра Джандева

Никакво вълнение, без драми, без трепет дори, може би това проповядват източните мъдреци. От друга страна, всичко това е заложено в човека – вълнения, драми, трепети. Ако ги изкорениш или овладееш дори, в какво се превръщаш – според МП, в сухо дърво без здрав корен, с клони, които никога не се разлистват.

Автор: Атанас Стойчев

Когато пръстът на бурята докосна върха на Голямата пирамида, цяла Гиза оглуша. Хората наизлизаха по прашните улици, майки притискаха деца до гърдите си, не се чуваше нито плач, нито писък. Сред белия шум след мълнията само боговете чуваха молитвите на жреците си, но като че ли не проявяваха особен интерес към техния ужас. Безцелният танц на страха събираше и разделяше богати и бедни, млади и стари. Очите им се срещаха и разминаваха, но устите им оставаха неми. След минути паниката поутихна, гласовете бавно изплуваха над равния писък в главите им и хората се спряха на групи, за да обсъдят случилото се.

Автор: Елица Кирилова

Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал уютен дом или ако говорим за куче – свястна колибка. Той сам се нарекъл бездомен пес и това му харесвало. Не бил сигурен, че ако случайно му се падне да живее в подреден задушевен дом, непременно ще приеме. Възможно било по-скоро да разхвърли този дом, както често правели неразумните палави кучета със своите къщички.

Автор: Атанас Стойчев

Светът спря. Замръзна. Не можеше да е сън, всички бяха там, около нея, всички се смееха, мляскаха, тропаха с крака и подвикваха на мечока, който излезе на арената с танцова стъпка. Кафяв, малко мършав, ням танцуващ мечок. Ксения се изправи и се опря на преградата. Пазачът леко я докосна по ръката. Смътно чуваше как ѝ говори нещо, но това нямаше значение. С усмивка се вгледа в очите на мечока, кафяви и топли, като усещането за дом, като мириса на сън, на приключение. Ето, той се приближаваше към нея, танцувайки, все по-близо, разтворил лапи за прегръдка.

Автор: Елица Кирилова

Всяка вечер в хотелския бар на Пик цареше голямо оживление, застаряващи ромеовци, провинциални чичковци, кръчмарски философи, както и един ушат скорец, който закъсал португалец носеше на лявото си рамо, до един на средна възраст, вкупом луди по Кейт, даже птицата. Забелязваше се склонност към причудливото и всеки си имаше съкровищница с историийки, от която безмилостно грабеше. Пиеха мощно, пускаха мръсни вицове, хвърляха безспир заровете винаги с една и съща миза: ракия. Кейт, неизбежната фльорца, ги подшишкваше. Беше суетна като котка и независимо от облеклото си излагаше на показ много рамо, много крак, много бюст. Никой не си позволяваше да интимничи с нея, тъй като се намираше под смръщената опека на Пик, а настроенията на хотелиера бяха непредсказуеми.

Автор: Румен М. Еверт

Започвам. Мисля, че се готвих достатъчно дълго. От оня „Уестърн“, който пишехме с група откачалки в Плевенската школа за запасни офицери (всеки започваше нова глава или част от нея, а другите двама дописваха, после остана един, който правеше и илюстрациите по съвместителство; това беше в началото, а после аз го поех сам и с прекъсвания, малко по малко, го писах в продължение на 15-тина години – от 1976-а до 1991 г.). Началото обаче беше в четенето, ерудицията, рутината, която добих в университета, а след това и в различните относително по-креативни среди, в които се движех. Винаги съм знаел, че трябва да пиша. Не бързах. Нямаше закъде в епохата на Брежнев. Не бързах особено и по времето на Горбачов. Трупах опит, докато си почивах с текстове от типа на „Уестърн“ – сатирично-несериозни, абсурдистки, намигащи, саркастични, (само)иронични и парадоксални, в крайна сметка – нещо за лично ползване.

Автор: Владимир Шумелов

По дяволите – изруга Оливер и се хвана за главата. Така и не свикна с проклетата греда. Този ремонт на замъка се оказа много по-голямо неудобство, отколкото си представяше. А в началото всичко започна толкова прекрасно. Ходеше и дрънчеше с вериги из коридорите на замъка и изкарваше акъла на строителите. Изливаше оцветители в боите на по-гневливите и избиваше инструменти от ръцете на плашливите. Така му беше доскучало от няколкостотин години самота, че сега си избиваше лудориите за векове скука...

Автор: Филип Анастасиу

Там е още, но съм се научила да бягам, слагам го в чекмедже – наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, едно тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – знам, но онова, което знам, не може да стои в чекмедже. Тогава Сетко дойде и ми каза – не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука.

Автор: Здравка Евтимова

Доктора, български доброволец на сръбска страна в босненската война, ми разправя как в началото го посрещнали с недоверие. Българин? Че вие сте ни най-големите ни врагове, бре! Ами да, за такива дървени глави като вас...

Автор: Велко Милоев

Всеки си има по една Коледа с главно „К“. Тя тихо и светло се е скътала някъде в душите ни. На празника аз винаги разказвам за нея, за моята Коледа, защото имам нужда да я съживявам с думи. Ако бях художник, сигурно щях да я нарисувам.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Хлапетата се мушнаха бързо под навеса и Асен затропа с крака, докато Борис ровеше за ключа. Първите снежни виелици бяха отминали и беше изгряло слънце. Беше един от онези слънчеви зимни дни, в които излизаш на дълга разходка. Снегът блести и хрупа под краката ти, а капчуците бавно се топят.

