1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От:

За:

Относно:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

carlosduritti@ miaminet.net

ЗЕЛЕНОТО ПАЛТО

По време на лятното ми отсъствие бяха се случили и други неща. Някои съвсем непоправими: имам предвид венчалната чума, която се разпространяваше в София с бързината на цунами. Беше нещо ужасно, неженените падаха като круши, не знам само кой друсаше дървото. Известната с бавноразвиващия се състав IV-та група от трети курс на пътно строителство към която имах нещастието да се числя, даде три жертви. Двама от пострадалите се ожениха помежду си. По този начин сватбите бяха по-малко и на последната играх ролята на кум. Трябваше, разбира се, да им купя някакъв подарък и това бе, което не влизаше в плановете ми: не че съм стиснат, въпреки че „с какъвто живееш, такъв ставаш“ (имам предвид бабите си, естествено!).

Момичето обаче, което съдбата ми беше отредила да застане до младоженците с мене сега, не бе нито куца, нито кривогледа, нито пъпчива или сурова и строга, каквато можеше да се очаква, че заслужавам, а най-красивото и изящно същество, което някога бях виждал – оказа се сестра на колежка от моята група. Тъй че, когато Алекс видя Бони – след подписването я заведох да пием кафе в бар Ягода и му се обадих по телефона, копеле, идвай веднага, остана като вцепенен. Рядко съм го виждал да стои с отворена уста и без да говори толкова дълго. Използвайки отиването й в тоалетната, с много дрезгав и развълнуван глас сподели: „Приятелю! Нямам думи! Не те смятах за способен да завържеш връзка с такова момиче. Ами че тя прилича на киноактриса! Героиня на Достоевски!“ Искаше да каже на Чехов, мисля, защото Бони излъчваше мекота на Дамата с кученцето, а не на автора на „Бесове“, чиито жени до една са фатални и разрушителни...

Ами това „приятелю“, та „приятелю“, защо ми беше толкова познато?...

Както и да е, оставих го да мине покрай ухото ми в началото, в мое отсъствието му се бяха случили не малко мизерии. Най-забавната, че го бяха изхвърлили от студентската бригада заради организиране на стачка срещу лошата храна и командирката на отряда, дъщеря на личния враг на бащата на Наташа от съюза на музикалните дейци. Бях го поканил специално да го покажа на новата ми позната, истински студент-герой, а и да й разкаже също историята за това как беше давал уроци на циганите от селото по правилно произношение. Аз вече се късах от смях, гостите от сватбата направо цвилеха, даже келнерът опъна финия си като пиявица мустак в нещо като усмивка. Известно време Бони напразно бърчи хубавото си чело, стиска устни, очите й искряха от усилие да остане сериозна, докато най-сетне и тя не издържа и се разсмя със сълзи...

Иначе само две неща леко ме безпокояха в новата ми приятелка: първото, че имаше малко криво предно зъбче, което стърчеше малко напред, но много малко, дори привлекателно – просто една малка дефектна перличка, затова не се смееше, а само се усмихваше със затворени устни; и другото, че не се казваше Бони както момичето от едноименната английска балада, нито бе „овър ди оушън“, оттатък океана като теб, нито дори само Бонка като бабата на Алекс, това можеше и да се преглътне, ала не и презимето й, което и на български, и на турски, на санскритски, казваше се Бонка Кочева, от какъвто и език и да произлизаше думата коч (Моруеко или карнеро според малкия ти илюстрован Ларус) напомняше само на едно: на мъжкия на овцата. „ Ужасно! – смя се Млади. – Сериозно?! Ха-ха!“

Поднових изоставената през последните години автостопна линия София – Пловдив с пълна пара. Сто и петдесет километра в едната посока, триста отиване и връщане. Стигнах до такова съвършенство нея есен, че заставах в събота призори на изхода на София, пристигах в девет сутринта в Пловдив с някой сънлив камион, вземах Бони от тях, в десет потегляхме щастливи за София с чуждестранен мерцедес, прекарвахме следобедите с приятелите ми – на нея й харесваха писатели, художници, музиканти, нещо още тогава трябваше да ми щракне – и към седем я съпровождах обратно до Пловдив с попътна жигула и с повечко късмет се връщах по среднощ с някоя боклукчийска кола. Весел, щастлив живот, невиждан дотогава! Крилат.

Повече от месец откак сновях като совалка по пътищата, вонях на бензин отвсякъде, та Калиопе заподозря, че съм зарязал ученето и съм се хванал да бачкам на бензиностанция, а не бях се и докоснал до нея, до Бони, докато един ден не й прочетох в моята стая последния си разказ. Беше за едно абсолютно плешиво момче, от тия дето нямат дори вежди, което веднъж на ледения стадион изгуби перуката си при силен бодичек. Нещастникът, помня, седеше на средата на пързалката и не знаеше къде да се дене, докато, хванати за ръка, двойките танцуваха влюбено около него. Бони мълча прочувствено през цялото време, не смеех да я погледна, но по затаеното й дишане разбирах колко се вълнува, и като свърших, ме помоли да си затворя очите. Затворих ги и отворих уста, но останах много изненадан, когато вместо да усетя вкуса на шоколад или бонбон, почувствах нещо малко, влажно и пухкаво върху челото си.

Влажното беше целувка, Милагрос! Беше първият ми литературен хонорар, така че взех Бони в прегръдките си нежно, започнах бавно да я накланям към тъмносинята покривка на леглото, друго майсторско произведение на Калиопе, и също да я покривам с целувки, а не да я изяждам с тях както някога... За първи път след онзи щастлив ден в старото укрепление в устието при Мариел, останало още от испанците, събличах жена тъй както се снема прашец от пеперуда, почиства древен ръкопис от праха на вековете или картина от пластове стар лак. Когато видях красивото й младо тяло в сините води на памучната покривка на Калиопе, срамежливата й и леко напрегната усмивка, усмивката на Бони – „Отвори устенца, не се срамувай, моя малка акулке, исках да извикам, покажи ми зъбчето си!“ – разбрах, че добротата е заразна. Усетих, че е свършено с ролята ми на махленски прелюбодеец, веднъж целуната жабата, време бе да се превърне в сериозен, нормален принц, мечта за всяка девица.

„О! – прошепна през сълзи Бони, усетила накъде отиват нещата. – Моля те, не сега, чу ли. За пръв ми е и искам да бъде много красиво, а не в тия мръсни чаршафи, прощавай...“

Наистина не го очаквах, нямам предвид леглото, естествено, че беше под всякаква критика. Искам да кажа „непоправимото“. Не съм сантиментален, но за пръв път се чувствах поласкан в подобни обстоятелства. Останах цялата нощ сгушен до нея като бебе, като пудел ближещ й ръцете, обещаващ, че няма да й причини болка, докато сама не пожелае и че никога, никога няма да злоупотребя! Така е, чувствах се нов човек, един от милионите и милиони глупаци на тоя свят, които успяват да намерят търпение за нормални интимни отношения, да имат дом, семейство някой ден, любимо същество, което да го чака през дългите нощи на войниклъка, който не беше никак далеко, никак... Мислех си и за баща ми; е, не можеше да ме разпитва този път, надвесен над леглото, както в Наутико: „Какви са ти намеренията към това момиче, отговори!“ Какви намерения можех да имам на двадесет години, луд ли беше? О, как добре разбираше, че разбирам страха му в очите, очи на лицемерен умерен расист!

4.

В деня на големия новогодишен купон организиран от умствено изостаналите от четвърта група Пътно строителство отидох при Алекс да поговорим. Беше много важно така да стане всичко, че да не изглежда нагласено отбиването в стара къща в няколкото часа, които оставаха до влака на Бони след фиестата. Пукнатината в стената затулена с моя картина, камината запалена, а записа на Жан Мишел Жар в действие...

„Да-а, един гледа сватба, а друг брадва“ – процеди той от вратата.

„Какво има? Наташа ли ти отрови новогодишната пуйка? Бременна ли е?“

„Де да беше това. Ще ме изключват от Комсомола, копеле!“

Отначало помислих, че се шегува.

„Е, и какво? Още един честен безпартиен.“

„Не разбираш ли?“ – уморено погледна той.

„Не.“

„Щом ти не го разбираш, как да го разберат те!“

„Я да се таковат! Що не опънеш мустакатата ви секретарка! Сигурен съм – рекох, – че това е интимната й мисъл. Какво толкова е направил таткото на Наташа на нейния татко, че ти иска главата?“

„Ами неща, от които ти не разбираш. И въобще... не споделям методите ти за придвижване в обществото. Запази ги за себе си, скъпи приятелю!“ – въздъхна той.

„Много добре – взех вече да се ядосвам. – Но тогава не ме наричай така. Имам си име. Абе какво ви става на всички? Приятелю, та приятелю.. Да не си почнал да пишеш драми?“

И като чух това обръщение и в неговите уста, изведнъж нещо ми просветна. Нещо. Не, нямаше нищо общо с прозаичния му проблем, чиито последствия, както винаги, драматизираше. Кой по дяволите по онова време му пукаше вече за Комсомола, освен на кариеристите, а кариеристи, мисля, не бяхме... Друго, друго нещо ми хрумна, още по-прозаично!

„Весели празници, Алекс! – казах и хукнах. – Приятно прекарване!“

Когато пристигнах на Ръба на Света, нямаше никой, освен Нината, девойката с генералския глас. Предишната нощ пак не бяха я оставили дa заспи, а в три следобед бях цъфнал и аз с настояване да науча истината.

„Ама каква истина?“ – поколеба се в началото тя, като остави книгата: Идиот на Достоевски, още от тука ми замириса на гнило. Седнах до нея.

„Добре де, може и да го познавам. Ама недей казва на никого, моля те! Да. Той е. Тайнственият нов приятел на Пантофка, съквартирантката ми...“

Много доволен от получената информация, я прегърнах през раменете.

„Ти също го познаваш? Така-а-а ли? – удължи още повече контраалта си тя – И не е женен? Амиии! От десет години съм в тоя град и за пръв път чувам някой да лъже, че е!“

Реших да я възнаградя и я хванах за дясната гърда.

„Ама остави ме, де-е! – измуча сладко тя. – Мога да съм ти майка! – и стана от леглото. – Не е и военен? Но кой е тогава, не ме плаши! Музиката? Единственото, което не понася!“

Вече не можех да прикривам смеха си. Идеше ред на последната проверка:

„Стихове ли? Прияяяятелю! и докато ровеше в обемистата папка на нощното си шкафче с гордост заяви – Какво искаш да ти прочета? Слушай...“

Излязох от Ръба на Света развеселен. Всеки си имаше тайни, само аз не. И все пак цялата тая приятелщина? Какво се криеше зад всичко това?

В пет си бях вкъщи. В шест пристигна Бони от Пловдив във фантастично дълго макси, майско зелено на цвят, метящо мозайката на входа като шлейф на царица. Не мога да отрека, че широкополата й шапка, също зелена, даже и мен малко ме посмути.

„Това ли е приятелката ти, дето слезе от таксито?“ – попита майка ми.

„Мисля, че да. Защо?“

„Нищо. Ефектна е.“

Това намери да каже! В цялата ни проклета фамилия култа към посредствеността бе доведен до съвършенство. Естефания: дядо ти беше по-кротък и от муха и по-нисък от тревата, а ти! Калиопе: раздялата за любовта е като вятъра за огъня: разпалва го, но също и гаси (цитат от бонбонена хартийка от нейно време). Ефектна била. Помня един ден в Хавана, разхождайки се по залез, я попитах: „Мамо, какво си построила през всичките тези години, ще остане ли някоя сграда след теб, нещо, което да не може да се забрави? Нищо, панелни жилища. Какъв смисъл има тогава от един скромен живот?“ Беше по времето, когато все още разговаряхме.

„Все някакъв, най-малко, че в тия грозни жилища можаха да пораснат гениални хора като теб“ – каза.

Не, нямаше косми по езика. Затова ме заболя толкова за зеленото палто: малко по-дълго беше от всички останали по улицата!

5.

Когато пристигнахме на фиестата, нямаше още никой. Усещах обаче, че Бони е неспокойна: нямаше на кого да покаже новия си тоалет. Ама че проблем! И затова като дойде Зъба, викахме му така, защото имаше един златен – е, не можеше да се сравнява с бижуто на Бони – тя му се хвърли на врата и извика: „Моля те, има време, заведи ни да пием кафе в Гранд Хотел Балкан!“ Забравих да кажа, че Зъба – русоляв красавец, елегантен и фин като учител по танци, с тъст директор на бирена фабрика, разполагаше с кола купена на втора ръка, Фолксваген. Не му завиждах за нея, макар че кой студент в София през седемдесетте имаше собствена кола, още по-малко за властната му съпруга, нито за безбройните бири дето бяхме изпили у тях; две неща ме бяха впечатлили в къщата му: снимките с огромни риби от Монголия, където бе живял с родителите си, и първата видяна в живота ми стереоуредба, на която слушах у тях Страданията на Исус Христос според Йоана от Йохан Себастиан Бах.

„В Гранд Хотел ли? – почудих се аз. – Как ме виждате мен там?“

Зъба, на когото не можеше да му се отрече светска изисканост, макар малко грацилна, протегна ключовете с усмивка. (Знаеше много добре, копелето му майчино, че не умея да шофирам!)

„Вървете без мен. – казах. – Сега съм зает.“

И продължих със салатата.

„Моля те, моля те! – подскачаше на един крак като момиченце Бони. – Не ме изоставяй! Ела с нас. Хайде!“

Боже мой, ако знаех какво ни чака, бих тръгнал. Разбира се, че бих тръгнал! За Тропикана (където, никога не стъпих), Мулен Руж, Тифани на луната... Нещо, някой – трябваше да ми подскаже: майка ми, ти, слабият ми ангел, проклетия ми вътрешен глас. Но не, казах „не“, вървете!

Два часа по-късно, вече на масата, започнаха шегичките:

„Къде е Белият Зъб? Зелената Шапчица? Кумчо Вълчо?“

Глупаци. Седнах в ъгъла и опънах глътка мастика, анис на испански.

След още един час, вече преполовена бутилката, все още ги нямаше. Глупавите шеги отстъпиха място на страха: беше паднал много сняг тези дни и в десет през нощта улиците се превръщаха в площадки за хокей. Обадихме се до хотела – нямаше връзка. Отдавна са си легнали и заспали, ще видите утре, прошепна някой и всички се разсмяха. В хотела ли бе?... Не бе, на вилата на тъст му! Като че ли не бях там. Толкова ли ме мразеха? Тогава защо го правеха? Защото им правех упражненията и им обяснявах какво значи вектор ли? Или защото им давах да преписват от мен? Не знам. Външно бях спокоен, гълтах мастиката на един дъх – на екс – както ме бяха учили на съветския кораб, но отвътре кипях, кипях... „Проклетата монголска рибо! Рус педераст! Скъпо ще ми платиш, шибан хубавецо!“ – шепнех. Докато друг глас в мен, различен и много издълбоко не ме попита: и какво общо има той с всичко това?

„Курва!“ – скочих тогава и счупих чашата в пода. Виждал съм да обръщат цели маси с ястията и всичко останало, после да плащат като че ли нищо не е било, но не стигнах до крайност, въпреки че имах желание. Просто поисках друга чаша, за това не разбрах защо изпонаскачаха всички с домакинята начело, сестрата на Бони:

„Кога успя да се нацепиш бе! Спри да пиеш или си тръгваш на момента!“

„Аз ли съм пиян? – казах. – Аз? Ако ме гоните, сам ще си ида!“

Затръшнах вратата под ноздрите им толкова силно, че сигурно потрепери цялата сграда. Всичките дванайсет етажа! И от всеки етаж наизскочиха по дванадесет разгневени съседи с дванадесет раздвоени езика като дванадесетоглава ламя! Е, тогава вече разбрах, че трябва да бягам, че съм сериозно пиян и още по-сериозно заплашен и че всичко това е мръсен заговор, гигантски комплот срещу мен! Не ми е ясно как, но успях да изляза от сградата читав, тичах около двадесет метра и се строполих в снега, посред пъртината, която последните пешеходци бяха проправили. Удари единадесет часа и никой повече не мина оттук. Само враните слязоха да видят дали още съм жив или вече могат да ми изкълват зъркелите.

Каква тишина!...

Половин час по-късно, вече лека-полека заспивах, чух отдалеч да се отваря врата на автомобил. Отвътре излезе първо Зъба, след него Бони, тръгнаха предпазливо по заледения тротоар. Двамата се приближиха до мястото, където бях проснат. Напънах се да изкарам някакъв звук от устата си, но не успях. Опитах се да помръдна ръка, крак, не можах, бях дълбоко вкочанен като кокал. „Бони... Бони... Бон...!“ – шепнех с последни остатъци глас, но нищо не излизаше от гърлото ми освен сняг, фасове, сухи листа и три зимни яребици, докато тя приближаваше. После изведнъж зеленото палто покри като с ветрило половината нощ.

Не е за вярване, но продължи пътя си...

Глупости: прескочи ме. Прескочи ме като пън!

Мина много време. Трудно се изправих, но успях. Тялото ми се подчини и не знам по какъв физичен закон се надигнах. Минах три или четири пресечки, ориентирайки се само по жиците на тролей N2, там, където те видях да куцаш, всичко беше бяло и не се различаваше улицата от тротоара. Качих се в асансьора, отворих вратата, напъхах се в стаята ми и извадих от гардероба малката ловджийска брадвичка, с която миналото лято с Коста вардехме на смени в очакване на мечките по време на една екскурзия на Пирина. Облякох кожената полушубка на баща ми, като на сън закачих брадвата в примка от връзка за обувки, пробивайки с химикалка подплатата под мишницата и хукнах обратно. Само Естефания се събуди, извика ужасена нещо след мен и за по-малко от петнадесет минути бърз ход по следите, които бях оставил, стигнах блока, от който ме изхвърлиха. Вратата на входа не беше заключена. Е, по-зле за тях!

Стълбището миришеше на повръщано и пикоч. Когато излязох от асансьора и се спрях на мръсния праг, можех да подуша миризмата им на гадни провинциални студенти още оттам. Почаках малко със затаен дъх. Натиснах звънеца. Кой е, попитаха. Аз. Отвориха ми. „Ей, къде беше бе? Ама че вид имаш! Как е, одра ли лисицата?“ – попитаха, в смисъл повръщал ли съм. Воняха на бахур, наложен пелин и чесън. Извадих внезапно брадвата и я размахах. Всички изпищяха. Тогава сестрата на Бони, първата, която ми се изпречи насреща, падна в несвяст на пода и това, мисля я спаси. И изведнъж – колко странно – се видях отстрани с брадва в ръка. Години по-късно щях да прочета в една книга със съмнителна достоверност, че е било екстериоризация на духа (ако приемем, че съществува), и едновременно – пред очите ми, или пред очите на тоя, който беше там долу, – противната бяла повърхност на още по противния им кухненски шкаф. В този момент от банята излезе и Бони. Сестра й вече лежеше на пода и замахнах за втори път, ръката ми вече се спускаше надолу, когато нещо или някой (но какво, кой?) отплесна брадвичката към шкафа и вратата с трясък се разцепи на две. Дадох си сметка какво върша, хвърлих ужасéн оръжието през прозореца, стъклото се счупи, и хукнах надолу.

Зад мен избухна революция.

6.

Събудих се с жестоката увереност, че съм убил.

И веднага след това – дивото желание да не е истина! Да, беше филм; излезли сме от киното с Алекс и той, с досадния си навик, бърза да сподели проклетото си мнение, докато аз все още съм вътре, във филма, както сега, къде се намирах?

Бях на Ръба на Света. Лежах проснат на леглото на Нината от два или три дни с висока температура, потях се, но скоро се оправих, остана ми само лека кашлица и болки в гърдите. Не се осмелявах да гледам околните в очите. Поли ми донесе лекарства, Млади идваше да ме види всеки ден и се опитваше да не засяга темата. Алекс вече не се криеше с любовницата си, дори спахме една вечер заедно – аз с Нината в леглото й, той с Пантофка на другото. На третия ден имах сношение с Нината. Когато й го предложих с известно неудобство, в смисъл, че не би било лошо да се освободим от натрупаната напоследък отрицателна енергия, ми каза нежно, че вече сме се били освободили от нея още първата нощ, когато ме бе открила между боклукчийските кофи. Почувствувах се отвратително – излиза, че тялото ми си имаше свой независим живот, и можеше да си прави с мен каквото си поиска! „Краси, подай си хуя“ – шепнеше нежно гласът на генерала в тъмното, но даже и това сърдечно простодушие (на колко ли годинки беше?), бидейки между бедрата й, зеленото палто не ми излизаше от главата, нито как, почти докосвайки челото ми като с плащ на матадор, с бърза вероника ме прескача. Него виждах постоянно пред очите си: зеленото палто, чувах съсъка му дето и да бях: ссссст!

Останах на Ръба една седмица. В къщи не се изненадаха. Бяха свикнали с изчезванията ми. Казах, че съм бил на хижа с Алекс. Кашлицата обаче не минаваше и Поли ме заведе в Окръжна болница, където ходеше на практика. Не ми откриха нищо особено. Лека сянка. Може би същото петно, което установи баща ти след като изхрачих кръв в Мариел. Не исках да си призная, но се страхувах да няма нещо със заболяването на моя. Не бях ходил да го видя повече от месец. Почти не говорихме последния път, възстановяваше се, но вече не беше същият смелчак, ставаше все по-мрачен, за какво да го притеснявам стария октопод, когато дълбоко в собствените си подмоли сам желаех наистина да съм се заразил, да умра... Веднъж ме приближи Зъба. Бях достатъчно примирен, за да го изслушам със спокойствие.

„Беше си обръснал брадата, колега – каза – и в първия момент не те познах. Но и ти май не помнеше кои сме. Оставих ви да се разберете и се върнах на празника. Грешка.“

„Сигурно. Къде бяхте толкова време?“

„Извинявай, не знаех, че ти е гадже, познавам я от дете. А също не съм и длъжен да ти давам обяснения, нали така? Не е обаче, което си мислиш“ – усмихна се накриво той.

Може и да е бил искрен, Иван никога не идваше на лекции. Появяваше се в края на семестъра и най-вероятно да не е знаел за нас двамата с Бони, познаваше я само като по-малката сестра. Но можеше и да е лъжа. Давам си сметка обаче, че дори сега, след толкова години, пропускам детайла с бръсненето. Как го бях забравил, нямам представа, но като преполових тогава еднолитровата бутилка, влязох в банята: исках да накажа Бони, брадата ми й харесваше много и я обръснах, изстъргах я от лицето си. А беше хубава брада, мека и щом излязох като накълцано яйце, останалите избухнаха в смях. Това обяснява нещо, но не всичко. Сссссст!

7.

С първите признаци на пролетта, макар и позакрепнал, налегна ме ново зло – междукрачието. Няма го в речника. Излезе от устата на един осемдесетгодишен сеньор, който Млади интервюира във връзка с някакво историческо проучване. „За всичко на света е виновен демонът на междукрачието! – бе го изплашил с викове от вратата дядката. – Междукрачието, млади човече, бичът между краката ни!“ Тъй че, когато усетих пролетния му зов, реших да приключа веднъж за винаги с всичко – да зарежа предишния си живот, следването, любимите книги, които ми бяха помътили мозъка до такава степен, че да вдигна оръжие, обичните си родители, на които само бях загубил времето и по примера на добрия ми Вуйчо Минá, братът на Калиопе, ветеринар правдотърсач, когото местеха от село на село – тук му се привиждаха мошеничества с месо, там злоупотреби със салами (истината при саламите не съществува), – да замина сред хората на някой национален строителен обект. В една от ония „ковачници за мъже“, за които толкова се пишеше по вестниците.

Пътят за там минаваше през хилядолетния Пловдив, метафорично и буквално (обектът се намираше в Родопите, люлка и покров на Орфей) и освен Млади, никой друг не биваше да знае за плановете ми, поне докато не стигнех там. Разделихме се в наскоро откритото кафене Колумбия, където ходех често през последните месеци да се срещам с латиноамерикански студенти, за да си поддържам испанския. Трябваше да ми помогне да продам всички любими книги, при това, без да направи опит да ме спре. Беше разбрал за какво става дума – за жертвоприношение. Хекатомба. В съседство с антикварното магазинче, където ги продадохме, на витрината на Селскостопанска книжарница в отдел „вредители“ мярнах любопитно заглавие: Дневникът на една пеперуда. Хареса ми. Но тогава – нищо, просто го регистрирах зрително.

Бони живееше близо до Централна гара, под едно от петте прочути тепета на хилядолетния град. За пръв път й се обаждах след неуспешния опит за убийство. Изпращал й бях само отчаяни писма, на които не ми бе отговорила.

„Не мога без теб, обичам те!“ – простенах.

Усещах как някой се самоубиваше в мен.

„Защо не ми го каза преди?“ – усмихна се тъжно тя.

„Мислех да ти го кажа онази нощ. Беше подаръкът ти от Дядо Мраз.“

„Да, и видя какво стана...“

„Бони, ужасно е, но... какво по-неопровержимо доказателство за любовта ми?“

„Такава любов обаче... – поколеба се тя – не е ми е по мярка.“

„Не ти е по мярка?“

„Не, не е. Не ме гледай така.“

Майка ми казваше, че като дете съм бил толкова любвеобилен, така съм се радвал на другите деца, че съм тичал към тях – щастлив, дебел, разтворил ръце за прегръдка, – и съм ги гътвал на земята! От любов. Мисля, че за пръв път разбрах колко малко съм пораснал...

„Милагрос плашеше ли се от теб?“

„Не, мисля.“

„Тогава защо искаш да смениш кон за кокошка? – усмихна се още по-тъжно тя, без да прикрива вече малкия си дефект. – Не си представях нашата връзка толкова...“ – не можеше да намери думата Бони.

Казала го бе вече: несъразмерна. Поседяхме още малко. Ядохме принцеси, печени сандвичи с кайма, лук,червен пипер и яйца и не я видях никога повече.   Последното, което направи за мен бе да ми намери евтин хотел.

„Защо ме заряза в снега? Не ме позна ли? – я попитах на тръгване, почти давейки се с думите. – Защо?“

„Тръгна към мен. Говореше нещо неразбираемо на друг език – каза през сълзи тя, – уплаших се, когато падна и хукнах за Иван да ми помогне. Когато не го намерих, изтичах за останалите. После тебе вече те нямаше...“

Това бе нейната версия. Не звучеше неправдоподобно. Какво значение имаше вече как звучи? Онова, което бе от значение е, че отново бяхме сами. Аз... и ти.

8.

В осем сутринта почукаха на вратата – телеграма. Връщай се незабавно майка ти зле точка Алекс. Само това липсваше! Как ме беше открил? И докато тичах към гарата, за пръв път в живота ми разбрах колко ужасно я обичам.      Успокоих се малко по малко във влака – първият пътнишки влак в седем и една минута, който предполагам пътува по същото разписание и до днес – Чувах гласа й в тропота на траверсите, влакът летеше в мъглата, и те ту изчезваха в откритото поле, ту звънтяха заплашително в тъмните дупки на тунелите. Изпитвах страх, но вече сладък и спокоен, не същия като в часа на акулите, а напротив, сякаш всичко отиваше към своя очакван край. Телеграфните стълбове връхлитаха, падаха зад прозореца като покосени и политаха назад. Бях единственият пътник, хипнотизиран от монотонния шум, най-сетне сам след всичко, което ми се бе случило, аз се разтапях в заслужена и безпределна самота. Прережех ли си вените с бръснарското ножче, което бях извадил в разтворения сак до мен, от тях щеше да бликне само ужасяващо безсмъртие...

На перона на малка абсолютно празна гара, която с геометричната си безнадеждност за момент ми напомни сюрреалистична картина, Ди Кирико, се появи бягащ човек. Къде бягаше, пътническите влакове никога не тръгват навреме! Носеше ушанка и кошница и докато търчеше, надничаше по прозорците на празните купета като че търси нещо. Колкото повече се приближаваше към моето, по-неспокоен ставах, защото си давах сметка какво е то; отмина ме, скрих се първия път зад мръсното перде, но той стигна края на композицията и се върна наново с още по-изопнато лице, докато най сетне не откри, което диреше: мен. Чух шума от грубо подкованите му ботуши, просташкото му блъскане по коридора, омразното му дишане, молех се да отмине. Но не, първо отвори вратата, после пусна гнусната кошница на пода и лицемерно попита:

„Свободно ли е?“

Целият влак беше свободен, Милагрос! Целият шибан, съвсем празен пътнически влак!...

„Брей! – лъхна на домашно вино влезлият, сините му очи засияха от щастие, от глупавата му шапка блъвна пара. – Жива душа няма!“

И се настани срещу мен.

Отидох до тоалетната, гледах се известно време в огледалото така – жалък, бледолик интелектуалец със самобръсначка в ръка, – и се смях, смях, смях до сълзи! Oбръснах се, измих си лицето, върнах се в купето вече по-сериозен, извадих малкия си бележник и започнах да пиша. Той говореше, аз пишех, кимайки, без да го слушам... „Дневникът на една пеперуда“ написах на първата страница. Не, не беше лошо заглавие за роман в три части. Ларва, какавида, ципокрило. Светлина, мрак, свобода...

Не знаех тогава, че ще го пиша цял живот...

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 12 минути
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 10 часа
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 11 часа
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 17 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 2 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 5 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 5 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 5 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мине се не мине време,... преди 2 седмици
  • Въобще не означава писа Още
    Сталин е болшевик... преди 2 седмици
  • Гери писа Още
    Вие сте ненормални да... преди 2 седмици