Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

– Когато една сутрин Грегор Замза се пробуди от неспокойни сънища …

– Чакай, чакай! Не може ли днес да правим нещо друго?

Той се постара да не показва признаци на раздразнение, притвори луксозното малко томче, без да забравя да подпъхне сламката и бавно повдигна очи към камерата, опитвайки се да изглежда лъчезарно. Образът в малкото прозорче долу на екрана все пак показваше едно по детски намусено лице, така че и двамата неволно прихнаха.

– Разсърди ли се, Грухчо?
Виждаш ли с каква еснафка си имаш работа? В главата й само едно …

– Ама това вече го правихме вчера. Нали ти казах, че ми трябва малко време, за да свикна. Срамежлив съм, какво да правя?

– Глупости, срамежлив! А как само умееш да пъшкаш, срамежливко! Впрочем, Кафка е един от най-великите мастурбатори на тоя свят, ти това чувал ли си го някога? Не знам кой се е грижел за прането му, но сигурно не е било лесно. Аз съм жена, разбирам ги тия неща. А ти също си велик мастурбатор. За мен дори – най-великият, по-велик и от Кафка. Хайде сега, отсърди ли ми се?

– По-суетен, при всички случаи. Щом успяваш да ме спечелиш с такива елементарни трикове …

– Елементарното е най-сложно, кака. Като пораснеш още малко, ще започнеш да ги разбираш тия неща. А засега ти стигат Кафка и Ницше, има време и за повече.

– Леле, какче! Ти си по-голяма с дванайсет месеца, но аз пък съм по-тежък с двайсет килограма. Кой сега е по-голямото прасе, ха кажи ми де?

Тя премрежи очи и го загледа с погледа, който винаги го караше да се изчервява. После се прегърна, сама, притисна се толкова силно и страстно, че той дори се почувства неудобно, и прошепна:

– Липсваш ми, глупчо. Липсваш ми ужасно много, това е всичко. Вече мразя пръстите си, защото в сравнение с теб те са нищо. Нищо, нищо. Искам те, искам те, не мога да чакам повече! Кога ще си дойдеш най-после?

Той затисна надолу буцата, без да се закашля, после отговори с изкуствено равен глас.

– Според моя календар остават още тридесет дена и няколко часа. Ама нали се разбрахме, че няма да ги броим, ти сама настояваше.

– Настоявала, дренки! Добре, че съм затрупана от работа, това е единственото, което помага. Хайде, стига толкова приказки. Готов ли си? Днес специално за теб съм обула любимите ти гащички, черните, с дантелките. И, ако искаш да знаеш, два часа съм претърсвала Юпорн, за да се науча как да ги събувам по-секси. И това ако не е любов, майната му на всичко!

– Майко мила! Чакай, чакай малко да си поема дъх.

– Няма чакай! Не и с тази кака. Хайде, избирай, кое коленце да ти покажа първо? Лявото? Или може би дясното, ако си привърженик на десни идеи.

– Ами аз съм привърженик на средни идеи …

Тя така се закиска, че за малко не разля кафето си.

– Боже, в какъв клоун избрах да се влюбя! Помагай, Боже!

Той се разсмя щастливо и допълни:

– Че и воайор на всичко отгоре. Върл войаор, хищен.

– Знам, знам.

Тя се пресегна някъде извън обхвата на камерата, изщрака мишката и се облегна назад, с полупритворени очи. Отстрани, откъм тонколоните, тозчас застена гласът на Джейн Бъркин… „Je
t’aime, je t’aime“.

– А бяхме млади, а?

Ръката й се придвижи нагоре, промени ъгъла на камерата. Надолу, надолу, все по-надолу. Изпод тениската се показваше част от все още моминския й, съвършено плосък корем, с най-изкусителното пъпче на тоя свят. Той усети, че се задъхва, пъхна ръце под бедрата си, затисна ги с всички сили. После, после, после!

– Искаш ли да ги скъсам, а? И да си представяме, че си ти?

– Ама колко струват?

Той почти се шамароса през устата, но вече беше късно. Камерата внезапно се извиси отново нагоре и показа едно изкривено от сдържан гняв лице.

– Ти какво, глупчо? Що за дивотия беше това?

Той се постара да гледа в камерата точно там, където си представяше очите й, но нещо не се получи. Погледът му неволно се отклоняваше, сякаш изместван настрани от излъчването на силово поле.

– Пошегувах се, разбира се. Да става интересно, нали разбираш?

– Аха…

Тя извади цигара, задраска нервно клечка след клечка.

– Хей, нали се разбрахме, че ще ги отказваш? Европа ще ставаме, нали така?

– Майната й на Европа!