Автор: Филип Анастасиу

Помниш ли Збигнев Цибулски, попита ме популярен полски артист. Загина под колелета на влака. При най-обикновено качване в движение. Той, който беше играл без дубльори, изигра собствения си край. Успешно и безвъзвратно. Помня, отвърнах. Харесвах го, помня го от „Пепел и диаманти“.

Лабиб приличаше на Збигнев. По-дребен, по-фин Збигнев. Със същата подкупваща, виновно-добра усмивка, със същите редки предни зъби, с близка походка, с леко приведено дясно рамо.

Автор: Люба Александрова

Не знаете ли? А аз знам. Точно две евро. Нито повече, нито по малко. Това е европейската й цена на пазара, към днешна дата.

Автор: Елена Пеева-Никифоридис

Добре. Слушай сега тази – подхвана Халед. – Живял някога един човек. Той имал трима сина. И тримата харесвали една и съща девойка и искали да се оженят за нея. Един ден нейният баща им казал: „Ако дам дъщеря си на един от вас, другите двама ще се разсърдят. Ето ви по сто жълтици и който купи най-хубавия дар, ще получи дъщеря ми за жена.“ Братята взели парите и тръгнали да търсят най-хубавото нещо, което може да се купи с тях. Най-големият купил летящо килимче. Вторият – вълшебен лимон, чийто сок дарявал вечен живот. Третият купил огледало, което показвало всичко, независимо колко е далеч.

Автор: Филип Анастасиу

Умът ми се изпълва с картини, с които вероятно е започнал денят на Бакшишо. Средностатистически панелен квартал, буренясала градинка, в която са налягали бездомни кучета, по средата мижаво дръвче, окичено с разноцветни торбички с боклук. Прозрението ме връхлита със страшна сила. Прехвърлям разните картини в главата си и в един момент разбирам не само каква е разликата между Башо и Бакшишо. Разбирам каква е разликата между Котоошу и Петър Стоянов; между Йоко Оно и Нона Йотова. Виждам разликата между японското икономическо чудо и българското икономическо чудовище. И ако си мислите, че този жален пейзаж от панелния квартал няма нищо общо с това, за което говоря, не забравяйте, че със същата тази гледка започва денят на огромна част от това, което повечето коментатори, анализатори и редови дърдорковци обобщаващо наричат „българина“.

Автор: Филип Анастасиу

Поетът въобще имал странно отношение към смъртта. Бил я преживял веднъж, когато тя го държала в мрака при себе си седем дни и седем нощи. После уж го пуснала да си иде, но оттогава насетне си го следвала, където и да идел и каквото и да правел. Та затуй вече я имал за нещо досадно, защото тя непрекъснато му напомняла за себе си. Стигало му само да се погледне в огледалото. Или когато усещал гузния потрес у онези, които го виждали за първи път... Единствено Мила не била трепнала, когато го срещнала през един декемврийски ден на седемнайсета година на ъгъла на „Леге“ и „Дондуков“ – тя въобще не се уплашила от бездната ужас зад черната му тогавашна превръзка и от отчайващите следи по цялото му лице.

Автор: Христо Карастоянов

Друга пък харна домакиня гощава на чай свои женски гости и ги весели с „балановщини“, за да повиси още вкуса на сладкишите си. Знаете ли бе, как казва Балан на „фотел“ (фотьойл) по български? „Гъзоседник!“ И разкошно ха-ха-ха облива недрата на богатия салон, та духовитият разговор се разстила от „гъзоседника“ по всички анатомически, фонетически и етимологически съседства и сродства, за да подържа сочна безискуствена забава от „чайов пети час“ до късна вечеря...

Автор: Александър Теодоров-Балан

Посетители

39

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Шопско не е в никакъв... преди 42 минути
  • Даниел писа Още
    От началото на юни... преди 16 часа
  • Бонго писа Още
    То вярно, че има... преди 18 часа
  • Бонго писа Още
    Има такава работа. преди 18 часа
  • Бонго писа Още
    Съгласен. В добавка... преди 18 часа
  • Бонго писа Още
    Като говорите на... преди 18 часа
  • Бонго писа Още
    Ти си калпав народ. Не... преди 18 часа
  • Ружа Манолова писа Още
    Получих отговор защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вижте, Вальо,... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Преди всичко,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ще го кажа пак, този... преди 3 дни
  • Виргиния писа Още
    Света се променя -... преди 4 дни
  • Виргиния писа Още
    Това е смешно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не разбрах каза ли... преди 4 дни
  • ПМ писа Още
    Текстът не е... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    При нас пък наскоро... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за хуманитарните... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Очевидно хората, с... преди 5 дни
  • skarif писа Още
    Хладна, пресметлива,... преди 5 дни
  • николаи писа Още
    Много добро разделяне... преди 5 дни
  • АЛЕКСАНДЪР ИВАНЧЕВ писа Още
    ОТ ВСИЧКО ПРОЧЕТЕНО... преди 5 дни
  • Петър Тодоров писа Още
    Koe "развитие" имате... преди 5 дни
  • John Yossarian писа Още
    По повод включването... преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Браво Лена! преди 6 дни
  • Родена писа Още
    Много забележки бих... преди 6 дни