1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

На сина ми
In memoriam

От:
За:
Относно: 

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
ДЕТЕ НА ПРИРОДАТА

Знаете ли каква е Хавана в първите часове на деня,
когато просяците спят опрели гръб в стените на къщите
и още не са минали
талигите, с които разнасят лед по баровете?
Идехме ние значи откъм пристанището и пресичахме площада,
за да идем да пием кафе в Перлата на Сан Франциско.
На площада нямаше
никой, само един просяк пиеше вода от фонтана..
Да имаш и да нямаш“, Хемингуей 

Дълго не можех да си намеря момиче след теб. Търсех твоя тип, твоя ръст, твоята елегантност, твоите викове, твоите очи, твоя глас в София… Често се припознавах, малката ти фигура внезапно се появяваше в дъното на улицата, в асансьора на някой магазин, в мъждукането на трамвая или на стъпалата пред Университета. Обърквах те с виетнамските момичета, които бяха много по онова време в града, заради дребната ти фигурка или просто си въобразявах, че би могла да бъдеш ти с твоите дръпнати очи. Въпреки че не се вместваше в студенината на града, нито в разкашкания сняг в мразовитите утрини. Веднъж, на връщане към вкъщи с тролей номер две, малко подпийнал, около единадесет през нощта, се лепнах в една жена пред мен. Отначало несъзнателно, имаше много хора в тролея, после, почувствал я като животно и усетил, че и тя ме почувства – вече съвсем преднамерено, с безнадеждността на осъден! Защото беше ти, твоят дъх на водорасли, твоята топлина, тялото ти… Пропуснах спирката си, една, две, още три… Накрая останахме сами в празния тролейбус, залепени един за друг като сиамски близнаци, настръхнали, без да говорим, без да мислим. А когато слязох подире ти, видях, че си куца, много куца… Спря, извърна се, погледна ме с презрение, забелязала вцепенението ми, и продължи по тъмния си път да се клатушкаш между блоковете в непознатия квартал.

* * *

Първото писмо пристигна с два месеца закъснение, чак през лятото, с родителите ми. Беше разказ за един аборт. Убийство, без да ме попиташ, на дете не само твое. Беше отишла при приятел на баща ти, лекар като него, но гинеколог. Операцията била бързо, но ужасна: след това си кървяла и си се чувствала зле, зле… Симулирала си, че си настинала и си прекарала деня с температура в леглото, плачейки скришом за непознатото същество, което си загубила и което никога нямаше да имаш. Мислила си за мен, за него, за теб, за пътя, който скоро си щяла да поемеш. Защо го направи? Не ми каза, че си бременна, за да не ме задържиш? Не си го знаела все още в студената утрин на пристанището, или го премълча, за да си свободна в предопределения път?

Следващото писмо вече носеше пощенския знак на САЩ. Беше заминала със сестрите си. Ако добре си спомням – в началото на лятото. Спестените пари от работата в Операта, помагах в мъкненето на декори, вече нямаше да са ми нужни; пътуването до там не се плащаше с пари. Разменна монета можеше да е и смъртта върху разораната полоса на границата с Турция, или затвор, ако си имал късмет граничарите да ти помилват живота… Един от моите връстници, който служеше във вътрешни войски, докато аз следвах, една пиянска вечер ми разказа под секрет, че ако някой от група заловени – най-вече източни германци – успеел да прекоси границата, останалите ги убивали, за да не се разбере, че са пропуснали беглец. Проста аритметика, ми обясни, тъй всички нарушители са налице. Казах му, че вероятно ще тръгна сам. И не като глупак. Вече бях избрал „канал“, по който да се изнижа, или поне така си мислех.

Първо щях да отида на гости на леля ми и чичо ми в Струмица, Македония, където бях ходил веднъж (мнозина се опитваха да избягат през съседна Югославия и почти деветдесет процента от тях ги връщаха от Триест). По тая причина бях избрал точно противоположна посока, на юг, смятах да преплувам езеро Дойран, където преди пет години се бяхме къпали с братовчед ми по времето на една щастлива ваканция. Границата разделяше езерото на две: на югославска и на гръцка част, на чийто бряг се виждаха зелени хълмове, железопътна линия и черен локомотив да пъпли нагоре по пътя към теб.

* * *

Янките се приземиха на Луната, т.е прилуниха, на 20 юли 1969-та. Бях се излегнал върху една дюна на брега на южното Черноморие в студентския спортен лагер край Равда, място на диви пясъци и чепати лозя. Имах късмета да попадна тук, защото плувах добре бруст и малко нещо кроул. Бях изкарал най-добрите оценки през живота си по вина на умствено изостаналите от 4-а група втори курс Пътно строителство и се радвах на заслужена почивка. Добре щяха да ми дойдат малко тренировки, мислех си, преди да преплувам Дойран.

До мен се беше излегнала една от хандбалистките. Двамата гледахме първите космонавти, току-що стъпили на нашия естествен спътник, все още ничий – останалите вече бяха разделени като всичко на два отбора: на американски и съветски. Стар телевизор, поставен върху щайги пред палатките, предаваше със студения и безразличен глас на говорителя първите стъпки на земните по лунната повърхност сякаш коментираше среща по хокей на трева. Отпивахме тайно топла бира, но не бях в настроение. Събитието минаваше границите на разбирането ми за единство на моята малка вселена, с което дотогава бях свикнал да се съобразявам. Докато по телевизията Армстронг слизаше от стълбата на луната, в далечината се виждаше истинската луна на фона на дюните с тъмните тополи и звездите. И под тях, в морските води, още една, макар и само отражение. Вече ставаха много. Не знаех какво ми е, но изпитвах неудържимо желание да заплача пред тази тройна, шизофренична действителност. Бях прегърнал силно момичето до мен, възбудата ми се предаваше и на нея и беше започнала и тя да трепери, когато отразена в разтревожените й очи – затвори ги, й казах, не искам да я виждам – се появи и четвърта! Не бях аз – степният вълк зави на три гласа в мен:

Когато се събудих, музиката беше спряла, лежахме далече от лагера, в лозята. Беше прозвучала силно; страхотно да не кажа. Защото току-що ставах свидетел и на друго едно чудо: вися аз, току-що събуден, надвесен над един кладенец, истинска бездна, от чиято дълбока и черна вода ме гледат звездите. Красиво и страшно едновременно: небето и аз над него, момичето спи, увиснало на гърдите ми, единственото материално нещо, което ме тегли надолу. Не падам само защото нещо много силно ме държи за гърба, някакъв магнит, там дето би трябвало да са ни крилете: Земята.

Притисках се ужасен към горещата й пясъчна пръст с всички пори на голата си кожа, сграбчил здраво с последни сили слабата хандбалистка. Казваше се Петя, т.е. Петра – Пиедра на испански, камък – и ако бях я изтървал, мисля си, по тази причина би паднала, та се не видяла в онова ми ти бездънно нощно небе, окъпана в кръвта си. Не, не я бях изял, естествено, беше и се случило непоправимото според израза на Естефания, другата ми баба, която имаше приятелка омъжена само защото била целуната публично. Няма да се оженя за никоя друга освен теб, кълнях се, нито дори хиляди пъти целунат от хиляди жени! Същевременно й разказвах за теб, за Куба, за океана… Не знам как се случи, но сякаш невидимото ти присъствие й помогна да преодолее страха си, докато аз, прониквайки я, чаках земята да се отвори, гръм да ме тресне. Бризът носеше отдалече гласовете от лагера, Морякът, така го наричат по крайбрежието, защото помага на лодките да излязат в морето. Много скоро щях да отплувам и аз и нищо вече нямаше да ме спре.

Не скочих обаче веднага в неизвестността онова лято. Отложих го за есента, след като родителите ми си заминат след отпуска си в България. Мразех ги! Поне да ме бяха попитали как се оправям с двете ми обични баби и мизерните помощи като за третия свят, дето идеха от острова на съкровищата. Възмутен, горд със скромните си спестявания от операта в знак на протест тръгнах, без да се сбогувам с тях, на дълго, прощално пътешествие из страната. И с него, вместо да свърши, започна всичко.

* * *

Последният голям автостоп на шестдесетте години започна при условия неочаквано различни от предвидените. Малко след като се бях върнал от спортния лагер и изпратил Петя за родния й град (каза ми, че има болен брат, за който се грижи и не може да ме придружи в шестванията ми из страната), от руската столица пристигна сестрата на Наташа, приятелката на Алекс, Лена. Слуховете за изключителната й интелигентност бяха минали границите много преди да ни бъде представена от преподавателката по пиано на Алекс и майка на двете, чиито изплашени майчини очи с тревога се взираха в мен. Появи се и бащата – професор, председател на секцията на музиколозите. Имаше здрав, спортен вид. Хареса му факта, че и аз имах здрав и почти спортен вид, без брадата, разбира се, това малко отклонение, и окъсаните ми панталони, косата, сандалите също, още някоя и друга дреболия…

„Добре – започна след кратко изпитателно мълчание професорът: – Не сме някои ограничени родители. Вече знаем, че не ви харесват обикновените начини на придвижване. Разчитаме на вас, младежи, (пауза) грижете се, моля ви, за дъщерите ни, като ни кажете и от какви пари ще имат нужда. Ще се видим в станцията на музиколозите, освен, ако някой не предпочете моя Москвич. На добър път.“

Москвичът бе социалистическия форд, а почивната станция се намираше на северното крайбрежие на петстотин километра и хиляди опасности, милиции и изненади до там. Не разбирах защо трябваше да рискуваме, но Алекс вече беше изложил нашия план на преподавателката си и тя за голямо мое изумление го беше приела. Не, тук имаше нещо нечисто. „Виж, копеле, тя е преподавателката ми по пиано и те са й дъщери, не разбираш ли? Само поисках съгласието й. Ако не ти харесва, по-добре да не тръгваме никъде!“

Аз, обаче, не си спомнях да съм искал нещо от някого. Достатъчно беше малко да замирише на родители и изчезвах. Никак не ми харесваха, твоят баща включително. Освен това хранех надежди, че ще убедя Петя да дойде с нас. Беше красива, макар и твърде сериозна. Щяхме да минем през нейния град „случайно“, такива бяха плановете.

„Виж какво, копеле, не разваляй както винаги всичко, разбра ли! Този път e достатъчно да си това, което винаги си бил.“

„Какво.“

„Дивак, какво!“

* * *

„Всъщност – каза Лена, забила поглед в мазутните петна върху скалата, миришеше силно на водорасли, на солена вода от морето, по едрите й, мъхести бедра се спускаше дребно раче, – станалото снощи няма голямо значение за мен. Аз продължавам да живея в друг свят. Понякога си мисля – дори в друг век. Ти ме извади насила оттам!“ – усмихна се тъжно тя.

„Благодарна съм ти – продължи – Не, не се възгордявай, беше много, много благороден. Е да, и мил. Рано или късно все някой трябваше да го свърши. Изпитвам облекчени сега, но нищо повече, умствено облекчение преди всичко, ти не можеш да го разбереш, защото си дете на природата, докато аз пак ще се върна в моя манастир.“

„Ленинградската консерватория ли имаш предвид?“

„Не точно това.“

Слушах я. Имаше бездни. Усещаше мистичен мрак. Подготвяше тезис върху наследството на някой си Жюскен дю Пре, френски композитор и органист от седемнадесети век.

„От времената на Вийон ли? „

„Горе долу. Един век разлика. Какво, харесва ти Вийон, а?“

Слушах я лениво, нямах желание да споря; в горещия следобед пред тясната пещера, където лежахме, слънцето сушеше кожата ми, оставяйки кристалчета солено горчив бял прах. Беше третият ден, откакто стигнахме крайбрежието. За мой срам Лена бе изпрала мръсното ми бельо и кървавите петна от нейното. Морето мъркаше кротко в дупките на изоставения пристан сякаш доволно от делото и присъствието й.

„Сестра ми спомена, че пишеш – позасмя се Лена. Усмивката й ми харесваше, правеше я по-хубава, отколкото беше. – И въпреки това, си оставаш дете на природата. Има два типа писатели, нали знаеш?“

„Кои?“

„Добри и лоши.“

„Ха – ха. Много остроумно.“

Бяхме се спуснали по подбалканския път – „Страна като една човешка длан!“, щеше да възкликне един поет по същото онова време – заедно с Ал и Наташа или по двойки, с или без късмет, от кола на кола, от камион на камион, кой от кой по-очукани, за да се съберем в пазвите на Средна гора, която разделя южните полета от високите котловини…Събирахме се отново по нощите, обикновено спяхме четиримата заедно, скупчени като овце, вплетени в естествените кривини, които предлагаха телата ни, навлекли всичките си дрехи. Така че беше по-удобно да пъхнеш ръце в джобовете на „противника „, отколкото да бъркаш в своите; призори ставаше хладно във високите села в планината, която разделя надве страната и дава името на полуострова, днес само символ на безредици: балкански. Беше странно, че някой в онова безгрижно лято би могъл да има бездни, какви ли бяха?

Изгубихме се от Алекс и Наташа по средата на пътя и както гълъба от един стих, който ми харесваше, вместо на север поехме на юг. Първата вечер, когато останахме да спим сами край едно турско гробище, изведнъж се почувствахме неудобно. Сбрали спалните чували заедно върху надуваемия дюшек, лежахме притихнали. Спиш ли?- попита призори Лена, не съм от желязо. Нито пък аз, отвърнах. Разсмяхме се. Разкажи ми за нея, за кубинската ти Дулцинея, хайде, знам всичко за теб. Аз също, казах и заразказвах както си знам – веднъж и още веднъж, и докато я имах (и на нея й беше за пръв път), шепнех името ти, засрамен и уплашен, че нещо лошо ще се случи, беше като светотатство, знам, но нищо не се случи, напротив, само гласът на кукумявката дето ни накара да ни се изправят косите. Зовеше от гробището, където фосфорът на правоверните блещукаше между побитите камъни, които десет години по-късно булдозерите щяха да изтръгнат, за да оставят терена безименен и ликвидират чуждите надписи от надгробните плочи. Но не и нашият спомен, не…

Разкажи, ми каза на разсъмване, макар че й се спеше, разкажи ми го още веднъж. И й разказах, разказах й за тройната луна, за обърнатото небе, за опасността да се спи на открито, неща, които често ми се случваха. Е, красиво е, каза, макар и да не е нещо ново, описание на обърнато небе се срещало още у древните, но мисля, че тук малко се поувлече. Така, сега застани наопаки, отвори очи и ме погледни, каза. И ме целуна по челото. Когато ги отворих, извиках от изненада: късата й коса приличаше на брада, носът й – пак на нос, но смачкан, над гладката брадичка липсваше уста и това беше най-ужасяващото: под носа и очите имаше само два дебели мустака: веждите.

„Това го измислих аз, не Аристотел – каза гордо. – Когато бяхме малки, така плашех сестра ми.“

* * *

В София ме чакаха три писма. В тях ти ми разказваше за Ню Йорк, впечатлена от чудесата му: сградите, студът, метрото. Но преди всичко от хората. Опитвах се да си ги представя – хора от всички цветове и раси. Ти между тях на път за болницата, където беше намерила работа. През нощите се готвеше за медицина, не за математиката, която толкова ти харесваше. Нищо, десетгодишна кариера, най-трудната, но и най-престижната, гордеех се с теб. Показах снимките ти на двете си баби. „Всички ли са тъй чернички, сватя, нямаше ли някоя по-беличка за нашичкия?“ – вайкаше се Естефания, баба ми по бащина линия. Идваше ми да я удуша. Дето българите не били расисти! „Красива е и така, прилича на египетска статуетка – коментираше Калиопе. – Не е, сине за теб, – въздишаше, – ще й почерниш живота.“

Снимките всяха смут сред приятелите. Никой не беше виждал истинска мулатка. Родена красавица, не я заслужаваш ти, възхити се Алекс, изпълнен с благородна завист. Е, липсвали й десетина сантиметра според гръцките класически канони, за да бъде перфектна… Ами ако не й липсваха, нали нямаше да е в Ню Йорк бе, а в Холивуд!… Кога ще дойде, питаше със светнали очи Коста, макар че един мъж на място не показвал на цял свят приятелката си по бански. Да де, понеже не беше кльощава като неговата, че да ходи все с панталони като савската царица. Не му го казах, на два пъти ме бяха нокаутирали – и първия и втория все той, по време на уличен турнир… Така че не беше много ясно деликатното ти присъствие в родината на първите терористи и умерените расисти. От друга страна пък в никое от писмата си не ме канеше направо. „Трябва да видиш лицата на хората в метрото“ или „ще видиш, че тук никой не ти иска паспорта по нощите“ бяха по-скоро реторични фрази, отколкото покана. Как и от какво щяхме да живеем? На какъв език щях да пиша? Все сериозни въпроси. Щяха да минат години, докато бия рекорда на Конрад, бил е поляк, ала Ностромо е изключение. Освен това бях затънал в такъв магически реализъм, че съвсем не ставах за Щатите, а трескаво съчинявах необикновения и вече напълно измислен живот, който уж бяхме живели двама в тропиците.

Само двамата ли? Цял един свят напираше да се пръкне, моят свят! И вече присъстваше не само ти, а цяла тайфа: наркоманката Алина, (да ме извини сестра ти за съвпадението на имената) я „тресеше маймуната“, ако знаеш какво е, абстинентния ефект. Един сляп мулат, на чийто концерт ме заведе и който пееше много образно за дърво над пропаст, с много цветове и лица, които никога няма да види. Много лесбийки, хомосексуалисти. Оня педераст Бой, дето ми разказа за летящите дупета и който докато се обличахме след едно гмуркане в Мариел, ми предложи, извратеното му копеле, ей тъй, да сме убиели времето с едно приятелско чукане, представяш ли си? („И никакви педерастлъци – a като мъж с мъж!“) Или Маруча, красиво същество, приятелка на сестра ти, която стана любовница на дъртите французи от втория етаж на къщата в Наутико. Маруча дето все си пееше: „С твойта бя-ла блед-но-таааа!“ Събуждам се един ден у дома и слушам: същата песен!… Мерседес, медицинската сестра на майка ми, с която спах преди да те познавам, това не съм ти го казвал, единствената и която толкова приличаше на заек, че я превърнах в заек в един разказ, в зайка. Ханс, немецът от терористичната група Бааден-Майнхоф, тоя вече беше истински, търсеха го из цяла Европа, докато се укриваше в Куба. Друг един опасен тип, Зохер или Зохаир, алжирец само с един крак, една ръка, едно око и, с извинение, една задна буза; останалите си части ги беше попилял в локални войни и конфликти в Северна Африка. Хавана пращеше по него време от анархисти, троцкисти, маоисти, всякакви опасни типове, избягали от всички правосъдия и безправия по света… и на всички тях бях сложил ръка в писанията си – буквално на всички! – без разлика на произход, националност и раса!

Аз бях единственият им законен господар. Аз държах нишките на много чужди живота, дори и този на Силвио Родригес, певецът, превърнат от мен в охтичав младеж, толкова беше слаб, когато пееше на стъпалата пред Университета някога. Лина, бременната жена на братовчед ми, която бе дошла да прекара няколко седмици с Естефания преди да роди, първата ми читателка, остана потресена от текстовете, които й доверих. Имаш много граматически грешки, едва успя да каже, и контракциите й почнаха (детето се роди нормално, само до петата си година се страхуваше, че ще изтече в сифона на мивката). И целият тоя свят, тая вселена, не говореше английски. Е, трябваше ли да го пожертвам?…

Един ден пред вратата на апартамента ни в София намерих бутилка оцет. Спънах се в нея и течността се изля по стълбището, стоеше отворена. Не, не беше вуду, изчервих се засрамен като никога, сетих се от кого беше оставена… Посетителят (или посетителката) бе дошъл много рано, бе пресякъл целия град само за да ме унижи, защото оцетът беше единственият глупав начин за вагинални промивки, който знаех до тогава, единствения контрацептив, лично аз го бях купил на Петя през първата от малкото нощи, когато осъмнахме в квартирата й. Означаваше сбогом и бе жесток намек: изобщо бях забравил за нея след лятото! Прекарах времето си с Лена до заминаването й в Ленинград в сладостни спорове, четене на книги и слушане на музика (Бах, Малер, Бах, Вебер, Бах, Хиндемит, Бах!), без да отида да я видя или поне попитам по телефона как е. След като Лена замина, побързах да потърся хандбалистката в спортната зала, пусна си боята като ме видя. „Какво ти е? – опитах се да задържа ръцете й в моите, бяха студени. – Нещо лошо ли?“ „Не, нищо особено, но ми мина.“ Не пожела да отидем никъде, просто поседяхме и помълчахме в студентското кафене. Няколко дни по­ късно, един петък, намерих бутилката.

* * *

Когато слушам Наташа да свири на пиано у тях – различно е от концертите, които дава в края на курса: много народ, много официални дрехи, трябва да гледаш къде стъпваш и какво казваш, да не изтърсиш нещо и да не ръкопляскаш (о, само това не!) между отделните части на концерта – чувствам се в небесата. Иска ми се да я целуна, или да я настигна в полета й и там да я целуна, какво ли не си представям, когато свири! Като невестулка е. По-бърза и по-пъргава от моя приятел, леко приведена на стола, като светкавица в атаките, въпреки че не притежава неговите ръце, почти като тия на Светослав Рихтер липсва му само един сантиметър (е, сигурно има защо, нали?). Тя ми харесва повече като изпълнител, харесва ми и като ми говори (предполагам, че с мен се отпуска, защото съм дете на природата, а не на музиката) и когато ме докосва несъзнателно по ръката, целия настръхвам. Затова си мисля, че разбирам наташините проблеми: където и да отиде, винаги забърква каши от чувствен характер. Като гъба е: абсорбира желанията на мъжете. Или по-скоро обратното: поражда желания, не знам, специални вълни с неотразим мирис. Затова изглежда бедният ми приятел си има толкова проблеми (точната дума е рога) колкото пъти Наташа излезе с Маца, приятелката й още от детската градина, която живее срещу тях и работи в ЦУМ, централният универсален магазин. На всичко отгоре му разказва всичко на нещастника. После анализират случилото се, плачат, лягат си заедно и това ги крепи до следващия път.