Облегна се уморено назад, издиша гигантско облаче дим, тръсна пепелта без да се оглежда. Леле, ами ако направи пожар? Ингеборг Бахман така е умряла, от запалена цигара в леглото…

– Беше ми обещал нещо… – гласът й звучеше като меден чан, затлачен с кълбо вълна. – Нали ми обеща, че ще се опитваш?

– Ами аз се опитвам, ти какво си мислиш? По цял ден само това си повтарям: „Аз съм голям, голям, голям! Аз мога, мога, мога!“

– Започна ли да работиш?

– П… почти. Вчера написах някъде към двеста думи… в един онлaйн-форум.

Мълчание. И дим. Той се почувства като в края на „Казабланка“, само че без отлитащия самолет.

– Опитвам се, честно. Никой не е успял да се промени за два дни, 
сама знаеш.

– Кажи ми какво има в хладилника ти!

– Ама ти…

– Веднага! Чуваш ли!

Зъбите му затракаха от само себе си, ръката автоматично се протегна към копчето на камерата, той едва успя да я удържи.

– Има ли водка?

Той застена и се заизвива на стола като пословичния настъпен червей.

– Казвай, не ми се усуквай! Има ли водка?

– Ама руска, оригинал – прошепна той, почти без да движи устни. – Този път не купих от евтината.

Тя тресна с юмрук по масата, образът подскочи и се изкриви, после се укроти, сигурно с някакво върховно усилие.

– Знаех си, знаех си… Боже, защо ме наказваш така? Защо точно мен, Господи?

Изправи се, закрачи нервно напред-назад. Беше наистина само по миниатюрни черни гащички, които показваха повече, отколкото прикриваха, но сега вече това нямаше никакво значение. Той почувства страхотна жажда и застена, заставяйки се да не се втурне към хладилника.

– Слушай сега.

Той се вцепени, треперейки, тракайки със зъби.

– Ще ти дам още един шанс. Последен. Разбираш ли какво ти говоря?

– Д…да. Слушам те.

– Искам сега да седнеш и след… – тя погледна часовника си, пресметна нещо на ум – значи, най-много след два часа да ми изпратиш нещо, което да ме разплаче. Както едно време, разбираш ли? Искам писмо, което да ме разплаче. Ако успееш, добре. Ако не … За водката няма да говорим, оставям те в ръцете Божии. Само искам да видя дали все още можеш нещо… изобщо. Разбрахме ли се?

– Ама…

– Разбрахме ли се!!!

Той чак подскочи.

– Да, да, разбира се. Както кажеш, писанке.

Тя протегна ръка и екранът почерня. Почерня и всичко наоколо, но това, естествено, беше нещо, което се разбира от само себе си.

* * *

„Мила ми писанке,

Когато четеш това писмо, аз вече ще бъда при теб, слънчице. Забравих да ти кажа, тия дни се научих на една прастара китайска магия. Всичко е много просто, и досега не разбирам как никой тук на Запад не се е сетил за нещо толкова просто. Когато човек попадне в задънена улица, няма нужда да блъска и да търси изход, миличко. Всичко, което е необходимо, е да се доближи до някоя от стените, и да си нарисува малка вратичка. Малка вратичка, която води до ония, които обича. А след това, такава е природата на тази магия, само трябва да разпери криле и да полети… навън, през вратичката. Така че, когато свършиш четенето, просто отвори прозореца си, миличко. Отвори прозореца си и затвори очи… Това е всичко.“

Тя изрева и се втурна към компютъра. Ръцете й се тресяха неудържимо, почти конвулсивно. Едва успя да включи камерата, подскачайки на място …

После застина.

Той беше се постарал, този път наистина. Клоунската маска беше нарисувана перфектно, с истински, майсторски кривнати нагоре ъгълчета на устните. Само тънката струйка пяна, проточила се от едното ъгълче, издаваше, че нещо с този клоун не е наред.

Тя седна, механично запали цигара.
* * *
Огън, огън, огън. Дълги, яркожълти и костеливи пламъци протягат гладни ръце, търсят, опипват, мъчат се да намерят нещо, което да утоли жаждата. Пламъци отдолу, пламъци отгоре, пламъци отстрани, пламъци отвсякъде. Тя дори не се опитва да бяга, защото, какъв смисъл? Всичко около нея бушува и се извива, пращи, съска, трещи, търси плячка, внимание, удовлетворение. А тя седи – единственото останало живо нещо е погледът – и бавно отброява миговете, оставащи до края на тази вечност ...

Защото огънят – това съм аз.
 
* * *
 
Опомни се от тихичко чукане по прозореца. Отвори очи, огледа се и ахна.

Отвън, кацнало на перваза, я гледаше с огромни очи най-пъстроперото пиле на тоя свят, търпеливо очакващо да го пуснат вътре.
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици