1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Само веднъж съм стъпвала в Петербург и то като дете. Тогава той беше Ленинград, беше красив, слънчев, а в детските ми спомени се мержелеят само дворци, зимни и летни. Руските деца на мига ме повикаха да играем и ние се заиграхме, естествено. Нямахме нужда от преводачи, говорехме на нашите славянски езици, ръкомахахме като птици, и се разбирахме като птици от едно ято. Попитаха ме как изглеждат бравите на вратите в България. Не исках да ги разочаровам с откритието, че у нас виреят същите тягостно прости и грозни брави като у тях, затова нарисувах сложно произведение на изкуството с много завъртулки, дъги и дъгички, арки и дяволии. Ах, възкликнаха те и запомниха България като страна с арабско-японска екзотика. Точно там, в Ленинград ядох толкова безвкусен сладолед на пръчка, че получих трайно отвращение от сладоледа. Почти тридесет години по-късно разбрах, че сладоледът е нещо вкусно, дори превъзходно, открих го случайно чак в САЩ, където бях принудена да вкуся мелба след дълги увещания, а като се върнах пробвах местното производство и най-вече гръцкия сладолед и о, чудо! Изумителен вкус! 


За него Петербург, Петроград, Ленинград няма нищо общо с бравите на вратите и сладоледа. Свързан е, естествено, с музиката. Със седма симфония на Шостакович, създадена по време на блокадата. Дори когато ми разказва тази история за 79-ти път той продължава да се вълнува. Нека си представим този прегладнял, освирепял, полумъртъв град, или може би напълно мъртъв? Откъснат от света, от светлината, от надеждата, изгубен в пустиня от неизвестност, известна е само близката смърт. В тази атмосфера Шостакович, който никога не се е противопоставял открито и твърдо на режима на Москва, никога, подчертава разказвайки той, написва прословутата Седма симфония. Опърпаните и мършави оркестранти, които по чудо не са на фронта, се събират и едва ли не без репетиция свирят симфонията пред спретната, мълчалива, почти сомнамбулна публика. Представяш ли си, градът е подивял от глад, наоколо се изяжда всичко – от кожените ръкавици до плъховете, а група хора отиват на концерт, свирят, слушат, изглеждат почти като хора. Не смяташ ли, че това е невъзможно? За вярване ли е? Дали това не са паднали ангели, които са отишли на концерта, грабнали са инструментите или са се престорили на публика, само и само да повдигнат духа на един мъртъв град? Дали тази симфония е написана от реалния Шостакович или от неговия двойник в ангелските селения? Кой може да каже със сигурност? Във всеки случай не аз, уверявам го. А търся в разсъжденията си средния път. Дали всъщност ангелите не са подали невидими ръце, за да подкрепят тези жалки треперещи човешки останки, дали не са държали лъковете на цигулките и челата, например и корпусите на тромпетите и тромбоните, флигорните и флейтите? Или може би просто са сипвали по лъжичка небесна захар в ръцете на всеки от публиката, за да му се влее малко от небесната енергия? Той е прав, това никой не може да каже със сигурност.

Другата негова любима история за Ленинград е свързана с обожавания Глен Гулд. Глен Гулд успява да пробие Желязната завеса и да акостира в тъмния и мрачен Съветски съюз. Добира се до Ленинградската консерватория. Подозрителните руски академични светила с голяма неохота и идеологическа сдържаност отиват на концерта му. Те са шепа хора, тези велики специалисти. Че са специалисти, няма съмнение, но сред многото им дарби е и тази да не приемат нищо извън принципите и идеалите на съветската пианистична школа. Гулд засвирва. Следва първоначален шок и постепенно, постепенно окопитване. Специалистите наострят слух, вирват уши, лекичко се надигат на столовете си, никой не смее да диша. Сблъсъкът с другото мнение е като шамар, който едва ли не им отмества главите. Другото мнение е гениално, схващат на мига специалистите, не е като нашето, да, не е съветско, но е гениално. И едва дочакват да дойде антракта, за да се втурнат към телефоните. На втората част в залата игла да хвърлиш, няма къде да падне. Цял Ленинград е тук, а Глен Гулд си тръгва не като победител, като бог! Не като победител, като бог, обича да повтаря той в края на тази история, сяда пред пианото и засвирва. Мъчи, мъчи тоновете, пръстите му не го слушат, плъзгат се настрани. Тогава въздъхва, става и пуска диск с Гулд. Така е по-добре, значително по-добре, казва той и се заслушва в музика, която би искал да изтръгва сам от клавишите, но съдбата, времето, идиотите, животът, лошият късмет и кой знае още какво, са му попречили.


Нещо се случва с дъщеря ми. За кой ли път? Малкото послушно дете вече безвъзвратно си е отишло, а на негово място се е появила една смръщена девойка, постоянно недоволна, без да знае от какво. Учителката й по пиано ходи край нея на пръсти, обстрелва я, както винаги, със забележки, но с все по-гальовен и чуруликащ тон, сякаш е кристална ваза, която може да се счупи само от съприкосновението с въздуха и светлината. Аз пък още се отнасям с нея като с як глинен съд, който можеш да поставиш във всеки ъгъл и да го използваш както за прагматични, така и за естетически нужди. Много често не си говорим. Още от малка тя винаги е вървяла с пет минути след връстниците си – вярно, че проходи почти на десет месеца и проговори на две години, започна да чете на пет, а в музикално отношение можеше да припка в материала като козле. Но физически се развиваше по-бавно и винаги беше последна, в края на редичката. Затова беше обучавана по пиано по специална програма, за пъргава музикалност, но за фина физика. Страхът – да не се пресили технически и да не получи заболяване. Когато един ден пак изработи поредната си магария, въобще не се церемоних и й налетях. Беше необичайно, защото не съм я била никога, само, помня, я бях плеснала веднъж, когато чашата не само преля, ами направо се разплиска. Изведнъж дребосъкът пощуря, хвана с железни клещи китките ми, изви ги дяволски и изсъска: „Я не ми посягай! Не знаеш ли, че пианистите са атлети? Къде си тръгнала с тия пилешки ръце?“ Половин час по-късно, когато гребенът ми на възпитателка съвсем клюмна, тя ми направи демонстрация. Накара ме да опипам мускулите й на ръцете, гърба и бедрата. Бяха като камък. Видя ли, мамо, че пианистите са най-големите атлети? Ти да не мислиш, че млатя това пиано с пръсти? Не, мила, млатя го с цяло тяло, затова се получава. И да не си помислила да ми налиташ повече. Ще те набия, да знаеш. При това без усилие.

Новопокръстената атлетка колкото повече заякваше, толкова по-мълчалива ставаше. Или поне вкъщи. С баща си крещяха в радиуса около пианото, а с мен – почти никаква комуникация освен – дай пари за това, дай пари за онова, отиди на родителска среща, трябва да ми купиш нови дънки, да, пак, не, нямам сто чифта, всички останали са пълен боклук, ти все нямаш пари. След задълбочен анализ на нашето спънато общуване отивам на консултация при специалист, разказвам надълго и нашироко проблема, а той ме съветва да се опитам да проникна зад непроницаемото й ежедневие с въпроси от сорта: как беше днес, какво стана в училище, какво прави след часовете, но по начин това да не изглежда като полицейски разпит. Опитвам се да осребря вложените пари в консултацията. Тя се връща от училище, мрачна и отегчена от света, както обикновено. Изреждам всички гореспоменати въпроси, на които тя отговаря уклончиво с хъм. Тогава на мен ми писва и аз откровенича – знаеш ли, ние с теб от няколко месеца почти нищо не си казваме. Какво ти става, да не онемя? Нищо ли не става покрай теб, светът ли свърши? Имам чувството, че единствения въпрос, който ми задаваш е – какво ще ядем? Тя мълчи, после става, излиза на балкона, нагло запалва цигара, за да демонстрира независимостта си, продължава с мълчанието докато аз истерично я призовавам да загаси цигарата. Продължава с мълчанието, когато й описвам всички кръгове на ада на заклетите пушачи, започнали тютюнева кариера в невръстна възраст. Иска ми се да се пресегна, да изтръгна тази цигара и да я запокитя в муцуната на мирозданието, което стои и наблюдава с безразличие този апокалипсис, но не смея, защото още помня хватката на железните й ръце. А и какво да рапортувам на психолога следващия път – бихме се? Накрая тя смачква нервно цигарата по начин, описван многократно в посредствената криминална литература, влиза вътре все едно че нищо не е било, рязко отваря хладилника и пита: А какво ще ядем все пак? Пред дилемата да ревна ли, или да се разсмея, избирам нервния смях.


Елена никога не е напускала България. Въображението й можеше да я отведе за части от секундата навсякъде, дори до крайните ръбове на вселената, но движението във физически смисъл й беше чуждо. Години наред не ползваше отпуска, нито през лятото, нито през останалите сезони. Не признаваше събота и неделя. Смяташе, че религиите са допуснали небрежност, като са препоръчали почивка през уикенда. Не харесваше стореното от Бог и беше убедена, че тъкмо през уикенда той е трябвало най-много да се труди, за да поправи грешките си. Във философията на Елена единственото основание на допускането, че съществува вечност, беше крещящата необходимост да се поправят грешките. И понеже грешките никога не свършват, затова и съзнанието е измислило теорията за прераждането. Елена знаеше, че няма да й се размине, и ще се прероди, за да си изсърба цялата попара.

Понеже никога не се беше омъжвала, изпитваше смесени чувства към омъжените жени. Искрено ги съжаляваше и още по-искрено им завиждаше. Имаше категорично становище, че един мъж не може да бъде отведен до олтара с други средства освен с измама и женски хитрини. Статутът на омъжената жена й се струваше нещо като аристократична титла. Не госпожа Иванова примерно, а херцогиня Иванова. Затова се удивляваше без преструвка на всички херцогини и графини с начално образование и пет декара задник, които така галантно притискаха до едрата си гръд поредното свидетелство за брак. Самата Елена беше отървала брака като по чудо благодарение на формулите, които бе изучавала в специалностите математика и физика. Няколко пъти бе съумявала да се изпари в най-подходящия момент, да потъне като неизвестно в поредното сложно брачно уравнение. Бе разбила няколко сърца, а после, за утеха, бе избрала от именника името Борислав, за да се упражнява във фалшиви чувства и истински секс. Докато се влюби безпаметно и разбра, че бракът няма значение, защото всяка влюбена жена е не само херцогиня и графиня, не само принцеса, а направо кралица, нещо като английската, но по-чаровна. Последният Борислав, истинският, не повдигна въпрос за брак, защото формалностите го отегчаваха, а в материално отношение един брак нямаше да промени нищо. Нямаха деца и нямаше да имат. Имаха Алек или по-скоро Алек имаше тях. Но Борислав се разболя и имаше неблагоразумието да умре на операционната маса. Елена възприе това като грешка, която може да бъде поправена трудно дори с прераждане. Борислав бе избрал неподходящо време да умре, можеше да се каже, че се беше превърнал в неизвестно в тяхното любовно уравнение и то в момент, когато крайният резултат се очертаваше като най-банален хепиенд. Душата му е искала да избяга от мен, да се отърве, защото готвя лошо, шегуваше се Елена. Това, разбира се, не беше вярно – тя готвеше прекрасно, с умилително уважение към всяка кулинарна подробност, но без дребнавост, а с размаха на отчаян експериментатор. Тя тръгваше към рецептата като на война, с внимателно изработена стратегия и тактика, но крайният резултат винаги я удивляваше, защото нямаше нищо общо с първоначалния план. Убитите и ранените често надхвърляха допустимата граница, но и тилът й като по чудо оставаше невредим с минимума гарантирано удоволствие. Жертвите бяха най-често чинии и чаши, някоя позабравена йенска тенджера, появила се на сцената с едничкото предопределение да се строши в сюблимния момент – при печенето или след него, но никога преди, защото така всичко би било поправимо. Човек можеше да си помисли, че стъклото в дома на Елена е омагьосано, жертва на тежко проклятие, урочасано от дива отмъстителна циганка, хванала любимия в изневяра и стоварила всички тежки думи върху цялата рода на мръсницата като се почне от прародителите през девети век, та до бебето, което още не е заченала в началото на двадесет и първи. Добре че и металните тави вършат работа. Но те са грозни, казваше Елена, и така отнемаше на метала всякакъв шанс да се включи в кулинарното й свещенодействие. Борислав си отиде, без да опита печеното заешко в продълговатата йена, която се подхлъзна върху скарата на печката и стовари цялата си омерзеност върху плочките в кухнята. Елена събра внимателно месото, като го отдели от едрите късове стъкло с вещината на археолог, после събра плънката и положи жертвата върху проклетата и грозна метална тава. В този момент Борислав бе издъхнал върху операционната маса. Десет минути по-късно й телефонира докторът. Нарочно не й беше казал кога е операцията, за да не се налага да се грижи повече за нея, отколкото за болния. Елена не каза нищо, само седна до стъклените парчета на пода с мобилния в ръка. Беше цяло чудо, че не седна върху тях. Може би защото ако го беше направила, нямаше да усети нищо. По-силната болка заглушава по-слабата. Съседът, дядо Петър, отглеждаше зайци на село и им беше донесъл един крехък дългоушко. Изяде го Алек. Никой не му се скара за лакомията. Вероятно духът на Борислав е наблюдавал от някой ъгъл на стаята тази несанкционирана злоупотреба, но е бил безсилен да се намеси. В резултат Алек получи сериозно стомашно неразположение и седмица след погребението Елена го водеше на доктор всеки ден. Версията на Елена за стомашната драма на Алек бе друга. Тъгува за Борислав и в червата си, каза тя.


Той винаги плаче, когато гледа последната сцена от „Травиата“. Достатъчно изкушен е от капаните на мелодрамата, знае всички недостатъци на оперната бутафория, а никой по-добре от него не може да види как действието е съшито с бели конци. И въпреки това винаги плаче. Като че ли някаква буца лед в областта на гърдите му тъкмо в този момент благоволява да се разтопи. Осъзнава колко е нелепо една умираща от туберкулоза да атакува с диафрагма ла и си на втора октава. По същия начин плаче когато мадам Бътерфлай оплаква съдбата си преди да сложи край на мизерния си живот с едно дълго шило, сякаш изтръгнато от смешната й прическа. Двата сопрана са две непоправими грешници, отдалечени на светлинни години не само от женската, но и от музикалната непорочност. Та може ли днешно сопрано да изпее една от двете роли без да се опорочи с фалшива нота и неубедително сценично присъствие? Да сте видели Виолета или мадам Пеперуда под 50 години и под 100 килограма? Независимо от тази габаритна и възрастова обреченост двата крехки женски образа до дъно го разтърсват и му пречат да критикува музикалното недомислие на Верди и Пучини и въобще на операта като карикатура на истинското изкуство. Той уважава само Моцарт и Вагнер, тези колоси, тези титани, в сравнение с които Верди и Пучини са музикални жабки, дръзнали да вдигнат крака за подковаване редом с атовете. Да, ама обича да плаче на фона на Вердиево и Пучиниево квакане! Тя е била само на 23, ми казва веднъж през сълзи, докато наблюдава „Традиата“. Коя, Виолета ли, питам. Той ме поглежда свирепо и мълчи дълго след края на спектакъла по музикалния канал. Докато си мия зъбите, благосклонността вече го е обхванала и той е преминал на просветителска вълна, нещо, което му се случва много рядко. Не, Мари Дюплеси е била на 23 години. Че коя е тая, питам с уста, пълна с Аквафреш. Отново свиреп поглед. О, това била приятелката на Дюма-син, която той описва в „Дамата с камелиите“. Защото „Дамата с камелиите“ била в основата на либретото на „Травиата“. Нима не знам? Нима не знам това? Прекалено усърдно търкам зъбите си с Аквафреш, а пяната потича извинително по брадичката ми и тръгва надолу по врата. Клатя глава във всички посоки, за да му дам шанс да си помисли, че знам, естествено, че знам, но просто съм забравила или по-точно не съм направила връзка между нещата, защото в света, в литературата, операта и ботаническите градини има такова изобилие от злощастни обречени камелии, създадени да красят будоара на всяка честна и почтена проститутка, че не можеш да им хванеш края. Той тръшва вратата на банята, което на негов език е препоръка или по-скоро заповед да изгриза „Дамата с камелиите“ с кориците, въпреки, че е трябвало да сторя това още в средното училище и то на оригиналния език на творбата. А имам шестица по френска литература, нали?

Упорството му да отглежда камелии е далеч по-обречено занимание от просветителската дейност около личността на Мари Дюплеси. Влага състояние в пет, ако не и повече камелии, които увяхват неизменно на втория месец. И то винаги в негово отсъствие. Танцувам около тях с каната с вода и почти на глас ги моля да не преминават в отвъдното. Готова съм и да им запея – Верди или Пучини, по желание. Като лирично сопрано нямам проблем, само мъничко да се поразпея, но те са своенравни, със суицидни наклонности и пълни поклоннички на евтаназията. Саботират добрите ми намерения подло, постепенно, потайно. Първоначално цъфтят с жизнерадостния цъфтеж на почти безконечна младост, капваш им капка, а лъскавите им зелени листа, пъпките и цветовете им, бели или кремави, се наливат със сок и сякаш ще се пръснат от красота. Упадъкът започва с някое увехнало по края си листо, което много бързо се спаружва като опечено във фурна и капва със звук на бирена капачка. Много скоро звуците се наслагват като във фуга от бирени капачки, а финалът е един и същ – сухото стъбло щръква като препарирана врана в природонаучен музей. Всяка смърт на камелия ме кара да тъгувам за съдбата на Мари Дюплеси и мадам Бътерфлай, нищо че втората не се е кичила с камелии. Но някак насред яда, че не съм успяла да надвия упорството на природата или по-скоро подлостта на продавачите на цветя, които торят до изтощение едно цвете само за да го продадат малко преди смъртта му, чувствам, че умиращите камелии и умиращите безпътни жени имат една и съща съдба – изтръгват най-дълбоките чувства от корените си, за да ги раздадат щедро на света точно преди края. Как да не плачеш пред знаците на тая щедрост, дори когато са съпроводени от фалшиви ноти и сухи като дафинов лист листа?


Вкъщи радиото работи по цял ден. Когато не работи радиото, работи телевизията. Когато не гледа музикалния канал, той гледа новините. Знае какво се случва у нас и по света, по света и у нас, в града, на село, в многомилионните мегаполиси, в Австралия, Индонезия, на остров Цейлон. Гледа Евронюз когато новините са на немски. Знае във всеки момент каква е температурата в Южна Африка, Истанбул, Хонконг, Каракас. Не е ясно кога спи и дали изобщо спи, а когато спи дали не сънува, че гледа музикалния канал, или новините. Вероятно в най-обърканите си сънища гледа Евронюз на немски и се чуди какъв е този немски, който хем е немски, хем не е съвсем немски, защото звучи като италианска опера по либрето заимствано от шоуто на Лари Кинг. В тази просъница се вмъкват лъскави рокли от фешън канала и сластни парчета от долнопробни кабеларки, излъчващи зноен фолк – дългокрак и със сутиен 85 D. В тази кавалкада от новинари, репортерски баби Яги и дългокоси поппринцеси запрепускват и съмнителни охкания и стенания и о, оказва се, че след полунощ към обичайния телевизионен запъртък вече се е присъединил и яловия опит на телевизионерите да правят порно. Информационната просъница се разсънва за миг, окото се фокусира, за да различи бедро от рамо, почти успява, но баналността си е баналност, пък дори и ( или най-вече ) в снимането на полов акт. Той ужасено сменя канала, за да разбере, че въпреки световните усилия спинът в Африка продължава да върлува, озоновата дупка продължава да се разширява, петролът продължава да поскъпва, безработицата не секва, а светът става все по-лошо място за живеене, макар че дори и най-заклетият песимист би трябвало да отстоява становището, че по-лошо от това не може да бъде. Когато ставам на сутринта го заварвам втренчен в „Лебедово езеро“, в тези изящни бели птици, маскирани като жени, посветили живота си на усилието на танца, а са всъщност само пернати, осъдени да тропат с палци върху сцената, вместо да порят въздуха с мощни криле. Втренчен е в яките мускули на подбедриците, онова, което наричаме прасци и погрешно смята, че този знак за връзка със земното притегляне прави съществата повече жени, отколкото птици. Одета-Одилия оформя красноречиво само едно отчаяно движение и всичко му се изяснява – това са птици. Браво на дресьора, който така магически ги е преобразил, дали в това изкуство не му се вика хореограф? Иска да им каже каква е температурата в Сидни и на Камчатка, по CNN току що са го казали, а птиците по уважителни причини не гледат CNN, иска да препоръча на синоптиците от CNN да превключат на музикалния канал, за да погледат „Лебедово езеро“, иска да хвърли мост между фолк и порно, информация и изкуство, музика и отчаяние, песимизъм и пак песимизъм, ден и нощ, сън и будуване, своя собствен живот и живота на останалите, да каже здравей на света, на деня, на настоящето и на бъдещето, ако изобщо има такова, но вече е толкова уморен от тази объркана нощ, че най-после заспива. За кратко, но все пак и това е нещо. Не гася телевизора, за да не го събудя. Правя кафе и го пия върху печалните остатъци от този нощен пир. Чувствам се като сутрешен лешояд, събиращ телевизионните нощни трупове в пълна душевна тишина. А вън хората тръгват на работа.


Не е възможно да е имало време, когато мъжът, Елена и дъщеря ми да не са окупирали огромни територии от едно аз, което впоследствие не може да си се представи без тях. Когато се връщам в годините, когато не съм ги познавала – а дъщеря ми определено дори не е била проектирана тогава – се чудя как азът се е крепял върху съмнителни колчета, забучени в хлъзгава кал. Защото всеки един от тях е носил материала, от който по-късно бяха изградени основите. Така годините, предхождащи големите ни срещи, изглеждат сиротни в ретроспекция, като деца, изоставени от родителите си. Спомням си един такъв момент на сиротност, когато татко, запален ловджия, започна да носи всяка събота и неделя диви зайци. Шансът му беше кацнал на рамото и не го оставяше да пропусне. Той раздаваше щедро на приятелите по пушка и чашка, но зайците нямаха чет. Вероятно бяха научили, че домакинята в тесния дом отсъства и едно 13-годишно момиче трябва да направи прилежно заешкия траурен тоалет – да смъкне панталонките и елечето, да разреже заешкото телце на части, да измие кръвта и да постави виолетовите мръвки в марината, съдържаща много оцет. Момичето упорито отказваше да се взира в очите на зайчето, боеше се да не види там упрек, нещо от рода: „Колко си смотана, не бъди така груба, по-леко с елечето!“ Не толкова заешкия поглед, колкото кръвта на заека, отправяше най-сериозния упрек. 13 годишната дебютираща кулинарка беше готова на всичко: да изобретява различни модели заешки костюми, да разфасова заешка плът, да бели дребни лукчета на камари, да вари зайци бавно и протяжно, докато държи учебник с дясната си ръка, дори да сервира уханно заешко задушено на бъбриви съседи и досадни членове на ловната дружинка. В дафиновия лист е тайната! В дафиновия лист и виното! Само едно не беше готова да направи – да понесе смрадта на заешката кръв. Сякаш смрадта беше знак на протест. Воня, защото нямаш право да ме убиваш, протестираше заешката кръв. Воня, защото нямаш право да ме изяждаш! 13-годишното момиче галеше котето в скута си и му говореше: на тебе няма да ти правим траурен тоалет, ти няма да имаш панталонки и елече, ела, хапни малко заешко. Котето не отказваше. Но момичето дереше зайци с кървящо сърце. Цялата баня се покриваше с кръв. Кръв, кръв, кръв, заешка кръв, кръвта на страха и ужаса. Хубаво е заешкото, нали? Дъщеря ми е майстор! Гордият баща повдига брадичка, а тостът е с виното, с което е сготвено заешкото. Гостите удостояват момичето с пет секунди признателност и веднага се връщат към разказа за глигана, който е измамил хайката. Той мами, мами, ама накрая и него ще го стигне оловото! А помните ли преди три години, когато дойде един ловец с козя брадичка? За две седмици удари два глигана!  Него го обичаха глиганите, а сега зайците обичат нашия домакин! Да пием за любовта на зайците! Ха-ха! Малко кратичка любов, заешка им работа, ама нека се размножават, за да пълнят тенджерата. Момичето използва момента, че е забравено, за да се скрие в стаята си, но пътьом трябва да мине край банята. Измита е, но смрадта на заешка кръв се е просмукала между плочките. Повдига му се. Не, няма да повърне. Няма да върне обратно заешката любов.

Pin It
Светлана Дичева
Светлана Дичева е познат от Националното радио глас. Водила е най-слушаните предавания на „Хоризонт“, а от осем години насам буди аудиторията всяка събота с шоуто „Закуска на тревата“. Двата й романа, „Мона и Магелан“ и „Лабиринт за романтични минотаври“ са вече добре познати на читателите, а „Заекът на Гала“ се появи току-що в издание на „Унискорп“ (2010).
Други статии от този автор

Посетители

189

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 5 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 5 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 1 седмица
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020