Този път, обаче, е върхът: бедното момиче бе станало жертва на безпрецедентна провокация! Лошата Маца си имала приятел и той – свой приятел, но от Държавна сигурност. „И какво ти каза? – вика от другата стая Алекс. – Какво ти каза, кучия му син!“

Коледа е, в къщата на преподавателката по пиано сме, Лена я няма, родителите й – също, в Москва са. Само Василиса и приятелят й Младимир, прокълнат поет, за пръв път е с нас. Представят ни един на друг, симулираме безразличие, докато Алекс крещи оттатък. Всички, разбира се, се преструваме, че не сме чули нищо от спалнята.

„Госпожице, – хлипа жертвата. – Вие… Вие казахте „не“ и следователно, това означава „да“…“

„Е, не, чухте ли! – вика към нас още по-силно Алекс. – Така ли ти каза? И ти?…“

„Аз…“

„Какво аз!“

„Ами какво можех да направя? Постави се на мое място!“

„Алекс…“ – опитвам се да го успокоя, докато той настоява да научи като баба ми, за неща уж непоправими. Всички сме подтиснати от една така убедителната логика и още по-потиснати от новината, че след петнадесет минути приятелят на Маца ще дойде за Наташа. Противниците са ей там, в отсрещния блок: могат да се различат омразните им лица. Един от тях слиза на улицата.

„Кой е от Държавна сигурност? Ще го убия! – пита шепнешком приятелят ми.

Всички:

„Недей, Наташа! Не отивай!“

Но вече се звъни… Хвърлих бърз поглед наоколо. Резултатът от просто преброяване до три съвсем не бе обещаващ: Коста го няма, единият от предните ми зъби е изкуствен, а Алекс, макар и да има „челичени ръце“ според собствените му думи, във всичко останало е от перушина. Остава това мълчаливо момче с лице на пъпеш, хм, поетът! И в този момент, Милагрос, Лице на пъпеш, Рицарят на тъжното лице, се надига, тръгва към мен и развълнувано ми прошепва: „Ако трябва да избирам, не че се колебая, но мисля, че съм на ваша страна.“

* * *

Ще минат много години…

„Знаеш ли, – казвам на Лице на пъпеш понякога, от време на време обичаме да почистваме Авгиевите обори на приятелството ни, след като мина през толкоз стърги (той обича заемките от гръцката митология), – никога няма да забравя как се държа тогава, копеле! Приличаше на бостанско плашило!“

„Знам. Но не ме наричай копеле.“

„Няма. Добре де, ами какво щеше да стане, ако бях се разсмял тогава? След като Алекс – неузнаваем, сериозен – отвори вратата и с неочаквано хладен глас помоли да уважават спокойствието и реда в дома на другаря професор, всеки момент трябвало да се върне от извънредно заседание на ЦК, а дъщеря му била заета в приготвянето на вечерята, (майка му стара, докато аз се разхождах в собствените му чехли!). Да, какво би се случило, ако бях нарушил тишината и избухнал в смях по-късно, когато стана да рецитираш най-смахнатите стихове, които някога бях чувал, твоите! Маймуната се катери по термометъра. Помниш ли?

„Просто щях да стана и да си тръгна.“

„Светът е жълта диня и една от черните семки съм аз.

„Една от белите. Яловите.“

„Аха. Сега разбирам, прощавай.“

„Няма нищо. И не ми викай копеле.“

„Добре де, а как да ти викам?“

И му разказвам вица: „Защо, Голяма бяла мечко, на всички дечица от племето си дал поетични имена: Свирепо северно вълче, Смело сиво соколче, Очички на рисче, а мен си нарекъл: Малък кучи гъз! Смени ми го… И-и…! И-и…!“

„Добре, стига плака, Посрано пролетно утро!“

* * *

На връх 31 декември ми падна един преден зъб.

Беше изкуствен, завинтен върху жив корен, останал след сбиване в далечното юношество, мрачно колкото и средновековието. Изработен от моста на дядо ми Мигел (посмъртен трофей) и една от двете турски лири, наследство от един пра-чичо, който убива турче при игра с пушка, бяга от Македония и после натрупва пари в България. В общи линии всичкото златото, което занесох и отнесох от Куба. Беше ми в устата когато кубинските митничари задържаха глупавия пръстен на Кристина, дето го пъхнах в джоба си, без да го обявя и който за моя голяма изненада не се оказа фалшив…

Както и да е, скъпоценното украшение, която така грижливо пазех в устата си, започна да се клати още по Коледа и в последния ден на годината остана окончателно в парче домашна наденица. Ужасен, побягнах към огледалото и видях това, което виждаше в осквернените си плакати певецът Емил Димитров, тогавашният ни Хулио Иглесиас, на когото или рисуваха очила и мустаци или му почерняха един или два зъба, моят случай. Беше отчайващо.

Едва тогава разбрах какво означаваше черната жлъч в книгата, която Лена ми остави на сбогуване през октомври и която според Аристотел е оня специален субстрат, отделян от артисти, музиканти, и писатели в частност, който разпростирайки се по вените и стигащ до мозъка им, става причина за загуба на чувство за реалност и дирене на нова, измислена. Не виждах обаче коя ще е силата да ме вдъхнови да отида без зъб на новогодишната фиеста в Алекс, дето ме знаеше цялата махала.

Във въздуха вече звъняха хилядите камбанки от шейните на хилядите Дядомразовци, кой от кой по фалшиви, които кметства и служби изпращаха за детските души. Придружаваха ги Снежанки в къси полички за утеха на татковците, джуджета и джужетки от всякакъв размер и възраст. Обичайните градски пияници, все още с петте си сетива, вече се трупаха около големите бъчви поставени пред магазините, където предлагаха евтино греяно вино. ЦУМ, Джамията, Централните хали с витрините, катедралата, даже кулата с петолъчката на партийния дом, всичко красиво и грозно, вечно и преходно, което един ден трябваше да напусна, блестеше и се смееше еднакво радостно с милиони усмихнати лампички, харчейки киловатите на една още непостроена атомна електроцентрала, докато аз обикалях със затворена уста в беззъбо отчаяние улиците.

Спомнях си изпращането на предишната година в Наутико. Колко различно беше всичко! Изяли дванайсетте гроздови зърна, се цамбурнахме в черните води на морето, по-точно казано – на океана: аз, ти, родителите ми, сестрите ти, моята малка сестра, Камен, Асен. И всичките ми зъби си бяха на мястото, но докога ли, защото само след месец може би… Нима?…Нима?.. Нима? Чуваш ли ритъма? Не, не е Нат Кинг Коул, а стъпките ми в зимния град.

Лена също ме изостави. Завърна се на бреговете на Нева река в мистериозните си бездни с решени хормонални проблеми, най-сетне при любимците си: Малер, Бах, Вебер, Бах, Хиндемит, Бах. А Моцарт? Не, господинчо – Цезар Франк!

Преди да си тръгне, даде ми да прочета и друга една книга, руска, разбира се: „Франсоа Рабле и народната култура на Средновековието и Ренесанса“. От някой си Бахтин. Необещаващо заглавие. Докато я четях, обаче, за пръв път се замислих сериозно, че съм сбъркал влака на времето. Излиза, че бе имало и по-добри епохи, когато веднъж в годината бе позволено всичко: последният плебей ставал крал, а кралят пък плебей, общинските полицаи замеряли от каруци тълпите с лайна, а не ги разпръсквали със сълзотворен газ, и всички се съдирали от смях, защото лайното, има поверие, носи късмет… Които можели, ходели на ръце, позволени били всякакви обиди по отношение на институциите, никой никому не дължал нищо в продължение на двадесет и четири часа, мъжете се гордеели с неверните си съпруги, кичейки се с рога веднъж в годината, а лихварите опрощавали лихвите на длъжниците. Желанието да се пърди, псува и говорят глупости в лицето на властниците се считало за законно право на участниците, богохулствата – задължителни, и всяка власт – за отхвърлена. Било върховната магия и божественото провидение на Свещения Средновековен Карнавал, който запращал всичко веднъж в годината с главата надолу! Само така най-святото, благородното и духовното успявало да мине сребърната проба на материално-телесната долница (не намирам думата в речника), подобно пророк Йона през червото на рибата, която го погълнала. Защо, авторът не уточняваше, но стигаше до извода, че хората, без да си дават сметка, продължаваха да плащат дан на това и днес. Казваха по навик (или по наследство) „върви на майната си“, „по дяволите“ и „верицата ти“, докато всички псувни, които ръсеха не бяха нищо друго освен различните словесни форми на запращане възвишеното за преоценка в материално-телесното, не защото не знаеха как да запълнят пет минути с мълчание, а и поради факта, че се чувстваха нерадостно обичани, ръководени, управлявани в очакването на карнавал, който все не идва…

* * *

Скрит в сухите малинови храсти в задния двор на къщата на Алексови, размишлявах тъжно върху всичко това, докато наблюдавах празника през широката пукнатина в стената, спомен от пренасянето на Алексовия роял. В устата си ближех липсата на обичния зъб: лежеше безжизнен в джоба ми след няколкото опита да го залепя с дъвка. А фиестата си я биваше, там бяха всички стари приятели от времето преди да замина с родителите ми за Куба, а не мамините синчета от консерваторията. Наташа беше с родителите си в Москва и тоя път Алекс бе заложил на махалата. Тук бяха Миле (днес вече покойник), шофьор на камион и тромпетист, загубил зъбите си по лагери и в затвора; биеше Мици (жена му) пиян и се кълнеше, докато го откарваха, че като дойдат китайците, ще им извади очите на своите палачи! Писо или Котешкото око (жив), първи любовник на махалата. Цапе (в неизвестност), проторокер, тенекеджия и бездарник. Лазар, бояджия, алкохолизиран (жив), отличникът на класа ни. Боби, братовчед му (икономист, починал). Ангел, художник и зидар в Мадрид (алкохолизиран и покойник) с бъдещата си съпруга Татяна, модистка, която ще ни заведе един ден в Испания (жива). Ани, сестра й, бивша шампионка по тенис (издирвана в Мадрид: дългове и измами). Тото, малкият брат на Алекс, (зарязал блестящата научна кариера, алкохолизиран, но жив), Алехандро Духтев, Светидух, бъдещ топограф и китарист в Осло (починал от рак преди няколко години, скъпият ми Алехо). Точица, почитателка на музиката и мъжеството на Алекс, (баба с внучета, жива), братовчедка й Бузето (фризьорка, сладка дебеланка тогава) А, един момент! Кой е този до нея? Да, вие там, вътре! И как ли се е промъкнал? Излез, излез оттам негоднико! Вън! Какво искаш от бедното момиче бе?… Уви, оня вече протягаше ръка към материалнотелесната му долница, докато един топъл женски език проникваше на мястото на загубения преден зъб.

„Мислех си – й казах, защото се оказа, че съм аз, – мислех си… защо ли не се пъхнем за малко под рояла! Била ли си някога под роял?“

В четири се надигнах да ида до тоалетната и си дръннах главата в резонатора. Останах да послушам. Ах, беше вълшебно, музика на болката! На връщане погледнах през прозореца и какво да видя: сняг! О, боже! Първият чист, девствен сняг, който се сипеше от небето и оставяше градината с крушата, просторите, сухите малинови храсти, студеното небе, всичко, цялата вселена затрупани в дивен покой!

„Къде, да не смяташ да ме оставиш сама под пианото!“ – чух глас от долу. Взех, значи, тогава голямата пухена възглавница, която се въргаляше по пода и я пухнах лекичко по главата. Ама тъй, колкото да млъкне. После видях черните си стъпки по белия тротоар: отдалечавах се. Колко странно: изгубих се от поглед на ъгъла, докато тя плачеше, a челото ми, опряно в стъклото, изгаряше от студ… Не съм й направил нищо, кълна се, както разправяха сетне, бил съм бил женомразец, садист, не съм, само я лупнах лекичко; възглавницата беше пухена и я покри като сладка утринна целувка.

„Отива ти без зъб май – каза Алекс на сутринта. – Приличаш на пират.“

„А не искаш ли и ти да заприличаш?“

Не му го казах, слушах радиото: Ню Йорк е затрупан от невиждан снеговалеж, съобщиха. Спрял токът (капитализъм в последната си фаза), за двете минути и тридесет секунди мрак бяха станали сто седемдесет и шест убийства, сто и осем изнасилвания в асансьор, тридесет и две самоубийства, хиляда осемстотин и три кражби с хладно оръжие и хиляда двеста петдесет и четири с огнестрелно. Седем банкови обира. Един неуспешен опит за преврат. И много, много пътнотранспортни произшествия (ПТП). Надявах се нищо лошо да не ти се е случило в тоя ад, просто беше първия сняг, който виждаше в живота си.